Виктор Юго
Парижката Света Богородица (24)

I. ABBAS BEATI MARTINI^[1]

 

Славата на Клод Фроло се беше пръснала надалеч. Тя бе причина — приблизително по времето, когато отказа да види госпожа Дьо Божо, за едно посещение, което той дълго не можа да забрави.

Свечеряваше се. Той току-що се беше оттеглил след вечерната служба в своята килия в манастира при църквата „Света Богородица“. Като се изключат няколко стъкленици, забутани в един ъгъл и пълни със съмнителен прах, който напомняше доста много алхимичния прах, в тази килия нямаше нищо необикновено или загадъчно. Наистина тук-таме по стените личаха някакви надписи, но те бяха чисто и просто научни или благочестиви мисли, взети от общопризнати автори. Архидяконът беше седнал пред един меден трисвещник, близо до нисък шкаф, отрупан с ръкописи. Облакътен на една разтворена книга от Онориус д’Отьон — „De praedestinatione et libero arbitrio“^[2], той прелистваше, дълбоко замислен, един печатан том in folio, който бе донесъл наскоро. Това беше единствената печатна книга в неговата библиотека. Някой почука на вратата и прекъсна дълбокия му размисъл.

— Кой е? — извика ученият недотам любезно, като гладно куче, на което издърпват кокала от устата.

— Вашият приятел Жак Коактие — чу се глас отвън и Клод стана да отвори вратата.

Беше действително кралският лекар, петдесетинагодишен мъж. Суровото изражение на лицето му се смекчаваше от лукавия му поглед. Придружаваше го някакъв непознат. И двамата бяха облечени с дълги тъмносиви роби, подплатени с кожи от белки, пристегнати в кръста и затворени чак догоре. Носеха шапки от същата материя и цвят. Ръцете им се губеха под дългите ръкави, краката им — под дългополите роби, а очите им — под нахлупените шапки.

— Бог да ми е на помощ, любезни господа! — възкликна архидяконът и ги въведе в килията си. — Съвсем не очаквах такива знатни гости в този късен час. — И докато говореше любезно, той поглеждаше неспокойно и изпитателно ту лекаря, ту другаря му.

— Никой час не е неподходящ, за да се посети такъв известен учен като отец Клод Фроло дьо Тиршап — отвърна доктор Коактие, провличайки като шлейф думите си — интонация, която издаваше, че произхожда от областта Франш-Конте.

И между лекаря и архидякона започна предварителната размяна на любезности, която в онази епоха предшествуваше съгласно етикецията всеки разговор между учени мъже, без естествено да им пречи да се мразят от все душа. Впрочем нима и днес не е така? Устата на учен, който отдава възхвала на друг учен, напомня чаша жлъчка, подсладена с мед.

Комплиментите, които Клод Фроло отправяше към Коактие, се отнасяха предимно до многобройните светски блага, които достойният лекар бе успял да си извоюва по време на завидната си кариера от всяка кралска болест — алхимична операция, значително по-успешна и по-сигурна, отколкото диренето на философския камък.

— Право да ви кажа, доктор Коактие, много приятно ми стана, когато узнах, че вашият племенник, преподобният сеньор Пиер Версе, е получил епархия. Нали сега той е амиенски епископ?

— Да, господин архидякон, по божие благоволение и милост.

— Знаете ли, че изглеждахте прекрасно на Коледа начело на служителите на сметната палата, господин председателю?

— Само подпредседател за съжаление, отец Фроло! Нищо повече!

— Ами как върви строежът на великолепната ви къща на улица Сент Андре дез-Арк? Същински Лувър! Страшно ми харесва кайсиевото дръвче, скулптирано над вратата, и забавната игрословица: „A Fabri cotier“^[3].

— Уви, метр Клод! Този строеж ми излезе скъпо и прескъпо! Колкото повече напредва, толкова повече ме разорява.

— Така ли? Нима нямате доходи от затвора и от съдилищата? А рентите от разни къщи, бараки, дюкянчета, и тезгяхи в обсега на съдебната палата? Това е славна дойна крава!

— Тази година имението ми в Поаси не ми донесе абсолютно нищо.

— Затова пък пътните такси от Триел, Сен Джеймс, Сен Жермен ан Ле, вярвам, не са лоши?

— Само сто и двадесет ливри, и то не парижки.

