Виктор Юго
Парижката Света Богородица (28)

III. ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ЦАРЕВИЧНА ПИТКА

По времето, когато ставаха описваните от нас събития, килията на Роландовата кула беше заета. Ако читателят иска да узнае от кого, нека се вслуша в разговора на три достопочтени матрони, които точно в момента, когато ние спряхме вниманието му на Плъховата дупка, се отправяха към нея, идвайки по крайбрежната улица от Шатле към Гревския площад.

Две от тия жени бяха облечени като истински парижанки. Тънките им бели нагръдници, сукнените им поли на червени и сини ивици, добре изопнатите им бели плетени чорапи с цветни бродерии отстрани, обувките им от бежова кожа с черни подметки и квадратни бомбета и главно начинът на забраждането им — някакъв лъскав рог, отрупан с панделки и дантели, какъвто още носят жените в Шампан (съревновавайки се с гренадирите от руската императорска гвардия), издаваха, че те принадлежат към класата на богатите търговски жени, нещо средно между тези, които слугите наричат „жени“, и тези, които наричат „дами“. Те не носеха нито пръстени, нито златни кръстчета и лесно можеше да се види, че това не се дължи на бедност, а чисто и просто на страх от глоба. Другарката им беше нагиздена по същия начин, но с облеклото и държането си напомняше жена на провинциален нотариус. По препасания й високо колан личеше, че отдавна не е идвала в Париж. Можем да прибавим и плисирания нагръдник, панделките на обувките, полата с напречни, а не надлъжни ивици и много още нарушения на добрия вкус.

Първите две жени вървяха със свойствената походка на парижанки, които развеждат из столицата някоя провинциалистка. Провинциалистката държеше за ръка дебело момченце, а то от своя страна стискаше в ръка голяма питка.

Неприятно е, но трябва да добавим, че поради студения сезон езикът му служеше за носна кърпичка.

Детето се влачеше поп passions oequis^[1], както казва Вергилий, и се спъваше на всяка крачка за голямо неудоволствие на майката. Вярно е, че то гледаше повече питката, отколкото паважа. Явно бе, че някаква сериозна причина го въздържаше да я захапе (питката), защото детето само я гледаше с копнеж. Майка му би трябвало да я носи сама. Жестоко бе да подлага бузестото дебелаче на танталови мъки.

През това време трите „дамоазел“ (името „дами“ по онова време беше запазено само за жените от знатен произход) говореха едновременно.

— Да побързаме, дамоазел Майет — казваше най-младата и най-дебелата от трите на провинциалистката, — страх ме е да не закъснеем. В Шатле казаха, че щели веднага да го доведат на позорния стълб.

— Ами! Какво разправяте, дамоазел Удард Мюние! — прекъсна я другата парижанка. — Той ще остане два часа на позорния стълб. Имаме време. Виждали ли сте някога такова наказание, Майет?

— Да — отвърна провинциалистката, — в Реймс.

— Така ли? Само че какво може да представлява вашият реймски позорен стълб! Сигурно жалка клетка, в която въртят само селяндури! Чудо невиждано!

— Какви ти селяндури! — възкликна Майет. — На Марше о Дра в Реймс! Та ние сме виждали знаменити престъпници, дори такива, дето са убили баща си и майка си! Селяндури! За какви ни вземате вие, Жервез?

Явно беше, че провинциалистката е готова да се разсърди заради честта на техния позорен стълб. За щастие тактичната Удард Мюние отклони навреме разговора.

— Добре, че се сетих, дамоазел Майет! Какво ще кажете за нашите фламандски пратеници? Виждали ли сте такива красавци в Реймс?

— Признавам, че такива фламандци могат да се видят само в Париж — отвърна Майет.

— Ами видяхте ли между тях високия пратеник, чорапчията? — попита Удард.

— Да — каза Майет. — Той ми заприлича на Сатурн.

— Ами оня дебелак, дето лицето му прилича на гол корем — поде Жервез. — И дребния с малките очи със зачервени, проскубани и разнищени като магарешки бодил клепачи!

— Заслужаваше си да се видят конете им — каза Удард, — нагиздени според тамошния обичай.

— Ах, драга моя — прекъсна я провинциалистката Майет, на свой ред с тон на превъзходство, — какво ли пък щяхте да кажете, ако бяхте видели през шейсет и първа година, преди осемнадесет години, конете на принцовете от кралската свита при коронясването в Реймс? Какви ли не щеш седла и покривала! Едни от сукно от Дамаск, други сърмени, подплатени със самурови кожи, или кадифени, подплатени с хермелин, трети отрупани със скъпоценни украшения, с тежки сребърни и златни висулки. И колко пари струваше всичко това! Ами красивите пажове, дето ги бяха яхнали!

— Може би — забеляза сухо дамоазел Удард, — но и фламандците имат много хубави коне. Освен това да знаеш само каква вечеря им предложи кметът вчера в кметството! Поднесли им захаросани бадеми, подсладено вино, ароматични хлебчета и какви ли не лакомства!

— Какво разправяте, любезна моя — провикна се Жервез, — та фламандските пратеници вечеряха снощи у кардинала в двореца Пти Бурбон!

— Нищо подобно. В кметството.

— Аз пък ви казвам, че са били в Пти Бурбон.

— Не само че са били в кметството — отвърна сприхаво Удард, — ами и доктор Скурабл им произнесъл реч на латински и те останали много доволни. Каза ми го мъжът ми, той е заклет библиотекар.

