Виктор Юго
Парижката Света Богородица (26)

I. БЕЗПРИСТРАСТЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ НЯКОГАШНОТО СЪДОПРОИЗВОДСТВО

През благословената 1482 година, парижкия прево, благородният Робер д’Естутвил, рицар, сийор дьо Бейн, барон д’Иври и Сент Андри в Ла Марш, съветник и кралски шамбелан, беше напълно щастлив човек. Почти седемнадесет години бяха изминали вече, откакто на 7 ноември 1465 година — година на кометата — беше получил благодатната длъжност парижки прево, по-скоро отличие, отколкото служба или както казва Жоанес Лемнеус: „… dignitas, quae cum non exigua potestate politiam concernente, atque proerogativis multis et juribus conjuncta est.“^[1] През 1482 година беше необичайно явление някой благородник да заема още службата, на която е бил назначен по време на бракосъчетанието на незаконната дъщеря на Людовик XI и на незаконния син на херцог Бурбонски. В същия ден, когато Робер д’Естутвил замести Жак дьо Валие като парижки прево, метр Жан Дове замести месир Ели дьо Торет като пръв председател на кралския съд, Жан Жувнел дез-Юрсен бе назначен за върховен съдия на Париж на мястото на Пиер дьо Морвилие, а Реньо де Дорман зае службата постоянен докладчик при кралския съд, за която мечтаеше Пиер Пюи. А колко хора се смениха на тези три служби, откакто Робер д’Естутвил беше парижки прево! Тази длъжност му беше „възложена на съхранение“, както гласеше кралската грамота. И той действително я съхраняваше добре. Беше се вкопчил в нея, беше се сраснал и отъждествил с нея до такава степен, че бе съумял да се изплъзне от манията на Луи XI за промени: този недоверчив, свадлив и енергичен крал се стремеше чрез чести назначения и подменяния да упражнява свободно собствената си власт. Нещо повече, почтеният рицар беше издействувал наследственост на службата си и от две години вече името на благородника Жак д’Естутвил, кавалер, стоеше до неговото начело на списъка на служащите в парижкото превотство. Рядка и действително изключителна милост! Вярно е, че Робер д’Естутвил беше храбър воин, той вдигна мъжествено бойното знаме против „лигата на общественото благо“ и поднесе на кралицата един великолепен захарен елен при идването й в Париж през 14… година. Освен това беше в добри приятелски отношения с месир Тристан Отшелника, управител на кралския дворец. Така че животът на месир Робер протичаше твърде приятно и леко. Преди всичко той имаше доста тлъстичка заплата, към която се прибавяха, увиснали като допълнителни гроздове на лозницата му, доходите от съдебните такси по гражданските и углавните дела в окръга, доходите от гражданските и углавните дела, разглеждани от следователите в Шатле, без да смятаме дребните постъпления от пътните такси по мостовете Мант и Корбей, нито приходите от налозите върху гроздоберачите и лицата, мерещи дървата и солта. Трябва да прибавим и удоволствието да се перчи, яздейки из града, и да се откроява между облечените наполовина в червено, наполовина в тъмносиньо наместници и жандарми със своята хубава военна униформа, на която можете да се полюбувате и днес върху гробницата му във „Валмонтското абатство“ в Нормандия, както и с шлема си, изкорубен в сражението при Монлери. Пък и малко ли нещо беше да държи в подчинение сержантите от градската стража, вратаря и караула на Шатле, двамата следователи на Шатле, auditores Castelleti, шестнадесетте комисари на шестнадесетте квартала, тъмничаря на Шатле, четиримата феодални сержанти, сто и двадесетте конни сержанти, сто и двадесетте сержанти жезлоносци, началника на нощната стража ведно с всичките му подчинени? Малко ли нещо беше да раздава правосъдие в низшите и висши съдебни инстанции, да има право да привързва към позорния стълб, да беси и да разчеква осъдените, без да говорим за дребните дела в първата инстанция, in prima instantia, както е казано в съдебните архиви, в цялото парижко виконтство, към което така достойно се числяха и седемте дворянски съдебни окръга? Можете ли да си представите нещо по-приятно от издаването на присъди и решения — ежедневно занимание на месир Робер д’Естутвил в Големия Шатле под широките прихлупени сводове не Филип-Август? А колко приятно беше да се прибира вечер, верен на навиците си, в пленителната къща на улица „Гали-ле“, близо до кралския дворец, която бе получил в зестра от жена си госпожа Амброаз дьо Лоре? Той си почиваше там от уморителното изпращане на някой клетник да нощува в „малкото жилище на улица «Ескоршори» — единадесет стъпки дълго, седем стъпки и три дюйма широко и единадесет стъпки високо, — което парижките превота и наместници бяха свикнали да използуват за затвор“.

