Виктор Юго
Парижката Света Богородица (44)

VI. ТРИ МЪЖКИ СЪРЦА, УСТРОЕНИ РАЗЛИЧНО

Феб не беше мъртъв. Мъжете от неговата порода са жилави. Когато метр Филип Льолке, извънреден кралски прокурор, каза на бедната Есмералда: „Той е на смъртно легло“, може би не бе осведомен или просто пожела да се пошегува. Когато архидяконът повтори на осъдената: „Той е мъртъв“, самият той всъщност не знаеше нищо, но вярваше, че е така, надяваше се, искаше му се да е така. Много жестоко би било за него да даде добри вести за своя съперник на жената, която обичаше. Всеки мъж на негово място би сторил същото.

Не че раната на Феб не бе сериозна, но тя все пак не бе толкова опасна, колкото си въобразяваше архидяконът. Лекарят, при когото го пренесоха в първия момент войниците от нощната стража се опасяваше една седмица за живота му и дори му го каза на латински. Младостта обаче победя. Въпреки прогнозите и диагнозите — нещо, което често се случва — природата се пошегува и спаси болния под носа на лекаря. Феб бе разпитан за пръв път от Филип Льолие и следователите от духовния съд, докато още лежеше на одъра у лекаря, и техните въпроси му бяха страшно неприятни. Затова една сутрин, като се почувствува по-добре, той остави златните си шпори вместо възнаграждение в дома на лекаря и се измъкна. Това впрочем съвсем не затрудни хода на делото. Тогавашното правосъдие се грижеше твърде малко за яснотата и точността на криминалните процеси. Успееше ли да обеси обвиняемия, нищо друго не го интересуваше. Впрочем съдиите имаха достатъчно доказателства срещу Есмералда. Те предположиха, че Феб е умрял, и не се занимаваха повече с него.

Колкото до Феб, той не бе избягал кой знае колко далече. Просто се беше върнал в частта си, в гарнизона в Кьо ан Бри и Ил дьо Франс, на няколко спирки на пощенската кола от Париж.

Истината е, че никак не му бе приятно да се яви лично на този процес. Той чувствуваше смътно, че щеше да се изложи. Всъщност сам не знаеше какво точно да мисли по цялата тази случка. Невярващ, но суеверен като всеки военен, който е само военен, доста обстоятелства го смущаваха, когато се опитваше да си изясни това приключение: и козата, и странният начин, по който се запозна с Есмералда, и още по-странният начин, по който тя му разкри любовта си, и циганският й произход, и най-сетне монахът привидение. В цялото приключение той съзираше повече магия, отколкото любов. По всяка вероятност девойката бе магьосница, а може би тя беше самият сатана. С една дума, това беше комедия или за да се изразим с езика на онова време, неприятна мистерия, в която той играеше незавидната роля на потърпевш и на изигран герой. Капитанът се чувствуваше неловко. Изпитваше този вид срам, който нашият Лафонтен е определил така сполучливо: „Засрамен като лисица, уловена от кокошка.“

Феб се надяваше, че тази история ще се потуши, че името му, щом него го няма, почти няма да се спомене или в най-лошия случай няма да излезе извън залата на Турнел. И той не се лъжеше, защото тогава не съществуваше вестник „Съдебни вести“ и понеже не минаваше седмица, без да бъде сварен жив някой фалшификатор на монети, да бъде обесена някоя магьосница или да бъде изгорен някой еретик на някое от многобройните „лобни места“ в Париж. Населението бе свикнало до такава степен да среща на всеки кръстопът старата феодална Темида с голи ръце и запретнати ръкави, изпълняваща задачата си край бесилките, стълбите и позорените стълбове, че почти не й обръщаше внимание.

Тогавашното висше общество рядко се интересуваше от името на осъдения, когото караха по улицата, а низшите слоеве охотно се гощаваха с тази просташка храна. Екзекуциите бяха обичайно улично произшествие, също като котлонът с жарава на баничаря или скотобойната на месаря. Палачът бе един вид, касапин, само че по-изкусен.

И така, Феб доста скоро престана да мисли за чаровницата Есмералда или Симилар, както той я наричаше, за удара с кама, нанесен му от циганката или от монаха привидение — впрочем все му бе едно от кого, — и за изхода на процеса. Но щом почувствува сърцето си свободно, образът на Фльор дьо Лис отново се засели в него. Сърцето на капитана, също както физиката по онова време, не търпеше празно пространство.