— Не само че са били в Пти Бурбон — отвърна не по-малко жлъчно Жервез, — ами мога да ви кажа и какво им е поднесъл управителят на господин кардинала: дванадесет двойни бутилки от по четвърт литър подсладено вино — бяло, розово и червено, двадесет и четири кутии позлатен лионски марципан, същия брой факли от по две ливри всяка и шест бъчви бонско вино от най-доброкачественото. Надявам се, че това не може да се оспорва. Каза ми го мъжът ми, който е петдесетник при градския съвет. Той сравняваше тази сутрин фламандските пратеници с пратениците на трапезундския император и на абисинския Прет-Ян, които пристигнаха в Париж по времето на покойния крал и които носеха халки на ушите си.

— Аз пък ви повтарям, че вечеряха в кметството — възрази Удард, без да се трогне от всички тия подробности — и че имало небивало изобилие от месо и захаросани плодове.

— Аз пък ви казвам, че им е прислужвал Льо Сек, градският сержант, само че в двореца Пти Бурбон и затова сте се заблудили.

— В кметството, казвам ви!

— В Пти Бурбон, скъпа! И затова бяха осветили с цветни фенерчета думата „Надежда“, която е написана над главния портал.

— Не! В кметството и никъде другаде! И ако много искате да знаете, Юсон льо Воар име е свирил на флейта!

— А аз пък ви казвам, че не!

— Аз пък ви казвам, че да!

— Не!

Добродушната дебела Удард се канеше да възрази и накрая те сигурно щяха да се хванат за косите, ако Майет не беше възкликнала внезапно:

— А вижте ония хора, дето са се струпали при моста, Какво ли гледат!

— Вярно — каза Жервез, — чувам биене на дайре. Мисля, че е малката Смералда. Показва навярно номерата на козичката си. Бързо, Майет! Ускорете крачка и накарайте момченцето си да побърза! Вие сте дошли, за да видите забележителностите на Париж. Вчера видяхте фламандците. Днес трябва да видите египтянката.

— Египтянка ли! — възкликна Майет и отстъпи рязко назад, стискайки по-здраво ръчичката на сина си. — Пазил ме бог! Тя ще открадне детето ми! Ела насам, Йосташ!

И тя се затича по крайбрежната улица към Гревския площад, като остави моста далеч зад себе си. Детето обаче, което тя влачеше подире си, падна на колене. Майет се спря задъхана. Удард и Жервез я настигнаха.

— Тази египтянка щяла да открадне детето ви! — учуди се Жервез. — Как може да ви мине такова нещо през ума!

Майет поклати замислено глава.

— Чудното е — забеляза Удард, — че и Кълчищната мисли същото за циганката.

— Каква Кълчищна — попита Майет.

— И таз добра! — каза Удард. — Ами че сестра Гюдюл.

— Каква сестра Гюдюл? — пак попита Майет.

— Вижда се, че не сте напускали скоро вашия Реймс, щом не знаете нищо! — възкликна Удард. — Отшелницата от Плъховата дупка!

— Как? — учуди се Майет. — Бедната жена, на която носим питката ли?

Удард кимна утвърдително с глава.

— Точно тя. Ей сега ще я видим през малкото й прозорче, обърнато към Гревския площад. И тя мисли същото за египетските скитници, които бият дайрета и предсказват бъдещето на тълпата. Никой не знае защо така се ужасява от циганите и циганките. Но защо вие, Майет, побягнахте така само като я видяхте?

— О! — възкликна Майет, притискайки с две ръце кръглата главичка на детето си. — Не бих желала да ми се случи това, което сполетя Пакет Шантфльори.

— Разкажете ни нейната история, драга Майет — каза Жервез и я улови за ръка.

