Виктор Юго
Парижката Света Богородица (5)

III. КАРДИНАЛЪТ

Горкият Гренгоар! Надали пукотевицата от всички двойни фишеци на Богоявление, залпът от двадесет аркебузи, гърмежът от прословутото оръдие от кулата Бий, което по време на обсадата на Париж в неделя на 29 октомври 1465 година уби с един изстрел седем бургундци, избухването на всичкия барут, складиран при Порт Тампл, биха пронизали тъй грубо ушите му в този тържествен и драматичен миг, както няколкото думи, произнесени от вратаря: „Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал.“

Не че Пиер Гренгоар се страхуваше от кардинала или че го презираше. Не му беше присъщо нито подобно малодушие, нито подобно високомерие. Като истински еклектик — както бихме казали в наши дни — Гренгоар спадаше към издигнатите, твърди, спокойни и умерени натури, които умеят да се придържат във всичко към златната среда (stare in dimidio rerum), без благоразумието и либералните схващания да им пречат да тачат все пак кардиналите. Ценна, непресекваща философска порода, получила от тази нова Ариадна мъдростта — кълбото, което се развива и я води още от сътворението на света през лабиринта на житейските неволи. Тези хора се срещат във всички епохи, верни на себе си, тоест винаги приспособени към съответната епоха. И без да смятаме нашия Пиер Гренгоар, който би могъл да бъде чудесен техен представител в петнадесети век, ако съумеем да го изобразим както заслужава, няма съмнение, че и отец Дю Брьол споделяше философията му, като пишеше в шестнадесети век тези наивно възвишени думи, достойни за вечни времена: „Аз съм парижанин по рождение и паризианин по език, защото parrhisia означава на гръцки свобода на словото, с която и аз не малко отегчих господа кардиналите — брата и вуйчото на монсеньор принц Конти, но отдавайки все пак нужната почит на техния сан и без да оскърбя когото и да било от тяхната свита, което не е малка заслуга.“

Така че в неприятното чувство, което Гренгоар изпита при появяването на кардинала, нямаше нито сянка от омраза или презрение. Точно обратното. Нашият поет беше достатъчно благоразумен и ризата му беше достатъчно износена, затова той държеше особено много на един намек от пролога му, по-специално възхвалата на делфина, син на френския лъв, да бъде чут от влиятелното ухо. Само че в благородната натура на поетите интересът не винаги стои на първо място. Приемем ли, че същността на поета е изразена с числото десет, ако някой химик я анализира и „фармакополизира“, за да си послужим с езика на Рабле, би намерил, че тя се състои от една част заинтересованост и девет части честолюбие. А в момента, когато разтвориха вратичката пред кардинала, деветте части честолюбие на Гренгоар, напомпани и раздути от диханието на народното възхищение, се намираха в състояние на чудотворен растеж, докато незабележимата молекула заинтересованост, която току-що разграничихме в устройството на поетите, просто не се забелязваше. Ценна частица, между другото, нещо реално и човешко, необходим баласт, без който поетите не биха могли да слизат на земята.

Гренгоар се наслаждаваше, чувствувайки, виждайки и едва ли не долавяйки с всички сетива, че цялото това множество — от безделници наистина, но нима това имаше значение? — бе прехласнато, изтръпнало, вкаменено пред безконечните тиради, които бликаха всеки миг от всички строфи на неговата епиталама. Смея да твърдя, че той споделяше общия възторг и за разлика от Лафонтен, който при представяне на комедията му „Флорантен“^[1], попитал: „Кой невежа е скалъпил тази нелепост?“, Гренгоар с удоволствие би запитал съседа си: „Чий е този шедьовър?“ Сами съдете сега какво въздействие му оказа внезапната и ненавременна поява на кардинала.

Опасенията му се оправдаха. И то премного. Пристигането на негово преосвещенство страшно възбуди публиката. Всички глави се извърнаха към естрадата. Вдигна се невъобразима врява.

— Кардиналът! Кардиналът! — повтаряха безброй уста.

Злополучният пролог увисна за втори път във въздуха.