При това месир Робер д’Естутвил раздаваше правосъдие не само в качеството си на прево и парижки виконт, но той участвуваше — и то с право на мнение и възнаграждение — и във висшето кралско правораздаване. Нямаше нито една що-годе по-високопоставена глава, която да не бе минала през неговите ръце, преди да стигне до палача. Той изведе от Бастилията в предградието Сент Антоан господин Дьо Ньомур, за да го доведе до халите, пак той придружи до Гревския площад господин Дьо Сен Пол, който се дърпаше и крещеше за голямо удоволствие на господин парижкия прево, настроен отдавна враждебно към господин конетабъла. Налице са, както виждате, много повече условия, отколкото са необходими, за да направят живота ви толкова приятен и забележителен, че да заслужи някой ден една хвалебствена страница в интересната история на парижките превота, от която научаваме, че Удар дьо Вилньов имал къща на улица „Бушри“, че Гийом дьо Анже купил големия и малкия савойски дворец, че Гийом Тибу подарил на монахините от „Сент Жонвиев“ къщите си на улица „Клопен“, че Юг Обрио живял в двореца Порк-Епик и други интимни подробности. При толкова основания обаче да гледа на живота ведро и спокойно, месир Робер д’Естутвил се събуди сутринта на 7 януари 1482 година много начумерен. Идеше му да удуши всичко живо. На какво се дължеше лошото му настроение? Едва ли сам той би могъл да каже. Дали защото небето беше сиво? Или токата на стария му колан, останала още от сражението при Монлери, бе лошо закопчана и пристягаше премного, по военному, превотските му тлъстини? Или бе видял под прозорците си присмехулни безделници, строени по чети-рими в редица, облекли на голо връхните си дрехи, с издънени шапки, провесили торби и бутилки през рамо? Или бе осенен от смътно предчувствие за триста и седемедсетте ливри, шестнадесет су и осем дьоние, които бъдещият крал Шарл VIII щеше да му удържи следващата година от доходите на превотството? Читателят е свободен да избере една от тия причини. Колкото до нас, ние сме склонни да мислим, че настроението му беше лошо чисто и просто защото не беше добро.

Впрочем този следпразничен ден беше досаден за всички и главно за парижкия прево, който трябваше да измете всичката смет — в буквален и преносен смисъл, — която остава след празник по парижките улици. А освен това му предстоеше и заседание в Големия Шатле. Ние сме забелязали, че съдиите гледат обикновено в деня на заседанието да бъдат в лошо настроение, за да има върху кого да си излеят безнаказано яда в името на краля, закона и правосъдието.

Междувременно заседанието бе почнало без него. Помощниците му по гражданските, углавните и частните дела изпълняваха добросъвестно обязаностите си както винаги. Още от осем часа сутринта няколко десетки граждани и гражданки, гъсто натъпкани в тъмния ъгъл между стената и здравата дъбова решетка в долната зала на Шатле, се наслаждаваха на разнообразната и забавна гледка, която предлагаше следователят на Шатле, метр Флориан Барбъодиен, помощник на господин превото, раздаващ правосъдие безогледно и наслуки.

