Морис Льоблан
Загадъчният дом (7)

Глава седма
СПАСИТЕЛЯТ ФАЖЕРОЛ

Жан д’Енерис и Бешу стояха неподвижни зад завесата. Само от време на време д’Енерис стискаше рамото на полицая. Възползвал се от настъпилото в стаята мълчание, той прошепна на ухото на другаря си:

— Как ти се вижда? Работата се избистря, нали? Полицаят промълви:

— И с избистрянето всичко още повече се оплита. Ние научихме тайната на семейство Меламар, но не научихме нищо за двойното отвличане и за диамантите.

— Съвършено вярно. Ван Хубен няма щастие. Ала имай малко търпение. Господин Фажерол се вълнува.

И действително, Фажерол се отмести от Жилбер и се обърна към двете млади жени. Приготви се да направи заключението от разказа й и да разкрие своите проекти. Ето защо запита:

— Госпожице Арлет, вие нали вярвате всичко, което каза Жилбер дьо Меламар?

— Да.

— Вие също, госпожо? — каза на Режин.

— Да.

— И двете сте готови да действате според убежденията си?

— Да.

Той продължи:

— В такъв случай трябва да действаме предпазливо и с единственото намерение да освободим граф Дьо Меламар. А това само вие можете да го направите.

— По какъв начин? — запита Арлет.

— Много просто: като смекчите своите показания, като обвинявате не така категорично и като правите по-неопределени твърдения.

— Но — възрази Режин — аз съм сигурна, че бях доведена в този салон, и не мога да откажа това.

— Не. Но сигурна ли сте, че тук са ви довели господин и госпожа дьо Меламар.

— Познах пръстена на госпожата.

— Как можете да потвърдите това? Всъщност правосъдието се обосновава само на предположения и от първия ден до днес не са събрани никакви нови доказателства. Съдията, както научавам, е твърде неспокоен. Достатъчно е да се съгласите да кажете: „Този пръстен действително прилича на онзи, който видях в деня на отвличането ми. При все това ми изглежда, че бисерите не са наредени по същия начин.“ И положението коренно ще се измени.

— Но — каза Арлет — за да може да стане това, ще трябва при очната ставка да присъства и графинята.

— Тя ще присъства — отвърна Антон Фажерол.

Този отговор направи твърде силно впечатление. Жилбер скочи като ужилена:

— Да присъствам ли?… Нужно ли е да присъствам?

— Нужно е!… — викна Фажерол с повелителен глас. — Не можете повече да се прикривате и да бягате. Ваш дълг е смело да посрещнете обвинението, да се защитавате стъпка по стъпка, да се отърсите от това вцепенение, в което ви е хвърлил страхът, и от глупавото примирение, дето съвсем ви е парализирало. По такъв начин ще насърчите и брат си да се защитава. Тази нощ ще преспите в хотела, ще си отидете на мястото, за да не открие Жан д’Енерис, че сте излизали, и щом дойде времето за очната ставка, ще се представите там. Достатъчно е само да искате да успеете, за да успеете.

— Но — каза тя — може да ме арестуват.

— Не!

Тази дума бе казана така твърдо и физиономията на Фажерол изразяваше такава вяра в успеха, че Жилбер послушно наведе глава.

— Ние ще ви помогнем, госпожо — каза Арлет, възбудена на свой ред. — Но дали ще бъде достатъчна само нашата добра воля? Тъй като ние бяхме доведени тук една след друга и познаваме този салон, а освен това в библиотеката намерихме сребърната туника, то правосъдието ще приеме ли, че госпожа Дьо Меламар и брат й не са престъпници или най-малкото съучастници? Понеже живеят в този хотел и са си били вкъщи през въпросните часове, те трябва да са видели и двете сцени и даже да са присъствали на тях.

— Те нищо не са видели и нищо не знаят. Представете си само разположението на хотела. Апартаментите на графа и графинята, където те се хранят и където прекарват вечерта, са разположени в лявото крило на втория етаж откъм градината… В дясното крило, пак откъм градината, е стаята на слугите… Долу и в средата не живее никой. Никой няма също в двора и в пристройките. Ето ви едно напълно свободно място за действие. Тъкмо тук са действали актьорите от двете сцени, които са ви довели и от които вие сте избягали.

