Виктор Юго
Парижката Света Богородица (38)

VIII. УДОБСТВОТО НА ПРОЗОРЦИТЕ, ГЛЕДАЩИ КЪМ РЕКАТА

Клод Фроло — защото ние предполагаме, че читателят е по-умен от Феб и е разбрал, че в това приключение няма друг монах привидение освен самия архидякон, — Клод Фроло се придвижи пипнешком в тъмното скривалище, където го бе залостил капитанът. Това беше едно ъгълче, оставено от архитекта между покрива и вътрешната разделна стена. Вертикалното сечение на тази „кучешка колибка“, както я бе нарекъл Феб, би представлявало триъгълник. Впрочем нямаше нито прозорче, нито капандура и наклонената плоскост на покрива не позволяваше да се стои прав. Клод клекна в прахоляка и мазилката изхруптя под краката му. Главата му гореше. Той опипа около себе си с ръце и се натъкна на парче стъкло. Сложи го на челото си и хладината то поосвежи.

Какво ставаше в този миг в тъмната душа на архидякона? Само той и бог биха могли да знаят.

В какъв съдбоносен ред въставаха в мисълта му Есмералда, Феб, Жак Шармолю, младият му, тъй обичан брат, изоставен от него в калта, архидяконското му расо, доброто му име, изложено може би на гибел у Фалурдел, всички тези образи, всички тези представи? Не бих могъл да ви кажа. Едно е сигурно — тези мисли се преплитаха зловещо в съзнанието му.

Той чакаше от четвърт час. Струваше му се, че е остарял с четвърт век. Внезапно стъпалата на дървената стълба заскърцаха. Някой се качваше. Капакът се повдигна, показа се лампа. В проядената от червеи врата на скривалището му имаше широка цепнатина. Той долепи лице до нея. Така можеше да вижда всичко, което ставаше в съседната стая. Старицата с котешкото лице се подаде първа в отвора е лампа в ръка, после Феб, сучещ мустаците си, и най-сетне трето лице — изящната и хубава Есмералда. На свещеника му се стори, че тя изплува из земята като ослепително видение. Клод потрепера, очите му се забулиха, вените му забиха лудо. Всичко около него се въртеше и бучеше. Той не виждаше и не чуваше нищо. — Когато се опомни, Феб и Есмералда бяха сами, седнали на дървения сандък до лампата, която осветяваше двете младежки лица и жалкия нар в дъното на таванската стаичка.

До нара имаше прозорче, през чието стъкло, издънено като паяжина, върху която е валял дъжд, прозираше къс небе и лупата, излегнала се в далечината върху ложе от меки облачета.

Девойката бе зачервена, тръпнеща, смутена. Дългите й сведени клепки засенчваха поруменелите й бузи. Офицерът, към когото тя не смееше да вдигне очи, сияеше. Тя чертаеше несъзнателно и с пленителна несръчност несвързани линии по сандъка, без да откъсва поглед от върха на пръста си. Краката й не се виждаха. Козичката бе клекнала върху тях.

Капитанът беше облечен много изящно. Яката и маншетите му бяха украсени богато е надиплени дантели — връх на елегантността по онова време.

Кръвта на отец Клод така силно напираше в слепите му очи, че той едва можеше да чува какво си говорят.

(Разговорите между влюбените са банални. Безконечно „обичам ви“. Музикална фраза, доста бедна и безцветна за равнодушния слушател, когато не е украсена с фиоритури. Но Клод не слушаше равнодушно.)

— О — казваше девойката, без да вдигне очи, — не ме презирайте, монсеньор Феб. Чувствувам, че не постъпвам хубаво.

— Да ви презирам ли, хубаво дете! — отвръщаше офицерът с благосклонна и изтънчена любезност. — Да ви презирам! Но защо?

— Задето доядох с вас.

— По този въпрос, хубавице, не сме на едно и също мнение. Не би трябвало да ви презирам, а да ви мразя.

Девойката го погледна ужасена.

Да ме мразите! Но какво съм сторила? Задето трябваше тъй дълго да ви моля. ]

— Уви! — промълви тя. — Не исках, защото нарушавам обета си… Няма да успея да намеря родителите си… муската ми ще загуби своята сила. Но какво значение има това? Каква нужда имам сега от баща и майка?

Докато говореше така, тя гледаше капитана с големите си, влажни от радост и нежност черни очи.

— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликна Феб.

Есмералда замълча за-миг, после от очите й се изплъзна сълза, а от устните й — въздишка, и тя промълви:

— О, монсеньор, аз ви обичам.

От младата девойка се излъчваше такова силно ухание на невинност, такова обаяние на непорочност, че Феб не се чувствуваше много удобно край нея. Последните й думи обаче го насърчиха.

— Вие ме обичате! — каза възторжено той и хвана египтянката през кръста. Беше чакал само удобен момент.

Свещеникът забеляза жеста му и опита с крайчеца на пръста си острието на камата, която бе скрил на гърдите си.

— Феб — мълвеше циганката, отстранявайки кротко от колана си настойчивите ръце на капитана, — вие сте добър, великодушен, хубав. Вие ме спасихме, мене, нещастното, загубено в Бохемия дете. Отдавна, мечтаех за офицер, които ми спасява живота. Мечтаех за вас, преди да ви познавам, мой Феб, Моят, любим имаше хубава униформа като вас, благородно изражение и шпага. Вие се казвате Феб. Какво хубаво име. Обичам името ви, обичам шпагата ви, извадете шпагата си, Феб за да, я видя.

— Какво дете сте! — възкликна капитанът и извади с усмивка шпагата от ножницата.

Циганката погледна дръжката, острието, сиря се с пленително любопитство на вензела върху дръжката и целуна сабята.

— Ти си шпага на храбрец — й каза тя. — Обичам моя капитан.

Феб пак се възползува от случая, за да сложи на красивата наведена шия една целувка, която накара девойката да се изправи, алена като череша. Свещеникът скръцна със зъби в мрака.

— Феб — поде циганката, — оставете ме да ви говоря. Походете малко, за да ви видя в цял ръст и да чуя звъна на шпорите ви. Колко сте хубав!

Капитанът стана, за да й направи удоволствие, и й се скара с доволна усмивка:

— Но вие сте същинско дете! Ами я ми кажете, прелестно девойче, виждали ли сте ме в парадно облекло?

— Уви, не — отвърна тя.

— Виж, то е действително красиво.

Той седна отново до нея, но много по-близо от по-рано.

— Слушайте, миличка…

Египтянката го удари лекичко няколко пъти с хубавата си ръка по устата, жест, пълен с детинска игривост, грация и безгрижие.

— Не, не, няма да ви слушам. Обичате ли ме? Искам да ми кажете дали ме обичате.

— Дали те обичам, ангел мой! — възкликна капитанът и почти коленичи. — Тялото ми, кръвта ми, душата ми, всичко е твое, всичко е за тебе. Обичам те и никога не съм обичал друга освен тебе.

Капитанът толкова пъти бе повтарял тази фраза в не един подобен случай, че я изтърси на един дъх, без паметта да му измени нито веднъж. При това страстно обяснение циганката вдигна към мръсния таван, който изпълняваше функцията на небе, преливащия си от неземно блаженство поглед.

— О! — прошепна тя. — В такъв миг човек би трябвало да умре.

Феб обаче намери, че „мигът“ е много подходящ да си открадне още една целувка, която подхвърли на ново изпитание злочестия архидякон в неговия ъгъл.

— Да умре ли! — провикна се влюбеният капитан. — Какво говорите, прекрасно ангелче! Ами че точно в такъв миг трябва да се живее, в противен случай Юпитер е най-обикновен страхопъзльо! Да умреш в началото на нещо тъй сладко! Триста дяволи! Що за шега! Съвсем не е така. Слушайте, скъпа Симилар… Есменарда… Извинете, но името ви е толкова необикновено, сарацинско, че не мога да се оправя с него. То е като храсталак, в който всеки път се заплитам.

— Боже мой! — каза бедната девойка. — А пък аз си въобразявах, че името ми е хубаво тъкмо защото е необичайно. Но щом не ви харесва, бих предпочела да се наричам Готон.

— О, няма защо да се огорчавате за такава дреболия, миличка. Трябва да свикна с името ви, това е то. Щом го науча веднъж наизуст, ще върви от само себе си. Слушайте, значи, скъпа Симилар, обичам ви страстно. Обичам ви толкова много, че е просто невероятно. Знам едно девойче, което се пръска от яд…

— Кое? — прекъсна го ревнивото момиче.