Залата беше малка, прихлупена, сводеста. В дъното — маса, украсена с хералдически лилии, зад нея голямо дъбово кресло с красиви резби, предназначено за превото и празно в момента, а вляво от него — столчето на следователя метр Флориан. Малко по-долу бе седнал писарят, който драскаше нещо. Отсреща се притискаше народът. Пред вратата и пред масите стояха много съдебни пристави във виолетови туники с бели кръстове на гърдите. Двама сержанти от кметството, облечени в празничните си униформи, наполовина червени, наполовина сини, стояха на стража пред една ниска затворена вратичка, която се виждаше в дъното зад масата. Един-единствен остросводест прозорец, тясно изрязан в дебелата стена, осветяваше с бледа януарска светлина двете комични фигури, причудливия демон, изваян от камък, който висеше като лампа в центъра на свода, и съдията, седнал в дъното на залага сред хералдическите лилии.

Опитайте се да си представите метр Флориан Барбьодиен, седнал на масата на превото между два купа папки. Зачервен, премигващ, с царствено увиснали бузи, които се съединяваха под брадата му, нашият следовател се бе облакътил на масата, застъпил с крак шлейфа на робата си от гладко кафяво сукно, прихлупил бял агнешки калпак, изпод който се подаваха само веждите му.

Между другото следователят беше глух. Несъществен недостатък за един следовател, който никак не пречеше на метр Флориан да издава съвсем основателни безапелационни присъди. Безспорно съвсем достатъчно е следователят да си дава вид, че слуша. А нашият многоуважаван Барбьодиен отговаряше много добре на това условие — единствено необходимо за правилното правораздаване, — тъй като вниманието му изобщо не можеше да бъде отвлечено от какъвто и да било шум.

Впрочем сред слушателите се намираше един безжалостен контрольор на постъпките и жестовете му в лицето на нашия приятел Жеан Фроло Мелницата, този довчерашен ученик, това „шило“, което можехте да срещнете навред из Париж освен пред професорската катедра.

— Гледай ти — говореше тихичко той на своя другар Робен Пуспен, който се хилеше до него, докато Жеан коментираше сцените, разиграващи се пред очите им, — ето Жеанет Дю Бюисон, хубавата дъщеря на Ленивеца от Новия пазар! Не може да бъде! Старчето я осъжда! Той, значи, е не само глух, но и сляп! Петнадесет парижки су и четири дьоние, защото носела две броеници! Скъпи й излязоха! Lex duri carminis.^[2] Ами този пък кой е? Робен Шиеф дьо Вил, майстор на ризници. Задето бил приет в съсловието и получил майсторска титла. Встъпителна вноска. Гледай ти! И двама благородници между другите нехранимайковци! Егле дьо Соан и Ютен дьо Май. Двама кавалери, corpus Christ^[3]! A! Те играли на зарове! Кога ли ще видя тук и нашия ректор? Сто парижки ливри в полза на краля! Този Барбьодиен не се шегува, нали не чува! Да стана като брат ми, архидякона, ако това ми попречи да ш рая, да играя ден и нощ, да прекарам целия си живот в игра, да умра от игра, да си проиграя и душата, след като си проиграя последната риза! Света Богородичке, колко жени! Хайде една след друга, драги ми овчици! Амброаз Лекюйер! Изабо Пейнет! Берард Жиронен! Ей богу, познавам ги всичките! Глоба! Глоба! Да ви видя сега кой ще носи позлатени колани! Десет парижки су! Ех вие, кокетки! О, тази стара съдийска мутра, глуха и малоумна! О, този тъпак Флориан! О, този мухльо Барбьодиен! Вижте го само как се е разплул на масата! Лапа ищците, лапа процесите, лапа, жвака, тъпче се, дебелее. Глоби, безхазяйствени имущества, такси, разноски, съдебни мита, възнаграждения, вреди и лихви, разпит, затвор, задържане под стража, окови с плащане на разходите по тях — всичко е коледен кравай и еньовденска погача за него! Погледни само каква свиня! Хайде! Точно така! Още една любовчийка! Тибо Тибод, цяла-целеничка! Задето излязла от улица „Глатини“! Ами кой ли е този юначага! Жифроа Мабон, жандарм от командата на стрелците. Богохулствувал. Глоба, Тибод, глоба, Жифроа! Глоба и на двама ви! Ах, старият глухчо! Той сигурно сбърка двете дела! Готов съм да се обзаложа десет срещу едно, че глобява момата за богохулство, а жандарма за леко поведение! Внимание, Робен Пуспен! Кого ли ще въведат сега? Колко сержанти! Кълна се в Юпитер! Всички ловджийски хрътки са налице. Навярно е дошъл ред на едрия дивеч. Глиган. Трябва да е глиган, Робен. Охо, и то какъв! Кълна се в Херкулес! Ами че това е вчерашният ни избраник, папата на шутовете, нашият звънар, нашият едноок, хром и гърбав кривльо! Квазимодо!…

