Виктор Юго
Парижката Света Богородица (53)

III. ДА ЖИВЕЕ РАДОСТТА!

Читателят не е забравил може би, че част от Двора на чудесата бе ограден от старинната обиколна стена на града, много от кулите на които бяха почнали да се рушат по онова време. Скитниците бяха приспособили една от тия кули за своите увеселения. В долната зала се помещаваше кръчмата, а останалото — в горните етажи. Тази кула бе най-оживеното и същевременно най-отвратителното свърталище в царството на скитниците. Чудовищен кошер, който бръмчеше ден и нощ. Нощем, когато болшинството просяци спяха, когато нито един прозорец по излющените фасади около площада не светеше, когато безбройните къщурки, мравуняци на крадци, леки момичета и откраднати или незаконородени деца бяха безмълвни, веселата кула можеше да се разпознае лесно по шума, долитащ от нея, по червената светлина, която струеше не само от отдушниците и прозорците, но и от пролуките на пропуканите стени и се излъчваше като че ли от всичките й пори.

И така приземният етаж служеше за кръчма. Слизаше се през ниска вратичка по стръмна като александрийски стих стълба. Над вратата вместо фирма имаше някаква невъобразима цапотия, представляваща монети и заклани пилета със следния надпис отдолу: „При звънарите за умрелите.“

Една вечер, когато всички парижки камбанарии прозвъниха сигнала за загасяване на огъня, ако нощните стражи можеха да проникнат в страшния Двор на чудесата, щяха да забележат, че в кръчмата на скитниците се вдига още по-голям шум, отколкото обикновено, че се пие двойно повече и се проклина много по-ожесточено. Вън, на площада, бяха струпани големи групи, които разговаряха шепнешком, като че ли замисляха важно дело, а тук-таме някой приклекнал мошеник точеше на паважа желязно острие.

В самата кръчма виното и игрите така отвличаха скитниците от мислите, които занимаваха тази вечер всички, че от приказките на посетителите мъчно можеше да се отгатне за какво става дума. Те бяха само по-оживени от друг път и в краката на всеки от тях блестеше някакво оръжие — брадва, топор, сабя или дръжка на старинен самострел.

Кръглата зала на кулата беше обширна, но масите бяха наредени така гъсто една до друга и посетителите бяха толкова многочислени, че всичко, което се намираше в кръчмата — мъже, жени, пейки, канчета за бира, пиещи, спящи, играещи, здрави и хроми, — изглеждаше струпано едно върху друго с не повече ред и хармония, отколкото купчина черупки от стриди. На масите горяха няколко лоени свещи, но истинското осветление на кръчмата идеше от огъня, който изпълняваше функцията на полилей в оперна зала. Подземието беше толкова влажно, че дори сред лято не оставяха огъня да загасне. В огромната камина, украсена със скулптури от двете страни и тежка желязна скара, отрупана със съдове, пламтеше буен огън от дърва и торф. Подобен огън гори в селските ковачници и хвърли червени отражения по прозорците на отсрещните сгради. Голямо куче, седнало важно в пепелта, въртеше пред жаравата нанизано на шиш месо.

Въпреки безпорядъка при внимателно вглеждане можеше да се различат три главни групи в множеството, струпани около трима души, които читателят вече познава! Единият от тях, странно натруфен с какви ли не ориенталски дрипели, беше Матиас Юнгади Спикалип, херцог на Египет и Бохемия. Мошеникът бе седнал върху една маса, кръстосал крака, и с вдигнат във въздуха пръст посвещаваше на висок глас в тайните на бялата и черната магия обградилите го зяпнали слушатели. Друга навалица се тълпеше около стария ни познайник, въоръжения до зъби безстрашен крал на тюните, Клопен Труйфу, който, напълно сериозен, ръководеше с нисък глас разграбването на огромна бъчва, пълна с оръжия, от която стърчаха секири, шпаги, шлемове, брони, части от брони, върхове на копия и копия, прости и нарязани стрели, напомнящи ябълки и грозде, преливащи от рога на изобилието. Всеки вземаше от купа — кой каска, кой шпага, кой кинжал с кръстообразна дръжка. Дори и децата се въоръжаваха. И безногите, навлекли ризници и брони, пълзяха като огромни бръмбари в краката на пиещите.

