Виктор Юго
Парижката Света Богородица (48)

IV. ГЛИНА И КРИСТАЛ

Дните летяха.

Постепенно в душата на Есмералда се възвръщаше спокойствието. Безмерната горест, както и безмерната радост са бурни чувства, които не траят дълго. Сърцето на човека не издържа продължително време подобни крайни състояния. След всичко, което бе изстрадала, циганката изпитваше вече само удивление.

Ведно с безопасността се възвърна и надеждата. Тя бе извън обществото, извън живота, но чувствуваше смътно, че не би било може би невъзможно да се върне към тях. Беше покойница, която държи ключа на гробницата си.

Кошмарните видения, които я бяха държали тъй дълго във властта си, се отдалечаваха постепенно от нея. Всички отвратителни призраци — Пиера Тортьорю, Жак Шармолю, дори ненавистният свещеник — се заличаваха от паметта й.

Освен това Феб беше жив. Тя беше сигурна в това. Беше го видяла със собствените си очи. А животът на Феб бе всичко за нея. След върволицата гибелни сътресения, които разнебитиха душата й, бе оцеляло едно-единствено кътче, едно-единствено чувство бе останало незасегнато — любовта й към капитана. Защото любовта е като дърво, тя расте от само себе си, пуска дълбоко корените си в цялото ни същество и често продължава да зеленее дори когато сърцето е опустошено.

Най-необяснимо е, че колкото по-сляпа е тази страст, толкова по-упорита е тя. И е най-силна тогава, когато е най-неоснователна.

Естествено Есмералда си спомняше не без огорчение за капитана. Разбира се, тя изпадаше в ужас при мисълта, че и той се е поддал на измамата, повярвал е в чудовищната клевета и е могъл да допусне, че го е ударила с кама тази, която би жертвувала хиляди пъти живота си за него. Но защо да му се сърди? Та нали самата тя бе признала престъплението си! Не отстъпи ли от слабост пред изтезанието? Цялата вина бе нейна, Трябваше да остави да й изтръгнат по-скоро ноктите, отколкото да направи подобно признание. Но ако й се удаде само за миг да зърне Феб, една нейна дума, един поглед ще бъдат достатъчни, за да го разубеди, да го спечели отново. Девойката бе уверена в това. Опитваше се да не мисли за много необясними факти: какво търсеше Феб на балкона в деня на публичното й покаяние и кое беше хубавото момиче до него? Навярно негова сестра. Съвсем несъстоятелно обяснение, но Есмералда се задоволяваше с него, защото й бе необходимо да вярва, че Феб все още я обича, че обича само нея. Не й ли се бе заклел в това? Какво по-убедително доказателство за простодушно и доверчиво създание като нея? И после нали в цялата тази случка привидните улики бяха насочени но-скоро против нея, отколкото против него? И тя чакаше. И се надяваше.

Нека прибавим, че църквата, гази необятна катедрала, която я обгръщаше от всички страни, която я закриляше и охраняваше живота й, и въздействуваше успокоително. Величавите линии на архитектурата й, религиозният характер на всички обкръжаващи предмети, благочестивите и миротворни мисли, които се излъчваха като че ли от всички пори на каменната сграда, неволно влияеха на девойката. Звуците, огласящи храма, дишаха такава благодат и тържественост, че приспиваха болната й душа. Еднообразното пеене на свещениците, отговорите на богомолците, ту едва чути, ту гръмогласни, хармоничното трептене на стъклата, бученето на многогласния орган, трите камбанарии — три кошера с бръмнали в тях огромни пчели, — целият този оркестър, над който непрекъснато се издигаше и снишаваше необятна гама от звуци от камбаните до тълпата и от тълпата до камбаните, приспиваше паметта, въображението и скръбта й. Особено силно й действуваха камбаните. Тези исполински музикални инструменти изливаха на широки вълни над нея своя мощен магнетизъм.

Затова всеки изгрев я заварваше по-ведра, по-волно дишаща, по-румена. С постепенното зарастване на душевните й рани на лицето й пак разцъфваха красотата и миловидността й, по-строги и по-спокойни от по-рано. Нейният темперамент също се проявяваше, възраждаше се малко дори предишната й веселост, милата й гримаса, любовта й към количката, склонността й да пее, свенливостта й. Тя се обличаше сутрин в ъгъла на килията, за да не би някой обитател на съседните мансарди да я зърне през капандурата.