Освен това пребиваването му в Кьо ан Бри бе страшно скучно. Селцето бе населено с ковачи и краварки с напукани ръце и представляваше само дълъг низ от схлупени къщурки и колиби от двете страни на улицата по протежение на половин левга. Истинска опашка^[1].

Фльор дьо Лис, предпоследното му увлечение, бе хубава девойка със съблазнителна зестра. И така, в една прекрасна утрин, напълно излекуван и предполагащ, че през изтеклите два месеца делото на циганката навярно е приключено и забравено, влюбеният кавалер се озова горящ от нетърпение пред дома на Гондьолорие.

Той не обърна внимание на многочислената навалица, която се трупаше на площада пред портала на „Света Богородица“. Спомни си само, че беше месец май, и предположи, че ще се състои някаква процесия по случай Света Троица или друг някой празник. Завърза коня си за халката пред входа на къщата и се качи безгрижно при хубавата си годеница. Фльор дьо Лис беше сама с майка си. Сцената с магьосницата, козата, проклетата азбука, продължителното отсъствие на Феб тежаха като камък в сърцето на девойката. Но когато видя капитана, лицето му й се стори тъй привлекателно, униформата му така нова, портупеят му така лъскав и изражението му така страстно, че тя се изчерви от удоволствие. Знатната девица беше по-хубава от когато и да било. Прекрасните й руси коси бяха сплетени пленително, тя бе цялата в небесносиньо, което стои толкова добре на русите — кокетство, подсказано й от Коломб, — а очите й плуваха в любовна нега, която още повече я разхубавяваше.

Феб, който напоследък не бе виждал хубава жена, а само леснодостъпните моми от Кьо ан Ври, бе опиянен от Фльор дьо Лис и се държа така любезно и влюбено с нея, че двамата тутакси сключиха мир. Самата госпожа Дьо Гондьолорие, майчински седнала както винаги в своето кресло, не можа да устои на чара му. Колкото до упреците на Фльор дьо Лис, те се стопиха в нежно гугукане.

Девойката беше седнала до прозореца, все още заета със своята Нептунова пещера. Капитанът се бе облегнал на стола й и тя му се карайте гальовно:

— Къде се губихте цели два месеца, лошо момче?

— Кълна ви се — отвърна Феб малко смутено, — вие сте толкова хубава, че можете да завъртите главата дори на някой архиепископ!

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Добре, добре, господине. Оставете на мира хубостта ми и отговорете на въпроса ми. Голяма хубост, няма що!

— Така да бъде, хубава братовчедке, извикаха ме в гарнизона.

— Бъдете така добър да кажете къде точно? И защо не дойдохте да се сбогувате?

— В Кьо ан Бри.

Феб бе очарован, че първият му въпрос му помогна да отклони втория.

— Но вие сте били съвсем близо, господине. Защо не дойдохте да ме видите поне веднъж?

Този въпрос сериозно затрудни Феб.

— Защото… службата… а освен това, братовчедке, бях болен.

— Болен ли? — възкликна уплашено тя. — Да… ранен.

— Ранен!

Горкото момиче съвсем се разстрои.

— О, не се плашете — каза нехайно Феб. — Дребна работа. Скарване, няколко удара с шпага. Защо се тревожите?

— Защо се тревожа! — възкликна Фльор дьо Лис и вдигна към него хубавите си, пълни със сълзи очи. — Не казвате това, което мислите. Какъв беше този дуел? Искам да зная всичко.

— Виждате ли, драга моя, скарах се с Мае Феди, нали го познавате? Лейтенантът от Сен Жермен ан Ле. И си порнахме взаимно кожите. Това е то.

Лъжливият капитан знаеше отлично, че всичко свързано с честта издига мъжа в очите на жените. FI наистина Фльор дьо Лис го гледаше право в очите, развълнувана от тревога, удоволствие и възхищение. Но тя не беше още напълно спокойна.

— Дано само да ви е минало напълно, драги Феб — каза тя. — Не познавам вашия Мае Феди, но трябва да е противен човек. За какво се скарахте?

