Морис Льоблан
Загадъчният дом (9)

Глава девета
ГОДЕНИКЪТ НА АРЛЕТ

Писано бе Антон Фажерол да бъде за Жан извор на постоянни изненади. Неговите отношения с Арлет, неочакваната им женитба, симпатиите на граф и графиня Дьо Меламар, покупката на хотела — всички тези невероятни неща бяха съобщени като най-обикновени ежедневни събития.

Явно бе, че през дните, когато д’Енерис бе стоял доброволно настрана, за да обмисли положението, което и без това не мислеше за толкова сериозно, неприятелят отлично бе използвал даденото му време, за да разшири своето бойно поле. Но бе ли това действително неприятел и тяхното любовно съперничество налагаше ли непременно битка? д’Енерис бе принуден да признае, че не притежава никакво сигурно доказателство и че се ръководи само от внушението си.

— За кога определихте подписването на продавателния договор? — каза той подигравателно. — И за кога сватбата?

— След три или четири седмици.

На д’Енерис му идваше да хване за гушата този натрапник, който си подреждаше живота както си искаше и противно на неговата воля — волята на д’Енерис. Но забеляза, че Арлет е станала и приближава към тях, разтреперана, ала все пак бодра.

— Да си вървим — каза тя. — Не искам повече да стоя тук. Също не искам да зная какво се е случило и не искам майка ми да го узнае. Ще ми разкажете по-късно.

— Да, по-късно — каза д’Енерис. — Но сега ще трябва да ви защитаваме от нападенията по-добре, отколкото го правехме преди. А за да сторим това, няма друг начин, освен да действаме заедно, господин Фажерол и аз. Съгласни ли сте, господине? Ако се разберем, Арлет ще бъде вън от опасност.

— Разбира се — извика Фажерол, — и за себе си мога да кажа, че не съм далече от истината.

— Двамата ще я открием по-сигурно. Аз ще ви кажа всичко, което знам, а вие, вярвам, не ще скриете нищо от онова, дето знаете.

— Нищо.

д’Енерис му подаде ръка съвсем непринудено, а той я стисна твърде сърдечно.

— Съдех ви зле, господине — каза д’Енерис. — Човекът, когото Арлет си е избрала, не може да не бъде достоен за нея.

Съюзът бе сключен. Никога д’Енерис не бе отдавал ръката си с толкова неуталожена омраза и такова желание за мъст, както сега, и никога противник не бе приемал неговите предложения с толкова сърдечност и такава искреност.

Слязоха пред гарата. Арлет бе твърде изморена, за да ходи, и помоли Фажерол да потърси автомобил. Като се възползва от това, че остана сама с д’Енерис, тя му каза:

— Гризе ме съвестта заради вас, приятелю. Извърших много неща, без да ви предупредя. И то неща, които трябва да са ви били неприятни.

— Защо пък неприятни, Арлет? Вие помогнахте да бъдат спасени господин Дьо Меламар и сестра му. Това не бе ли и мое намерение? От друга страна, господин Фажерол ви е ухажвал и вие сте приели да се сгодите за пего. Това е ваше право.

Тя млъкна. Стъмваше се и д’Енерис едва виждаше нейното хубаво лице. Той запита:

— Щастлива ли сте?

Арлет потвърди:

— Ще бъда напълно щастлива, ако вие ми запазите приятелството си.

— Аз не чувствам само приятелство към вас, Арлет.

Понеже тя не възрази, той добави:

— Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Разбирам — каза тя. — Но не вярвам.

И понеже д’Енерис се приближи до нея, тя живо добави:

— Не, не, да не приказваме повече за това.

— Колко сте загадъчна! Казах ви още първите дни. И когато съм при вас, продължавам да изпитвам впечатлението за нещо скрито, за някаква тайна. Тайна, която се смесва с всички онези, дето правят загадъчна тази афера.

— Нямам никаква тайна — отвърна тя.

— Да, да. И аз ще ви освободя от нея, както и ще ви отърва от вашите неприятности. Познавам ги вече всички, знам техните дела, наблюдавам ги… Най-вече един от тях, най-опасния и най-вероломния…

Той бе готов да обвини Фажерол и в мрака чувствате, че тя очаква думите му. Но той не стори топа, защото му липсваха доказателства.

