Виктор Юго
Парижката Света Богородица (47)

III. ГЛУХ

На другата сутрин, събуждайки се, Есмералда разбра, че бе спала. Това необикновено явление я изненада. От толкова време бе отвикнала от сън. Весел лъч от изгряващото слънце се провираше през прозорчето и огряваше лицето й. Ведно със слънцето тя зърна на прозорчето и нещо друго, което я изплаши — злополучното лице на Квазимодо. Замижа неволно, но напразно. И през затворените си клепачи имаше чувството, че вижда маската на едноокия с щръкналите зъби. Тогава, докато стоеше със затворени очи, тя чу груб глас, който й шепнеше нежно:

— Не се плашете. Аз съм ваш приятел. Дойдох да ви погледам като спите. Няма да ви пречи, нали, ако идвам да ви гледам, като спите? Какво значение има това за вас, щом очите ви са затворени? Сега ще си отида. Ето, аз съм зад стената. Можете да отворите очите си.

Тонът, с който бяха произнесени тези думи, беше по-жален от самите тях. Египтянката отвори трогната очи. Той действително не се виждаше вече на прозорчето. Тя се приближи до стъклото и забеляза бедния гръбльо, сгушен в ъгъла до стената в страдалческа и примирена поза. Девойката се помъчи да преодолее отвращението, което той й вдъхваше, и му каза тихо:

— Елате!

По движението на устните й Квазимодо си въобрази, че го гони. Тогава той стана и се оттегли бавно, накуцвайки, с наведена глава, без да посмее да вдигне към девойката отчаяния си поглед.

— Елате! — извика тя, но той продължаваше да се отдалечава.

Тогава тя изтича от килията и го улови за ръка. Когато почувствува допира й, Квазимодо цял се разтрепери. Той вдигна умолително глава и като видя, че тя го дърпа към себе си, лицето му просия от радост и нежност. Есмералда искаше да го накара да влезе в килията й, но той упорито спря на прага.

— Не, не — промълви, — бухал не бива да влиза в гнездо на чучулига.

Тогава тя приклекна грациозно на постелята си със задрямалата в краката й козичка. И двамата останаха известно време неподвижни и безмълвни, той, съзерцаващ нейната миловидност, а тя — неописуемата му грозота. Тя откриваше у Квазимодо все нови и нови уродливости. Погледът й се местеше от кривите колене до изкривения му гръб, от гърбицата до единственото око. Девойката не проумяваше как може да съществува толкова зле заченато създание. Но от целия него се излъчваше толкова тъга и нежност, че тя почна да свиква с грозотата му.

Квазимодо пръв наруши мълчанието.

— Вие ми заповядахте да се върна.

— Да — каза тя, кимвайки утвърдително с глава. Той разбра кимването й.

— Уви! — поде нерешително той. — Знаете ли… аз съм глух!

— Бедни човече! — извика трогната циганката. Той се усмихна скръбно.

— Ще кажете, че само това ми липсва, нали? Да, аз съм глух. Такъв съм, какво да се прави? Ужасно, нали? А вие сте прекрасна!

В гласа на клетника се долавяше такова съзнание за нещастието му, че тя не можа да каже нито дума. Впрочем той нямаше да я чуе.

— Никога не съм чувствувал по-болезнено грозотата си от сега! — продължи той. — Когато се сравнявам с вас, ми става така жално за мене, злочесто чудовище! Навярно ви приличам на звяр, така ли? А вие, вие сте слънчев лъч, капка роса, птича песен. Аз съм ужасно същество, нито човек, нито звяр, по-грапав, по-нищожен, по-безформен от най-обикновения камък.

После той се разсмя и едва ли имаше нещо по-покъртително от смеха му.

— Да — добави той. — Аз съм глух. Но вие ще ми говорите с жестове, със знаци. Господарят ми разговаря с мене по този начин. Освен това аз лесно ще разбера желанието ви по движението на устните и по погледа ви.

— Добре — каза тя усмихната. — Кажете ми, защо ме спасихте?

Квазимодо я гледаше напрегнато, докато тя говореше.

— Разбрах — каза той. — Питате ме защо съм ви спасил. Вие сте забравили нещастника, който се опита една нощ да ви отвлече, нещастника, комуто на другия ден вие се притекохте на помощ на позорния стълб. За тази капка вода и капка милосърдие не бих могъл да ви се отплатя дори с живота си. Вие сте забравили този клетник, но той не е забравил нищо.

Тя го слушаше дълбоко развълнувана. Сълза блесна в окото на звънаря, но не се плъзна по бузата му. Той вложи сякаш цялото си честолюбие, за да я задържи.

— Чуйте — поде той, овладял вълнението си, — виждате ли тези високи кули? Ако някой падне от тях, ще умре, преди да докосне земята. Ако някой ден ви е угодно да скоча от тях, няма нужда да казвате нито дума. Един жест ще бъде достатъчен.

Той се изправи. Колкото и злочеста да се чувствуваше циганката, това странно същество извика състрадание у нея. Тя му направи знак да не си отива.

— Не, не — отвърна той. — Не трябва да оставам дълго време. Не се чувствувам удобно, когато ме гледате. Вие не извръщате очи само от съжаление. Ще застана някъде, откъдето ще ви виждам, без вие да ме виждате. Така ще бъде по-добре.

Той извади от джоба си малка металическа свирка и добави:

— Дръжте! Когато имате нужда от мене, когато пожелаете да дойда при вас, когато няма да ви бъде много противно да ме гледате, свирнете с нея. Нейният звук стига до слуха ми.

Той остави свирката на земята и избяга.