Когато не мечтаеше за Феб, тя се сещаше понякога за Квазимодо. Той бе едничката връзка, едничкото общо звено с хората, с живите. Нещастницата! Бе поотчуждена от света дори от него! Тя не проумяваше странния приятел, когото й бе дарило провидението. Често се упрекваше, че не изпитва толкова силна признателност, която да затвори очите к, що решително не можеше да свикне със злополучния звънар. Гой бе прекалено грозен.

Не бе прибрала от земята свирката, която той й бе дал. Но. Квазимодо въпреки това се появяваше от време на време в първите дни. Тя правеше всичко възможно, за да не се извръща с голямо отвращение от него, когато той й донасяше кошницата с храна или стомната с вода, но той винаги забелязваше и най-малкия неволен трепет и си отиваше натъжен. Веднъж той дойде в момента, когато тя галеше Джали. Спря се замислен известно време пред пленителната група, която образуваха циганката и козичката. После поклати тромавата си безформена глава:

— Моето нещастие е, че все още твърде много приличам на човек. Какво не бих дал да съм истинско животно, като козичката ви например.

Тя вдигна учудено поглед към него.

— О, много добре зная защо! — отвърна той на погледа й и си отиде.

Друг път се появи на прага на килията й — никога не влизаше вътре — в момента, когато тя пееше стара испанска балада, чиито думи не разбираше, но която се бе запечатала в паметта й, защото я бяха приспивали с нея като дете. При вида на страшното лице, изникнало внезапно пред нея посред песента й, тя замря в неволна уплаха. Нещастният звънар падна на колене пред прага на килията и сключи умолително големите си уродливи ръце.

— О, заклевам ви — възкликна скръбно той, — продължете песента си и не ме изгонвайте!

Тя не пожела да го наскърби и поде трепереща романса. Постепенно обаче страхът й се разся и тя се увлече напълно в тъжната провлечена мелодия, която пееше. Той бе останал на колене, със сключени като за молитва ръце, съсредоточен, едва дишащ, несвалящ поглед от блестящите зеници на циганката. Като че ли чуваше песента в очите й.

Веднъж пак дойде при нея плах и смутен и й каза:

— Чуйте ме. Искам да ви кажа нещо. Тя му направи знак, че го слуша.

Тогава той въздъхна, полуотвори устни, накани се като че ли да заговори, но после тръсна отрицателно глава и се оттегли бавно, сложил ръка на челото си, оставяйки девойката озадачена.

Между причудливите образи, изваяни в стената, имаше един, който той много обичаше и с който често разменяше братски погледи. Веднъж египтянката го чу, като му казваше:

— О, защо не съм от камък като тебе!

Но ето че една сутрин Есмералда застана до края на покрива и погледна към площада над острия покрив на „Сен Жан льо Рон“. Квазимодо беше зад нея. Той заставаше винаги така по свое желание, за да спести, доколкото му е възможно, на девойката неудоволствието да го вижда. Внезапно циганката изтръпна, в очите й блеснаха радостни сълзи, тя коленичи на ръба на покрива, простря тревожно ръце към площада и извика:

— Феб! Ела! Ела! Една само дума! Една-едничка дума в името на небето! Феб! Феб!

Гласът й, лицето й, жестът й, цялото й същество напомняха покъртително корабокрушенец, който зове напразно безгрижния, окъпан от слънце кораб на хоризонта, отплувал в далечината.

Квазимодо се наведе над площада и видя, че предмет на тази нежна и страстна молба беше един млад мъж, капитан, напет кавалерист в ослепителен мундир и доспехи, който яздеше в дъното на площада и поздравяваше с окичената си с пера шапка една хубава дама, усмихваща му се от балкона си. Впрочем офицерът не можеше да чуе нещастната девойка, която го зовеше. Той беше много далеч.

Глухият обаче чуваше. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Той се извърна. Сърцето му преливаше от сдържани сълзи. Той зарови конвулсивно двете си ръце в косата си и когато ги свали, пръстите му стискаха кичури червеникави косми.