Беше действително Квазимодо.

Вързан, обкръжен, омотан в ремъци, окован и здраво охраняван. Стражата около него беше подсилена от самият началник на нощната охрана в красивата си униформа с герба на Франция на гърдите и с герба на Париж — на гърба. А между другото, като се изключи уродливостта на Квазимодо, нищо не оправдаваше това натрупване на алебарди и аркебузи. Звънарят стоеше мрачен, безмълвен и спокоен. От време на време само поглеждаше ядно и подмолно с единственото си око въжата, в които беше омотан.

Той погледна по същия начин и хората около себе си, но погледът му беше толкова угаснал и сънен, че жените си го сочеха подигравателно с пръст.

Междувременно метр Флориан, съдията, прелисти внимателно папката със заведеното Срещу Квазимодо дело, която писарят му подаде, и след като я прегледа, се замисли за миг. Благодарение на тази предвидливост, която проявяваше винаги, преди да пристъпи към разпита, той знаеше предварително името, занятието и провинението на обвиняемия, задаваше съответни въпроси след предполагаеми отговори и успяваше да се измъкне от опасните криволици на разпита, без да проличи особено ярко глухотата му. Досието по делото го водеше, както кучето води слепеца. Ако му се случеше понякога да издаде недъга си с безсмислена забележка или неуместен въпрос, едни вземаха това за дълбокомислие, други — за глупост. Но и в двата случая честта на съдебното съсловие не се накърняваше. Защото все пак е много по-хубаво да смятат съдията за дълбокомислен или глупав, отколкото за глух. Затова той полагаше особени старания да прикрие от всички глухотата си и обикновено това му се удаваше толкова добре, че в края на краищата сам беше почнал да се поддава на тази илюзия. Това впрочем се постига много по-лесно, отколкото хората си мислят. Всички гърбави ходят с изправена глава, всички пелтеци се пребиват да бръщолевят, всички глухи говорят нарочно ниско. Колкото до самия метр Флориан, той признаваше най-много, че слухът му изневерява сегиз-тогиз. Това беше единствената отстъпка, която правеше на общественото мнение, и то само в моменти на откровение или добросъвестна самопреценка.

Като предъвка делото на Квазимодо, той отметна назад глава и притвори очи, за да придобие по-внушителен и по-безпристрастен вид, така че в този момент беше не само глух, но и сляп. Двойно условие, без което човек не може да бъде съвършен съдия. И той започна разпита именно в тази величествена поза.

— Името ви?