— Но все пак нали имате службата си на кралски съветник. Това поне е нещо сигурно.

— Да, любезни ми Клод, но това проклето имение Полици, около което се вдига толкова шум, не ми докарва дори и шестдесет златни екюта годишно.

В любезностите, които архидяконът сипеше върху Жак Коактие, се долавяше скрита саркастична и язвителна нотка, съпроводена от тъжната жестока усмивка на по-издигнат интелектуално, но нещастен човек, който се забавлява мимолетно с грубото благополучие на един еснаф.

— Бог ми е свидетел — каза накрая Клод, като му стисна ръка, — много ми е приятно, че изглеждате толкова добре.

— Благодаря ви, метр Клод.

— Впрочем — възкликна отец Клод, — как е височайшият ви болен?

— Не плаща достатъчно на своя лекар — отвърна докторът, като погледна крадешком своя другар.

— Така ли мислите, колега Коактие? — промълви непознатият.

Тези думи, произнесени с укор и изненада, привлякоха върху посетителя вниманието на архидякона. Всъщност, откакто непознатият бе прекрачил прага на килията, той не бе го забравил напълно нито за миг. Ако не бяха хилядите основания, които го принуждаваха да запази добрите си отношения с доктор Жак Коактие, всемогъщия лекар на крал Луи XI, отец Клод нямаше да го приеме, придружен от някакъв непознат. Затова лицето му стана недружелюбно и когато Жак Коактие му го представи.

— Между другото, отец Клод, водя ви един събрат, който пожела да ви види, чул за вашата слава.

— Господинът има също научни интереси? — попита архидяконът, като погледна проницателно другаря на Коактие. Той срещна под веждите на непознатия неговия също така проницателен и недоверчив поглед.

Гостът — доколкото можеше да го разгледа на слабата светлина на лампата — беше около шестдесетгодишен старец, среден на ръст, с доста изтощен и болнав вид. Профилът му, макар и не особено изтънчен, се налагаше с властната си строгост, зениците му искряха във вдлъбнатите орбити като пламък в дъното на пещера, а под ниско спуснатата шапка, нахлупена чак до носа, се открояваха очертанията на високо умно чело.

Непознатият отговори сам на въпроса на архидякона.

— Уважаеми учителю — поде той сериозно, — вашата слава достигна чак до мене и аз пожелах да се посъветвам с вас. Аз съм само дребен провинциален благородник, който събува обувките си, преди да влезе при някой учен. Трябва да ви кажа името си. Наричам се Туранжо.

„Странно име за благородник!“ — помисли си архидяконът. Но той изпитваше чувството, че пред него стои силен и сериозен човек. С острия си ум отгатваше по инстинкт, че под подплатената с кожа шапка на събрата Туранжо се крие друг не по-малко остър ум. И гледайки неговото сериозно лице, подигравателната гримаса, в която се бяха изкривили мрачните му черти поради присъствието на Жак Коактие, се разнесе постепенно, както се пръсва здрачът по нощния хоризонт. Той седна отново тъжен и замислен в голямото си кресло, облакъти се по навик на масата и опря чело на ръката си. След неколкоминутен размисъл архидяконът направи знак на двамата посетители да седнат и се обърна към Туранжо.

— Идвате да се допитате до мене, метр, но в областта на коя наука?

— Уважаеми учителю — отвърна Туранжо, — аз съм болен, сериозно болен. Казват, че сте велик ескулап, затова дойдох да ви поискам медицински съвет.

— Медицината ли! — каза архидяконът и поклати глава. Той сякаш се съсредоточи за миг, после добави: — Колега Туранжо, понеже се казвате така, обърнете глава. Ще намерите отговора ми, написан на стената.

Туранжо се подчини и прочете над главата си следния надпис, издълбан в стената: „Медицината е дъщеря на съновиденията“ — Ямблих.

Доктор Коактие обаче изслуша въпроса на спътника си с неприятно чувство, което се засили от отговора на отец Клод. Той се наведе към ухото на Туранжо и му прошепна доста ниско, за да не го чуе архидяконът:

— Аз ви предупредих, че е луд. Вие сам пожелахте да го видите.

— Само че може би този луд има право, доктор Жак! — отвърна също шепнешком другарят му, горчиво усмихнат.