Феб, който не се отличаваше с особено творческо въображение, се чудеше как да се измъкне от подвига си.

— О, не помня вече… За някаква дреболия, заради коня, заради една неуместна дума! Прелестна братовчедке, — обърна се той към нея, желаейки да промени разговора, — какъв е този шум пред църквата?

Той се приближи до прозореца.

— О, боже мой! Колко много народ на площада, прекрасна братовчедке!

— Не зная — отвърна Фльор дьо Лис. — Струва ми се, че някаква циганка щяла да се покайва публично тази сутрин пред църквата, преди да бъде обесена.

Капитанът бе толкова твърдо убеден, че случката с Есмералда е приключена, че съвсем не се развълнува от думите на Фльор дьо Лис. Все пак той й зададе няколко въпроса.

— Как се казва тази магьосница?

— Не зная — отвърна тя.

— А в какво я обвиняват?

Тя пак повдигна белите си рамене.

— Нямам представа.

— Боже мой! — обади се майката. — Навъдили са се толкова магьосници, че ги горят, без да знаят дори имената им, както ми се струва. Все едно да се опиташ да научиш името на отделните облаци по небето. Но можем да бъдем спокойни. Добрият бог си води точна сметка. — При тези думи почтената дама стана и се доближи до прозореца. — Господи! Вие имате право, Феб! Страшна навалица. Всеблаги господи! Чак по покривите са се покатерили! Знаете ли Феб, това ми напомня моята младост. При влизането на Шарл VI имаше също много народ. Не си спомням вече коя година беше. Когато ви разправям тия неща, те ви се струват много стари, нали, а на мен ми изглеждат съвсем съвременни. О, хората тогава бяха много по-хубави. Бяха се качили чак по бойниците на вратата Сен Антоан. Кралят яздеше с кралицата зад гърба му, а след техни величества идеха всички благородници с дамите, яхнали конете зад тях. Спомням си, че много се смяхме, защото Аманион дьо Гарланд, който беше много нисък, яздеше до един рицар исполин, сир Матфьолон, който бе избил цял куп англичани. Много хубава гледка. Тържествено шествие на всички френски благородници с флаговете им, които се червенееха пред погледа. Едни носеха на копията си триъгълни, други — четириъгълни знаменца. Знам ли? Сир Дьо Калан носеше например четириъгълно, а Жан Дьо Шатомуран — триъгълно. Сир Дьо Куси — също четириъгълно, и то по-разкошно от всички други с изключение на знамето на Бурбонския херцог… Уви! Колко е тъжно, като си помислиш, че всичко това е било някога и нищо не е останало от него!

Двамата, влюбени не слушаха почтената вдовица. Феб се бе облегнал отново на стола на годеницата си, прелестно място, откъдето нескромният му поглед проникваше във всички отвори на деколтето на Фльор дьо Лис. Нагръдникът й за щастие не прилепваше плътно и му позволяваше да види такива съблазнителни неща и да се досети за толкова други, че омаян от кожата й, с блясък на сатен, той си казваше: „Как е възможно да се влюбиш в жена, която не е руса?“ И двамата мълчаха. Девойката вдигаше сегиз-тогиз към него очарования си, нежен поглед, а косите им се смесваха в лъчите на пролетното слънце.

— Феб — каза ненадейно Фльор дьо Лис с тих глас, — след три месеца ще се венчаем. Закълнете ми се, че не сте обичали друга жена освен мене.

— Кълна ви се, ангел мой! — отвърна капитанът и страстният му поглед засили искрения тон на думите му. В този момент той може би сам си вярваше.

През това време добрата майка, очарована, че годениците се разбират така добре, излезе от стаята, за да се позанимае с домакинството. Феб забеляза отсъствието й и уединението им така одързости нашия предприемчив капитан, че му хрумнаха доста странни мисли. Фльор дьо Лис го обичаше, той беше неин годеник, тя беше сама с него, старото му увлечение се бе пробудило, макар и не с цялата си предишна свежест, но с цялата си страст и най-сетне нима беше голямо престъпление да похапне от своето собствено жито, преди то да е узряло? Не зная дали точно тия мисли се мярнаха в главата му, но истината е, че Фльор дьо Лис внезапно се уплаши от израза на очите му. Тя се огледа и не видя майка си.