Най-сетне третата компания — най-шумната, най-веселата и най-многочислената — заемаше пейките и масите, сред които ораторствуваше и псуваше пронизителен глас, изплъзващ се изпод тежко пълно военно снаряжение — от шлема до шпорите. Мъжът, който бе надянал тия военни доспехи, беше толкова дребен за тях, че от цялото му тяло се виждаше само безочливо вирнатият му червен нос, кичур руси коси, розова уста и дръзки очи. На пояса му бяха набучени ножове и кинжали, на бедрото му висеше дълга сабя, вляво от него лежеше ръждясал лък, а пред него имаше голяма кана с вино; би трябвало да прибавим и дебелата раздърпана мома вдясно от него. Наоколо можеха да се видят само ухилени, псуващи или пиещи уста.

Прибавете и няколко други по-незначителни особи и особености — прислужниците и прислужничките, които тичаха с кани на глави, играчите, приведени над билярда, дамите, заровете или увлекателната хазартна игра, тренгле, кавгите в единия ъгъл, целувките в другия — и ще добиете известна представа за общата картина, заляна от светлината на буйния огън, който хвърляше по стените на кръчмата хиляди причудливи и неимоверно големи танцуващи сенки.

Колкото до шума, представете си залюляна с все сила камбана.

Съдът под шиша, в който пращеше дъжд от мазнина, изпълваше с непрестанното си цвърчене паузите между хилядите диалози, кръстосващи се и летящи от единия до другия край на помещението.

В дъното на кръчмата посред тази врява бе седнал в подножието на камината един философ, който разсъждаваше, заровил крака в пепелта и забил очи в главните. Пиер Гренгоар.

— Хайде! Бързо! Въоръжавайте се! След един час тръгваме! — казваше Клопен Труйфу на бандата си.

Една девойка тананикаше:

 

Лека вечер, татко, мамо!

Огъня гасят последните.

 

Двама играчи на карти се караха.

— Вале! — викаше червендалестия, заканвайки се с юмрук на другия. — С такива трефи ще те разкрася, че ще можеш да заместиш мистигри^[1] в картите на негово величество краля.

— Уф! — ръмжеше един нормандец, който можеше да се разпознае по носовия акцент. — Наблъскали сме се като светците в параклиса на Кайувил!

— Деца — говореше във фалцет египетския херцог на слушателите си, — френските вещици отиват на дяволското сборище без метли, мас или козли. Само с няколко магически думи. Пред вратата пък на италианските вещици чака винаги един козел. Но и едните, и другите трябва да излязат през комина.

Гласът на младия обесник, който бе въоръжен от глава до пети, се издигаше над общата врява.

— Слава! Слава! — дереше се той. — Днес за пръв път встъпвам в бой! Скитник! Аз съм скитник! Кълна се в червата на Исус! Дайте ми да пия! Приятели, аз се наричам Жеан Фроло Мелницата и съм благородник. Смятам, че ако бог беше по-сърцат, щеше да стане крадец! Братя, ние предприемаме славна акция. Ние сме храбреци! Ще обсадим църквата, ще издъним вратите, ще измъкнем хубавата девойка, ще я спасим от съдиите, ще я спасим от свещениците, ще разрушим манастира, ще изгорим епископа в дома му, и то светкавично бързо, преди кой да е бургместър да успее да глътне лъжица супа! Нашето дело е справедливо, ще разграбим „Света Богородица“ и толкова! Ще обесим Квазимодо. Познавате ли Квазимодо, госпожици? Виждали ли сте го задъхан над голямата камбана в деня на света Троица? Дяволски рога! Прекрасна гледка! Дявол, яхнал зинала паст. Приятели, чуйте, аз съм скитник от все сърце, от дън душа поданик на кралството на аргото, роден крадец. Бях богат, но излапах славно богатството си. Майка ми мечтаеше да ме види офицер, баща ми — помощник-дякон, леля ми — съветник в съда, баба ми — кралски секретар, другата ми баба — ковчежник във военното ведомство. А пък аз станах скитник. Казах на баща ми и той изплю в лицето ми проклятие, казах на майка ми, достопочтената бабка се разрида и се разлигави като ей този пън над скарата. Да живее радостта! Аз съм създаден за разрушител! Кръчмарко, приятелко моя, налей ми вино! Имам с какво да ти платя. Не искам вече от сюренското, дращи ми на гърлото. То е по-остро и от върбова кошница!