— Както обичате! — отвърна кисело Коактие. После той се обърна към архидякона: — Вие много набързо претупахте въпроса, отец Клод, и се справихте с Хипократ със същата лекота, с каквато маймуната разчупва лешника. Медицината съновидение! Струва ми се, че аптекарите или лекарите охотно ще ви пречукат с камъни, ако ви чуят! Значи, отричате въздействието на филтрите върху кръвта и на мехлемите върху кожата? Нима отричате Открайвремешното лечебно свойство на билките и металите, което се зове природа, създадено за вечния болен, наречен човек?

— Аз не отричам — отвърна хладно отец Клод — нито лекарствата, нито болните. Отричам само лекарите.

— Нима не е вярно — отвърна Коактие с жар, — че подаграта е вътрешна екзема, че раните от огнестрелно оръжие се лекуват с лапа от печена мишка, че умелото преливане на младежка кръв възвръща младостта на старческите вени. Нима отричате, че две и две прави четири и че emprosintonos^[4] настъпва след opisthotonos^[5]?

Архидяконът отвърна невъзмутимо:

— На по-особено мнение съм по някои въпроси. Коактие цял пламна от гняв.

— Хайде, хайде, драги Коактие, не се сърдете — намеси се Туранжо. — Та архидяконът е наш приятел!

Коактие се поуспокои и измърмори полугласно:

— В края на краищата той не е с всичкия си!

— Ей богу, метр Клод — поде Туранжо след кратко мълчание, — вие много ме объркахте. Аз исках да се посъветвам за две неща с вас — за здравето и за бъдещето си.

— Господине — отвърна архидяконът, — ако действително сте дошли само за това, не си е заслужавало да се морите по стълбите ми. Аз не вярвам в медицината, не вярвам и в астрологията.

— Истина ли е това? — възкликна изненадан Туранжо.

Коактие се разсмя принудено.

— Убедихте ли се вече, че е луд? — каза той ниско на Туранжо. — Не вярвал в астрологията!

— Нима може да се допусне — продължи отец Клод, — че всеки звезден лъч бил нишка, опъната до главата на един човек?

— Но в какво вярвате тогава? — провикна се Туранжо. Архидяконът замълча нерешително, после каза с мрачна усмивка, която сякаш опровергаваше думите му.

— Credo in deum.^[6]

— Dominum nostrum^[7] — добави Туранжо и се прекръсти.

— Amen^[8] — каза Коактие.

— Уважаеми учителю — поде Туранжо — очарован съм от вашата набожност. Но нима такъв голям учен като вас е стигнал дотам, че не вярва вече в науката?

— О, не! — каза архидяконът, като хвана Туранжо за ръката и мрачните му зеници блеснаха възторжено. — Не, аз не отричам науката. Не съм пълзял тъй дълго, забивайки нокти в земята, през неизброимите разклонения на тази пещера, за да не зърна съвсем далеч в края на тъмната галерия някаква светлина, пламък, искра, отблясък навярно от ослепителната централна лаборатория, където търпеливите мъдреци биха могли да изненадат бог по време на работата му.

— Но кажете тогава — прекъсна го Туранжо, — коя наука смятате за истинска и положителна?

— Алхимията.

Коактие възкликна:

— За бога, отец Клод, да приемем, че алхимията почива на нещо, но защо трябва да хулите медицината и астрологията?

— Вашата наука за човека е нищо, вашата наука за небето е нищо! — каза властно архидяконът.

— Това ще рече да не даваш пет пари нито за Епидавър, нито за Халдея! — забеляза лекарят подигравателно.

— Чуйте, месир Жак. Говоря ви съвсем искрено. Не съм кралски лекар и негово величество не ми е подарил градината Дедал, за да наблюдавам съзвездията. Не се сърдете и ме изслушайте. Каква истина сте извлекли например, да не говорим за медицината, която е съвсем безсмислено нещо, от астрологията? Какви са свойствата на вертикалния бустрофедон^[9] и какви открития са направени благодарение на числата зируф и зефирод^[10]?

— Нима отричате — възрази Коактие — невидимата сила на Соломоновия ключ, от който води началото си цялата кабалистика?