— Боже мой! — каза тя, обзета от безпокойство и цяла пламнала. — Колко ми е топло!

— Естествено — отвърна Феб. — Вече е обед. Слънцето става неприятно. Да спуснем завесите.

— Не, не! — възкликна бедната девойка. — Напротив, имам нужда от въздух!

И като кошута, усетила запъхтяната хайка, тя стана, изтича към прозореца, отвори го и бързо излезе на балкона.

Феб я последва доста недоволен.

Площадът пред „Света Богородица“, към който гледаше, както знаем, балконът, представляваше в този миг зловеща и необикновена гледка, която даде рязко друга отсенка на уплахата на боязливата Фльор дьо Лис.

Огромна тълпа задръстваше площада и преливаше в извеждащите към него улици. Ниската, висока колкото парапет стеничка, която обграждаше преддверието на катедралата, нямаше да може да задържи навалицата, ако не бе подсилена от гъста редица сержанти от градската стража и стрелци с лъкове в ръка. Благодарение на този жив плет от копия и аркебузи преддверието беше свободно. Входът се охраняваше от отряд епископски стражи, въоръжени с алебарди. Широките двери на църквата бяха затворени, докато всички прозорци около площада бяха отворени, дори и капандурите по покривите, и през тях се подаваха струпани една връз друга глави, напомнящи купчина снаряди в артилерийски парк.

Гледана отгоре, навалицата беше мръсна, пръстеносива. Очакваното зрелище беше явно от тези, които имат привилегията да привличат най-скверните слоеве на населението. Едва ли има нещо по-отвратително от шума, който се носеше над тази гмеж от жълти забрадки и мръсни коси. Чуваха се повече смехове, отколкото крясъци, имаше повече жени, отколкото мъже.

Сегиз-тогиз нечий пронизителен и възбуден глас се издигаше над общата врява.

…………………………………………………………………………………………………………

 

— Ей! Майе Балифр! Тук ли ще я бесят?

— Глупачка! Тук ще-се кае по риза и добрият бог ще й кихне на латински в лицето. Това се прави винаги тук, по пладне. Ако искаш да гледаш обесването, иди на Гревския площад.

— Ще отида после.

…………………………………………………………………………………………………………

 

— Кажи ма, Букандри? Вярно ли, че отказала Да се изповяда?

— Така изглежда, Бешен.

— Виж я ти, езичницата!

…………………………………………………………………………………………………………

 

Такъв е обичаят, господине. Кралският съдия е длъжен да предаде осъдения злосторник, за да бъде екзекутиран, или на парижкия прево, ако е мирянин, или на духовния съд на епископа, ако е духовно лице.

— Благодаря, господине.

…………………………………………………………………………………………………………

 

— О, боже мой: Клетото създание! — каза Фльор дьо Лис.

Мисълта за осъдената изпълваше с тъга очите й, докато разглеждате тълпата. Капитанът, много повече зает с нея самата, отколкото е тази сбирщина, мачкаше влюбено колана на гърба й. Тя се обърна е умолителна усмивка към него.

— Моля ви се, Феб, пуснете ме. Ако майка ми влезе, ще види ръката ви!

В този момент часовникът на „Света Богородица“ отмери бавно дванадесет удара. Ропот на доволство се понесе из тълпата. Едва заглъхна последният звън и главите се огънаха като вълни под напора на вятър, а от площада, покривите и прозорците се чу оглушителен вик:

— Ето я!

Фльор дьо Лис закри очите с ръце, за да не гледа.

— Любима — каза й Феб, — искате ли да се приберем в стаята’?

— Не — отвърна тя и затворила преди малко очи от страх, сега ги отвори от любопитство.

Каруца, теглена от едър нормандки кон, обкръжена от конници във виолетови ливреи с бели кръстове, пристигна на площада от улица Сен Пиер О Бьо. Сержантите от стражата й нравеха път сред тълпата, размахвайки палки. Отстрани на каруцата яздеха няколко представители на правосъдието и на полицията, които лесно можеха да се познаят по черните костюми и несръчната езда. Начело се движеше метр Жак Шармолю.