— Развръзката наближава — каза. — Но аз не трябва да я ускорявам. Следвайте пътя си, Арлет. Искам от вас само едно, а то е да се виждаме, когато това е нужно, и да направите да бъда приеман от господин и госпожа Меламар, както ви приемат вас.

— Обещавам ви. Фажерол се завърна.

— Още една дума — добави Жан. — Продължавате ли да бъдете моя приятелка?

— Да, от все сърце.

— Тогава до скоро виждане, Арлет.

Една кола чакаше в края на уличката. Фажерол и д’Енерис се сбогуваха и момичето си замина с годеника си.

— Върви, приятелю — си каза Жан, когато те се отдалечиха, — върви. Справял съм се с много по-сериозни противници от тебе и се кълна в Бога, че ти не ще се ожениш за това момиче, което обичам, не ще живееш в хотел „Меламар“ и ще върнеш диамантения пояс.

Десет минути след това Бешу завари д’Енерис на същото място, замислен. Полицаят пристигаше задъхан, заедно с двама свои колеги.

— Имам една следа. От улица „Лафайет“. Лоранс Мартин е дошла по тези места, където преди известно време е наела един вид гараж.

— Ти си чудноват, Бешу — каза д’Енерис.

— Защо?

— Защото винаги успяваш да стигнеш до целта. Малко късничко, вярно е… но все пак стигаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Освен това, че трябва неспирно да следиш тези хора, Бешу. Само те ще ни дадат сведения за своя главатар.

— Нима имат главатар?

— Да, Бешу. И той притежава едно страшно оръжие.

— Какво?

— Физиономия на честен човек.

— Антон Фажерол ли? Значи ти продължаваш да се съмняваш в този човек?

— Имам към него нещо повече от съмнение.

— Аз пък, полицаят Бешу, тук присъстващ, ти заявявам, че се мамиш. Никога не се лъжа относно физиономията на хората.

— Даже и относно моята? — изкикоти се д’Енерис и го напусна…

Убийството на общинския съветник Лекурсьо и обстоятелствата, при които то бе извършено, раздвижиха общественото мнение. Когато от съобщенията на Бешу се узна, че тази афера е свързана с другата, за пояса, че будката на вехтошарката, която диреха, е наета на името на госпожица Лоранс Мартин и че именно тази Лоранс Мартин бе същата, която господин Лекурсьо е трябвало да приеме, заспалото за известно време любопитство наново се пробуди.

Приказваше се вече само за Лоранс Мартин и за куция старец, съучастник и убиец. Причините за убийството останаха неизяснени поради това, че не можаха да открият кой рапорт Лоранс Мартин е искала да измени с подкуп. Но всичко това изглеждаше така добре скроено от хора, изпитани в престъпленията, щото никой не се усъмни, че те бяха същите онези, които са организирали аферата с диамантения пояс и които са устроили тайнствения заговор против господин Дьо Меламар и сестра му. Лоранс, старецът и вехтошарката станаха популярни само за няколко седмици. Освен това тяхното арестуване изглеждаше неизбежно.

В хотел „Меламар“ д’Енерис се срещаше всеки ден с Арлет. Жилбер не бе забравила с каква смелост Жан й бе помогнал да избяга и каква роля бе играл. Ето защо по препоръка на девойката той получи от нея, както и от графа, най-добър прием.

Братът и сестрата наново бяха започнали да гледат с надежда към живота, въпреки че решението им да напуснат Париж и да продадат хотела бе окончателно. Те продължаваха да чувстват същата нужда от заминаване и смятаха за свой дълг да пожертват старото семейно жилище на неумолимата съдба.

Но всичкото им безпокойство изчезваше, когато бяха наедно с младото момиче и със своя приятел Фажерол. Арлет внасяше в този почти изоставен от близо един век дом своята грация, своята младост, блясъка на своите руси коси, своята спокойна природа и своето въодушевление. Без да иска, напълно естествено бе накарала Жилбер и графа да я обикнат и д’Енерис разбра: бяха приели, че вършат добро със своя съвет към нея да приеме предложението на Фажерол, когото те смятаха за свой доброжелател.

Винаги весел, винаги добре настроен, общителен и безгрижен, Фажерол упражняваше над тях голямо влияние, което, изглежда, Арлет също възприемаше. Той бе същински тип на човек, който няма задни мисли и който се впуска в живота с пълна надежда и сигурност.

