Виктор Юго
Парижката Света Богородица (9)

I. ОТ ХАРИБДА НА СЦИЛА

Нощта се спуска рано през януари. Когато Гренгоар излезе от съдебната палата, улиците бяха вече тъмни. Този мрак му допадна. Той гореше от нетърпение да стигне до някоя тъмна и безлюдна уличка, за да може да размисли на воля и философът да сложи първата превръзка на раната на поета. Философията беше впрочем единственото му убежище, защото той не знаеше къде да прекара нощта. След блестящия провал на първия му театрален опит той не смееше да се завърне в наетото жилище на улица „Грьоние сюр л’О“ срещу Порт о Фоан. Разчиташе, че архиепископът ще му брои за неговата епиталама дванадесет парижки су, сума, дванадесет пъти по-голяма от всичко, което той притежаваше на този свят — включително гащите, ризата и шапката му — и с която щеше да изплати наема за шест месеца на метр Гийом Ду Сир, откупчик на таксата за рогатия добитък в Париж. Той се подслони временно под малката вратичка на мрачното жилище на ковчежника на „Сент Шапел“, за да обмисли къде да нощува — парижкият паваж беше изцяло на негово разположение, — и си спомни, че предишната седмица беше зърнал на улица „Саватри“ пред вратата на един съдебен съветник каменно стъпало, от което вероятно се качват върху мулетата. Още тогава си бе казал, че ако се наложи, този камък би бил отлична възглавница за просяк или поет. По-благодари на провидението, че се сети така навреме. Но тъкмо когато се накани да пресече площада пред палатата, за да поеме из криволичещия лабиринт на Сите, където лъкатушат старите посестрими улиците „Ла Барийри“, „Ла Вией Драпри“, „Ла Саватри“, „Ла Жуиври“ и пр. — и днес още запазени с девететажните си къщи, — той видя шествието на папата на шутовете, което също излезе от палатата и се втурна с крясъци, с ярко пламтящи факли и с неговата, Гренгоаровата, музика право към него. Това зрелище разведри нараненото му честолюбие. Той побягна. Огорчението от драматичния му провал беше толкова голямо, че всичко, което му напомняше днешното празненство, подлютяваше и разкървавяваше раната му.

Реши да мине по моста Сен Мишел, но и там се гонеха деца с факли и фишеци.

— Дявол да ги вземе тия фойерверки! — каза Гренгоар и свърна към Понт о Шанж.

На домовете край моста бяха закачени три знамена с ликовете на краля, престолонаследника и Маргарита Фламандска, заедно с шест малки знамена с портретите на австрийския херцог, Бурбонския кардинал, господин Дьо Божо, принцеса Жана Френска, господин незаконния син на бурбонския херцог и още един, не си спомням точно кой. Знамената бяха ярко осветени с факли. А наоколо се трупаше народ и се възхищаваше.

— Блазе му на художника Жеан Фурбо! — промълви Гренгоар с дълбока въздишка и обърна гръб на знамената и знаменцата.

Пред него зееше една улица. Тя му се стори тъй черна и пуста, че той се надяваше там поне да се изплъзне от празничния екот и блясък. Шмугна се в нея. След няколко минути само се препъна в нещо. Залитна и падна — сноп вейки от майското дръвче, струпани от писарите пред вратата на председателя на съда в чест на празника. Гренгоар понесе героично и тази неприятна среща. Стана и се отправи към брега на реката. Отмина гражданския и углавния затвор, повървя край дългата стена на кралските градини, по непавирания чакълест бряг, където калта стигаше до глезените му, стигна до западния край на Сите и се загледа в Островчето на превозвача на кравите, което по-късно изчезна под бронзовия кон и Пон Ньоф. Островчето му изглеждаше в мрака като черна купчина отвъд тясната ивица белезникава вода, която го отделяше от Сите. Блещукаше слаба светлина, на която се отгатваха очертанията на колибка във форма на кошер, където се подслоняваше нощем лодкарят, който прекарваше кравите през реката.

„Блазе ти, превозвачо! — помисли си Гренгоар. — Ти не мечтаеш за слава и не пишеш епиталами! Не искаш и да знаеш за кралете, които се женят, нито за бургундските херцогини! Не познаваш други маргаритки освен тия, които априлската ливада предлага на твоите крави. А аз, поетът, съм освиркан и зъзна, имам да давам двадесет су и подметката ми е тъй прозрачна, че би могла да послужи за стъкло на фенера ти. Благодаря ти, превозвачо, твоята колибка успокоява взора ми и ми помага да забравя Париж.“

Трясъкът на една двойна богоявленска ракета, която избликна внезапно от благословената колибка, прекъсна рязко едва ли не лиричния му унес. И превозвачът на крави вземаше своя дял от празненството и се забавляваше с ракети.

Гренгоар настръхна от тази ракета.

— Проклето празненство! — провикна се той. — Нима ще ме преследваш навред! О, боже! Дори при превозвача на крави!

Той погледна Сена в краката си и го обзе страшно изкушение.

— О, с какво удоволствие бих се удавил, ако водата не беше толкова студена!

Тогава му хрумна едно отчаяно решение. Понеже не можеше да избегне папата на шутовете, знаменцата на Жеан Фурбо, майското дръвче, факлите и ракетите, то нека поне се втурне смело в разгара на празненството и да отиде на Гревския площад.

„Там поне — помисли си той — ще намеря може би някоя главня от празничните огньове, за да се стопля, и ще мога да вечерям с някоя троха от трите големи захарни герба, които сигурно са поставени над градския народен бюфет.“