В съдбоносната каруца бе седнала девойка със свързани на гърба ръце, без свещеник до нея. Тя бе по риза, дългите й черни коси — по тогавашен обичай ги режеха едва в подножието на бесилката — бяха пръснати по гърдите и полуголите й рамене.

През тези вълнисти коси, по-черни от вранино крило, се забелязваше дебело грубо сиво въже, което жулеше нежните ключици, омотано около пленителната шия на бедното момиче като червей около цвете. Под въжето проблясваше малка муска, украсена със зелени мъниста, която й бяха оставили навярно защото на осъдените на смърт не се отказва вече нищо. Застаналите по прозорците зрители можеха да видят босите й крака, които тя се мъчеше да подвие под себе си, водена от някакъв остатък от женски свян. В нозете й бе вързана козичка. Осъдената придържаше със зъби зле прибраната ек риза. Като че ли тя страдаше двойно повече в мъката си, задето бе изложена полугола на погледите на тълпата. Уви! Свенът не е създаден за подобни изпитания!

— Исусе! — каза живо Фльор дьо Лис на капитана. — Погледнете, братовчеде, та това е онази противна циганка с козичката!

Казвайки това, тя се обърна към Феб. Той бе втренчил поглед в каруцата. Беше много блед.

— Каква циганка с козичката! — смотолеви той.

— Как! Нима не си спомняте?… — поде Фльор дьо Лис.

— Не разбирам какво искате да кажете — прекъсна я Феб.

Той се цакани да се прибере в стаята. Но Фльор дьо Лис, у която отново се събуди чувството на ревност, така силно предизвикано от същата циганка, го погледна изпитателно и недоверчиво. Тя смътно си спомни в същия миг, че бе чула да споменават за някакъв капитан, замесен в процеса срещу магьосницата.

— Какво ви е? — каза тя на Феб. — Тази жена като че ли ви смути.

— Мене ли! Ни най-малко! И таз добра! — опита се да се пошегува Феб.

— Останете тогава — каза властно девойката — и стойте до края!

Злополучният капитан бе принуден да остане. Едно само го успокои донякъде: осъдената не откъсваше поглед от дъното на каруцата. Това беше без всяко съмнение Есмералда. Дори на последното стъпало на безчестието и несретата тя пак беше хубава. Големите й черни очи изглеждаха още по-големи на отслабналото й лице, бледият й профил беше чист и неземно хубав. Тя приличаше на предишната Есмералда, само че както мадоните на Мазачо приличат на мадоните на Рафаел — беше по-слаба, по-безплътна, по-нежна.

Впрочем тя беше така дълбоко смазана от отчаяние и немощ, че беше съвсем разнебитена, всичко й бе станало безразлично, всичко освен чувството за свян. Тялото й подскачаше при всяко друсане на каруцата, сякаш бе разглобено или безжизнено. Погледът й бе мрачен и занесен. В зениците й проблясваха сълзи, неподвижни и сякаш застинали.

Зловещата процесия прекоси тълпата сред радостни крясъци и любопитни погледи. Трябва да признаем все пак, ако искаме да бъдем правдиви, че като я видяха тъй хубава и тъй сломена, мнозина, дори най-суровите, бяха обзети от жалост. Каруцата влезе в площадчето пред църквата.

Тя спря пред главния портал. Конвоят се строи от двете страни. Тълпата се умълча и сред тази тържествена и тревожна тишина двете крила на голямата врата се отвориха като че ли от само себе си, а пантите им изскърцаха като флейти. Тогата пред погледите се откри в цялата си дълбочина вътрешността на катедралата, тъмна, драпирана в траурни воали и слабо осветена от няколко свещи, блещукащи в дъното върху олтара. Тя зееше като отверстие на пещера сред заления в слънце площад. Съвсем в дъното, в сянката на абсидата, се съзираше огромен сребърен кръст, който се очертаваше върху спуснатото от свода до плочите черно платно. Корабът беше пуст. Зад отдалечените пюпитри се движеха неясно няколко глави на свещеници и в момента, когато голямата врата се отвори, от църквата долетя гръмко и тържествено монотонно пеене, облъхващо от време на време като ветрец главата на осъдената с откъси от зловещи псалми.