— С удоволствие — отвърна Майет, — но вижда се, че не сте излизали от вашия Париж, щом не сте чули нищо за това. Ще ви разкажа, но няма защо да се спираме. Пакет Шантфльори беше красиво осемнадесетгодишно момиче по времето, когато и аз бях на същата възраст, тоест преди осемнадесет години, и само тя си е виновна, ако днес не е като мене здрава, пълна и свежа задомена жена на тридесет и шест години с мъж и дете. Впрочем още от четиринадесетгодишна възраст за нея беше вече късно! И така, тя беше дъщеря на Гиберто, певец по корабите в Реймс, същия, който бе свирил пред крал Шарл VII при коронясването му, когато се возел по нашата река Вел от Сийри до Мюизон и дори госпожа Орлеанската дева била с него. Старият баща умря, когато Пакет беше още невръстно детенце. Тя остана само с майка си, сестра на господин Матййо Прадон, майстор бакърджия и казанджия в Париж на улица „Парен-Гарлен“, който умря миналата година. Виждате, че беше от добро семейство. За нещастие майката беше простичка жена и научи Пакет само да бродира разни ненужни неща, а междувременно момичето порасна и продължаваше да е все тъй бедно. Те живееха и двете в Реймс край реката, на улица „Фол-Пен“. Обърнете внимание, струва ми се, че това стана причина за нещастието на Пакет: през шейсет и първа година, годината на коронясването на нашия крал Луи XI, господ да му даде живот и здраве, Пакет беше толкова весела и толкова хубава, че всички я наричаха Шантфльори^[2]. Горкото момиче! То имаше хубави зъби и обичаше да се смее, за да ги показва. А момиче, което много се сме, скоро заплаква. Хубавите зъби погубват хубавите очи. Такава беше, значи, Шантфльори. Майка й и тя трудно си изкарваха хляба. Много бяха изпаднали след смъртта на певеца. Везбата им докарваше едва шест дьоние седмично, което е по-малко дори от два лиара. Отишли си бяха дните, когато татко Гиберто печелеше дванадесет парижки су само по време на коронясването с една-единствена песен. Една зима все през същата шейсет и първа година двете жени нямаха ни цепеници, ни съчки, а беше страшен студ и бузите на Шантфльори така поруменяха, че мъжете почнаха да й викат „Пакет“! Някои я зовяха „Пакрет“^[3] и тя пропадна. Йосташ, да не си посмял да отхапеш от питката! Ние веднага разбрахме, че е пропаднала, понеже една неделя дойде на църква със златен кръст на шията. На четиринадесет години! Представете си само! Най-напред почна с младия виконт дьо Кормонтрьой, чийто замък се намира на три четвърти левга от Реймс. После дойде месир Анри дьо Трианкур, кралски кавалерист, после друг, още по-прост, Шиар о Болион, обикновен сержант! Тя продължи да слиза все по-надолу: Гери Обержон, кралски слуга, Масе Фрепю, бръснар на господин престолонаследника, Тевнен льо Моан, кралски готвач. И така тя заживя с все по-стари и по-незначителни мъже, докато стигна до Гийом Расин, свирач на гъдулка, и до Тиери Мер, уличен фенерджия! И тогава бедната Шантфльори тръгна просто от ръка на ръка. От всичките златни монети не й остана нито един лиар. Как да ви кажа, драги госпожици? По време на коронясването през същата шейсет и първа година тя спа дори с надзирателя на публичните домове!

Майет въздъхна и изтри овлажнелите си очи.

— В тази история няма нищо необикновено — каза Жервез — и главно не виждам никакви циганки, нито крадени деца.

— Имайте търпение — поде Майет. — Сега ще чуете за детето. През шейсет и шеста година, сега през този месец ще се навършат шестнадесет години оттогава, Пакет роди момиченце. Нещастницата! Как само му се зарадва! Отдавна искаше да си има детенце. Майка й, тази загубена женица, която знаеше само да си затваря очите, беше умряла. Пакет не обичаше никого на света и никой не я обичаше. Изминали бяха пет години от нейното падение и Шантфльори се бе превърнала в жалко създание. Беше сама, съвсем сама на този свят, сочена с пръст, обиждана по улиците, преследвана от градската стража, осмивана от дрипавите гаменчета. Освен това беше вече двадесетгодишна, а двадесет години за жена с леко поведение е вече старост. Сега развратът й докарваше само толкова, колкото везбата някога. С всяка нова бръчка си отиваше по едно екю. Зимата наново стана сурова за нея, дървата пак липсваха в огнището й, а хлябът — в раклата за хляб. Тя не можеше вече да работи, защото разблудният живот я беше направил мързелива, и страдаше двойно повече, защото леността я предразполагаше към сладострастие. Така поне кюрето от „Сен Рьоми“ обяснява защо тези жени страдат повече от студ и глад, когато остареят, отколкото другите беднячки.

— Всичко това хубаво — забеляза Жервез, — ами циганката?

— Не бързайте, Жервез — прекъсна я Удард, която слушаше по-търпеливо. Че какво ще остане за края, ако всичко се каже още в началото? Продължавайте, Майет, моля ви се. Горката Шантфльори!

— И тъй — поде Майет, — Пакет беше много тъжна, много нещастна, сълзи дълбаеха бузите й. Но тя си въобразяваше в своя позор, падение и самота, че няма да се чувствува толкова опетнена, грешна и изоставена, ако има нещо или някой на тоя свят, когото тя да обича и който да я обича. Това трябваше да бъде дете, защото само детето е толкова невинно, че може да стори това. Тя се беше убедила в тази истина, след като се опита да обикне един крадец, единствения мъж, който все още можеше да я пожелае. Но много скоро си даде сметка, че и крадецът я презира. Жените, които живеят от любов, имат нужда от любим или от дете, за да запълнят сърцето си. Иначе те са много нещастни. Понеже не можеше вече да има любим, тя закопня за дете и понеже не беше престанала да вярва в бога, непрестанно го молеше за това. Всеблагият бог се смили над нея и й подари едно момиченце. Не мога да ви опиша радостта й. Ураган от сълзи, ласки и целувки. Тя откърми сама детето си, направи му пелени от завивката си, единствената, която беше останала на леглото й, но не чувствуваше вече нито студ, нито глад. Отново се разхубави. Старата мома се подмладява, когато стане майка. Тя поднови любовните си връзки, пак почнаха да я търсят и Шантфльори намери отново клиенти за стоката си. Но всички тия непочтени връзки се превръщаха в пелени, кърпички и лигавчета, в дантелени ризки и сатенени шапчета; и през ум не й мина да си купи нова завивка. Господин Йосташ, казах ви вече да не ядете от питката. Едно е безспорно: малката Анес — това беше кръщелното й име, защото Шантфльори отдавна нямаше фамилно име — беше увита като бебе в повече дантели и бродерии, отколкото малката херцогиня в херцогството Дофине. Тя притежаваше между другото чифт малки обувчици, каквито и крал Луи XI едва ли е имал! Майката ги бе ушила и извезала сама, влагайки в тях цялото си изтънчено умение на бродирачка, като ги бе обсипала с пайети както дрехата на някоя Богородица. Действително не бихте могли да си представите по-сладки розови обувчици. Бяха дълги най-много колкото палеца ми и трябваше да видите, че ги събува от малките краченца, за да повярвате, че може да има толкова мънички, хубави и розови крачета. По-розови дори от сатена на обувчиците! Когато един ден имате деца, Удард, ще разберете, че няма нищо по-сладко от детските крачета и ръчички.