— Какво ни засяга това? — каза Феб. — Обичате ли ме?

— О!… — отвърна тя.

— Добре! това е важното. Ще видите колко много ви обичам и аз. Нека този голям дявол Нептун ме набоде на вилата си, ако не ви направя най-щастливото създание на света. Ще си намерим, някъде приятно жилище. Аз ще карам моите стрелци да дефилират под прозорците ви. Те всички са кавалеристи и се присмиват на стрелците на капитан Минков. Между тях има и копиеносци, я стрелци с лъкове, и топчии. Ще ви заведа на големите парижки паради кри складовете в Рюли. Великолепна гледка! Осемдесетхилядна въоръжена армия! Тридесет хиляди бели военни униформи, туники и ризници. Знамената на шестдесетте и седем занаятчийски цеха, знамето на съда, на сметната палата, на държавното съкровище, на Монетния двор. С една дума, дяволска свита! Ще ви заведа да видите лъвовете в кралския дворец, които са диви зверове. Всички жени обичат да ги гледат.

От известно време, потънала в омайните си мисли, девойката се унасяше от звука на гласа му, без да слуша смисъла на думите му.

— О, вие ще бъдете щастлива! — продължаваше капитанът и в същото време откопча неусетно колана на египтянката.

— Какво правите? — възкликна буйно тя. Това „принудително действие“ я изтръгна от унеса й.

— Нищо — отвърна Феб. — Казах само, че ще трябва да се разделите с това странно улично облекло, когато заживеете с мене.

— Когато бъда с тебе, мой Феб! — каза нежно девойката.

Тя пак млъкна и се замисли.

Насърчен от кроткостта й, капитанът обгърна талията й, без тя да се съпротиви, и почна да развързва безшумно корсажа на клетото дете, като така раздърпа нагръдника й, че задъханият свещеник зърна изпод тънкия воал хубавото голо рамо на циганката, закръглено и мургаво като луната, изплуваща из мъглата на хоризонта.

Девойката не се противеше. Тя като че ли не забелязваше какво прави Феб. Погледът на дръзкия капитан блестеше. Изведнъж тя се обърна към него.

— Феб — прошепна тя безкрайно влюбено, — научи ме на твоята вяра!

— На моята вяра! — извика капитанът и избухна в смях. — Аз да ви науча на моята вяра? Гръм и мълния! Че за какво ви е притрябвала моята вяра?

— За да се венчаем — отвърна тя.

Лицето на капитана изрази смесица от учудване, презрение, безгрижие и сладострастие.

— А, така ли? Нима ще се венчаем?

Циганката побледня и отпусна тъжно глава на гърдите си.

— Любов моя — нежно поде Феб, — какво значение имат всичките тия глупости? Голямо чудо, женитба! Нима човек обича по-малко, ако не е оплют с латински в свещеническата лавка?

И като продължаваше да говори най-нежно, той се приближаваше все по-плътно до египтянката, гальовните му ръце отново обгърнаха нежната гъвкава талия, погледът му се разпалвате все повече и всичко издаваше, че капитан Феб беше на прага на един от тия мигове, когато сам Юпитер върши толкова глупости, че добрият Омир е принуден да вика някой облак на помощ.

Отец Клод обаче виждаше всичко. Вратата беше направена от съвсем изгнили дъски от бъчва, между които погледът му на хищна птица се провираше свободно. Широкоплещестият свещеник с мургава кожа, обречен до този миг на строга монашеска непорочност, тръпнеше и пламтеше пред тази нощна сцена на любов и сладострастие. Младото, хубаво, полуразсъблечено момиче, изцяло във властта на пламенния младеж, вливаше разтопено олово във вените му. Невероятна буря бушуваше в него. Погледът му проникваше със сластна ревност под всяка разкопчана аграфа. Който би видял в този момент лицето на нещастника, долепено до проядените от червеи пречки, би помислил, че вижда тигър, гледаш от дъното на клетката си как чакал разкъсва газела. Зеницата му искреше като свещ през цепнатините на вратата.

Изведнъж Феб махна с рязко движение нагръдника на циганката. Клетата девойка, която стоеше бледа и замечтана, се сепна, уплашено. Тя се дръпна бързо от предприемчивия офицер и погледна пламнала, смутена и занемяла от срам голите си гърди и рамене. После скръсти своите хубави ръце върху гърдите си, за да ги прикрие. Както стоеше безмълвна и неподвижна, тя би приличала на статуята на срамежливостта, ако не бяха пламналите й бузи. Очите й бяха сведени.