Египтянката въобще не му обръщаше внимание. Той шепнеше, скърцайки със зъби:

— Проклятие! Ето как трябва да изглеждаш! Достатъчно е да си красив само външно.

В това време девойката продължаваше да стои на колене и да вика извън себе си:

— О, ето че слиза от коня си! Ще влезе в онази къща! Феб! Той не ме чува! Феб! Защо тази омразна жена му говори едновременно с мен! Феб! Феб!

Глухият я гледаше. Пантомимата му беше напълно ясна. Окото на бедния звънар бе пълно със сълзи, но той ги сдържаше. Изведнъж Квазимодо дръпна лекичко девойката за ръкава. Тя се обърна. Той я запита привидно равнодушно:

— Искате ли да го извикам?

Тя нададе радостен вик.

— О, върви! Хайде! Тичай! Бързо! Онзи капитан! Капитанът: Доведи ми го! Ще те обичам! — Тя прегръщаше коленете му. Той не можа да се въздържи да не поклати тъжно глава и прошепна:

— Ще ви го доведа.

После обърна глава и се втурна през две-три стъпала по стълбата, задавен от ридания.

Когато пристигна на площада, видя само хубавия кон, вързан за вратата на жилището Гондьолорие. Капитанът беше влязъл преди малко вътре.

Квазимодо вдигна поглед към покрива на църквата. Есмералда стоеше на същото място в същата поза. Той тъжно й кимна с глава. После се облегна на един от уличните стълбове пред дома Гондьолорие, решен да дочака излизането на капитана.

В дома Гондьолорие даваха тържествен прием, какъвто се устройва обикновено преди сватбата. Квазимодо видя да влизат много хора, но не видя никого да излиза. От време на време поглеждаше към покрива. Циганката също като него не помръдваше от мястото си. Един коняр отвърза коня на капитана и го отведе в конюшнята на дома. Целият ден измина така — Квазимодо до уличния стълб, Есмералда — на покрива, Феб по всяка вероятност в краката на Фльор дьо Лис.

Най-сетне настъпи нощта. Безлунна, тъмна нощ. Квазимодо напразно се взираше към Есмералда. Известно време различаваше само едно бяло петно в здрача. После нищо. Всичко се заличи. Всичко потъмня.

Квазимодо видя как светват от горе до долу всички прозорци по фасадата на дома Гондьолорие. Видя как светват един след друг всички прозорци на площада. Видя също как загасват постепенно, до последния. Защото той цялата вечер не мръдна от поста си. Офицерът не излизаше. Когато последните минувачи се прибраха, когато всички прозорци на другите къщи угаснаха, Квазимодо остана съвсем сам, потънал в мрака. Преддверието на „Света Богородица“ не беше осветено по онова време.

Само прозорците на дома Гондьолорие останаха осветени късно след полунощ. Неподвижен, внимателен, Квазимодо наблюдаваше зад разноцветните стъкла подвижни, танцуващи сенки. Ако не бе глух, той щеше да чуе ведно със затихването на градския шум все по-ясно долитащите от къщата празнична глъчка, музика и смехове.

Към един часа след полунощ гостите почнаха да се разотиват. Скрит в сянката, Квазимодо ги виждаше под осветения с факли вход. Капитанът не беше между тях.

Квазимодо стоеше изпълнен с тъжни мисли. Понякога, обзет може би от скука, поглеждаше небето. Огромни, тежки, черни облаци, разкъсвани, раздърпани, висяха като люлки от траурни воали под звездния свод на нощта. Тъмни паяжини, опънати по небето.

Внезапно видя, че вратата прозорец на балкона, чиято каменна балюстрада тъмнееше точно над главата му, се отвори безшумно. Тънката стъклена врата пропусна двама души и се затвори тихо зад тях. Бяха мъж и жена. Квазимодо лесно различи в мъжа хубавия капитан, а в жената — младата дама, която посрещна офицера същата сутрин от този балкон. Площадът бе съвсем тъмен, а двойната червена завеса, която се спусна зад вратата след затварянето й, не пропускаше върху балкона светлината от стаята.

Младият мъж и девойката, доколкото можеше да прецени нашият клет глухчо, който не долавяше нито една от думите им, бяха погълнати от много нежен разговор. Девойката бе позволила, както изглежда, на капитана да я пристегне с ръката си като с колан и слабо се съпротивяваше на целувките му.