— Толкова ми се иска! — въздъхна Удард. — Но не знам кога ще благоволи господин Андри Мюние.

— Впрочем — продължи Майет — не само крачетата на детето на Пакет бяха хубави. Аз го видях, когато то беше само на четири месеца. Истинско ангелче! Очите му по-големи от устицата. Прелестни меки черни косици, които вече се къдреха. Кой знае каква черноока красавица щеше да стане на шестнадесет години! А майката от ден на ден все повече лудееше по него. Галеше го, целуваше го, гъделичкаше го, къпеше го, гиздеше го, просто беше готова да го изяде. Благодареше на бога, изгубила ума и дума от радост. Особено хубавите розови крачета извикваха непрекъснато у нея възторжено и радостно умиление! Тя не можеше да откъсне устни от тях, не можеше да им се нагледа. Обуваше им мъничките обувчици, събуваше ги, любуваше им се, чудеше им се, гледаше светлината през тях, изпадаше в захлас, като караше детето да пристъпва по леглото, и драговолно би прекарала целия си живот, коленичила пред него, обувайки и събувайки малките крачета, като че ли бяха краката на младенеца Исус.

— Хубаво разказвате, не може да се отрече — обади се полугласно Жервез, — само че все още не виждам египтянки-те!

— Сега щети видите! — отвърна Майет. — Един ден в Реймс пристигнаха странни конници. Това бяха дрипльовци и мошеници, които пътуваха из страната, водени от херцога и графовете си. Бяха мургави, със ситно накъдрени коси и сребърни халки на ушите. Жените бяха по-грозни и от мъжете. Лицата им бяха още по-черни, ходеха винаги разбрадени, с мръсни рокли, с груби кълчищни наметала върху раменете и вързана като конска опашка коса. Децата, които се навираха в скутовете им, биха изплашили дори маймуните. Шайка нечестивци! Идваха направо от Долни Египет в Реймс, след като бяха минали през Полша. Казваха, че папата ги бил изповядал и им наложил за покаяние да ходят седем години по света, без да легнат в удобно легло. Затова се наричаха покаяници и страшно воняха. Изглежда, че някога са били сарацини, защото вярваха в Юпитер и искаха от всички архиепископи, епископи и абати, носещи жезъл и митра, по десет турецки ливри. Някаква папска вула им даваше това право. Идваха в Реймс да предсказват бъдещето в името на алжирския крал и германския император. Давате си сметка, нали, че това беше напълно достатъчно, за да им забранят да влязат в града. Тогава цялата шайка се разположи преспокойно близо до Порт дьо Брен на възвишението, където е мелницата, до старите тебеширени кариери. Цял Реймс се извървя да ги види. Те гледаха на ръка и предсказваха невероятни неща. Бяха в състояние да предрекат дори на Юда, че ще стане папа. Междувременно по техен адрес се носеха лоши слухове: крадели деца, прерязвали вървите на кесиите и ядели човешко месо. Разумните казваха на безразсъдните: „Не отивайте там!“, а скришом отиваха и те. Същинска лудост. Работата е, че те действително казваха такива неща, че и кардинал би се смаял. Майките страшно се гордееха с децата си, откакто египтянките бяха прочели на ръката им какви ли не чудесии, написани на дивашки и турски език. Една щяла да се ожени за император, друга — за папа, трета — за капитан. Горката Шантфльори също се запали. И тя пожела да узнае какво ще се случи с нея и дали и нейната Анес няма да стане един ден императрица на Армения или нещо такова. Тя я отнесе при циганките. А египтянките не можели да се нарадват на детенцето — милвали го, целували го с черните си уста, дивели се над малката му ръчичка. За голяма радост, уви, на майката. Те се любували главно на хубавите крачета и на сладките обувчици. Детето нямаше още годинка. То се опитваше вече да говори, заливаше се в смях, като видеше майка си, беше пълничко, съвсем закръглено и напомняше с очарователните си движения ангелче от рая. То много се уплашило от циганките и се разплакало. Но майката го целунала по-силно и се върна очарована от хубавото бъдеще, което гадателките предсказали на нейната Анес. Тя щяла да стане един ден въплъщение на красота, добродетел и нещо повече — кралица! Шантфльори се прибра в таванската си стаичка на улица „Фол-Пен“, горда при мисълта, че носи в ръцете си бъдеща кралица. На другия ден тя се възползува от момента, когато детето й спеше в леглото — тя го слагаше винаги да спи при нея, — остави тихичко вратата открехната и изтича да разкаже на една съседка от Улица „Сешсри“, че ще дойде ден, когато нейната дъщеря Анес ще бъде обслужвана на масата на краля на Англия и от ерцхерцога на Етиопия, както и много други небивалици. Когато се върна, тя не чу плача на детето, докато се качваше по стълбите, и си каза: „Още по-добре, не се е събудило!“ Намери вратата по-широко отворена, изтича към леглото… Детето го нямаше, мястото му беше празно. Ни помен от дете, само една от хубавите обувчици. Майката изхвръкна от стаята, полетя по стълбата, заблъска глава о стените и завика: „Детенцето ми! Кой ми взе детенцето? У кого е моето дете?