Глупавият тъкач ^[0] (Пущунска приказка)

Веднъж един тъкач останал без работа и се хванал овчар при един селски стопанин.

Селянинът, като знаел, че човекът е доста глуповат, му обяснил най-подробно всичко, което трябвало да прави.

Накрая казал:

— Ако някой вълк или друг див звяр нападне стадото, трябва да вземеш големи камъни като този и да хвърлиш няколко по него, тогава той ще се изплаши и ще избяга.

Тъкачът казал, че е разбрал, и тръгнал към хълмовете със стадата, където те пасли през целия ден.

Случило се така, че след пладне се появил един леопард, и тъкачът веднага се завтекъл с най-голяма бързина към къщата да вземе камъните, които селянинът му бил показал, че да ги хвърля срещу звяра. Докато се върне, всички овце били разпръснати или избити и когато селянинът чул какво се е случило, здравата го набил.

— Нямаше ли камъни на хълма, та трябваше да се връщаш вкъщи, бе, глупак такъв? — развикал се той — Ти не си годен да пасеш овце. Утре ще стоиш у дома и ще се грижиш за старата ми майка, която е болна. Навярно ще можеш поне да пъдиш мухите от лицето й, щом не можеш да гониш хищниците от стадото!

И така, на другия ден тъкачът останал вкъщи да се грижи за старата болна майка на селянина. Обаче, както тя лежала на едно легло навън, мухите започнали много да я тормозят и тъкачът започнал да търси нещо, с което да ги пропъди. И тъй като му било казано да вземе най-близкия камък, за да прогони зверовете от стадото, той решил този път да покаже колко умно може да изпълнява каквото му наредят. Затова грабнал най-близкия камък, който бил по-голям и тежък, и го хвърлил по мухите, но за беда убил и злочестата старица. Тогава, от страх пред гнева на стопанина, той избягал и повече не го видели из околността.

През целия ден и цялата следваща нощ вървял и накрая стигнал до едно село, където живеели много тъкачи.

— Добре си дошъл — казали те. — Яж и се наспи, защото утре шестима от нас тръгваме да търсим нова вълна за тъкане и те молим да се присъединиш към нашата дружина.

— На драго сърце — отговорил тъкачът. На другата сутрин седмината тъкачи се отправили към селото, откъдето можели да купят каквото им било нужно. По пътя им се наложило да пресекат едно дере, което напоследък било пълно с вода, но сега било съвсем сухо. Тъкачите обаче били свикнали винаги да преплуват това дере и въпреки че този път било сухо, те се съблекли, привързали дрехите върху главите си и се заели да „плуват“ през сухия пясък и камъни, които покривали дъното на дерето. По този начин стигнали до другия бряг без много щети, освен ожулени колена и лакти. Щом преминали, един от тях започнал да брои групата, за да се увери, че всички са невредими. Той преброил всички, освен себе си и тогава извикал, че някой липсва. Тогава всички започнали да броят, но всеки правел същата грешка да не брои себе си и така се убедили, че един от групата им липсва. Те се завтекли нагоре-надолу по брега на дерето, като панически кършели ръце и търсели следи от изгубения си другар. Видял ги един селянин и попитал какво се е случило.

— Беда! — казал един. — Седмина тръгнахме от другия бряг и един от нас трябва да се е удавил при преминаването, защото сега сме останали само шест!

Селянинът ги погледал, погледал, па взел тоягата си и стоварил на всеки по един силен удар, при което отброявал:

— Един, двама, трима… — и така до седем.

Когато тъкачите разбрали, че са седем, били обзети от благодарност към този, когото взели за магьосник, защото успял да ги направи от шестима отново седем.

Илюстрация: Индийски художник