Квазимодо присъствуваше отдолу на тази сцена, толкова по-съблазнителна за гледане, защото не бе предназначена за чужди очи. Той наблюдаваше с огорчение тяхното щастие и красота. Природата в края на краищата не беше няма у този клетник и колкото и да бе изкривен гръбначният му стълб, той не бе лишен от трепети. Звънарят мислеше за жалката участ, която му бе отредило провидението — жени, любов и сладострастие щяха само да минават пред очите му, щеше само да гледа хорското щастие. Но най-мъчителното в тази гледка, най-възмутителното бе, че тя би причинила неимоверна болка на египтянката, ако девойката я видеше. Вярно е, че нощта бе много тъмна и че Есмералда, ако бе останала на мястото си (в което той не се съмняваше), бе много далеч. Самият той едва успяваше да различи влюбените на балкона. Това го утешаваше.

Техният разговор обаче ставаше все по-оживен. Младата дама като че ли умоляваше офицера да не бъде така настойчив. Квазимодо виждаше само сключените й ръце, усмивките, примесени със сълзи, вдигнатите към звездите очи на девойката и пламенно сведените към нея погледи на капитана.

За щастие — защото съпротивата на девойката ставаше все по-слаба — вратата на балкона се отвори внезапно. Появи се една стара дама, момичето се смути, офицерът се ядоса и тримата се прибраха в стаята.

Малко по-късно под пътната врата изпръхтя кон и блестящият офицер, загърнат в нощния си плащ, мина бързо край Квазимодо.

Звънарят го остави да отмине ъгъла на улицата, после се затича след него, бърз като маймуна, и извика:

— Ей, капитане! Капитанът се спря.

— Какво ли иска от мене този безделник? — измърмори той, когато различи в мрака разкривената фигура, която тичаше, накуцвайки, зад него.

Квазимодо го настигна и улови смело юздата на коня му.

— Елате с мене, капитане, наблизо има едно лице, което иска да говори с вас.

— Кълна се в Мохамед! — измърмори Феб. — Струва ми се, че съм виждал някъде тази грозна разрошена птица! Хей, метр, ще благоволиш ли да пуснеш юздата на коня ми?

— Капитане, не се ли интересувате кой иска да ви види? — попита глухият.

— Аз ти казвам да пуснеш коня ми — отвърна нетърпеливо Феб. — Какво иска от мене този смешник, дето се е обесил на шията на жребеца ми? Да не би да вземаш коня ми за бесилка?

Квазимодо не само не пускаше юздата, но се опитваше да върне коня в обратна посока. Не можейки да си обясни съпротивата на капитана, той побърза да му каже:

— Елате, капитане! Една жена ви чака! Една жена, която ви обича — добави с усилие той.

— Рядко нахален тип! — каза капитанът. — Да не си въобразяваш, че съм длъжен да ходя при всички жени, които ме обичат? Или които твърдят, че са влюбени в мене? Ами ако случайно тя прилича на тебе, кукумявко? Кажи на тая, която те изпраща, че ще се женя, и да върви по дяволите!

— Слушайте! — извика Квазимодо, който си въобразяваше, че с една само дума ще победи колебанието на капитана. — Елате, вика ви египтянката, която познавате.

Тази дума действително направи силно впечатление на Феб, само че съвсем не такова, каквото очакваше глухият. Спомняте си, че нашият любезен офицер се бе оттеглил с Фльор дьо Лис няколко минути преди Квазимодо да изтръгне осъдената от ръцете на Шармолю. След това при всичките си посещения в дома Гондьолорие той се бе въздържал да заговори за тази жена, чийто спомен въпреки всичко му бе мъчителен. А и Фльор дьо Лис, от своя страна, не смяташе, че е много политично да му каже, че египтянката е останала жива. Следователно Феб смяташе бедната Симилар мъртва, и то още от преди един-два месеца. Нека прибавим, че от няколко минути дълбоката нощ, изключителната грозота и гробовният глас на непознатия пратеник, късният час и пустата улица напомниха неволно на капитана вечерта, когато го бе спрял монахът привидение. Конят му пръхтеше, гледайки Квазимодо.

— Египтянката ли? — извика той, едва ли не уплашен. — Да не би да идваш от оня свят? — И той посегна да извади сабята си.