Тя възрази:

— Това е невероятно.

— Невероятно е действително, но е възможно. Тази възможност е още по-приемлива, защото става вече за трети път и твърде вероятно е Жюл дьо Меламар, Алфонс дьо Меламар и Адриен дьо Меламар да са били изгубени само поради това, че техният хотел е тъй разпределен.

Арлет леко повдигна рамене.

— Тогава според вашето предположение излиза, че на три пъти е било извършено едно и също покушение от различни злодеи, които и трите пъти са познавали разположението.

— Различни злодеи, но злодеи, познавали нещата. От една страна, имаме тайната на семейство Меламар, тайна, която се дължи на страха и малодушието и която се предава от поколение на поколение. От друга страна пък, има друга тайна, дето се дължи на завистта, користолюбието и безнаказаността и дето също се предава от поколение на поколение.

— Но защо пък тези хора идват тъкмо тук? Те биха могли да оберат Режин Обри още в автомобила, без да се излагат на опасност да я довеждат тук, за да й отнемат диамантения пояс.

— Това не е никаква непредпазливост, а само предпазна мярка. Довели са я тук, за да могат други да бъдат обвинени, пък те да останат ненаказани.

— Но на мен нищо не ми откраднаха и не могат нищо да ми откраднат, тъй като аз не притежавам нищо.

— Този човек може би е направил това от любов.

— Но и в такъв случай ли щеше да ме доведе тук?

— Да, за да паднат подозренията върху другиго.

— Достатъчна ли е само тази причина?

— Не.

— Тогава?

— Тогава, възможно е да прави всичко от омраза или поради възможното съперничество на два рода, от които единият е свикнал да подтиква другия.

— Господин и госпожа Меламар щяха да знаят това.

— Не. Именно това ги прави по-слаби от другите и е причина за тяхното поражение. Противниците вървят успоредно цял един век. Едните от тях не познават другите и при едно такова положение за другите е лесно да действат и да устройват заговори. Вследствие на това семейство Меламар мисли, че е преследвано от някакъв зъл дух, когато в действителност това са само хора, подобни на тях, които по предание и по навик се възползват от предоставеното им поле за действие, извършват тук своите дела и нарочно оставят следа от своето минаване… Както например онази сребърна туника. Само така семейство Меламар ще бъде набедено и жертвите, като Арлет Масол и Режин Обри, ще твърдят, че познават мястото, където са били затворени.

Арлет никак не изглеждаше задоволена. Въпреки че обяснението бе умело представено и че странно съвпадаше с изложеното от Жилбер положение, то съдържаше нещо „пресилено“ и толкова противоречиви сведения, толкова съществени елементи оставаха в сянка, щото то не можеше да бъде прието без колебание. Но при все това, то бе обяснение, което с многото аргументи правеше впечатление, че не е твърде далече от истината.

— Добре — каза тя. — Но това, което вие измисляте…

Той я поправи:

— Което твърдя.

— Това, което твърдите, съдът ще го приеме само в случай, че ще има някой, който да го изложи. Кой ще го изложи? Кой ще бъде достатъчно убедителен и откровен, за да може да го накара най-напред да слуша и след това да повярва?

— Аз! — каза той смело. — И само аз мога да направя това. Ще се представя утре заедно с госпожа Дьо Меламар като неин бивш приятел и ще призная даже без стеснение, че щях да бъда щастлив, ако тя се бе съгласила да смени това ми качество „приятел“ за друго, което по би допаднало на чувствата, които храня към нея. Ще кажа, че след дългогодишно пътуване, което аз съм предприел вследствие на нейния отказ, съм се завърнал в Париж точно в момента, в който започват нейните изпитания, че съм се заклел да установя нейната невинност, както и невинността на брат й, че съм открил нейното скривалище и че съм я убедил да се завърне у дома си. И когато съдиите бъдат вече разколебани от вашите по-несигурни показания и от съчинението на Режин Обри, тогава ще разправя признанието на Жилбер, ще опиша тайната на семейство Меламар и ще кажа заключението си. Успехът е сигурен. Но както виждате, госпожице Арлет, първата стъпка трябва да бъде направена от вас и от Режин Обри.