д’Енерис наблюдаваше младото момиче с неспокойно внимание. Въпреки техния любезен разговор пред гаража Лавалоа между него и нея съществуваше известно стеснение, което Жан не се опитваше да премахне. Той смяташе, че Арлет запазва това стеснение даже и когато той не е с нея и че то й пречи да бъде напълно щастлива като жена, която обича и чиято венчавка е близка.

Не можеше да се каже, че тя схваща бъдещето така и че хотел „Меламар“, където щеше да живее, ще бъде нейният брачен дом. Когато приказваше за това с Фажерол — а това бе единствената им тема за разговор, — те като че приготвяха седалището на едно човеколюбиво дело. В действителност, според проекта на Арлет, хотел „Меламар“ трябваше да стане централата на „Касата за зестри“. Тук щеше да се събира управителният съвет. Тук протежетата на Арлет щяха да си имат своя читалня. Мечтата на манекенката се осъществяваше. Но те никога не приказваха за мечтите й като младо момиче.

Фажерол бе първият, който се смееше на всичко това.

— Аз се женя за обществено дело — казваше той. — Не съм съпруг, а командитор.

Командитор! Тази дума изпъкваше в ума на д’Енерис винаги, когато се замислеше за Антон Фажерол. Такива обширни проекти, купуване на хотел, командитство, обзавеждане, предполагаше големи богатства. Откъде идваха тези богатства? От събраните от полицая Бешу сведения в консулството и аржентинската легация бе явно, че действително преди двайсетина години едно семейство Фажерол се бе заселило в Буенос Айрес и че бащата и майката бяха умрели в разстояние на десетина години. Тези хора не притежавали нищо и синът им Антон, твърде млад по това време, е трябвало да бъде отведен в отечеството си по етапен ред. Как този Антон, когото семейство Меламар бе познало после като доста беден, е могъл така внезапно да стане богат? Как… ако не чрез скорошната кражба на диамантите на Ван Хубен?

След обяд и вечер двамата мъже почти не се разделяха. Те всеки ден бяха заедно на чай у Меламар. Пъргави, живи и общителни, непрестанно си изказваха един на друг своето приятелство и своите симпатии, говореха си на ти и постоянно си отправяха похвали. Но с какъв внимателен поглед д’Енерис следеше своя съперник! И как понякога чувстваше, че острият поглед на Фажерол се забива до дъното на сърнето му!

Помежду си никога не приказваха за аферата. Нито дума не споменаваха за онова сътрудничество; което д’Енерис бе поискал и което той щеше да отхвърли, ако другият му го предложеше. В действителност това бе смъртен двубой с невидими нападения, прикрита отбрана и еднакво сдържана ярост.

Една сутрин на площад „Лаборд“ д’Енерис съгледа Ван Хубен и Фажерол, които се водеха под ръка като стари приятели. Тръгнаха по улица „Лаборд“ и спряха пред един затворен дюкян. Ван Хубен показа с пръст фирмата „Агенция Барлет и Сие“ и продължиха, разговаряйки оживено.

— Я гледай ти! — си каза Жан. — И двамата еднакви по своето вероломство типове са се съюзили. Ван Хубен ме издава и разказва, че д’Енерис и бившият Барлет са едно и също лице. А пък човек със силата на Фажерол не може да не установи, и то в скоро време, че Барлет и Арсен Люпен също са едно и също лице. В такъв случай ще ме предаде. Кой ще надвие — Люпен или Фажерол?

През това време Жилбер се готвеше за заминаването. На 28 април, четвъртък, Меламар щяха да подпишат продавателния договор, а Антон щеше да издаде чек. Арлет щеше да предупреди майка си, съобщенията щяха да бъдат направени и венчавката щеше да се извърши към средата на май.

Минаха още няколко дни. Д’Енерис и Фажерол изпитваха един към друг такава омраза, щото тяхното лицемерно приятелство не винаги устояваше. Двамата мъже, против волята си, на моменти се показваха като противници. Фажерол се осмели да заведе Ван Хубен на чай у Меламар и той се показа много недружелюбен към Жан. Заприказва за диамантите си и заяви, че Фажерол е по следите на крадеца. Така заканително каза това, че д’Енерис се запита дали Фажерол няма намерение да обвини него — д’Енерис.

Боят не можеше да се отлага много. Д’Енерис, събрал вече неопровержими доказателства, бе вече определил деня и часа. Но дали нямаше да го изпреварят? Стана нещастен случай, който му се видя зловещ.

