Виктор Юго
Парижката Света Богородица (51)

I. КОЛКО БЛЕСТЯЩИ ИДЕИ ХРУМНАХА ЕДНА СЛЕД ДРУГА НА ГРЕНГОАР НА УЛИЦА „ДЕ БЕРНАРДЕН“

Когато Пиер Гренгоар видя какъв обрат взе тази история и разбра, че няма да се размине без въже, бесилка и други неприятности за главните лица на комедията, и през ум не му мина да се намеси. Просяците, при които бе останал, убеден, че в крайна сметка това е най-приятното общество в Париж, продължаваха да се интересуват от Есмералда. Той намираше, че това е естествено за хора, които като нея нямаха друга перспектива освен Шармолю и Тортьорю и не летяха като него във въображаемите висоти върху крилата на Пегас. Той бе узнал от разговорите им, че неговата невеста по силата на обреда със счупената стомна се бе приютила в църквата „Света Богородица“ и бе много доволен. Но мисълта да я споходи никак не го привличаше. Мислеше си понякога за козичката и това бе всичко. Впрочем денем той акробатствуваше, за да се изхранва, а нощем се потеше над едно изложение против парижкия епископ, защото не беше забравил още колелата на мелниците му и още го беше яд на него. Занимаваше се също с коментара на прекрасното съчинение на нойонския и турнейски епископ Борди льо Руж „De Cupa Petrarum“^[1], което бе породило у него силно влечение към архитектурата. Тази склонност измести в сърцето му страстта към херметиката. Впрочем тя се явяваше естествен завършек на херметиката, защото между тях двете съществува интимна връзка. Любовта към идеята бе отстъпила място у Гренгоар на любовта към формата на същата идея.

Той се бе спрял един ден до „Сен Жермен л’Оксероа“ до ъгъла на зданието, наречено Фор л’Евек, което се намираше срещу друга една сграда, Фор льо Роа. Фор л’Евек имаше пленителен параклис от четиринадесети век с обърнат към улицата олтар. Гренгоар разглеждаше благоговейно външните скулптури. Той изживяваше миг на егоистична, върховна, изключителна наслада, когато артистичната личност вижда само изкуството и свежда цялата вселена до изкуството. Внезапно почувствува върху рамото нечия тежка ръка. Обърна се. Беше някогашният му приятел и учител негово преподобие архидяконът.

Гренгоар се слиса. Не беше виждал отдавна учителя си, а отец Клод спадаше към интересните и страстни личности, които винаги нарушават равновесието на един философ скептик.

Архидяконът помълча няколко минути, през които Гренгоар можа да го разгледа на воля. Той намери отец Клод много променен, блед като зимно утро, с хлътнали очи и почти бели коси. Свещеникът пръв наруши мълчанието, като попита спокойно, но ледено:

— Как сте, метр Пиер?

— Със здравето ли? — отвърна Гренгоар. — Може да се каже какво ли не, но общо взето, не съм зле. Живея с мярка. Нали знаете, учителю, тайната на доброто здраве според Хипократ id est: cibi, potus, somni, Venus, omnia moderata sint^[2].

— Значи, нямате никакви грижи, метр Пиер? — поде архидяконът, като втренчи поглед в Гренгоар.

— Бога ми, не.

— И с какво се занимавате понастоящем?

— Нали виждате, учителю. Разглеждам сечението на тези камъни и начина, по който е издялан барелефът.

Свещеникът се усмихна горчиво само с крайчеца на устните си.

— Същински рай! — възкликна Гренгоар и се наведе към скулптурите с възторженото изражение на човек, който демонстрира живи феномени. — Не намирате ли например, че тази метафора е изработена с много сръчност, изтънченост и търпение? Погледнете онази колонка. Виждали ли сте около някой друг капител по-нежни и по-любовно изваяни от длетото листа? Ами трите медальона от Жан Майвен? Не са най-хубавите произведения на този гений и все пак простодушието, благостта на лицата, безгрижните пози, драпериите и необяснимото очарование, с което са проникнати дори недостатъците им, придават на фигурките много живот и грация, бих казал дори, прекалено много. Не намирате ли, че това е страшно интересно?

— Имате право — отвърна, свещеникът.