Навалицата му ръкопляскаше и се заливаше в гръмък смях. Забелязвайки, че шумът около него се удвоява, студентът се провикна:

— О, каква дивна врява! Populi de bacchan tis popniosa debacchatio.^[2] — И той се разпя с плувнали във възторг очи, подражавайки каноник, който почва вечерната служба: — „Qnae cantica! Quae organa! Auae cantilenae! Quae melodiae hie srue gine dtcantantur! Sonant melliglua hymnorum organa, snavissima angelorum melodia, cantica canticorum mira!“^[3]

— Внезапно младежът прекъсна пеенето и каза:

— Кръчмарко, дай да вечерям!

За миг настъпи почти пълна тишина, по време на която се чу ясно острият глас на египетския херцог, обучаващ циганите:

— Невестулката се нарича Адюин, лисицата — Синекрака или Горска скитница, вълкът — Сивокрак или Златокрак, мечокът — Стареца или Дядото. Шапката на джудже прави човека невидим и му позволява да вижда невидимото. Когато се кръщава жаба, тя трябва да бъде облечена в червено или черно кадифе, със звънче на шията и на краката. Кръстникът и държи главата, а кръстницата — задните крачка. Демонът Сидрагазум може да накара девойките да танцуват съвсем голи.

— Кълна се в обедната служба! — прекъсна го Жеан. — Бих желал да бъде демонът Сидрагазум!

Междувременно скитниците продължаваха да се въоръжават шепнешком в другия край на кръчмата.

— Клетата Есмералда! — казваше един циганин. — Тя е наша сестра. Трябва да я измъкнем оттам.

— Все още ли е в „Света Богородица“? — запита един лъжефалирал с еврейска физиономия.

— Да, дявол!

— Добре тогава, другари — провикна се лъжефалиралият. — Да вървим в „Света Богородица“! Още повече, че в параклиса на свети Фереол и Ферюсион има две статуи — едната на свети Йоан Кръстителя, другата на свети Антоан, — и двете от чисто злато, тежки седемнадесет златни марки и петнадесет естелина, с подставки от дубле, тежки седемнадесет марки и пет унции. Това ми е добре известно, защото съм златар.

Донесоха вечерята на Жеан. Той се облегна на гърдите на седналото до него момиче и се провикна:

— Кълна се в свети Вул дьо Люк, наричан от простолюдието свети Гоглю, аз съм напълно щастлив! Срещу мен е седнало едно малоумно кьосе, което ме гледа като ерцхерцог. Отляво пък се е настанил един със зъби, дълги до брадата. Аз пък самият съм също като маршал Дьо Жие по време на обсадата на Понтоаз: десният ми фланг се опира на възвишение^[4]! Кълна се в корема на Мохамед! Ей, другарю, ти приличаш на продавач на топки, а си седнал до мене! Ами че аз съм дворянин, приятелче! Търговското съсловие е несъвместимо с дворянството. Махай се оттук! Охо! Хей, вие там! Не се бийте! Как, Батист Птицеядец, ти имаш толкова красив нос, луд ли си да го излагаш на юмруците на това говедо? Ах, глупчо! Non cuiquam datum est habere nasum.^[5] Ти си действително божествена, Жаклин Гризиухо! Жалко, че косите ти са окапали. Ехей! Аз се казвам Жеан Фроло и брат ми е архидякон. Дяволите да го вземат! Всичко, което ви казвам, е истина. Като ставам скитник, аз се отказвам от половината къща в рая, която ми бе обещал блат ми. Dimidia mdomum in paradiso.^[6] Цитирам дословно. Имам имение на улица Тир-шап и всички жени са влюбени в мене, както е вярно, че свети Елоа бил превъзходен златар и че петте занаята, развити в Париж, са дъбене на кожи, обработване на кожи, правене на каиши, на кесии и парене на кожи, че и свети Лаврентий е бил изгорен с черупки от яйца. Кълна ви се, другари,

че за година от ракия се отказвам,

ако неистини сега пред вас приказвам!