— „…Non timebo millia populi circumdantis me; exsurge, Domine; salvum me fac, Deus!“^[2]

— „…Salvum me fac, Deus, quoniam intraverunt aquae usque ad animam meam.“^[3]

— „…Infixus sun in limo profundi; et non est substantia.“^[4]

В същото време друг глас, отделно от хора, подемаше от стъпалата на главния олтар печалната песен на дароприношението:

— „Qui verbum meum audit, et credit ei qui misit me, habet vitam aeternam et in jidicium non venit; sed transit a morte in vitam.“^[5]

Това долитащо отдалеч пеене на няколко потънали в мрака старци беше погребалната служба над дивното създание, изпълнено с младост и живот, милвано от топлия пролетен вятър и окъпано от слънчевите лъчи.

Множеството слушаше благоговейно.

Очите и мисълта на зашеметената нещастница се губеха в мрачните недра на църквата. Бледите й устни се движеха, сякаш се молеха. Когато помощникът на палача се приближи до нея, за да й помогне да слезе от колата, той чу полугласен шепот:

— Феб!

Развързаха ръцете й, свалиха я заедно с козичката, която заблея радостно, почувствувала се отново свободна. Поведоха девойката боса по грапавите камъни до подножието на стълбата пред портала. Вързаното за шията й въже се влачеше зад нея като змия.

Тогава пеенето в църквата пресекна. В мрака се придвижиха редица запалени свещи и голям златен кръст. Чу се звънът на алебардите на пъстро облечената църковна стража и след няколко минути пред очите на осъдената и на тълпата се разгърна дългата процесия на облечените във филони и стихари свещеници дякони, които се приближаваха към девойката, пеейки тържествено. Погледът й се спря на вървящия начело, непосредствено след този, който носеше кръста.

— О! — прошепна тя, потръпвайки. — Пак той! Свещеникът!

Беше действително архидяконът. От дясната му страна вървеше псалтът със своя жезъл, а от лявата — помощник псалтът. Архидяконът пристъпваше, отметнал назад глава, с втренчен поглед, като пееше силно:

— „De ventre inferi clamavi, et exaudisti vocem meam, et projecisti me in profundum in corde maris, et flumen circumdedit me.“^[6]

Когато излезе на светло под високия стрелчат свод на портала, загърнат в широка сребриста одежда, пресечена от черен кръст, той беше толкова блед, че мнозина от тълпата го взеха за един от мраморните епископи, коленичили върху погребалните плочи в църквата, станал, за да посрещне пред прага на гроба тази, която бе осъдена да умре.

А тя, също тъй бледа и подобна на статуя, едва забеляза, че пъхнаха в ръката й тежка запалена восъчна свещ. Не чу кресливия глас на писаря, който прочете съдбоносното съдържание на публичното покаяние. Когато Той й каза да произнесе дума „амин“, тя каза „амин“. Трябваше свещеникът да направи знак на пазачите й да се оттеглят и да пристъпи сам към нея, за да се опомни тя и да почувствува известен прилив на сили.

Кръвта зашумя в главата й и в изстиналата й, вцепенена душа пламна искра на възмущение.

Архидяконът се приближи бавно до нея. Дори в това крайно окаяно състояние тя видя искрящия му от сладострастие, ревност и желание поглед да се плъзга по разголеното й тяло. После той изрече високо:

— Девойко, помолихте ли се на бога да прости заблужденията и прегрешенията ви?

И като се наведе към ухото й — зрителите мислеха, че приема последната й изповед, — той добави:

— Искаш ли ме? Още мога да те спася.

Тя го погледна втренчено.

— Махни се, демоне! Или ще те изоблича! Той се усмихна зловещо.

— Никой няма да ти повярва. Ще прибавиш само още един скандал към престъплението си. Отговори бързо. Искаш ли ме?

— Какво стори с моя Феб?

— Той е мъртъв — отвърна свещеникът.

Но в този момент злочестникът вдигна неволно глава и видя в другия край на площада на балкона на жилището Гондьолорие капитана, застанал прав до Фльор дьо Лис. Той се олюля, прокара ръка пред очите си, погледна още веднъж, прошепна някакво проклятие и чертите му се изкривиха болезнено.

— Умри тогава и ти! — процеди през зъби той. — Никой няма да те притежава!