Кардиналът се спря за миг на прага на естрадата. Докато погледът му се плъзгаше доста равнодушно над зрителите, шумът се удвои. Всеки се мъчеше да провре главата си над раменете на съседа си. А кардиналът наистина беше високопоставена личност и появяването му само струваше колкото коя да е комедия. Шарл, Бурбонски кардинал, лионски граф и архиепископ, галски примат, беше родственик едновременно и на крал Луи XI чрез брат си Пиер, сеньор Дьо Божо, който се беше оженил за най-възрастната дъщеря на краля, и с Шарл Смели чрез майка си Агнеса Бургундска. Дворцовият дух и сляпата преданост към властвуващите бяха преобладаващата отличителна черта в характера на галския примат. Можете да си представите безкрайните усложнения, в които бе изпаднал благодарение на това духовно родство, и колко ловко трябваше да лъкатуши духовната му ладия сред какви ли не светски подводни скали, за да не се сблъска нито с Луи, нито с Шарл — тази Сцила и Харибда, които бяха разкъсали херцог Дьо Ньомур и конетабъла Сен Пол. С божия милост той успя да измине своя опасен път и безпрепятствено хвърли котва в Рим. Но макар и да беше вече в пристанището — или по-скоро точно защото беше там, — той винаги си спомняше с тревога различните превратности на политическия си живот, тъй дълго разтърсван от трудности и бури. Затова имаше навика да казва, че 1476 година била за него черна и бяла; под това той разбираше, че в същата година беше загубил и майка си — херцогиня Бурбонска, и братовчед си — бургундския херцог, и че едната загуба го утешила за другата.

Иначе той не беше лош човек. Водеше лек кардиналски живот, обичаше да си попийва кралско винце от лозята Шалюо, нямаше нищо против Ришард Гармоазката и Томас Шегаджийката, предпочиташе да дава милостиня на хубави моми вместо на баби и поради всички тия качества беше особено приятен на парижкото простолюдие. Движеше се винаги обкръжен от малка свита епископи и абати от благородно потекло, галантни, разпуснати, славни лапачи, когато се наложи. Неведнъж почтените набожни енориашки от „Сен-Жермен д’Оксер“, минавайки вече под ярко осветените прозорци на бурбонския дворец, се възмущаваха, като чуваха същите гласове, които им бяха пели вечерната служба, да пеят проточено под звъна на чашите пиянските стихове на Бенедикт XII, който беше прибавил трета корона към папската си тиара: „Bibamus papaliter!“^[2]

Може би именно тази справедливо извоювана популярност го предпази при влизането му от каквато и да било враждебна проява от страна на навалицата, тъй недоволна само до преди малко и не особено склонна да тачи кардинала в ден, когато щеше да избира папа. Но парижаните не са злопаметни: освен това, налагайки се да започне представлението, простодушните буржоа бяха победили кардинала и се чувствуваха удовлетворени. Независимо от всичко друго негово преосвещенство кардиналът беше хубав мъж и носеше много изящно прекрасното си червено расо, затова всички жени, следователно по-голямата част от публиката, бяха за него. Ясно е, че би било грозно и несправедливо да се освирка кардинал, който е такъв красавец и носи тъй елегантно червеното си расо само защото бил закъснял за представлението!

И така, кардиналът влезе, поздрави присъствуващите с наследствената усмивка на високопоставените, предназначена за народа, и се отправи бавно към яркочервеното си кадифено кресло, явно замислен за съвсем друго. Свитата му, днес бихме казали „генералният му щаб“, от епископи и абати нахълта след него на естрадата и шумът и любопитството на зрителите се удвоиха. Надпреварваха се да си показват новодошлите, да ги назовават по име, да разпознават по-известните измежду тях. Едни, доколкото си спомням, сочеха марсилския епископ Алоде, други — настоятеля на „Сен Дьони“, трети — Робер дьо Леспинас, абат на „Сен Жермен де Пре“, разблудния брат на една метреса на Луи XI. Всяка забележка от този род бе придружена от много подигравки и крясъци. Колкото до учещите, те не жалеха задевките си. Та нали това беше техният ден, денят на шутовете, техните сатурналии, ежегодната оргия на писарите и учещите. И най-грубата непристойност беше свещена и позволена този ден. Пък и сред тълпата имаше такива весели женички като Симон Четирите фунта, Анес Треската, Рабин Козлоногата. Как да не попсуват на воля в такъв хубав ден и в такава приятна компания от духовници и леки жени, как да не побогохулствуват! Затова те никак не се въздържаха. Сред общата глъч се носеха страхотните псувни и богохулства на разпасаните езици на писари и студенти, които цяла година се сдържат от страх пред нагорещеното желязо на свети Луи! Горкият свети Луи! Как само се гавреха с него в собствената му съдебна палата! Всеки от тях беше избрал за прицел някое черно, сиво, бяло или виолетово расо измежду новодошлите на естрадата. Колкото до Жоанес Фроло де Молендино, като брат на архидякон, той се залови дръзко с червеното расо и запя пронизително, вперил безочливия си поглед в кардинала: „Cappa repelta mero!“^[3].

