Виктор Юго
Парижката Света Богородица (15)

VII. БРАЧНА НОЩ

След няколко минути нашият поет се озова в уютна и топла сводеста стаичка, седнал пред маса, върху която като че ли оставаше само да се сложи нещичко за ядене от закаченото съвсем наблизо шкафче, при това с изглед за меко легло и оставане насаме с тази прекрасна девойка. Неговото приключение граничеше с вълшебство. Гренгоар не на шега почна да се смята за герой от приказките за феи. Той се оглеждаше от време на време, за да види дали не е още тук огнената колесница, запретната с две крилати химери, която единствено е могла да го пренесе тъй шеметно бързо от пъкъла в рая. Заглеждаше се също тъй упорито час по час в дупките на връхната си дреха, за да се вкопчи в нещо реално и да не се откъсне напълно от земята. Само тази нишка придържаше разсъдъка му, залутан във въображаеми простори.

Девойката като че ли никак не се интересуваше от него. Тя шеташе из стаята, разместваше столчетата, разговаряше с козичката, правеше своята обичайна гримаса. Най-сетне седна до масата и Гренгоар можа да я разгледа на воля.

И вие, читателю, сте били дете — а може би имате щастието да сте дете и днес — навярно неведнъж (самият аз съм прекарвал по цели дни, кой знае дори дали не най-добре оползотворените в живота ми) сте следили край някоя бързоструйна рекичка в хубав слънчев ден кипрото зелено или синьо водно конче, което лети от храст на храст на остри зигзаги, докосвайки едва-едва връхчетата на всички клонки. Сигурно си спомняте как сте приковавали, пламнали от любопитство, мисъл и взор в шеметно трепкащите крилца — пурпур и лазур, сред които със съсък и бръмчене се носи неуловима форма, замъглена от стремителното движение. Това въздушно нежно създание, мяркащо се бегло сред трепета на крилата, ви се е струвало безплътно, въображаемо, неосезаемо, едва ли не невидимо. Но когато най-сетне водното конче е кацвало да си почине на върха на някоя тръстика и вие сте разглеждали със затаен дъх дългите прозрачни крилца, емайловото телце и двете кристални топчета на главата, какво удивление ви е изпълвало и как ли сте изтръпвали да не би отново формата да се обърне в сянка, а живото същество в химера. Припомнете си тези впечатления и лесно ще си представите чувствата, които вълнуваха Гренгоар, докато съзерцаваше под видимата й и осезаема форма тази Есмералда, която преди това само бе зърнал бегло във вихъра на танца, песента и хорската врява.

„И тъй, ето какво значело Есмералда! — казваше си той, все по-дълбоко замечтан, като я следеше несъзнателно с очи. — Небесно създание! Улична танцьорка! Толкова много и толкова малко! Тя нанесе тази сутрин последния удар на моята мистерия и пак тя спасява живота ми тази вечер. Зъл дух и ангел—хранител. Пленителна девойка, честна дума! И сигурно лудо влюбена в мене, щом ме взе по такъв начин. Всъщност — помисли си той и се изправи, възвърнал си внезапно чувството за действителността, което беше основа на неговия характер и философия — сам не зная как стана това, но ето че съм неин съпруг.“

И с тази мисъл в главата, отразена красноречиво и в погледа му, той пристъпи така войнствено и влюбено към девойката, че тя се дръпна назад и попита:

— Какво искате от мене?

— И вие питате, обожаема Есмералда! — отвърна Гренгоар така страстно, че сам се удиви, като чу гласа си.

Египтянката отвори широко очи:

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Как! — поде Гренгоар все по-разпалено, със задната мисъл, че в края на краищата има работа с добродетел от Двора на чудесата. — Нима не съм твой, нежна приятелко? Нима ти не си моя?

И най-безцеремонно я улови през кръста.

Елечето на циганката се изплъзна из ръцете му като кожа на змиорка. Тя се озова с един скок в другия край на стаята, наведе се и се изправи с малка кама в ръката, преди Гренгоар да успее да види откъде я бе взела. Гневна, горда, стиснала устни, с широко разтворени ноздри, с пламнали като алена ябълка страни, с хвърлящи мълнии зеници. В същото време бялата козичка застана пред господарката си и насочи към Гренгоар войнственото си чело, увенчано с две красиви позлатени, но и доста остри рогчета. Всичко това стана за миг.

Водното конче се превърна в оса, готова да жили.

Философът се стъписа, местейки озадачено поглед от девойката към козичката.

— Пресвета Дево! — каза най-сетне той, като се посъвзе от изненадата си. — Какви сте ми юнакини!

Циганката наруши мълчанието:

— Но и ти се страшно дързък чудак.