— А да видите само вътрешността на параклиса! — поде словоохотливо и въодушевено поетът. — Навсякъде скулптури. Една до друга като листа на зелка. Абсидата се отличава с изключително благочестие и своеобразие, каквито не съм виждал никъде другаде!

Отец Клод го прекъсна:

— И така вие сте щастлив?

— Честна дума, да — отвърна Гренгоар с жар. — Отначало обичах жени, после животни, а сега съм влюбен в камъните. Те са също така забавни, както жените и животните, без да са така коварни.

Свещеникът докосна по навик челото си с ръка.

— Имате право!

— Погледнете! — каза Гренгоар. — И каква само наслада изпитва човек!

Той хвана свещеника за ръка. Отец Клод не се възпротиви. Гренгоар го въведе под куличката на стълбището на Фор л’Евек.

— Погледнете само тази стълба! Всеки път, когато я видя, се чувствувам блажен. Съвсем проста и все пак единствена по изработката си в цял Париж. Всички стъпала са заоблени откъм долната страна. Красотата и простотата се заключават именно в плочите на стъпалата, широки около една стъпка, преплетени, включени едно в друго, застъпващи се, съединени, вкопани едно в друго, впили се сякаш в изящна и здрава хватка, не намирате ли?

— И вие нямате никакви желания?

— Не.

— И не съжалявате за нищо?

— Не изпитвам нито съжаление, нито желания. Животът ми е съвсем в ред.

— Хората подреждат едно, но обстоятелствата го разреждат — подхвърли Клод.

— Аз съм философ от школата на Пирон и се стремя да спазвам във всичко равновесие — заяви Гренгоар.

— А как се препитавате?

— Съчинявам от време на време по някоя епопея или трагедия, но най-много ми докарва моят занаят, учителю, който ви е известен. Нося пирамиди от столове със зъбите си.

— Недостоен занаят за философ!

— Своето рода равновесие все пак — заяви Гренгоар. — Когато човек е овладян от една мисъл, той я съзира във всичко:

— Колкото до това, напълно ви разбирам — отвърна архидяконът. Той добави след кратко мълчание: — Но въпреки всичко живеете в оскъдица?

— Беден съм, вярно, но не и нещастен.

В този момент се чу тропот на коне и нашите двама събеседници видяха в дъното на улицата отряд кралски стрелци, които яздеха с вдигнати копия начело с офицера си. Кавалкадата беше блестяща; копитата на конете чаткаха по паважа.

— Как само гледате този офицер! — каза Гренгоар на архидякона.

— Защото ми се струва, че го познавам.

— Как се казва?

— Мисля, че се нарича Феб дьо Шатопер! — каза Клод.

— Феб! Интересно име! Има един Феб, граф дьо Фоа. На времето познавах едно момиче, което лягаше и ставаше с името Феб на уста.

— Елате — каза свещеникът, — имам да ви говоря.

Откакто видя стрелците, под ледената външност на архидякона започна да прозира известно вълнение. Той тръгна напред. Свикнал да му се подчинява, Гренгоар го последва — обичайно държание за всеки, който беше в съприкосновение с този толкова властен човек. Те стигнаха, без да разговарят, до улица „Да Бернарден“, която беше почти безлюдна. Отец Клод се спря.

— Какво искахте да ми кажете, учителю? — попита Гренгоар.

— Не намирате ли — отвърна архидяконът, дълбоко замислен, — че облеклото на тия конници, които току що видяхме, е по-хубаво от вашето и от моето?

Гренгоар поклати отрицателно глава.

— Бога ми, предпочитам моята жълто-червена туника, пред тия стоманени люспи. Голямо удоволствие е да ходиш и да дрънчиш като железарски кей по време на земетресение!

— Значи, Гренгоар, вие никога не сте завиждали на тези хубави синчета във военни униформи?

— За какво да им завидя, ваше преподобие? За тяхната сила, за оръжието или за дисциплината им? Предпочитам независимостта и дрипавата си философия. Намирам, че е по-приятно да съм глава на муха, отколкото опашка на лъв!

— Интересно — забеляза замислено свещеникът. — Все пак хубавата униформа не е лошо нещо.