Тук обаче се яви случай, който не беше „предвиден от закона“ — глух съдия трябваше да разпитва глух обвиняем. Квазимодо, който по нищо не можеше да отгатне, че му задават въпрос, продължаваше да гледа втренчено съдията и не отговори. Глухият съдия, който по нищо не можеше да отгатне, че обвиняемият е глух, помисли, че той му е отговорил, както правеха обикновено всички обвиняеми, и продължи разпита механично, с глупаво самоуверен тон:

— Добре. На колко години сте?

Квазимодо и сега не отговори на въпроса. Съдията сметна, че е получил отговор, и продължи:

— Така. А с какво се занимавате?

Пак същото мълчание. Междувременно слушателите почнаха да шушукат и да се споглеждат.

— Достатъчно — отсече невъзмутимо следователят, когато предположи, че обвиняемият е отговорил и на третия му въпрос. — Вие сте обвинен пред нас: (primo), в нарушаване на нощната тишина; (secundo), в непочтено насилствено държане спрямо жена с леко поведение, (in projudicum meretricia^[4]; tertio) в непокорство и бунтуване спрямо стрелците, служещи на краля, нашия повелител. Изкажете се по тези точки. Писарю, записахте ли досегашните отговори на обвиняемия?

При този злополучен въпрос избухна гръмък смях от писарската скамейка до аудиторията. Смехът беше толкова силен, толкова заразителен, толкова неудържим и всеобщ, че дори двамата глухи не можеха да не го забележат. Квазимодо се обърна, повдигайки презрително гърбицата си, а метр Флориан, също учуден, подозирайки, че смехът на слушателите е предизвикан от някоя непочтителна забележка на обвиняемия, за която заключи по презрителното вдигане на раменете му, се обърна възмутен към него:

— За такъв отговор, негоднико, заслужавате бесило! Знаете ли на кого говорите?

Разбира се, този изблик само увеличи всеобщото веселие. Той беше толкова неуместен и безсмислен, че дори сержантите от кметството, тези копиеносци, чието тъпоумие съставлява част от униформата им, не можаха да се сдържат. Само Квазимодо остана сериозен, защото не разбираше нищо от това, което ставаше около него. Съдията се разгневи още повече и сметна, че трябва да продължи в същия тон, за да сплаши обвиняемия и по този начин да внуши и на слушателите повече уважение към съда.

— Така ли, майсторе в разврата и изнасилването, вие си позволявате да се гаврите със следователя на Шатле, с магистрата, натоварен с охраната на Париж, с издирването на престъпленията, провиненията и постъпките; с контрола над всички занаяти и забраната на монопола, с поддържането на улиците, със забраната на търговията с домашни, водни и диви птици, с измерването на дървата и дървения материал, с изчистването на града от калта и на въздуха от заразните болести, с една дума-, човека, който денонощно се грижи за благополучието на гражданите, и при това съвсем безвъзмездно, не разчитайки на никакво възнаграждение! Знаете ли, че аз се наричам Флориан Барбьодиен, заместник на господин парижкия прево и освен това комисар, следовател, контрольор, и се ползувам със същите права не само в парижкия, но и в областния съд, като участвувам и в делата по надзора и във висшата инстанция!…

Когато някой глух говори на друг глух, няма основание да спре. Не се знае кога и как щеше да стъпи на сушата метр Флориан, както се бе понесъл с издути платна по водите на високопарното красноречие, ако ниската вратичка в дъното не се бе отворила внезапно и не бе влязъл самият господин прево.

Метр Флориан не прекъсна речта си при влизането му, но се завъртя на петите си и отправи тутакси към превото изобличителните думи, с които миг преди това заплашваше Квазимодо.

— Монсеньор — каза той, — пледирам по отношение на тук присъствуващия обвиняем за такова наказание, каквото ще ви бъде угодно да му наложите за грубо и нечувано оскърбление на съда.

Той седна съвсем задъхан, изтривайки едрите капки пот, които капеха от челото му и мокреха като сълзи разтворените пред него книжа. Месир Робер д’Естутвил смръщи вежди и така многозначително и властно се обърна към подсъдимия, че макар и глух, той си даде донякъде сметка какво става.