— Извинете, госпожице — каза Гренгоар усмихнат, — но защо тогава ме взехте за съпруг?

— Нима трябваше да оставя да те обесят?

— Значи — поде поетът, леко разочарован в любовните си надежди, — вие нямахте нищо друго предвид, когато се оженихте за мене, освен да ме спасите от бесилото?

— А какво друго бих могла да имам предвид? Гренгоар прехапа устни.

— Няма що — каза той, — очевидно съвсем не съм бил такъв победител в любовта, за какъвто се мислех. Но защо, дявол да го вземе, счупихме тогава горката стомна?

Междувременно камата на Есмералда и рогчетата на козичката бяха все още в отбранително положение.

— Госпожице Есмералда — каза поетът, — да сложим оръжие. Не съм секретар в Шатле и няма да ви наклеветя, че носите кама в Париж въпреки разпорежданията и забраната на господин превото. И все пак вие навярно знаете, че Ноел Лекривен беше осъден преди една седмица на десет парижки су, задето носи кама. Но това не ми влиза в работата, да се върнем на думата си. Кълна се в спасението на душата си, че няма да ви докосна без ваше съгласие и позволение, но дайте ми да хапна нещо.

Всъщност нашия Гренгоар, както и господин Депрео, „не беше особено сладострастен“. Той не спадаше към породата на рицарите и мускетарите, които завладяват с пристъп девойките. И в любовта, както и във всичко друго, той драговолно се отказваше от крайните мерки и предпочиташе да изчаква. Задоволителна вечеря в приятно общество му се струваше, особено когато беше гладен, отличен антракт между пролога и развръзката на едно любовно приключение.

Циганката не отвърна нищо. Тя издаде презрително устни, вирна главичка като птиче и избухна в смях. Миниатюрната камичка изчезна, както бе дошла, и Гренгоар пак не успя да види къде осата криеше жилото си.

Миг след това на масата се появи ръжен хляб, резен сланина, няколко сбръчкани ябълки и кана с бира. Гренгоар почна да яде настървено. Ако се съдеше по бясното тракане на вилицата му върху фаянсовата чиния, би могло да се каже, че цялата му любов се беше превърнала в апетит.

Седнала срещу него, девойката го наблюдаваше безмълвно, явно унесена в други мисли, на които се усмихваше от време на време, докато нежната й ръка галеше умната глава на козичката, леко притисната между коленете й.

Жълта восъчна свещ осветяваше тази сцена — съчетание на лакомия и замечтаност.

Задоволил първите протести на стомаха си, Гренгоар изпита неискрен срам, като видя, че на масата беше останала само една ябълка.

— Ами вие защо не ядете, госпожице Есмералда?

Тя едва поклати отрицателно глава и замислено устреми поглед към свода на стаичката.

„С какво ли се занимава, дявол да го вземе — помисли си Гренгоар. — Не допускам, че гримасата на онова джудже, изваяно от камък в центъра на свода, може да погълне до такава степен вниманието й. На какво прилича това: Все струвам поне колкото него!“ Той повиши глас:

— Госпожице!

Тя като че не го чу.

Гренгоар повтори по-високо:

— Госпожице Есмералда!

Напразно. Мисълта на девойката беше другаде и гласът на Гренгоар нямаше власт да я върне. За щастие козичката се намеси. Тя дръпна кротко господарката си за ръкава.

— Какво искаш, Джали! — запита живо египтянката и се сепна.

— Гладна е — отвърна Гренгоар, очарован, че ще може да започне разговор.

Есмералда натроши шепа хляб и Джали го изяде грациозно от ръката й.

Впрочем Гренгоар не я остави да продължи мечтите си. Той се осмели да й зададе един деликатен въпрос:

— И тъй, вие не ме искате за съпруг?

Девойката го погледна втренчено и отвърна:

— Не.

— Ами за любим?

Тя направи пренебрежителната си гримаса.

— Не.

— За приятел? — продължи Гренгоар.

Есмералда го погледна отново втренчено и като помисли малко, промълви:

— Може би.

Това „може би“, тъй скъпо на философите, насърчи Гренгоар.

— Знаете ли какво е приятелство? — попита той.

— Да — отвърна циганката. — То означава брат и сестра, две души, които се докосват, без да се сливат, като двата пръста на ръката.

— Ами любовта? — продължи Гренгоар.

— О, любовта! — отвърна тя и гласът й затрепера. — Двама души, а сякаш са един. Мъж и жена, слети в ангел. Земен рай.

Произнасяйки тези думи, уличната танцьорка беше толкова хубава, че Гренгоар остана покъртен. Стори му се, че хубостта й съответствува съвършено на ориенталската екзалтираност на думите й. Невинната й розова устица се полуусмихваше. Ведрото й, непорочно чело се засенчваше от време на време от някаква мисъл подобно на огледало от топло дихание, а изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост. Гренгоар продължи да задава въпроси:

— Какъв трябва да бъде човек, за да ви се хареса?

