Виктор Юго
Парижката Света Богородица (41)

III. КРАЙ НА ИСТОРИЯТА ЗА ЕКЮТО, ПРЕВЪРНАТО В СУХО ЛИСТО

Когато се върна бледа и накуцваща в съдебната зала, циганката бе посрещната с всеобщ шепот на задоволство. От страна на зрителите — задоволено нетърпение, каквото се изпитва в театъра към края на последния антракт. От страна на съдиите — надеждата, че скоро ще вечерят. Малката козичка също изблея радостно. Тя пожела да изтича при господарката си, но я бяха вързали за пейката.

Беше се съвсем стъмнило. Понеже не бяха запалили други свещи, залата бе тъй слабо осветена, че дори стените не се виждаха. Здрач обвиваше всички предмети като в мъгла. Из нея едва изплуваха няколко апатични съдийски лица. Срещу тях, в другия край на дългата зала, се виждаше една неясна бяла точка, която се открояваше на тъмния фон — обвиняемата.

Тя се бе довлякла до мястото си. Когато Шармолю се настани величествено на своето място, той седна, после стана повторно и каза, сдържайки задоволството от успеха си:

— Обвиняемата призна всичко.

— Циганко — поде председателят, — вие сте признали, че сте омагьосали, блудствували и убили Феб дьо Шатопер?

Сърцето й се сви. Хълцанията й се разнесоха в мрака.

— Признавам всичко, което ви е угодно — отговори тихо тя. — Убийте ме само по-скоро!

— Господин кралски прокурор при духовния съд — каза председателят, — съдът е готов да изслуша обвинението ви.

Метр Шармолю разгърна една дебела тетрадка и почна да чете с много жестове и с пресилена изразителност, присъща на съдебните пледоарии, една реч на латински, в която всички доказателства по процеса се градяха на цицероновски перифрази, подкрепени с цитати от Плавт, неговия любим автор на комедии. Съжаляваме, че не ни е възможно да предложим на читателите това забележително произведение. Авторът го четеше с удивително усърдие. Не бе прочел още увода, а пот изби по челото му и очите му изскочиха от орбитите си.

Внезапно посред един дълъг пасаж той прекъсна четенето и погледът му, обикновено доста благ и дори доста глупав, започна да мята мълнии.

— Господа — възкликна той (този път на френски, защото това го нямаше в тетрадката), — сатаната е толкова много замесен в тази история, че и сега присъствува на разискванията ни и се гаври с тяхната тържественост. Вижте!

И той показа с ръка козичката, която, гледайки жестовете на Шармолю, помисли, че е напълно уместно да му подражава, и клекнала на задните си крака, възпроизвеждаше добросъвестно с предните си крака и с брадичката си патетичната пантомима на кралския прокурор при духовния съд. Ако си спомняте, това бе един от най-симпатичните й номера. Това произшествие, това последно „доказателство“ направи огромно впечатление. Вързаха краката на козичката и кралският прокурор поде нишката на красноречието си.

Речта му продължи дълго, но завършекът беше възхитителен. Ето последната фраза. Трябва да прибавите само пресипналия глас и задъханите ръкомахания на метр Шармолю.

— Ideo, Domni, coram stryga demonstrata, crimine patente, intentione criminis existente, in nomine sanctae ecclesiae Nostrae Dominae Parisiensis, quae est in saisina habendi omnimodam al-tam et bassam justitiam in ilia hac intemerata Civita’tis insula, tenore preasentium declaramus nos requirere, primo, aliquandarn pecuniariam indemnitatem, secundo, amendationem honorabilem ante portalium maximum Nostrae-Dominae, ecclesiae cathedralis, tertio, sententiam in virtute cuius ista stryga cum sua capella, seu in trivio vulgarier dicto „Гревски“ seu in insula exeunte in fluvio Sequanae, juxta pointam jardini regalis, executatae sint.^[1]

Той сложи шапката на главата си и седна.

— Ehen! — въздъхна Гренгоар съкрушен. — Bassa latinitas!^[2]

Тогава близо до обвиняемата се надигна друг мъж в черна роба. Беше нейният адвокат. Главните съдии почнаха да шумят.

— Бъдете кратък, защитнико — каза председателят.

— Господин председателю — отвърна адвокатът, — понеже повереницата ми призна престъплението си, аз искам да кажа само едно на господа съдиите. Текстът на салическия закон гласи: „Ако някоя магьосница е изяла човек и признава престъплението си, тя ще плати глоба осем хиляди дьоние или двеста златни су.“ Нека почитаемият съд осъди доверителката ми на глоба.

— Този текст е отменен — забеляза извънредният кралски адвокат.

— Nego^[3] — възрази адвокатът.

— Да гласуваме — предложи един съветник. — Престъплението е доказано, а освен това е вече много късно.

Гласуваха, без да излизат от залата. Съдиите „гласуваха“ със сваляне на шапките си. Те бързаха. В мрака се виждаше как свалят един след друг шапки при зловещия въпрос, който им задаваше съвсем тихо председателят. Клетата обвиняема като че ли ги гледаше, но замъглените й очи не виждаха нищо.

След, това писарят почна да пише. Накрая той подаде на председателя дълъг пергамент.

Тогава нещастницата чу, че тълпата се раздвижи, дръпнаха копия и един леден глас произнесе:

— Циганко, в деня, когато ще бъде угодно на нашия милостив крал, по пладне, ще бъдете откарана по риза, боса и с въже на шията пред главния портал на „Света Богородица“, за да се покаете публично с вощеница в ръка, тежка две ливри. Оттам ще бъдете отведена на Гревския площад, където ще бъдете обесена и удушена на градската бесилка. Също и вашата коза. Ще платите освен това на духовния съд три линдора за изкупление на извършените от вас престъпления, които признахте: магьосничество, вълшебство, блудство к убийство на лицето Феб дьо Шатопер. Бог да приеме душата ви!

— О, ужасен сън! — прошепна Есмералда и усети, че нечии груби ръце я изнасят навън.