Всички тия подробности, които излагаме тук в цялата им голота за назидание на читателя, така много се заглушаваха от общата глъч, че не достигаха до почетната естрада. Впрочем кардиналът едва ли щеше да се трогне много, защото този ден бяха допустими всякакви волности. Освен, това той си имаше съвсем друга грижа, изписана и на лицето му, която вървеше по петите му и излезе почти едновременно с него на естрадата — фламандските пратеници.

Не че беше кой знае какъв тънък политик или че се интересуваше кой знае колко от възможните последици от женитбата на братовчедка си Маргарита Бургундска и братовчед си Шарл, виенски престолонаследник. Колко би могло да трае неустойчивото разбирателство между австрийския херцог и френския крал, как английският крал щеше да посрещне това оскърбително пренебрегване на дъщеря му, всичко това малко го тревожеше. И той продължаваше да отдава всяка вечер почит на кралското вино от Шалюо, без да се съмнява, че няколко бутилки от същото това вино (леко подобрени и подправени, вярно, от кралския лекар Коактие), сърдечно предложени на Едуард IV от Луи XI, щяха да отърват една прекрасна сутрин Луи XI от Едуард IV. „Многоуважаемите посланици на господин австрийския херцог“ не създаваха подобни грижи на кардинала, но го дразнеха по съвсем друг начин. Мъчително бе за него, Шарл Бурбонски, ние споменахме вече това в началото на тази книга, че е принуден да оказва почит и радушен прием на някакви си буржоа. Той, кардиналът, да придружава някакви си градски първенци! Той, французинът, забавният сътрапезник, да любезничи с всевъзможни фламандци, смукачи на бира! И то публично. Това действително беше една от най-досадните роли, които беше изпълнявал някога в угода на краля.

Но той се обърна към вратата с възможно най-приветливото изражение (толкова се бе обиграл в изкуството да лицемери), когато вратарят извести гласовито: „Господа пратениците на господин австрийския херцог!“ Излишно е да ви казвам, че цялата зала последва примера на кардинала.

И на естрадата заприиждаха важно двама по двама четиридесет и осемте пратеници на Максимилиан Австрийски начело с достопочтения отец Жеан, абат на „Сен Бертен“, канцлер на ордена на златното руно, и Жак дьо Гой, сийор Доби, върховен съдия на град Ганд, важни, рязко отличаващи се от веселата свита духовници на Шарл Бурбонски. В залата настана тишина, нарушавана от сдържани смехове при комичните имена и еснафски звания, които всяко от влизащите лица съобщаваше на вратаря, и той от своя страна изричаше едно след друго имената и званията и ги поднасяше изопачени на тълпата. Ето ви метр Лос Рулоф, наместник на град Лувен, месир Клас д’Етюлд, наместник на Брюксел, месир Пол дьо Баюст, сийор дьо Воармизел, пръв депутат на Фландрия, метр Жеан Кольохенс, бургместър на Анверс, метр Жорж дьо ла Мур, старейшина на тъкачите в град Ганд, метр Гелдолф ван дер Хаг, старейшина на земевладелците в същия град, и сийор Дьо Бирбеке, и Жеан Пинок, и Жеан Димерзел, и пр., и пр. — все съдии, наместници, бургместри, наместници, съдии. Всички дървени, важни, надути, натруфени в кадифета и коприна, с черни кадифени шапки с пискюли от кипърска сърма. С една дума, добродушни фламандски глави, строги и благопристойни като тези, които се открояват тъй ярко и наперено върху черния фон на Рембрандовата „Нощна стража“. Хора, на чиито лица е написано, че Максимилиан Австрийски с пълно право „се е доверил изцяло“, както се казва в манифеста му, „на тяхното благоразумие, мъжество, опитност, вярност и честност“.

Само един се отличаваше от останалите. Той имаше тънко, умно и хитро лице с изражение на дипломат или на маймуна. Кардиналът направи три крачки към него и му се поклони дълбоко, макар че той се наричаше само Гийом Рим, съветник и сановник на град Ганд.

Малцина знаеха по онова време какво представлява Гийом Рим. Рядък гений, който във време на революция би изплувал бляскаво на повърхността на събитията и който в петнадесети век бе успял да стигне само до подмолно интригантствуване и „разложителна дейност“ по думите на херцог Сен Симон. Впрочем той беше правилно оценен от най-добрия специалист по подривна дейност в Европа, беше посветен в машинациите на Луи XI и често се бе намесвал в тайните му замисли. Дейности, които тълпата не подозираше, затова се удивляваше на любезния прием, оказан от кардинала на невзрачния фламандски сановник.