Той бе подкупил портиера на „Мондиал Палас“, където живееше Фажерол, и от него, както и от Бешу, който непрекъснато наблюдаваше, научи, че Фажерол не получава никакви писма и не приема никакви посещения. При все това една сутрин му обадиха, че противникът е имал кратък телефонен разговор с някаква жена. Бяха си определили среща за същата вечер в единайсет и половина часа в градината „Шан дьо Марс“ и „на същото място, както последния път“.

Още от единайсет Жан д’Енерис се заразхожда около Айфеловата кула и в градините. Нощта бе тъмна, нямаше нито луна, нито звезди. Той дълго търси, но не срещна Фажерол. Към полунощ съзря някаква фигура на една пейка. Стори му се, че е жена, присвита одве и с почти облегната на коленете глава.

— Хей там — извика Жан, — спи ли се сега на открито… Ето че почва да вали.

Жената не се помръдна. Той запали джобното си електрическо фенерче и видя глава без шапка, посивели коси и хвърлено на пясъка палто. Той повдигна главата, която веднага клюмна. Все пак има време да познае вехтошарката, сестрата на Лоранс Мартин, твърде бледа, даже смъртнобледа.

Мястото бе отдалечено от централните алеи, сред дървета, но наблизо до военното училище. По улицата минаха двама полицаи на велосипеди, които той повика на помощ.

— Това, дето правя е глупаво — си каза. — Има ли смисъл да се захващам с тази работа?

Веднага, щом се приближиха полицаите, той им каза за своето откритие. Разкопчаха дрехата на жената и видяха дръжката на кама, забита малко под рамото. Ръцете бяха изстинали. Смъртта бе настъпила преди трийсет или четирийсет минути. Наоколо пясъкът бе отъпкан, като че жертвата се бе опитала да се защитава. Но дъждът, който заваля силно, заличи следите.

— Трябва да вземем автомобил и да я закараме в поста — каза единият от полицаите.

Жан си предложи услугите.

— Отнесете тялото до изхода. Аз ще отида за кола: пиацата е наблизо.

Той затича. Но като стигна, вместо да се качи в автомобила, предупреди шофьора и го изпрати към полицаите. Самият той бързо се отдалечи към противоположната страна.

— Няма смисъл да се престаравам — си каза. — Ще ми вземат името. Ще ме викат на разпит. Колко неприятности за един мирен гражданин! Но кой ли пък е убил вехтошарката? Антон Фажерол ли, с когото тя имаше среща? Лоранс Мартин ли, която е поискала да се отърве от сестра си? Само едно е явно, а то е, че съучастниците са се скарали. С това предположение всичко се обясняваше: поведението на Фажерол, неговите планове, всичко…

На другия ден обедните вестници съобщиха с няколко реда за убийството на една стара жена в градините на Шан дьо Марс. Но вечерта — двойна сензация! Жертвата не бе друга, а вехтошарката от улица „Сен Дени“, т.е. съучастница на Лоранс Мартин и на баща й… В един от джобовете й бе намерен къс хартия, на който с груб и явно подигравателен почерк бе написано името „Арс. Люпен“. Освен това, полицаите разказваха, че до тялото на убитата намерили мъж, който предпазливо бе изчезнал. Без съмнение: Арсен Люпен е замесен в аферата с диамантения пояс!

Това бе невероятно и обществото реагира. Арсен Люпен никога не убиваше и името му бе написано навярно от някой обикновен мерзавец. Но какво предупреждение за Жан д’Енерис! Какво значение имаше фактът, че се споменаваше Люпен! Заканата бе отправена директно: „Откажи се от тази работа. Остави ме на мира, ако не, ще те издам, защото имам всички доказателства, че д’Енерис, Барлет и Арсен Люпен са едно и също лице.“

Освен това, достатъчно бе само да се предупреди полицая Бешу, винаги неспокойния Бешу, търпеливо понасящ господството на д’Енерис, който лакомо ще се захване със случая, за да се реваншира.

Така и стана. Под предлог, че продължава издирванията около диамантите, Антон Фажерол въведе Бешу в хотел „Меламар“, както бе въвел и Ван Хубен. Неумелото, двусмислено държание на полицая спрямо д’Енерис не оставяше място и за най-малкото съмнение: за него д’Енерис внезапно бе станал Люпен. Единствен Люпен бе в състояние да извърши подвизите на Барлет и само той можеше така да заблуди Бешу. Значи трябваше незабавно, със съгласието на своите началници, да подготви арестуването на Жан д’Енерис.