Като го видя така унесен, Гренгоар го остави и отиде да се полюбува на входа на една съседна къща. Той се върна, пляскайки с ръце.

— Ако не бяхте така зает с хубавите дрехи на военните, ваше преподобие, щях да ви помоля да видите тази врата. Винаги съм твърдял, че жилището на сийор Обри има най-хубавата врата на света!

— Пиер Гренгоар — каза архидяконът, — какво направихте с малката циганка, танцьорката?

— Есмералда ли? Колко бързо сменихте разговора!

— Нали тя беше ваша жена?

— Е да, бяха ни венчали с една счупена стомна. За четири години. Виж ти — забеляза Гренгоар, гледайки леко насмешливо архидякона, — нима още не сте я забравили?

— А нима вие не си спомняте вече за нея?

— Малко. Имам толкова много работа!… Боже мой, колко сладка беше козичката й!

— Но нали тази циганка ви бе спасила живота?

— Така беше, пусто да остане!

— Но какво се случи с нея? Какво направихте с нея?

— И аз не зная. Струва ми се, че я обесиха.

— Така ли мислите?

— Не съм съвсем сигурен. Като разбрах, че работата е стигнала до бесилка, аз се отдалечих.

— Само толкова ли знаете?

— Чакайте. Казаха ми, че намерила убежище в „Света Богородица“ и ми стана много драго, само че не можах да открия дали и козичката е с нея. Това е всичко, което зная.

— Тогава аз ще ви кажа нещо повече! — извика отец Клод и гласът му, дотогава нисък, бавен и почти глух, стана внезапно гръмък. — Девойката действително се бе приютила в „Света Богородица“, но след три дни правосъдието ще я вземе отново в ръцете си и тя ще бъде обесена на Гревския площад. Има решение на съда.

— Колко неприятно! — забеляза Гренгоар. Свещеникът тутакси си придаде спокойно и безучастно изражение.

— Тю, да му се не види! — обади се поетът. — Кой ли се е сетил да иска повторното й осъждане! Не можеха ли да оставят съда на мира? Какво толкова им пречеше, че едно бедно момиче се е подслонило под стряхата на „Света Богородица“, до лястовичите гнезда?

— Светът е пълен със сатани — отвърна архидяконът.

— Дяволски неприятна история — забеляза Гренгоар.

— И тъй, тя ви спаси живота? — поде след кратко мълчание архидяконът.

— Да, при моите приятели крадците. Още малко и щяха да ме обесят, за което щяха да съжаляват сега.

— Не искате ли да направите нещо за нея?

— С най-голямо удоволствие, отец Клод. Само да не се забъркам в някоя мръсна каша!

— Какво от това?

— Как така какво от това! Добре ви е на вас, учителю. Ами че аз съм захванал два големи труда.

Свещеникът се удари по челото. Въпреки привидното си спокойствие той издаваше от време на време с някой необуздан жест вътрешното си вълнение.

— Как да я спасим?

— Ще ви отговоря, учителю, с думите: „Il padelt“, което ще рече на турски: „Бог е нашата надежда“.

— Как да я спасим! — повтори замислено отец Клод. Гренгоар на свой ред се удари по челото.

— Слушайте, учителю. Аз имам богато въображение. Ще измисля начин. Дали да не поискаме помилване от краля?

— От Луи XI? Помилване?

— Защо не?

— Опитай се да изтръгнеш кокал от тигър! Гренгоар се зае да търси нов изход.

— Добре! Слушайте тогава! Искате ли да отправя до енориашките молба, придружена с декларация, че е бременна?

Хлътналите зеници на свещеника блеснаха.

— Бременна ли? Ей, нещастнико, да не би да има нещо такова!

Гренгоар се уплаши от изражението му. Той побърза да заяви:

— О, не от мене! Нашата женитба бе в истинския смисъл на думата forismaratagium^[3]. Аз останах незамесен. Важното е да получим отлагане.

— Безумие! Позор! Млъкни!

— Напразно се гневите — измърмори Гренгоар. — Ще издействуваме отлагане, това не вреди никому, а парижките акушерки ще спечелят четиридесет парижки дьоние. Те са бедни жени.

Свещеникът не го слушаше.