— Бързо! Бързо! — каза глухият, като се опита да подкара коня. — Насам!

Феб го ритна силно с ботуша си в гърдите.

Окото на Квазимодо заискри. Той понечи да се хвърли върху капитана. После каза, овладявайки се:

— О! Имате щастие, че едно лице ви обича! — И наблегна на думите „едно лице“. После пусна юздата на коня и каза:

— Отивайте си!

Феб пришпори коня, проклинайки. Квазимодо го проследи с поглед, докато той се загуби в мъглата на улицата.

— О! — прошепна глухият. — Да отблъсне такава покана!

Той се прибра — „Света Богородица“, запали лампата си и се изкачи в кулата. Както предполагаше, циганката не беше мръднала от мястото си.

Щом го зърна отдалеч, тя изтича към него.

— Сам! — извика тя и сключи скръбно хубавите си ръце.

— Не можах да го намеря! — отвърна хладно Квазимодо.

— Трябваше да чакаш цялата нощ! — избухна тя.

Гърбавият видя гневният й жест и разбра упрека.

— Ще го дебна по-добре друг път — каза той, навеждайки глава.

— Иди си! — заповяда му тя.

Квазимодо я остави. Тя беше недоволна от него, но той предпочете да понесе лошото и настроение, отколкото да я огорчи. Запази цялата скръб за себе си.

От този ден египтянката не го видя вече. Той престана да идва в килията й. Тя зърваше най-много понякога на върха на една от кулите лицето на злочестия звънар, обърнато печално към нея. Но щом го забелязваше, той изчезваше.

Трябва да признаем, че тя почти не страдаше от доброволното оттегляне на клетия гръбльо. Дълбоко в сърцето си му бе благодарна дори. Впрочем и Квазимодо не си правеше илюзии в това отношение.

Тя не го виждаше вече, но чувствуваше присъствието на един добър дух около себе си. Провизиите й бяха редовно подновявани от нечия невидима ръка по време на съня й. Една сутрин намери на прозореца си клетка с птички. Над килията й имаше една скулптура, която я плашеше. Тя неведнъж бе показвала пред Квазимодо страха си. Една сутрин защото всички изненади се вършеха нощем — не я видя вече. Някой я бе счупил. Човекът, който се бе покатерил до скулптурата, бе сторил това с риск за живота си.

Понякога вечер тя чуваше нечий глас изпод стряхата на камбанарията, който пееше, като че ли за да я приспи, някаква необикновено скръбна песен. Стихове без рима, каквито може да съчини глух човек.

Не гледай ти лицето,

девойко, а сърцето виж.

Сърцето на красивия младеж е често пъти грозно.

Във някои сърца не се запазва любовта.

Девойко, борът няма хубост,

каквато има у тополата,

но той запазва зиме своите листа.

 

Уви, защо ти казвам всичко туй?

За грозното животът е напразен;

че хубостта обича само хубост,

април обръща гръб на януари.

 

Хубостта е съвършена,

хубостта постига всичко,

хубостта единствена не се дели наполовина.

 

Гарванът излиза денем,

бухалът излиза нощем,

лебедът лети и в нощ, и в ден.

Една сутрин тя видя, събуждайки се, две вази с цветя на прозореца си. Едната бе много хубава кристална ваза, блестяща, но пукната. Водата й бе изтекла и цветята в нея бяха увехнали. Другата бе глинена, грубовата и най-обикновена, но пълна с вода и цветята в нея бяха останали свежи и пищни.

Не зная дали го направи нарочно, но Есмералда взе увехналия букет и цял ден го носи на гърдите си.

Този ден не чу гласа от кулата.

Но Есмералда не обръщаше внимание на това. По цели дни галеше Джали, дебнеше вратата на дома Гондьолорие, разговаряше полугласно с Феб или хранеше с трохички лястовиците.

Съвсем престана да вижда и да чува Квазимодо. Бедният звънар сякаш бе напуснал църквата. Една нощ обаче, когато бе будна и мислеше за своя хубав капитан, тя чу въздишка до килията си. Стана уплашена и съзря на лунната светлина една безформена черна маса, легнала напреко пред вратата й. Квазимодо спеше зад прага, подпрял глава на един камък.