Виктор Юго
Парижката Света Богородица (18)

I. ДОБРИТЕ ДУШИ

Шестнадесет години преди събитието, което описваме тук, през една хубава утрин, навръх Томина неделя, едно живо същество беше оставено след службата в дървените ясли, прикрепени неподвижно в преддверието на църквата „Света Богородица“, вляво, точно срещу грамадната статуя на свети Кристоф, пред която още от 1413 година стоеше рицарят месир Антоан дез Есар, изваян по негово желание на колене, докато един ден решиха да изхвърлят и светеца, и набожния рицар. Върху тази дървена ясла слагаха по стар обичай подхвърлените деца, предоставяйки ги на обществената благотворителност. Можеше да ги прибере всеки, който пожелае. Пред яслата имаше меден съд, в който богомолците пускаха подаяния.

Живото същество, което лежеше на дъската тази Томина неделя през 1467 година след Рождество Христово, разпалваше, изглежда, любопитството на многобройните зрители, които се бяха насъбрали около яслата. Виждаха се предимно представителки на нежния пол. Повечето от тях бабички.

На първия ред се забелязваха четири жени, наведени над яслата. По сивите им монашески дрехи се отгатваше, че са монахини от някой благочестив орден. Не виждам защо да не увековечим за потомството имената на тези четири достопочтени и скромни особи. И тъй, те бяха Анес Ерм, Жеан дьо ла Тарм, Анриет Голтиер и Гошер Виолет, и четирите вдовици, и четирите калугерки от манастира „Етиен-Одри“, излезли с разрешение на игуменката съобразно устава на Пиер д’Ай, за да чуят божествената служба.

Между другото, ако тези достойни калугерки спазваха в момента устава на Пиер д’Ай, те безспорно нарушаваха, и то без да им мигне окото, правилата на Мишел дьо Браш и на пизанския кардинал, които им предписваха — колко безчовечно! — пълно мълчание.

— Какво ли е това, сестро? — запита Анес Гошер Виолет, разглеждайки малкото създание, което врещеше и се гърчеше върху дъската, подплашено от толкова погледи.

— Какво ли ни чака, щом почнаха да се раждат такива деца! — възкликна Жеан.

— Не разбирам от деца, — добави Анес, — но ми се струва, че е грехота да се гледа подобно нещо.

— Но това сигурно не е дете, Анес!

— Полумаймуна трябва да е! — забеляза Гошер.

— Някакво чудо — обади се Анриет Голтиер.

— В такъв случай ще бъде третото поред от Кръстопоклонната неделя насам. Само преди седмица оня нечестивец, дето се подиграваше с поклонниците, беше наказан от „Нотър Дам д’Обервилие“. А това беше второто чудо през този месец.

— Не знам дали е дете, или не, но е същински урод — каза Жеан.

— И реве, та се къса! — продължи Гошер. — Млъкни, ревльо такъв!

— И като си помислите само, че реймският архиепископ изпраща подобен урод на парижкия! — подхвърли Голтиер, като сключи ръце.

— Аз мисля — заяви Анес Ерм, — че това трябва да е някакво животно, плод от съвъкуплението на евреин и свиня; изобщо нещо нечестиво, което трябва да се хвърли във вода или в огън.

— Надявам се, че никой няма да го пожелае — добави Голтиер.

— Ах, божичко! — възкликна Анес. — Горките кърмачки от приюта за намерени деца, там, на края на уличката, край реката, точно до дома на епископа, какво ли ще правят, ако им занесат да кърмят това чудовище! Бих предпочела да кърмя вампир!

— Колко сте наивна, клета ми Ерм! — каза Жеан. — Ами не виждате ли, сестро, че това чудовище е най-малко на четири години и би захапало по-охотно някое шишче, отколкото гръдта ви?

И наистина „малкото чудовище“ (самите ние мъчно бихме могли да го наречем иначе) не беше кърмаче. То представляваше къс ръбесто и мърдащо месо, мушнато в платнена торба, върху която личаха инициалите на месир Гийом Шартие, парижки епископ по онова време. От торбата се подаваше глава. Доста уродлива впрочем. Виждаха се само гъсти, червеникави коси, едно око, уста и зъби. Окото плачеше, устата викаше, а зъбите изглеждаха готови да хапят. Тялото пък се гърчеше в торбата за голямо удивление на тълпата около него, която ставаше все по-многобройна и по-разнородна.

Госпожа Алоиз дьо Гондьолорие, богата и знатна дама с дълъг воал, прикрепен със златен рог в косите й, се спря мимоходом пред яслата, държаща за ръка хубавото си около шестгодишно момиченце, и погледна за миг изложеното злочесто създание, докато прелестната й дъщеричка Фльор дьо Лис Гондьолорие, цялата в кадифе и коприна, сричаше, сочейки с пръстче закованата над яслата табелка: „Намерени деца“.

— Право да ви кажа — промълви дамата с отвращение, — аз мислех, че тук излагат само деца.

Тя обърна гръб, хвърляйки в съда един сребърен флорин, който иззвънтя между медните монети и накара бедните калугерки от манастира „Етиен-Одри“ да се облещят от изненада.

Малко след това се показа важният и учен кралски секретар Робер Мистрикол, стиснал под едната си мишница огромен молитвеник, а под другата — ръката на жена си (госпожа Гиймет Кметицата) или с двамата си ръководители: духовния и светския, от двете си страни.

— Намерено дете! — възкликна той, след като разгледа предмета. — Трябва да са го намерили на брега на Флегетон^[1]!

— Само едното му око се вижда — забеляза госпожа Гиймет. — Върху другото има брадавица.

— Не е брадавица — поде метр Робер Мистрикол, — а яйце, което съдържа друг също такъв демон, който носи друго малко яйце с още един дявол и така нататък.

— Откъде знаете това? — попита Гиймет Кметицата.

— Зная го напълно положително — отвърна секретарят.

— Господин кралски секретар — попита Гошер — как мислите, какво предвещава това уж подхвърлено дете?

— Най-големи нещастия — отвърна Мистрикол.

— Ах, божичко! — обади се една бабичка от навалицата.

— Не стига, че лани имаше чума и че както се разправя, англичаните се канели да прехвърлят войска в Арфльо!

— Тогава може би кралицата няма да дойде през септември в Париж — каза друга старица, — а търговията и без това върви толкова лошо!

— Моето мнение е — провикна се Жеан дьо ла Тарм, — че за гражданите на Париж би било много по-добре, ако този малък магьосник беше положен върху сноп пръчки, отколкото в ясли.

— Върху добре разпален наръч съчки! — добави старицата.

— По-разумно би било — заяви Мистрикол.

От няколко минути един млад свещеник слушаше разсъжденията на калугерките и сентенциите на секретаря. Той имаше строго лице, широко чело и дълбок поглед. Свещеникът отстрани мълчаливо навалицата, погледна „малкия магьосник“ и простря ръка над него. Беше крайно време, защото всичките тия благочестиви особи се облизваха вече при мисълта за „добре разпаления наръч съчки“.

— Аз осиновявам това дете — каза свещеникът.

И той го взе под расото си и го отнесе. Присъствуващите го изгледаха слисани. Миг по-късно той потъна в Червената врата, която водеше тогава от църквата в манастира.

Като се съвзеха от изненадата си, Жеан дьо ла Тарм се наведе към ухото на Голтиер:

— Нали ви казах, сестро, че този млад свещеник Клод Фроло е магьосник!