— Тя обаче трябва да излезе оттам! — прошепна той. — Присъдата ще влезе в сила след три дни. Впрочем и да нямаше присъда, този Квазимодо! Жените имат толкова извратени вкусове! — Той повиши глас. — Метр Пиер, аз обмислих добре. Има само едно средство за спасение.

— Какво? Аз не виждам вече никакво.

— Слушайте, метр Пиер! Не забравяйте, че й дължите живота си. Ще ви обясня откровено моя план. Църквата се охранява ден и нощ. Пускат да излязат само тия, които влязат. Следователно вие можете да влезете. Ще дойдете. Аз ще ви въведа при нея. Ще си размените дрехите. Тя ще вземе вашите, вие ще вземете нейната фуста.

— Дотук всичко е прекрасно — забеляза философът. — Ами после?

— После ли? Тя ще излезе с вашите дрехи. Вие ще останете с нейните. Може би ще ви обесят, но тя ще бъде спасена.

Гренгоар се почеса замислен по ухото.

— Виж ти! — промълви той. — Ето една идея, която никога не би ми хрумнала от само себе си!

При неочакваното предложение на отец Клод прямото и добродушно лице на поета помръкна тутакси като засмян италиански пейзаж, когато духне злополучен вятър и скрие зад облак слънцето.

— Е, добре, Гренгоар, какво ще кажете за моя план?

— Казвам, учителю, че не може би, ами сигурно ще ме обесят.

— Това няма значение.

— По дяволите!

— Тя ви е спасила живота. Ще платите сега дълга си.

— Аз имам колкото щете неплатени дългове.

— Метр Гренгоар, това се налага. Архидяконът говореше властно.

— Чуйте, отец Клод — отвърна поетът, напълно съкрушен. — Вие държите на вашия план, но не сте прав. Не виждам защо трябва да се оставя да бъда обесен на мястото на друг.

— Че какво толкова ви свързва с живота?

— О! Хиляди неща!

— Кои например, моля ви се?

— Кои ли? Въздухът, небето, зората, здрачът, лунната светлина, приятелите ми крадци, веселите закачки с момите, изучаването на дивните парижки архитектурни паметници, три обемисти съчинения, които трябва да напиша, едното от които против епископа и неговите мелници, и какво ли не още! Анаксагор твърдял, че живеел, за да се любува на слънцето. А освен това аз имам щастието да прекарвам от сутрин до вечер-дните си с една гениална особа, тоест със себе си, и това е крайно приятно занимание.

— Празноглавецо! — измърмори архидяконът. — Добре, а кой ти осигури приятния живот, който водиш? Кому дължиш, че дишаш този въздух, че виждаш това небе и че имаш възможност да забавляваш птичия си ум с какви ли не лекомислени и безумни неща? Къде щеше да бъдеш ти сега без нея? Нима си съгласен да умре тази, благодарение на която живееше самият ти? Да умре това хубаво, нежно, обожаемо създание, необходимо на светлината, на света, по-неземно, от самия бог? А ти, полумъдрец, полубезумец, жалка наброска на нещо си, своето рода растение, което си въобразява, че се движи и мисли, ти да продължаваш да живееш живота, който си й откраднал, живот, безполезен като запалена сред бял ден свещ! Хайде, прояви малко състрадание. Гренгоар! Бъди великодушен на свой ред! Последвай нейния пример!

Свещеникът бе убеден. Гренгоар го слушаше най-напред равнодушно, после се трогна и най-сетне бледото му лице се разкриви в трагична гримаса — като новородено, обзето от колики.

— Вие сте красноречив! — заяви той, изтривайки една сълза. — Добре, ще си помисля. Странно е това ваше хрумване! Но най-сетне, кой знае — добави той. — може пък и да не ме обесят. Не всеки, който се сгодява, се жени. Когато ме намерят в килията така комично нагизден с пола и забрадка, може би ще избухнат в смях. Пък и дори да ме обесят, какво от това? Въжето е смърт като всяка друга или, по-право казано, съвсем не е обикновена смърт. То е смърт, достойна за мъдрец, който се е колебал цял живот, смърт — нито риба, нито рак, — подобна на ума на истинския скептик. Смърт, която носи отпечатъка на пиронизма и на нерешителността, която стои по средата между небето и земята и ви дава възможност да висите във въздуха. Философска смърт, за каквато съм може би предопределен. Великолепно е да умреш така, както си живял.