Така положението ставаше от ден на ден все по-сериозно. Фажерол, който след авантюрата в „Шан дьо Марс“ бе станал позагрижен и разсеян, наново придобиваше своето обичайно настроение и съзнателно или не, имаше спрямо д’Енерис държание, нахалството в което трудно се прикриваше. Изглеждаше като победител, като човек, комуто е достатъчно само да вдигне пръст, за да срази противника си.

В съботата, предшествуваща подписването на продавателния протокол, той застигна д’Енерис в един ъгъл и му каза:

— Вие какво мислите за всичко това?

— За кое?

— За това намесване на Люпен?

— По-скоро съм недоверчив.

— При все това има доказателства против него, изглежда, непрекъснато го следят и арестуването му е само въпрос на часове.

— Кой знае! Тази личност е твърде хитра.

— Колкото и да е хитра, не зная как ще се справи с това положение.

— Признавам ви, че никак не се безпокоя за него.

— Аз също, както виждате. Говоря като безпристрастен зрител. Но на негово място…

— На негово място?…

— Щях да избягам в странство.

— Това никак не отива на Арсен Люпен.

— Тогава бих приел една спогодба.

д’Енерис се учуди.

— С кого? И за какво?

— С притежателя на диамантите.

— Бога ми — каза д’Енерис със смях, — като се вземе предвид всичко, дето се знае за Люпен, мисля, че клаузите на спогодбата са лесни за определяне.

— А тези клаузи?

— Всичко за мене. Нищо за тебе.

Вярвайки, че намекът е отправен лично към него, Фажерол подскочи:

— Я? Какво искате да кажете?

— Придавам на Люпен една съобразна с навиците му формула за отговор. Всичко за Люпен. Нищо за другите!

На свой ред Фажерол се изсмя от сърце. Физиономията му имаше такова открито изражение, щото д’Енерис се ядоса. Нищо не му бе по-неприятно от впечатлението „добро момче“, което Антон правете и което му привличате симпатиите на всички. Различието този път особено много изпъквате, тъй като Фажерол се чувстваше достатъчно силен, за да действа като провокатор. Д’Енерис сметна за по-добре да подхване веднага двубоя и като остави шеговития тон, предизвикателно произнесе:

— Думи не са нужни между нас. Да се обясним с няколко фрази. Три или четири са достатъчни. Обичам Арлет. Вие също. Ако настоявате да се ожените за нея, ще ви унищожа.

Антон изглеждате поразен от тези думи. Въпреки това, отговори спокойно:

— Обичам Арлет и ще се оженя за нея.

— Значи отказ?

— Отказ. Никаква причина не ще ме застави да изпълнявам онова, дето вие нямате право да ми заповядате.

— Добре. Да изберем деня на срещата. Договорът за продажбата ще се подпише идната сряда, нали?

— Да. Следобед в тест часа и половина.

— Ще дойда.

— С каква цел?

— Господин Дьо Меламар и сестра му заминават на другия ден. Ще дойда, за да се сбогувам с тях.

— Сигурно ще бъдете добре дошъл.

— Значи в сряда.

— В сряда.

След този разговор д’Енерис не хитрува. Оставаха четири дни. За нищо на света не искате да се излага дори на най-малкия риск дотогава. Вече никъде не го видяха. Като че потъна в мрака. Двама полицейски инспектори следяха пред партера, в който живееше. Едни пред дома на Арлет и други пред Режин Обри и в улицата, минаваща край градината на „Меламар“. Никаква следа от д’Енерис.

Скрит в някое от своите добри скривалища, които притежаваше в Париж, или пък преоблечен, както само той знаеше да го прави, трескаво се занимаваше с финалния двубой, като цялото си внимание съсредоточаваше върху още неизяснените точки и после действаше съобразно резултата от своите размисли. Никога не бе чувствал толкова силно нуждата да бъде готов и задължението да предвиди най-неочакваните възможности на един противник.

Две нощи разузнавания му позволиха да се добере до сведенията, дето му липсваха. Пред него се изясниха почти напълно всички факти и пялата психология на аферата. Знаеше, че тъй наречената тайна на семейство Меламар е тайна, от която те познаваха само една страна. Той знаеше необяснимата причина, даваща такава сила на неприятелите на графа и сестра му. Ясно виждаше играната от Антон Фажерол роля.