— Трябва да бъде мъж.

— Ами аз какво съм! — възкликна той.

— Истинският мъж носи на главата си шлем, в ръката — сабя, а на токовете — златни шпори.

— Значи, така — забеляза Гренгоар, — човек без кон не е мъж. Ами обичате ли вече някого?

— С любов?

— С любов.

Девойката се замисли за миг, после каза с необикновено изражение.

— Скоро ще узная.

— А защо не гази вечер? — поде нежно поетът. — Защо не мене?

Тя го погледна сериозно.

— Мога да обичам само мъж, който би ме закрилял.

Гренгоар се изчерви и не настоя повече. Тя очевидно намекваше за недостатъчната помощ, която той й бе оказал, когато беше изпаднала в критично положение два часа по-рано. Този спомен, заличен от другите преживелици през тази вечер, оживя в паметта му. Той се удари по челото:

— Ех, че съм заплес! Трябваше да почна оттам! Извинете глупавата ми разсеяност, госпожице. Как се изплъзнахте от ноктите на Квазимодо?

— О, отвратителният гръбльо? — каза тя и скри лице в ръцете си, като се разтрепера, сякаш тръпки я полазиха.

— Наистина е ужасен — съгласи се Гренгоар, без да забравя въпроса си. — Но как успяхте да се изтръгнете от него?

Есмералда се усмихна, въздъхна и не каза нищо.

— Знаете ли защо ви беше проследил? — попита Гренгоар, като се опита да се върне по обиколен начин на предишния си въпрос.

— Не зная — отвърна девойката и добави живо: — Ами вие, нали и вие вървяхте подире ми, защо ме следяхте?

— Откровено да ви кажа, и сам не зная защо — отвърна Гренгоар.

Замълчаха. Гренгоар дялкаше масата с ножчето си. Девойката се усмихваше и като че ли се любуваше на нещо отвъд стената. Изведнъж почна да пее едва чуто:

Quando las pintadas aves

Mudas estan, у la tierra…^[1]

После млъкна рязко и започна да гали Джали.

— Чудесно животинче — забеляза Гренгоар.

— Тя ми е сестричка — отговори Есмералда.

— Защо ви наричат Есмералда? — попита поетът.

— И аз не зная.

— Кажете все пак!

Тя измъкна от пазвата си малка продълговата кесийка, закачена на шията й на огърлица от лаврови зърна. От кесийката дъхаше силно на камфор. Тя беше обвита в зелена коприна и точно в средата беше пришито голямо зелено стъкло, подобно на изумруд.

— Може би заради това — каза тя.

Гренгоар посегна да вземе кесийката, но девойката се отдръпна.

— Не я докосвайте. Това е муска. Или ще развалиш магията, или ще си навлечеш беда.

Любопитството на поета се разпали още повече.

— Кой ви я е дал?

Тя сложи пръст на устните си и скри муската в пазвата си. Гренгоар се опита да я поразпита още малко, но девойката почти престана да му отговаря.

— Какво означава думата Есмералда?

— Не зная — отвърна тя.

— На какъв език е?

— Египетски, струва ми се.

— И аз така предполагах — каза Гренгоар. — Не сте ли от Франция?

— Не зная.

— Живи ли са родителите ви?

Тя му отговори с една старинна мелодия:

Баща ми беше птичка,

летеше майка ми с крила.

Минавам през реки самичка,

без лодка, още без гребла.

Летеше майка ми с крила,

баща ми беше птичка.

— Добре — каза Гренгоар. — На колко години сте дошли във Франция?

— Съвсем малка.

— А в Париж?

— Миналата година. Когато влизахме през Порт-Папал, видях да прелита блатно синигерче. Беше в края на август и аз си казах: „Зимата ще бъде сурова.“

— И тя наистина беше сурова — каза Гренгоар, доволен от завързания разговор. — Аз я прекарах в духане на пръстите си. Нима имате пророческа дарба?

Тя стана отново лаконична.

— Не.

— Този човек, когото наричате египетски херцог, главатар на племето ви ли е?

— Да.

— И точно той ни ожени, нали? — забеляза плахо поетът. Тя направи обичайната си гримаса.

— Аз не зная дори името ти!

— Името ми ли! Веднага ще ви го кажа, ако се интересувате: Пиер Гренгоар.

— Знам едно по-хубаво име.