“ Улицата беше безлюдна, къщата усамотена, никой не можа да й каже нищо. Тя тръгна из града, претърси улиците, лута се насам-натам целия ден, обезумяла, страшна, загубила ума и дума, душеща по вратите и прозорците като див звяр, който е загубил малките си. Задъхана, разчорлена, зловеща, с пламтящи, сухи очи. Тя спираше минувачите и викаше: „Дъщеря ми! Дъщеря ми! Хубавото ми момиченце! Който ми върне момиченцето, ще му слугувам цял живот, ще слугувам и на кучето му, ще му дам да изяде и сърцето ми, стига само да пожелае!“ Срещна кюрето от „Сен Рьоми“ и му каза: „Господин кюре, ще разора земята с ноктите си, върнете ми само моето детенце!“ Сърцераздирателна гледка беше, Удард. Видях един много твърд човек, метр Поне Лакабър, прокурора, който също не можа да сдържи сълзите си. Ах, клетата майка! Вечерта тя се прибра в дома си. По време на отсъствието й една съседка видяла, че две циганки се качили скришом в стаята й с пакет под мишница, после слезли, затворили вратата и офейкали. Откакто си отишли, от стаичката на Пакет като че ли долитали детски писъци. Майката се засмя радостно, качи се по стълбата, сякаш й бяха поникнали крила, издъни вратата като артилерийски снаряд и влезе… Ужасна гледка, Удард! Вместо сладката Анес, такава румена, сочна, същински божи дар, някакво малко чудовище, куцо, отвратително, еднооко, изкривено, се влачеше и писукаше по мозайката. Пакет скри ужасена очи. „О! — промълви тя. Нима тия вещици са превърнали дъщеря ми в това безобразно животно!“ Побързаха да изнесат куцото момченце То щеше да я подлуди. Беше навярно уродливото дете на някоя египтянка, заченала го от дявола. Изглеждаше на около четири години и говореше на някакъв език, който нямаше нищо общо с човешкия говор. Невъзможни думи. Шантфльори се хвърли върху малката обувчица, едничкото нещо, което й оставаше от всичко, което бе обичала. Тя лежа толкова дълго неподвижна, безмълвна, бездушна, че я помислиха за мъртва. После внезапно потрепера с цялото си тяло, покри реликвата с бесни целувки и избухна в ридания, като че сърцето й се бе пръснало. Уверявам ви, че и ние всички плачехме наоколо. „О, мое момиченце! Хубаво мое детенце! Къде си!“ — казваше тя и късаше сърцата ни. И сега се просълзявам, като си спомня. Как да ви кажа, децата са мозъкът на костите ни. Бедни ми Йосташ! Колко си ми хубавичък! И да знаете само колко е сладък! Вчера ми казваше: „Искам да стана жандарм!“ О, мили ми Йосташ! Какво би станало с мене, ако те загубя? После Шантфльори стана и се затича по улиците на Реймс, викайки: „Към циганския лагер! Към циганския лагер! Пратете сержанти за изгорят магьосниците!“ Но египтяните си бяха отишли. Беше черна нощ. Не можаха да тръгнат подире им. На другия ден намериха на две левги от града сред храсталаците между Гьо и Тийоа следи от голям огън, няколко панделки на детенцето, капки кръв и тор от козел. Предната нощ беше събота срещу неделя. За всички беше очевидно, че циганите бяха отпразнували в тези храсталаци съботната си оргия според обичая на мохамеданите и бяха изяли детето в компанията на самия Велзевул. Когато Шантфльори научи тези страхотни неща, тя не заплака, помръдна устни да каже нещо, но не издаде нито звук. На другия ден косите й бяха сиви. На по другия изчезна от града.

— Каква ужасна история наистина! — промълви Удард. — И бургундец би заплакал, ако я чуе.

— Не се учудвам вече — каза Жервез, — че толкова се плашите от циганките.

— И много добре сторихте преди малко, като се отдалечихте с вашия Йосташ — добави Удард, — защото тези египтяни също са от Полша.

— А, не — възрази Жервез. — Казват, че дошли от Испания или Каталония.

— От Каталония ли? Възможно е — съгласи се Удард. — Полша, Каталония, Валоня, все ги бъркам тези три провинции. Едно обаче е безспорно: че са египтяни.

— И че зъбите им са достатъчно дълги, за да изядат някое дете. Никак няма да се изненадам, ако науча, че и Смералда опитва човешко месо, макар и да се гнуси. Бялата й козичка знае премного хитри номера, за да няма нещо нечестиво в цялата тази работа.

Майет вървеше мълчаливо, потънала в размисъл — естествено продължение на скръбния разказ, който се разсейва едва когато породените от него трептения стигнат до най-съкровените гънки на сърцето. Обаче Жервез я заговори:

— И не можахте ли да разберете какво е станало с Шантфльори?

Майет не отговори. Жервез повтори въпроса си, като я дръпна за ръка и я повика по име. Майет сякаш се събуди от мислите си.

— Какво стана с Шантфльори ли? — повтори тя машинално думите на Жервез, които звучаха още в ушите й, без да са стигнали до съзнанието й. После се опита да вникне в смисъла им и отвърна живо: — О, никой нищо не може да узнае!