— Готово! — викна, събуждайки се в сряда. — Но аз трябва да знам също, че и той си казва „готово!“ и че мога да се изправя пред опасности, дори непредполагани. Да става каквото ще.

Обядва рано и излезе на разходка. Продължаваше да мисли. След като мина Сена, купи вестник, разгъна го машинално и тутакси вниманието му бе привлечено от едно сензационно заглавие. Спря и зачете:

„Кръгът около Арсен Люпен се стеснява и от последните събития. Аферата взема нов обрат. Знае се, че млад господин, елегантно облечен, е разпитвал преди няколко седмици за някаква вехтошарка, мъчел се е да я намери. Тази жена, чийто адрес узнал, не била друга, а вехтошарката от улица «Сен Дени». Освен това описанието на господина е подобно на описанието на човека, когото полицаите намерили при трупа в «Шан дьо Марс» и който избягал и се укрил. В Префектурата са убедени, че се касае за Арсен Люпен. (Виж на трета страница.)“

И на трета страница в колоната „Последен час“ бе вмъкнато следното антрефиле, подписано „Един ревностен читател“.

„Елегантният господин, който се търси от полицията, се казва според някои събрани сведения д’Енерис. Не е ли това виконт Жан д’Енерис, онзи мореплавател, който, както говорят, извършил околосветско пътешествие с моторна лодка и чието пристигане отпразнуваха миналата година? Освен това, вярва се, че прочутият Джим Барлет от Агенция «Барлет и С-ие» не е никой друг, а Арсен Люпен. Ако е така, можем да се надяваме, че тройката Люпен — Барлет — д’Енерис ще бъде скоро издирена и ще бъдем отървани от този непоносим тип. Да се надяваме на полицая Бешу.“

д’Енерис ядовито сгъна вестника. Той не се съмняваше, че заключенията на „ревностния читател“ произхождат от Антон Фажерол, държащ всички нишки на тази афера и направляващ Бешу.

— Нехранимайко! — процеди д’Енерис през зъби. — Ще ми платиш за това… и то скъпо!

Той се чувстваше неловко, възпрян и даже вече като преследван. Дали не трябваше да избяга, както го бе посъветвал Фажерол?

Поколеба се, мислейки за трите начина на бягство, които винаги имаше на разположение: самолет, автомобил и твърде близо, на Сена, един стар катер.

— Не, глупаво е — каза си. — Човек като мен не се огъва, когато действа. Най-много ме тревожи, че ще трябва да сменя красивото име д’Енерис. Жалко! То бе весело и много френско. Освен това вече съм загубен като „благородник-мореплавател“!

Несъзнателно и по навик огледа улицата, съседна на градината. Никой. Никакъв полицай. Обиколи хотела и на улица „Юрфе“ не забеляза нищо съмнително. Помисли, че Бешу и Фажерол са сметнали, че не ще се осмели да се изпречи пред опасността — и това бе тайното желание на Фажерол — или пък бяха взели мерки вътре в хотела.

Мисълта за това го възбуди. Не искаше да го победят с подлост. Опипа си джобовете, за да види дали несъзнателно не е оставил някой револвер или нож, предмети, които окачествяваше като злокобни. После тръгна към задния вход.

Едно последно колебание: мрачната и неприветлива фасада приличаше на стена на затвор. Ала през ума му мина усмихнатото, миловидно и малко тъжно видение на Арлет. Щеше ли той да изостави младото момиче без защита?

Пошегува се със себе си:

— Не, Люпен, не опитвай да се самозалъгваш. За да защитиш Арлет, не е нужно да влизаш в капана и да рискуват да загубиш свободата си. Не. Трябва само да изпратиш на графа малко писъмце, с което да му съобщиш тайната на семейство Меламар и ролята на Антон Фажерол в нея. Четири реда са достатъчни. Нито един повече. Но всъщност нищо не ще те възпре да позвъниш на тази врата по простата причина, че това ти доставя удоволствие. Ти обичаш опасностите. Ти дириш борбата. Искаш да премериш сили с Антон Фажерол. Може би ще бъдеш сломен, защото те са се приготвили да те посрещнат, мерзавците! Но преди всичко, удоволствие ти прави да се впускаш в хубави приключения, да се изпречваш пред неприятеля в неговото бойно поле, без оръжие, сам и с усмивка…

Той позвъни.