Превото го попита строго:

— Защо са те довели тук, безделнико?

Нещастникът предположи, че превото го пита за името му, наруши обичайното си безмълвие и отговори с дрезгав, гърлен глас:

— Квазимодо.

Отговорът подхождаше тъй малко на въпроса, че хората пак се разсмяха неудържимо и месир Робер се провикна, пламнал от гняв:

— И с мене ли се подиграваш, мизернико?

— Звънар в „Света Богородица“ — отвърна Квазимодо, мислейки, че става дума за професията му.

— Звънар ли? — възкликна превото, който се беше събудил сутринта в достатъчно лошо настроение, както вече казахме, за да има нужда да подклаждат яда му с такива странни отговори. — Звънар! Ще ти дам аз едни камбани по гърба, и то по всички кръстопътища на Париж! Чуваш ли, безделнико!

— Ако се интересувате за възрастта ми — каза Квазимодо, — струва ми се, че ще навърша двадесет години на Свети Мартин.

Това вече беше прекалено. Превото не можа да се сдържи.

— А! Ти се гавриш с властта, клетнико! Господа сержанти-жезлоносци, отведете този хубостник при позорния стълб на Гревския площад и го въртете и шибайте един час. Добре ще ми плати, бога ми! Искам също настоящата присъда да бъде разгласена публично от четирима тръбачи в седемте сеньор-ски владения на парижкото виконтство.

Писарят се зае незабавно с изготвянето на присъдата.

— Дявол да го вземе! Това се казва справедлива присъда! — провикна се от своя ъгъл студентът Жеан Фроло Мелницата.

Превото се извърна и отново впери в Квазимодо святкащите си очи.

— Стори ми се, че този хубостник каза „дявол да го вземе“. Писарю, прибавете дванадесет парижки дьоние глоба за богохулство, като половината бъдат дадени на ковчежника от църквата „Сент Йосташ“. Аз тача особено много този светец.

За няколко минути присъдата беше написана. Съдържанието й беше кратко и просто. Председателят на съда Тибо Байе и кралският адвокат Роже Барм не бяха още преобразували обичайното право на парижкото виконтство. По онова време то не беше още задръстено от високостволия лес на формалностите и процедурите, които тези двама юрисконсулти посадиха в началото на шестнадесети век. Правораздаването беше все още ясно, експедитивно и недвусмислено. То водеше право към целта и в края на всяка пътечка — без излишни храсти и завои — се виждаха тутакси колелото за изтезаване, бесилката или позорният стълб. Човек знаеше поне какво го чака.

Писарят представи присъдата на превото, който я подпечата и излезе да продължи обиколката си из другите зали в такова настроение, че сигурно щеше да напълни този ден всички парижки тъмници. Жеан Фроло и Робен Пуспен се смееха под мустак. Квазимодо наблюдаваше всичко това с безучастен и учуден вид.

Обаче, докато метр Флориан Барбьодиен четеше на свой ред присъдата, преди да я подпише, писарят съжали злочестият осъден и с надеждата, че ще издействува известно намаление на наказанието му, се доближи възможно най-близо до ухото на следователя и му каза, посочвайки Квазимодо: „Този човек е глух.“

Той се надяваше, че общият недъг ще предразположи метр Флориан в полза на осъдения. Но, първо, ние изтъкнахме, че метр Флориан съвсем не държеше да забележат глухотата му. Освен това той до такава степен не чуваше, че не схвана нито дума от това, което му каза писарят. И понеже искаше да даде вид, че е разбрал, отвърна:

— А, така ли? Това е вече нещо друго. Не знаех. В такъв случай още един час на позорния стълб.

И той сложи подписа си върху така изменената присъда.

— Отлично — промълви Робен Пуспен, който имаше зъб на Квазимодо. — Това ще го научи да не бъде толкова груб с хората.