Тя помълча малко и добави:

— Едни казваха, че я видели да излиза привечер от Реймс през Порт Флешамбо. Други уверяваха, че това било призори, и то през Порт Базе. Един просяк намери златното й кръстче, провесено на каменния кръст сред полето, където стана панаирът. Това кръстче я погуби през шейсет и първа година. Подарил й го беше виконт дьо Кормонтрьой, първият й любовник. Пакет не пожела да се раздели с него в колкото и голяма мизерия да изпадаше. Пазеше го като очите си. Затова, като видяхме, че го е оставила, ние всички си помислихме, че е мъртва. Но някои хора от Кабаре ле Вант казваха, че я видели да върви по пътя за Париж. Ходела боса по камъните. Но в такъв случай трябва да е излязла през Порт дьо Вел, а това не съвпада с твърденията на другите. Всъщност според мене тя наистина е излязла през Порт дьо Вел, само че за оня свят.

— Не ви разбирам — каза Жервез.

— Вел се казва нашата река — отвърна Майет със скръбна усмивка.

— Горката Шантфльори! — промълви изтръпнала Удард. — Сигурно се е удавила!

— Удавила се! — потвърди Майет. — Дали е мислил някога добрият чичо Гиберто, когато плуваше по реката под моста Тенкьо, пеейки в лодката си, че един ден неговата мила Пакет ще мине под същия мост, но без песен и без лодка?

— Ами малката обувчица! — попита Жервез.

— Изчезна заедно с майката — отвърна Майет.

— Горкичката обувчица! — промълви Удард. Дебелата и сантиментална Удард би се задоволила да въздъхне заедно с Майет, но по-любопитната Жервез не беше още изчерпала въпросите си.

— Ами чудовището? — попита неочаквано тя.

— Какво чудовище? — учуди се Майет.

— Малкото египетско чудовище, оставено от вещиците у Шантфльори вместо момиченцето й! Какво сторихте с него? Надявам се, че също сте го удавили.

— Съвсем не — отвърна Майет.

— Как? Нима го изгорихте? Всъщност така е по-правилно. Щом е било магьосническо изчадие!

— Нито едното, нито другото, Жервез. Господин архиепископът се заинтересува за детето, покръсти го, благослови го, изгони грижливо дявола от тялото му и го изпрати в Париж, за да бъде изложено на дървената ясла за намерени деца в „Света Богородица“.

— Ах, тия епископи! — измърмори недоволно Жервез. — От много ученост все правят работи не за света. Помислете си само, Удард, да сложат дявол в яслите за намерени деца. Та това чудовище е било сто на сто дяволът! Ами после, Майет, какво са направили с него в Париж? Вярвам, че никоя милосърдна личност не е пожелала да го вземе.

— Не зная — отвърна жителката на Реймс. — Точно по това време мъжът ми откупи мястото на един нотариус в Берю, на две левги от града, и повече не сме се интересували от тази история. Освен това пред Берю има две възвишения Серне, които скриват дори камбанарията на Реймската катедрала.

Говорейки така, трите достопочтени гражданки стигнаха до Гревския площад. Улисани в разговора си, те отминаха обществения молитвеник на Роландовата кула и се отправиха машинално към позорния стълб, около който тълпата непрестанно нарастваше. По всичко изглеждаше, че зрелището, което привличаше натам всички погледи, щеше да ги накара да забравят Плъховата дупка и намерението си да се спрат при нея, ако дебелият шестгодишен Йосташ, когото Майет теглеше за ръка, не им припомни внезапно за това.

— Майко, — каза той, предупреден сякаш от някакъв вътрешен инстинкт, че са отминали Плъховата дупка, — мога ли вече да изям питката?

Ако Йосташ беше по-тактичен, тоест не толкова лаком, той щеше да почака и да зададе плахия си въпрос: „Майко, мога ли вече да изям питката?“ чак на връщане, в Университета, в дома на метр Андри Мюние на улица „Мадам ла Валанс“, когато между Плъховата дупка и питката щяха да стоят двата ръкава и петте моста на Сена.

Сега обаче този неблагоразумен въпрос привлече вниманието на Майет.

— Добре, че се сетих! — възкликна тя. — Ами че ние забравихме отшелницата! Покажете ми вашата Плъхова дупка, за да й занеса питката.

— Ей сега — каза Удард. Ще направите истинско благодеяние.

Това съвсем не влизаше в сметките на Йосташ.

— Я виж ти! Моята питка! — възкликна той и потърка уши о раменете си, движение, което в подобни случаи е признак на върховно неудоволствие.

Трите жени се върнаха назад и като доближиха Роландовата кула, Удард каза на другарките си:

— Не бива да поглеждаме и трите едновременно през прозорчето, за да не уплашим Кълчищната. Вие двете се престорете, че се молите пред молитвеника, а пък аз ще надзърна през отвора. Отшелницата ме познава малко. Ще ви кажа кога можете да дойдете.

И тя се доближи сама до прозорчето. Когато погледът й обходи вътрешността на килията, по чертите й се изписа дълбока жалост, веселото й, искрено лице промени внезапно цвета и изражението си, като че ли слънчевият лъч по него внезапно помръкна и го смени бледата луна. Очите й се овлажниха, устните й се сгърчиха, тя едва не заплака. После сложи пръст на устата си и направи знак на Майет да надзърне.

