Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Notre-Dame de Paris, 1831 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Лилия Сталева, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 82гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ВИКТОР ЮГО
ПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА
РОМАН
Първо издание, 1987
Преведе от френски Лилия Сталева
Преводач на стиховете Пенчо Симов
Редактор на издателството Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор Борис Бранков
Технически редактор Спас Спасов
Коректор Богдана Асенова
Националност френска. Индекс 11/95376/6126–25–87 Издателски № 1358. Дадена за набор м. VIII 1986 г. Подписана за печат м. декември 1986 г. Излязла от печат м. януари 1987 г. Формат 16/60/90. Печатни коли 32. Издателски коли 32. УИК 2 8,38. Цена 1.34 лв.
Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1
Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Парижката Света Богородица от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Парижката Света Богородица може да се отнася за:
- „Света Богородица“ – катедрала в Париж
- „Парижката Света Богородица“ - роман на Виктор Юго
- „Парижката Света Богородица“ - балет на Морис Жар
|
Тази пояснителна страница насочва към статии със сходни заглавия. Ако сте дошли тук чрез някаква вътрешна препратка, може да я промените така, че да сочи направо към подходящата статия. |
VI. НАРОДНАТА ВРАЖДЕБНОСТ
Както вече казахме, архидяконът и звънарят не се ползуваха с обичта нито на знатните, нито на обикновените хора, живеещи в съседство с катедралата. Когато Клод Фроло и Квазимодо излизаха заедно — а това се случваше доста често — и ги видеха да прекосяват един зад друг (слугата зад господаря) прохладните, тесни и тъмни улички на квартала на „Света Богородица“, не една обидна дума, не една подигравателна песничка, не едно злостно остроумие ги стрелваше мимоходом, освен когато Клод, а това се случваше рядко, вървеше с високо изправена глава и неговото строго и гордо чело смущаваше присмехулниците.
Двамата бяха в квартала като поетите, за които говори Рение:
Сподиряни са те от хора многобройни,
след бухалите тъй писукат птици пойни.
Ту някое ловко хлапе рискуваше кожа и кости заради неописуемото удоволствие да забие карфица в гърбицата на Квазимодо, ту някоя хубавица, по-разпусната и по-дръзка, отколкото подобава, докосваше черното расо на свещеника, пеейки язвително под носа му: „На! На! На! Дяволът се хвана!“
Или група развлечени старухи, приклекнали на сянка по стъпалата на някой вход, се разбъбряха шумно, щом зърнеха архидякона и звънаря, и им подхвърляха недружелюбно следния недотам насърчителен поздрав: „Хм! Каквато е душата на единия, такова е тялото на другия!“
Или пък банда учещи и безделници, играещи на дама, прекъсваха едновременно играта и ги приветствуваха хорово на латински с някоя класическа игрословица: „Eia! Eia! Claudus cum claudo.“[1]
Но в повечето случаи нито свещеникът, нито звънарят даваха ухо на оскърбленията. Квазимодо беше премного глух, а Клод премного углъбен в размисъл, за да чуят тия любезности.