Мила моя, луната грее, погледни през прозорчето как вятърът мачка облаците! Също както аз мачкам нагръдника ти. Девойки, изтрийте сополите на децата и на свещите! Христос и Мохамед! Какво са ми дали да ям? О, Юпитер! Ей, своднице! Всички косми, дето ги няма по главите на разтуриите ти, са в омлета ми! Ах, бабушкеро! Предпочитам плешиви омлети! Дяволът да ти сплеска носа! Няма що, първокласна пъклена гостилница, в която какичките се решат с вилиците на посетителите!

При тези думи той разби паницата в пода и запя пронизително:

Аз нямам в дар —

туй вижда бог —

ни стар другар,

ни строг чертог,

ни цар,

ни бог!

Клопен Труйфу обаче свърши разпределението на оръжието. Той се приближи до Гренгоар, който, опрял крака о решетката на огнището, изглеждаше потънал в размисъл.

— Приятелю Пиер — му каза кралят на тюните, — за какво толкова си се замислил, дявол да го вземе?

Гренгоар се извърна към него с тъжна усмивка.

— Обичам огъня, драги повелителю. Не заради баналната причина, че огънят сгрява краката ни или че сварява супата ни, а заради искрите му. Понякога с часове гледам искрите. Откривам хиляди неща в тези звезди, които обсипват черния фон на огнището. И тези звезди са цели светове.

— Гръм и мълния, ако разбирам нещо от приказките ти! Знаеш ли колко е часът?

— Нямам представа — отвърна Гренгоар. Тогава Клопен се приближи до египетския херцог.

— Другарю Матиас, не сме избрали подходящо време. Казват, че Людовик XI бил в Париж.

— Още една причина, за да измъкнем от ноктите му нашата сестра — възрази старият циганин.

— Разсъждаваш както подобава на мъж, Матиас — каза кралят на тюните, — Впрочем ние ще свършим всичко много чевръсто. Няма опасност от съпротива в самата църква. Канониците са същински зайци, а силата е на наша страна. Ония от съда ще останат с пръст в устата, когато дойдат утре да я търсят. Кълна се в папските черва! Не искам да обесят хубавото момиче!

Клопен излезе от кръчмата.

През това време Жеан викаше пресипнало:

— Пия, ям, пиян-залян! Аз съм Юпитер! Ей, Пиер Трепача, ако ме гледаш още няколко минути така, ще ти очистя праха по носа!

Гренгоар, от своя страна, изтръгнат от мислите си, наблюдаваше буйната, крещяща тълпа и шепнеше през зъби:

— Luxuriosa res vinum et tumultuosa ebrietas.^[7] Уви, колко добре постъпвам, че не пия. Свети Бьоноа е казал много сполучливо: „Vinum apostatate facit etiam sapientes.“^[8]

В този момент Клопен влезе в кръчмата и извика гръмогласно:

— Полунощ!

Тази дума бе все едно сигнал за качване на конете, даден на кавалерийски полк по време на почивка. Всички скитници — мъже, жени, деца — се втурнаха безредно вън от кръчмата, дрънчейки с оръжията и железариите си.

Луната бе забулена.

Дворът на чудесата бе съвсем тъмен. Не се виждаше ни една светлина. А при това площадът съвсем не беше безлюден. Множество мъже и жени разговаряха полугласно. Чуваше се сподавеният им говор и се виждаха техните всевъзможни оръжия, проблясващи в мрака. Клопен стъпи на един голям камък.

— Строй се, арго! — извика той. — Строй се, Египет! Строй се, Галилея!

Тъмната човешка маса се раздвижи. Множеството се разтегли в колона. След няколко минути гласът на краля на тюните прозвуча отново:

— Пълна тишина, докато прекосяваме Париж! Паролата е: „Камата се е разиграла!“ Ще запалим факлите едва пред „Света Богородица“! Напред!

След десетина минути конниците от нощната стража се разбягаха ужасени, натъквайки се на дългата процесия от черни, безмълвни фигури, които се стичаха към Понт о Шанж през криволичещите улици, пресичащи във всички посоки квартала на халите.