Майет се приближи на пръсти, няма, развълнувана, както се пристъпва до легло на умиращ.

Тъжна гледка се разкри наистина пред погледа на двете жени, застанали, без да смеят да помръднат или да си поемат дъх, пред решетъчното прозорче на Плъховата дупка.

Килията беше тясна, но дълга, с островръх свод. Вътрешността й напомняше голяма епископска митра. Върху голите плочи, които застилаха пода, беше седнала или по-скоро приклекнала една жена. Опряла брада на коленете си, тя ги бе обгърнала с ръце и ги притискаше силно към гърдите си. Както се бе сгушила в тъмната кълчищна риза, която падаше на широки дипли около тялото й, с дългите сиви коси, стигащи до краката й и покриващи лицето й, тя наподобяваше при пръв поглед странна геометрична фигура, изрязана на тъмния фон на килията — възчерен триъгълник, рязко разделен от идващата от прозорчето светлина на две половини: едната тъмна, другата осветена. Призрак, наполовина потънал в сянка, наполовина облян от светлина, като тия, които виждаме в сънищата или в причудливите скици на Гоя, бледи, застинали, зловещи, приклекнали върху нечий гроб или прислонили се до решетката на тъмница. Не беше нито жена, нито мъж, нито живо същество, нито определен предмет. А някакво очертание, видение, в което действителността се сливаше с фантастиката, както сянката се слива със светлината. Изпод спуснатите й до пода коси едва се различаваше строгият й мършав профил. Изпод ризата й едва се подаваха пръстите на единия й бос крак, сгърчени от студа върху заледените плочи. Човешкото тяло, което се долавяше смътно под траурната плащеница, караше зрителя да настръхва.

Тази сянка, която бе сякаш взидана в плочите, бе лишена от движение, мисъл, дихание. Загърната въпреки януарския студ само в тънка кълчищна риза, сгушена на голия гранитен под, без огън, в полумрака на килията, чието наведено прозорче пропускаше само ледения вятър и нито един слънчев лъч, тя изглеждаше недостъпна за страдание или дори за усещане, беше се сякаш вкаменила като килията си, вледенила като зимата. Ръцете й бяха сключени, очите — устремени в една точка. На пръв поглед бихте я взели за призрак, при по-внимателно вглеждане — за статуя.

Обаче от време на време посинелите й устни се полуотваряха от диханието й и потръпваха, но тъй безжизнени и безучастни — като раздвижени от вятъра листа.

В помръкналите й очи проблясваше неизразимият и поглед: дълбок, трагично примирен, втренчен постоянно в един ъгъл на килията, недостъпен за външния зрител. Поглед, който сякаш свързваше всички мрачни мисли на тази покрусена душа с някакъв тайнствен предмет.

Такова беше създанието, наречено заради обиталището си Отшелницата и заради дрехата си — Кълчищната.

Трите жени, понеже и Жервез се беше присъединила към Удард и Майет, гледаха през прозорчето. Главите им засланяха слабата светлина, която проникваше в килията, но клетницата все още не ги забелязваше.

— Да не я смущаваме — каза тихичко Удард. — Тя е унесена, моли се.

В това време Майет наблюдаваше с растяща тревога изпитата, повехнала и разрошена глава и очите й се наливаха със сълзи.

— Не може да бъде! — шепнеше тя.

После провря глава през пречките на решетката и успя да зърне ъгъла, в който бе приковала взор нещастницата.

Когато измъкна глава от прозорчето, лицето й беше обляно в сълзи.

— Как наричате тази жена? — попита тя Удард.

— Ние я наричаме сестра Гюдюл — отвърна Удард.

— А пък аз я наричам Пакет Шантфльори — каза Майет, И като сложи пръст на устните си, тя направи знак на Удард да промуши глава през прозорчето и да погледне в ъгъла.

Удард надзърна и видя в ъгъла, където бе втренчила в мрачен захлас поглед отшелницата, една малка обувчица от розов сатен, обшита с безброй сребърни пайети.

Жервез също погледна на свой ред и трите жени се разплакаха, гледайки злочестата майка.

Но нито погледите, нито сълзите им можеха да изтръгнат отшелницата от унеса й. Ръцете й останаха сключени, устните безмълвни, очите втренчени. Тази малка обувчица, от която тя не сваляше поглед, разкъсваше сърцата на тия, които знаеха историята й.

Трите жени не бяха разменили нито дума. Не смееха да разговарят дори тихо. Дълбокото мълчание, дълбоката скръб, дълбокото забвение, в което бе потънало всичко освен този малък предмет, им правеха такова силно впечатление, като че ли бяха застанали пред окичен по случай Коледа или Великден олтар. Те мълчаха, преизпълнени с благоговение, готови да коленичат. Струваше им се, че са влезли в църква на разпети петък.

Най-сетне Жервез, най-любопитна от трите и следователно най-малко чувствителна, се опита да заговори отшелницата:

— Сестро! Сестра Гюдюл!

Тя я повика три пъти, повишавайки глас. Отшелницата не помръдна. Нито дума, ни поглед, ни въздишка, ни знак за живот.

И Удард се обърна към нея на свой ред с по-нежен и по-ласкав глас:

— Сестро! Сестра света Гюдюл! Същото мълчание, същата вцепененост.

— Странна жена! — възкликна Жервез. — И с топ не можеш да я стреснеш!

— Навярно е глуха — каза с въздишка Удард.