— Заблуда, месир Жак! Нито една от вашите формули не води до нещо положително, докато алхимията има зад гърба си всевъзможни открития. Можете ли да оспорите резултатите, които ще ви цитирам? Че след хилядогодишен престой под земята ледът се превръща в скален кристал, че оловото е родоначалник на всички метали, защото златото не може да се смята за метал, то е светлина. Че на оловото са необходими само четири периода, от по двеста години всеки, за да се превърне последователно от олово в червен арсеник, от червен арсеник в калай и от калай в сребро. Нима това не са факти? Но да се вярва в някакъв Соломонов ключ, в линията на съдбата и в звездите, е толкова смешно, колкото ако вземем да вярваме ведно с обитателите на великия Китай, че авлигата се превръща в къртица, а житните зърна — в златни рибки!

— Аз съм учил херметика и твърдя… — прекъсна го Коактие.

Разпаленият архидякон не го остави да се доизкаже.

— А пък аз съм учил и медицина, и астрология, и херметика. Само тук е истината — говорейки, той взе от шкафа една стъкленица, пълна с праха, за който споменахме по-горе, — само тук е светлината! Хипократ е блян. Урания е блян. Хермес е мисъл. А златото е слънце. Получиш ли злато, ти си равен на бог. Това е единствената наука. Казвам ви: аз изследвах дълбините на астрологията и медицината. Нищо, абсолютно нищо. Човешкото тяло е мрак, звездите са също мрак.

И той се отпусна в креслото си, величествен и вдъхновен. Туранжо го наблюдаваше безмълвно. Коактие се силеше да се усмихне подигравателно, повдигаше незабележимо рамене и повтаряше полугласно: „Безумец!“

— А вие самият доближихте ли се до приказната цел? — обади се внезапно Туранжо. — Успяхте ли да получите злато?

— Ако бях успял да добия злато — отвърна архидяконът, изговаряйки бавно думите, сякаш ги обмисляше, — кралят на Франция нямаше да се казва Людовик, а Клод.

Туранжо смръщи вежди.

— Но какво казвам! — поде Клод с презрителна усмивка. — За какво ми е френският престол, когато бих могъл да възстановя Източната империя!

— На добър час! — каза непознатият.

— О, бедният безумец! — прошепна Коактие. Архидяконът продължи, отговаряйки като че ли вече само на собствените си мисли:

— Уви, не! Аз все още пълзя. Раздирам лицето и коленете си по камъните на подземния проход. Съзирам смътно истината, но още не виждам! Сричам, но не чета!

— А когато почнете да четете — попита Туранжо, — ще можете ли да добиете злато?

— Нима някой може да се съмнява в това? — каза архидяконът.

— В такъв случай света Богородица едничка знае каква въпиюща нужда от пари имам аз! Наистина много бих желал да се науча да чета по вашите книги. Кажете ми, уважаеми учителю, нали вашата наука не е враждебна и не е противна на божията майка?

Клод се задоволи да му отговори със спокойно високомерие:

— Та нали аз съм неин архидякон?

— Вярно, учителю. Добре тогава, приятно ли ще ви бъде да ме посветите в тайните на тази наука? Да ме научите да сричам заедно с вас?

Клод зае царствената жреческа поза на древния Самуел.

— Старче, необходими са много повече години, отколкото ви остават, за да предприемете това пътуване през тайнствените дебри. Главата ви е доста посребрена. От тази пещера се излиза с бели коси, но се влиза само с черни. Науката сама умее да издълбава, да изхабява и да изсушава човешките лица. Тя няма нужда старостта предварително да набръчква лицата. Но ако въпреки всичко вие имате желание да се учите на вашата възраст и да разчетете страшната азбука на мъдреците, елате при мен, ще се опитам да ви я предам. Няма да ви накарам, бедни старче, да проучите погребалните зали на пирамидите, за които говори древният Херодот, нито изградената от тухли Вавилонска кула, нито огромното светилище от бял мрамор на индийския храм в Еклинга. И аз самият не съм виждал халдейските каменни строежи, издигнати според свещената форма на Сикра, нито храма на Соломон, който днес е разрушен, нито строшените каменни врати на гробниците на израелските царе. Ние ще се задоволим с откъсите от книгата на Хермес, които се намират пред очите ни. Ще ви обясня смисъла на статуята на свети Кристоф, символа на Сеяча, както и на двата ангела от портала на „Сент Шапел“, единият от които е мушнал ръката си в някакъв съд, а другият — в облак.