Арлет никак не се колеба. Тя заяви:

— Утре ще свидетелствам в такъв смисъл, в какъвто вие искате.

— И аз също — каза Режин.

— Но аз се страхувам, господине — добави Арлет, — да не би резултатът да бъде противен па вашето желание… На желанието на всички ни.

Той заключи уверено:

— Отговарям за всичко. Адриен дьо Меламар може и да не бъде освободен още утре вечер. Но нещата ще вземат такъв обрат, щото съдът не ще посмее да заповяда да арестуват госпожа Дьо Меламар и брат й ще получи достатъчна надежда, за да може да живее до момента на освобождаването си.

Жилбер наново му подаде ръка.

— Още веднъж благодаря. В миналото аз ви пренебрегнах. Не ми се сърдете.

— Аз никога не съм ви се сърдил, Жилбер, и се чувствам твърде щастлив, задето мога да ви услужа. Правя го заради вас, в името на спомените от миналото. Правя го също, защото това е право и защото…

Той добави сериозно и по-ниско:

— Ние извършваме определени дела с по-голямо въодушевление, когато ни наблюдават известни лица. Въпреки че тези дела са най-обикновени, те ви изглеждат като големи подвизи, които биха ви подпомогнали в спечелване симпатиите на онези, дето ви наблюдават.

Това малко послесловие бе казано просто и без превзетост в чест на Арлет. Но положението, което лицата заемаха в този момент в стаята, не позволяваше на д’Енерис да вижда лицата им и затова той повярва, че декларацията се отнася за Жилбер дьо Меламар.

Антон Фажерол повика двамата стари слуги и им обясни подробно как да се държат на следния ден и какво да отговарят. Д’Енерис и Бешу почакаха още няколко минути. Но по всичко изглеждаше, че разговорът е свършен. Режин предложи на Арлет да я изпрати.

— Хайде да си вървим! — прошепна д’Енерис. — Тези хора вече няма какво да говорят.

Той тръгна ядосан на Фажерол и на Арлет. Премина шумно будоара и вестибюла, с желанието да бъде чут, за да може да излее яда си.

Изля го върху Ван Хубен, който изскочи из едни храсти и започна да му иска диамантите си, като с един удар моментално го отхвърли назад.

Бешу нямаше повече щастие, когато се опита да изрече следното мнение:

— Всъщност този човек не е антипатичен.

— Идиот! — скръцна му д’Енерис.

— Защо идиот? Не предполагаш ли, че той… Неговата хипотеза…

— Не — идиот!

Полицаят отстъпи.

— Да, разбирам, не съм забравил срещата ни в „Малкият Трианон“, разменения поглед с вехтошарката и нейното бягство.

д’Енерис не възрази. Още щом излязоха от градината, той заряза двамата си спътници и изтича до едно такси. Убеден, че той отнася диамантите му, Ван Хубен се опита да го задържи, но получи силен удар, който уреди спора. Десет минути по-късно Жан се излегна върху дивана си.

Той винаги постъпваше така в моментите на треска, когато чувстваше, че не е напълно господар на себе си и може да извърши някоя глупост. Ако беше послушал себе си да влезе крадешком при Арлет и след като поиска обяснение да я предупреди за Антон Фажерол, щеше да извърши напълно ненужна постъпка. Сега важното бе най-напред да си припомни всички моменти от разговора и да си състави мнение, различно от онова, дето му диктуваха личното самолюбие и ревността му.

— Заплете ги всичките! — каза той с досада. — Признавам, че ако не беше случката в „Малкият Трианон“, щеше и мене да ме излъже… И после… Не, не, неговият разказ е твърде глупав! Съда може би ще заблуди, но не и мен! Много жалко го е скроил. Но всъщност какво иска той? Защо се притичва в помощ на Меламар?… Как има смелостта да излезе от сянката и да застане на предната линия така, като че ли нищо не рискува?