— Значи решено? — прекъсна го свещеникът.

— Та какво представлява в края на краищата смъртта? продължи възторжено Гренгоар. — Един неприятен миг, плащане на пътна такса, преход от нищожното съществуване към небитието. Попитали мегалополиеца Церцидас дали би умрял доброволно. „Защо не? — отвърнал той. — След смъртта си ще видя велики мъже: Питагор между философите, Хакатей между историците, Омир между поетите, Олимп между музикантите.“

Архидяконът му стисна ръка.

— Значи решено? Ще дойдете утре.

Този жест върна Гренгоар към действителността.

— А, не, бога ми! — каза той като човек, който се събужда от сън. — За да бъда обесен? Съвсем безсмислено. Не искам.

— Сбогом тогава! — И архидяконът процеди през зъби: — Ще те науча аз тебе!

„Не искам да имам разправии с този проклет човек!“ — помисли си Гренгоар и изтича подир отец Клод.

— Слушайте, господин архидякон, нека не се караме, ние сме стари приятели. Ако се интересувате от това момиче, искам да кажа от жена ми, нямам нищо против. Вие измислихте средство да я измъкнете невредима от „Света Богородица“, но вашето средство е крайно неприятно за мене, Гренгоар. Ами ако аз изнамеря друго? Предупреждавам ви, че в момента ме осени блестящо вдъхновение. Ако изнамеря успешен начин да я измъкна от беда, без да излагам шията си на каквато и да е примамка, какво бихте казали? Няма ли да бъдете доволен? Необходимо ли е да бъда обесен, за да ви угодя?

Свещеникът дърпаше нетърпеливо копчетата на расото си.

— Поток от празни брътвежи! Какво средство предлагаш?

— Да — продължи Гренгоар, говорейки сам на себе си, допрял показалец до носа си в знак на дълбок размисъл. — Точно така. Крадците са смели момци. Египетското племе я обича. Те ще се вдигнат при една дума. Нищо по-лесно. Нападение. Лесно ще я отвлечем в суматохата. Още утре вечер… Те ще бъдат страшно доволни.

— Средството! Говори! — процеди свещеникът, разтърсвайки го.

Гренгоар се обърна величествено към него.

— Я ме оставете! Не виждате ли, че обмислям плана си! Той се вглъби още няколко секунди, после изръкопляска на щастливото си хрумване.

— Прекрасно! Стопроцентов успех!

— Средството! — викна гневно Клод. Гренгоар сияеше.

— Елате, ще ви обясня всичко тихичко. Това е действително забавен контраудар, който е изгоден за всички ни. Бога ми! Трябва да признаете, че не ми липсва ум! — Той се спря внезапно: — Чакайте! Ами козичката с девойката ли е?

— Да, мътните да те отнесат!

— Защото и нея ще обесят, нали?

— Все ми е едно.

— Да, сигурно ще я обесят. Миналия месец обесиха една свиня. Палачът обича тия церемонии. После изяжда животното. Да обеси моята хубава Джали! Милата ми душичка!

— Проклятие! — извика отец Клод. — Самият ти си палач! Какво средство изнамери, нехранимайко? С щипци ли трябва да измъкна знаменитата ти идея?

— Успокойте се, учителю, ей сега ще я чуете.

Гренгоар се наклони към ухото на архидякона и му зашепна тихичко, като оглеждаше неспокойно улицата от всички страни, макар че не минаваше никой. Когато свърши, отец Клод хвана ръката му и каза студено:

— Добре. До утре.

— До утре! — повтори Гренгоар.

И докато архидяконът се отдалечаваше в една посока, той пое в обратната, шепнейки сам на себе си: „Ето едно славно начинание, господин Пиер Гренгоар. Няма значение. Никъде не е казано, че когато човек е незначителен, трябва да се бои от крупните начинания. Битон^[4] вдигна цял бик на плещите си. Стърчиопашките, циганските славейчета и другите малки птички прелитат океана!“