На това място Жак Коактие, смутен от пламенните думи на архидякона, се поопомни и го прекъсна победоносно с израз на учен, който поправя грешката на събрата си:

— Erras, amici Klaudi.^[11] Символът не е число. Вие вземате Орфей за Хермес.

— Вие грешите — възрази с внушителен тон архидяконът. — Дедал е цокълът, Орфей е стената, а Хермес е цялата сграда. Вие можете да дойдете, когато пожелаете — продължи той, обръщайки се към Туранжо, — и аз ще ви покажа частиците злато, останали в дъното на ретортата на Никола Фламел, за да имате възможност да ги сравните със златото на Гийом Парижки. Ще ви запозная с тайните свойства на гръцката дума peristera^[12]. Но преди всичко ще ви науча да четете една след друга мраморните букви на азбуката, гранитните страници на книгата. Ще минем от портала на епископ Гийом и от „Сен Жан льо Рон“ на „Сент Шапел“, после ще посетим къщата на Никала Фламел на улица „Мариво“, гробницата му в гробището „Сенз-Иносан“, двете му болници на улица „Монморанси“. Ще ви накарам да разчетете йероглифите, с които са покрити тежките железни подпори на портала на болницата „Сен Жерве“ и на улица „Феронри“. Ще разгадаем заедно фасадите на „Сен Ком“, на „Сент Жонвиев дез Ардан“, на „Сен Мартен“, на „Сен Жак дьо ла Бушри“…

Отдавна вече Туранжо, въпреки интелигентния си поглед, беше престанал като че ли да разбира отец Клод. Той го прекъсна:

— Пасха господня! Що за книги четете вие!

— Ето ви една от тях — каза архидяконът.

И той отвори прозорчето на килията и посочи с пръст огромната църква „Света Богородица“, чийто черен силует се изрязваше върху звездното небе с двете кули, каменните хълбоци и исполинската задна част, подобен на грамаден двуглав сфинкс, клекнал посред града.

Архидяконът съзерцава безмълвно известно време исполинската сграда, после простря с въздишка дясната си ръка към печатната книга, която беше отворена на масата му, а лявата към „Света Богородица“ и като погледна тъжно най-напред книгата, после църквата, промълви:

— Уви! Това ще убие онова!

Коактие, който се беше приближил бързо до книгата, не можа да въздържи изненадата си.

— Извинете, но какво толкова страшно има в тази книга? „Glossa in epistolas. D. Pauli. Norimbergce, Antonius Koburger, 1474“^[13] Всъщност не е нищо ново. Творба на Пиер Ломбар, „майстор“ на сентенции. Какво ви плаши? Че е напечатана?

— Точно така — отвърна Клод, който бе сякаш потънал в дълбок размисъл и стоеше прав, опрял показалец върху тома, излязъл изпод прословутите печатарски преси в Нюрнберг. После той добави следните непонятни думи: — Уви! Уви! Дребните неща унищожават големите. Един зъб може да надвие огромно животно. Нилският плъх излиза наглава с крокодила, мечоносецът убива кита, книгата ще убие сградата!

Манастирската камбана прозвъни сигнала за загасване на светлината в същия миг, когато доктор Коактие повтаряше тихо на другаря си за не знам кой път: „Той е обезумял!“

Този път другарят му отговори:

— И аз мисля същото.

След този сигнал никой външен посетител не можеше да остане повече в манастира. Двамата гости на Клод си тръгнаха.

— Учителю — каза Туранжо на сбогуване, — обичам начетените хора и силните умове и вие ми вдъхвате особена почит. Елате утре в двореца Турнел и поискайте да се видите с абат Сен Мартен дьо Тур.

Архидяконът се прибра смаян в килията си. Едва сега, припомняйки си следния откъс от сборника с грамоти на манастира „Сен Мартен дьо Тур“: „Abbas beati Martini, scilicet rex Franciae, est canonicus de consuetudine et habet parvam procebendam quam habet sanctus Venantius et debet sedere in sede thesauraru“^[14], той разбра каква знатна личност беше този Туранжо.

Казваха, че оттогава архидяконът често беседвал с Луи XI, когато негово величество идвал в Париж, че засенчвал с влиянието си Оливие льо Ден и Жак Коактие и че по този повод лекарят, верен на своя нрав, се карал доста грубо с краля.