— Лошо момиче! — възкликна поетът. — Но няма значение, не ви се сърдя. Знаете ли, може би ще ме обикнете малко, ако ме опознаете по-добре. Освен това вие толкова доверчиво ми разказахте историята си, че и аз ви дължа същото. Аз се казвам Пиер Гренгоар и съм син на събирача на нотариалните такси в Гонес. Баща ми го обесиха бургундците, а майка ми я заклаха пикардците по време на обсадата на Париж преди двадесет години. И така на шест години останах кръгъл сирак и единствената подметка на обувките ми беше парижкият паваж. Не помня как съм прекарал промеждутъка от шест до шестнадесет години. Ту някоя зарзаватчийка ми даваше плодове, ту някой хлебар ми подхвърляше къшей хляб. Вечер гледах да ме уловят нощните стражи, които ме отвеждаха в затвора и там намирах поне купчина слама. Това не ми попречи, както виждате, да порасна и да отслабна. Зиме се греех на слънце под входа на двореца Санс и намирах, че е много смешно да палят огньове през лятото, на Еньовден. На шестнадесет години пожелах да се сдобия с професия. Опитах едно след друго всичко. Станах войник. Но не бях достатъчно смел. Станах монах, но не бях достатъчно набожен, пък и не можех да пия. От отчаяние постъпих чирак при майстори зидари. Но не бях достатъчно як. Повече ме влечеше да стана учител. Вярно е, че не знаех да чета, но това съвсем не беше пречка. След известно време забелязах, че за всяка професия не ми достигаше по нещо. И като разбрах, че не съм годен за нищо, станах напълно съзнателно поет и римотворец. Това поне е работа, за която човек винаги може да се залови, когато няма друга, пък и все е по-хубаво, отколкото да крадеш, както ме съветваха няколко крадливи момчетии измежду приятелите ми. За щастие срещнах един прекрасен ден дон Фроло, уважаемия архидякон на „Света Богородица“. Той се заинтересува за мене и на него съм задължен, ако днес съм истински образован човек, който знае латински, като се почне от труда „De officiis“^[2] на Цицерон и се свърши с „Житията“ на селестинските отци, и който не е бос нито но схоластика, нито по поетика, нито по стихосложение, нито дори по херметика, гази премъдрост на премъдростите. Аз съм автор на мистерията, която бе представена днес с голям успех пред многолюдна публика в голямата зала на съдебната палата. Написал съм и една книга, която ще излезе около шестстотин страници, върху чудната комета от 1465 година, същата, заради която полудя един човек. Имал съм и други успехи. Понеже разбирам малко нещо от артилерия, взех участие, при отливането на голямото оръдие на Жан Мог, което, както знаете, избухна на Шарантонския мост в деня, когато го изпробваха, и уби двадесет и четирима зяпльовци. Виждате, че не съм лоша партия за женитба. Знам и какви ли не интересни номера, на които ще науча козичката ви. Как например да подражава на парижкия владика, този проклет фарисей, чиито воденици заливат с вода минувачите по целия воденичарски мост. Освен това моята мистерия ще ми донесе доста пари в брой, ако изобщо ми платят. С една дума, аз съм цял на вашите заповеди — и телом, и духом, с всичките си знания и дарования; и съм готов да живея с вас, госпожице, както ви се харесва: целомъдрено или по-забавно, като мъж и жена, ако ви е угодно, или като брат и сестра, ако така ви е по-угодно.

Гренгоар млъкна, очаквайки въздействието на многословната си реч върху девойката. Циганката гледаше земята.

— Феб — промълви тя полугласно и се обърна към поета. — Феб, какво означава тази дума?

Без да може да проумее връзката между неговата реч и този въпрос, Гренгоар нямаше нищо против да блесне с начетеността си. Той отвърна малко наперено:

— Латинска дума, която значи слънце.

— Слънце! — възкликна тя.

— Така се е наричал и един прекрасен стрелец, който е бил бог — добави Гренгоар.

— Бог! — повтори египтянката и гласът й прозвуча мечтателно и страстно.

В този миг една от гривните й се откачи и се търкулна по пода. Гренгоар се наведе бързо да я вдигне. Когато се изправи, от девойката и козичката нямаше нито следа. Чу се само как щракна резето на вратичката, която навярно водеше в съседната стаичка и се затваряше от другата страна.

„Дали поне ми е оставила легло?“ — запита се нашият философ.

Той огледа стаята. Една-единствена вещ беше подходяща за тази цел — доста дълъг дървен сандък. Само че капакът му беше целият в резба, така че когато Гренгоар се просна върху него, той изпита почти същото усещане, каквото би изпитал Микромегас^[3], ако легнеше върху Алпите.

„Няма що — каза си поетът, като се нагласи, доколкото можа. — Трябва да се примиря със съдбата си. Колко странна сватбена нощ все пак! Жалко! В тази женитба със счупената стомна имаше нещо наивно и примитивно, което много ми допадаше.“