— Може би е сляпа — добави Жервез.

— Може би е мъртва — каза Майет.

Не ще съмнение, че дори душата да не беше още напуснала това безжизнено, безчувствено и вкочанясало тяло, то тя се бе оттеглила и се бе затаила дълбоко в него и усещанията от външния свят очевидно не достигаха до нея.

— Ще трябва да оставим питката на прозорчето, но да не я задигне някое хлапе — каза Удард. — Как да я събудим от унеса й?

Йосташ, чието внимание до този момент беше отвлечено от минаващата наблизо малка количка, теглена от голямо куче, забеляза внезапно, че трите жени гледаха нещо през прозорчето, и обзет на свой ред от любопитство, стъпи на един камък и долепи пълничкото си румено лице до отвора, викайки:

— Майко, нека да видя и аз!

При този ясен, свеж и звънък детски глас отшелницата изтръпна. Тя обърна рязко и стремително глава като освободена пружина, отстрани с мършавите си дълги ръце косите от челото си и впери изненадано скръбните си очи в детето. За миг в тях трепна съзнание.

— О, божичко! — извика тя с пресипнал глас, който сякаш раздираше гърдите й. — Не ми показвайте поне чуждите деца! — И тя зарови лице в скута си.

— Добър ден, госпожо — каза детето сериозно.

Неочакваното сътресение обаче като че ли събуди отшелницата от унеса й. Дълъг трепет пробягна по тялото й от главата до краката, зъбите й загракаха, тя повдигна малко глава, притисна лакти до хълбоците си и хвана с ръце краката си, като че ли за да ги стопли.

— О, какъв студ!

— Бедничката — промълви трогната Удард. — Искате ли малко огън?

Отшелницата поклати отрицателно глава.

— Добре тогава — поде Удард, подавайки й едно шише. — Ето ви сладко вино, то ще ви загрее. Пийнете.

Отшелницата поклати глава, погледна втренчено Удард и отвърна:

— Само вода.

— Не, сестро — настоя Удард, — водата не е подходящо питие за зимата. Трябва да пийнете малко подсладено вино и да изядете тази царевична питка, която сме опекли за вас.

Жената отблъсна питката, която й подаваше Майет, и каза:

— Само черен хляб.

— В такъв случай — каза Жервез, обзета на свой ред от състрадание — ето нещо малко по-топло от вашата дреха. Наметнете се с него. — И тя развърза вълнения си шал.

Отшелницата отказа да вземе шала, както не взе шишето с вино и питката, и отвърна:

— Само кълчищна риза.

— Все пак и вие би трябвало да разберете, че вчера бе празник — забеляза добродушната Удард.

— Аз добре го разбрах — отговори отшелницата. — Втори ден вече нямам вода в стомната си. — И тя добави след кратка пауза: — Празник беше и хората ме забравиха. Така и трябва. Защо да мислят за мене, когато аз не мисля за тях? На угаснал въглен — студена пепел.

И като че ли уморена от дългата си реч, тя пак отпусна глава на коленете си. Простодушната и жалостива Удард, която си въобрази поради последните й думи, че тя се оплаква от студа, й отвърна наивно:

— Не искате ли малко огън?

— Огън ли! — възкликна със странен глас отшелницата. — А ще стъкнете ли огън и за малкото ми момиченце, което от петнадесет години гние под земята?

Ръцете и краката й се разтрепераха, тя се изправи на колене, просна внезапно бялата си слаба ръка към детето, което я гледаше учудено, и извика:

— Скрийте детето! Циганката ще мине!

После се строполи на земята и челото й се блъсна в плочите, като че ли камък се удари в камък. Трите жени помислиха, че е умряла. Миг по-късно обаче тя се раздвижи и се повлече по колене и лакти към ъгъла, където се намираше малката обувчица. Жените не посмяха да погледнат, те не я видяха, но чуха хиляди целувки и хиляди въздишки, примесени със сърцераздирателни вопли и тъпи удари: нещастницата блъскаше главата си з стената. По едно време главата й из-кънтя толкова силно, че и трите се олюляха от ужас. Настана гробна тишина.

— Дали не се уби? — каза Жервез и се осмели да провре глава през прозорчето. — Сестро! Сестра Гюдюл!

— Сестра Гюдюл! — повтори Удард.

Със свито от вълнение гърло Майет промълви:

— Чакайте! — После се наведе към прозорчето и повика тихо: — Пакет! Пакет Шантфльори!

Ако някое дете духне невнимателно зле разпаления фитил на фишек и той внезапно избухне в очите му, то едва ли би се уплашило повече, отколкото се уплаши Майет от въздействието на това име, прошушнато изневиделица в килията на сестра Гюдюл.

Отшелницата потрепера с цялото си тяло, изправи се на босите си крака и се спусна към прозорчето с толкова пламтящи очи, че Майет, Удард, Жервез и детето отстъпиха чак до парапета на кея.

Зловещото лице на отшелницата се долепи до решетката.

— О! — извика тя със страхотен кикот. — Египтянката ме вика.

Блуждаещият й поглед попадна случайно на една сцена, която се разиграваше на позорния стълб. Челото й се сгърчи в ужас, тя простря извън килията двете си костеливи ръце и се провикна с хъркащ глас:

— Ти ли си пак, египетска щерко! Ти ли ме викаш, крадло на деца! Ще ти дам да разбереш! Бъди проклета! Трижди проклета!