Но като махна нагръдника, капитанът откри загадъчната муска, която тя носеше на шията си.

— Какво е това? — запита той и се възползува от този повод, за да се доближи до хубавото създание, което бе изплашил преди малко.

— Не я докосвайте! — извика циганката живо. — Тя ме закриля. Тази муска ще ми помогне да намеря семейството си, ако остана достойна за него. О, оставете ме, капитане! Майко! Майко! Бедна моя майчице! Къде си? Помогни ми! Смилете се над мене, господин Феб! Върнете ми нагръдника!

Феб се отдръпна и каза хладно:

— О, тъй ли, госпожице! Виждам, че не ме обичате.

— Не те обичам ли? — извика горкото дете и увисна на шията на капитана, като го привлече да седне до него. — Аз ли не те обичам, мой Феб? Как можа да го кажеш лошо момче, за да разкъсаш сърцето ми? Добре, хайде! Вземи ме! Вземи всичко! Прави каквото щеш с мене. Аз съм твоя. Какво значение има муската? За какво ми е майка ми! Ти си моя майка, понеже те обичам. Феб, любими Феб, виждаш ли ме? Аз съм, погледни ме. Това малко момиче, което ти благоволяваш да не отблъснеш, което идва само при тебе. Душата ми, тялото ми, животът ми, цялата аз, всичко е твое, капитане. Добре, да не се венчаваме, щом не ти е приятно. Пък и какво представлявам всъщност аз? Жалко момиче от тинята, докато ти, мой Феб, си благородник. Хубава работа наистина! Благородник да се жени за улична танцьорка! Аз бях луда! Не, Феб, не, аз ще бъде твоя любима, твое развлечение, твое забавление, ще бъда твоя, когато пожелаеш, аз съм създадена за това. Нека бъда омърсена, презряна, обезчестена, какво от това? Но обичана от тебе в замяна. Ще бъда най-гордата и най-честитата от жените. А когато остарея и погрознея, Феб, когато няма да бъда вече достойна да ви обичам, монсеньор, вие ще приемете да ви слугувам. Други ще ви бродират ешарпи, а аз, слугинята, ще се грижа за тях. Ще ми позволявате да лъскам шпорите ви, да четкам униформата ви, да чистя ботушите ви. Наля, Феб, ще ми окажеш тази милост? А сега, вземи ме! Ето, Феб, всичко е твое, обичай ме само! Ние, египтянките, имаме нужда само от това — въздух и любов!

Докато казваше това, тя обвиваше с ръце шията на офицера, гледаше го отдолу нагоре умоляваща и усмихната, обляна в сълзи. Нежната й гръд се търкаше във вълнената дреха с груби ширити. Тя извиваше на коленете му хубавото си полуголо тяло. Опиянен, капитанът залепи пламтящите си устни до прекрасните африкански рамене. Зареяла поглед в тавана, извърнала глава назад, девойката тръпнеше под целувката му.

Внезапно тя видя над главата на Феб друга глава — смъртнобледо пръстено лице с поглед на осъден, което се гърчеше конвулсивно. А над лицето — вдигната ръка стискаше кама. Лицето и ръката на свещеника. Той бе счупил вратата и се бе озовал над тях. Феб не можеше да го види. Девойката се вкамени, вледенена и онемяла пред ужасното видение, като гълъбица, вдигнала глава точно когато ястребът надзърта в гнездото й с кръглите си очи.

Тя дори не извика. Видя как камата се спусна над Феб и се издигна отново димяща.

— Проклятие! — каза капитанът и падна.

Девойката загуби съзнание.

В момента, когато очите й помръкваха, когато всяко чувство у нея угасваше, й се стори, че нещо огнено докосна устните й — една целувка, по-изгаряща от нажеженото желязо на палача.

Когато се опомни, тя беше обкръжена от войници от нощната стража. Отнасяха капитана, потънал в кръв. Свещеникът беше изчезнал, прозорецът в дъното на стаята, който гледаше към реката, беше широко разтворен. Дигнаха от земята някакъв плащ, който предполагаха, че принадлежи на капитана, и тя чу да казват около нея:

— Тази магьосница убила с кама един офицер.