И той простря ръката си над циганката и се провикна мрачно:

— „I nunc, anima anceps, et sit tibi Deus misericors!“^[7]

Това беше страшната формула, с която обикновено завършваха тези трагични церемонии. Условният знак на свещеника към палача.

Народът коленичи.

— Kyrie Elei’son!^[8] — запяха свещениците, останали под свода на портала.

— Kyrie Elei’son! — поде тълпата и шепотът й пробягна над главите като клокочене на бурно море.

— Амин — каза архидяконът.

Той обърна гръб на осъдената, отпусна глава на гърдите си, скръсти ръце, присъедини се към останалите свещеници и миг след това изчезна с кръста, свещите и одеждите под тъмните арки на катедралата. Звучният му глас угасна постепенно сред хора, пеейки скръбния стих:

— „Omnes gurgites tui et fluctus tui super me transierunt!“^[9] А междувременно равномерното потракване на подкованите дръжки на алебардите на църковната стража заглъхваше под арките на кораба като чукче на часовник, възвестяващо последния час на осъдената.

Дверите на „Света Богородица“ обаче останаха широко отворени и църквата зееше пуста, безрадостна, траурна, без свещи и без църковно пение.

Осъдената стоеше неподвижно на мястото си, чакайки какво ще й заповядат да направи. Един от сержантите трябваше да подсети метр Шармолю, който, докато траеше тази сцена, проучваше барелефа на големия портал, представляващ според едни жертвоприношението на Авраам, а според други — алхимически процес, в който слънцето е изобразено като ангел, огънят — като сноп пръчки, а майсторът — като Авраам.

Не беше лесно да го откъснат от съзерцанието му, но той най-сетне се обърна и по негов знак двама мъже, облечени в жълто, помощниците на палача, се приближиха до циганката, за да завържат ръцете й.

Когато се качваше отново в съдбоносната кола, за да се отправи към последната си спирка, клетата девойка беше обзета може би от сърцераздирателно съжаление за живота. Тя вдигна зачервените си, сухи очи към небето, към слънцето, към сребристите облаци, разкъсани тук-таме от сини трапеци и триъгълници, и постепенно ги сведе към земята, към тълпата и къщите… Изведнъж, докато човекът в жълто свързваше лактите й, тя нададе ликуващ, нечовешки вик. Там, на балкона, при ъгъла на площада, тя бе забелязала току—що него, своя любим, своя повелител Феб, видението на прежния си жизнерадостен живот! Съдията бе излъгал. Свещеникът бе излъгал! Това бе той, тя не можеше да се съмнява; той стоеше там, хубав, жив и здрав, облечен в блестящата си униформа, с перо на шлема и със сабя на кръста!

— Феб! — извика тя. — Мили мой Феб!

И пожела да протегне към него треперещите си от любов и възторг ръце, но палачът ги бе вече вързал.

Тогава циганката видя, че капитанът се намръщи, а хубавото момиче, което се бе облегнало на него, го погледна гневно и презрително. Феб каза нещо, което не стигна до нея, и двамата се скриха бързо зад вратата на балкона, която се затвори зад тях.

— Феб! — извика горкото момиче, изгубило ума и дума. — Нима и ти вярваш на тази клевета?

Хрумна й чудовищна мисъл, Тя си спомни, че бе осъдена за убийството на Феб дьо Шатопер.

Какво ли не бе изтърпяла до този момент. Но този последен удар бе много жесток. Тя падна безжизнена на камъните.

— Хайде! — каза Шармолю. — Отнесете я в колата и да свършваме по-бързо.

Никой още не беше забелязал в галерията на кралските статуи, изваяни непосредствено над островърхия свод на портала, един странен зрител с опъната шия и уродливо лице, който бе наблюдавал дотогава всичко така невъзмутимо, че ако не бяха дрехите му — наполовина червени, наполовина виолетови, — човек би могъл да го вземе за едно от каменните чудовища, през чиито муцуни изтича водата от капчуците на катедралата вече шестстотин години. Този зрител не беше пропуснал нищо от сцената, която се разиграваше пред портала на „Света Богородица“ от пладне насам. И още от самото начало, без никой да му обърне внимание, той бе привързал здраво на една от колонките на галерията дебело възлесто въже, чийто край се влачеше долу върху площадката. След като направи това, той почна да наблюдава спокойно и да си подсвирква от време на време, когато някой кос прелиташе край него. Изведнъж, точно когато помощниците на палача се готвеха да изпълнят равнодушната заповед на Шармолю, той прескочи перилото на галерията, обхвана въжето с крака, колене и ръце и се плъзна по фасадата като дъждовна капка, изтърколила се по стъкло, изтича към двамата палачи като тупнала от покрива котка, повали ги на земята с огромните си юмруци, грабна египтянката с едната си ръка, както дете би взело куклата си, и с един скок се намери в църквата. После вдигна над главата си девойката и извика със страшен глас:

— Убежище!

Това стана тъй бързо, че ако беше нощ, една—единствена светкавица щеше да бъде достатъчна, за да освети сцената.

— Убежище! Убежище! — повтори тълпата и десет хиляди ръце заръкопляскаха и накараха единственото око на Квазимодо да заискри от радост и гордост.

Това внезапно сътресение свести осъдената. Тя вдигна клепачи, погледна Квазимодо и тутакси затвори очи, сякаш ужасена от спасителя си.

Шармолю се слиса, палачите и стражата също. Действително в пределите на „Света Богородица“ осъдената бе неприкосновена. Катедралата бе сигурно убежище. Всяко човешко правосъдие спираше пред нейния праг.

Квазимодо стоеше под големия портал. Широките му стъпала се опираха така здраво върху плочите на църквата, както тежките романски колони. Голямата му космата глава потъваше в раменете му. Той приличаше на лъвовете, които също имат грива, без да имат шия. Държеше тръпнещата девойка, отпусната като бял ешарп в мазолестите му ръце, и то така грижливо, сякаш се боеше да не би да я прекърши или да я нарани. Като че ли чувствуваше, че тя е крехка и изящна скъпоценност, създадена не за неговите ръце. От време на време просто не смееше да я докосне дори с дъха си. После внезапно я притискаше в обятията си до ръбатата си гръд като своя собственост, както би сторила това родната й майка. Уродливото му око, сведено над нея, я заливаше с нежност, скръб и жалост. После той вдигаше рязко пламналия си взор. Жените се смееха и плачеха. Тълпата тропаше с крака от възторг, защото в този миг Квазимодо наистина бе хубав. Той, сиракът, подхвърленото дете, беше хубав. Гърбавият се чувствуваше величествен и могъщ, той гледаше надменно обществото, от което бе изключен и в което се беше втурнал така неудържимо, гледаше надменно човешкото правосъдие, чиято плячка бе изтръгнал, тези тигри, които бе принудил да дъвчат с празна уста, тези полицаи, съдии, палачи, цялата тази кралска сила, която той, нищожният, бе смазал с помощта на всесилния бог.

Покровителството, оказано от едно толкова уродливо същество на това тъй злочесто създание, спасяването на осъдената на смърт от Квазимодо бе действително особено трогателно. Двама низвергнати от природата и обществото се доближаваха в нещастието си и си помагаха взаимно.

След няколко минути на тържество Квазимодо се вмъкна внезапно в църквата и изчезна с товара си. Народът, влюбен във всеки подвиг, го следеше с очи в тъмния кораб, съжалявайки, че той се отскубна тъй бързо от неговото възхищение. Изведнъж го зърнаха на единия край на галерията на френските крале, той я прекоси, тичайки като безумен, вдигнал високо в ръцете си грабнатата девойка, като повтаряше непрекъснато:

— Убежище!

Тълпата избухна повторно в аплодисменти. Когато прекоси галерията, той пак се скри във вътрешността на църквата. Миг по-късно се появи на горната площадка, все още с циганката на ръце, тичащ като безумен и викащ:

— Убежище!

Тълпата продължаваше да ръкопляска:

Най-сетне той се показа за трети път на върха на кулата с голямата камбана, показа като че ли с гордост оттам на целия град девойката, която бе спасил, и гръмкият му глас, който хората чуваха тъй рядко, а той самият не чуваше никога, се възнесе три пъти в изстъпление сякаш до самите облаци:

— Убежище! Убежище! Убежище!

— Браво! Браво! — крещеше народът от своя страна и този мощен възглас учуди тълпата, събрана върху другия бряг на Сена, на Гревския площад, и отшелницата, която все още чакаше с вперен в бесилката поглед.