д’Енерис също се ядосваше, задето Антон Фажерол бе успял така умело да се вмъкне в живота на Арлет, и то по начин, който не можете да разбере; да добие върху нея необяснимо влияние, в противовес на неговото, но което бе тъй силно, че бе я накарало да действа без негово знание и дори против него. Това за д’Енерис бе унижение, от което той страдате.

На другата вечер Бешу дойде подчертано развълнуван.

— Свърши се. Съдът се заблуди.

— Като тебе.

— Като мене! Не като мене… Но аз признавам…

— Че и ти си се омотал като останалите и че Фажерол до един ви заблуди. Разправяй!

— Всичко стана според установения ред. Очна ставка. Разпит. Със своите непълни сведения и своите откази Арлет и Режин разколебаха следователя, след това се явиха графинята и Фажерол и програмата продължи.

— Фажерол ли бе актьорът?

— Да, неудържим актьор с красноречие и опитност!

— Продължавай! Познавам си стоката: един първокласен дърдорко.

— Уверявам те…

— Какво беше заключението? Недоказаност ли? Графът ще бъде освободен, нали?

— Утре или вдругиден.

— Какъв удар е това за тебе! Защото ти си отговорен за арестуването му. Но я ми кажи как се държа Арлет? Още ли е под влиянието на Фажерол?

— Чух я да съобщава на графинята, че ще замине — каза Бешу.

— Ще замине ли?

— Да. Ще престои известно време при своя приятелка на село.

— Много добре — каза Жан, зарадван от тази новина. Довиждане, Бешу. Помъчи се да ми събереш сведения за Антон Фажерол и майка Трианон. И ме остави да спя.

Спането на д’Енерис трая една седмица и се състоя в пушене на цигари. Той бе прекъснат само от Ван Хубен, който дойде да му иска диамантите и го заплаши със смърт; от Режин, която седя мълчалива до него, тъй като той й забрани да му приказва, за да не му прекъсне мислите; и от Бешу, който го повика на телефона и му прочете следната записка:

— Фажерол — двайсетгодишен според паспорта. Роден в Буенос Айрес от родители французи, сега покойници. Пристигнал в Париж преди три месеца и живее в хотел „Мондиал“ на улица „Шатодин“. Без професия. Слаби връзки из спортните среди. Никакви сведения за частния ЖИВОТ и миналото му.

Мина още седмица. Д’Енерис не мръдна от къщи. Той мислеше. Ту потриваше радостно ръце, ту пък се разхождаше замислен из стаята. Най-сетне един ден наново го повикаха на телефона и Бешу му заприказва с пресипнал глас:

— Ела. Няма време за губене. Да се срещнем в кафене „Рошамбо“, на края на улица „Лафайет“. Много е наложително.

Боят започваше и д’Енерис отиде с радост като човек, чиито мисли са прояснени и положението не му изглежда толкова забъркано.

В кафене „Рошамбо“ седна до Бешу, който наблюдаваше улицата през прозореца.

— Предполагам, че не си ме извикал за този, дето духа, нали? Бешу, който в подобни случаи си придаваше голяма важност и се впускаше в нескончаеми фрази, започна:

— Успоредно с моите издирвания…

— Я остави тия надути фрази, искам само факти.

— Значи, понеже дюкянът на майка Трианон продължаваше да се инати и да стои затворен…

— Един дюкян не може да се инати. Препоръчвам ти телефонния стил… Даже негърския.

— Значи дюкянът…

— Вече каза това.

— Ах! Досаждаш ми най-после.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти кажа, че този дюкян е бил нает от някаква госпожица Лоранс Мартин.

— Видя ли, че нямаше нужда да държиш речи? Вехтошарката ли е Лоранс Мартин?

— Не. Проверих при нотариуса. Лоранс Мартин е по-възрастна от петдесет години.

— Тогава тя трябва да е пренаела дюкяна или пък е оставила някого на мястото си.

— Точно така… Тя е оставила вехтошарката… Която според събраните от мене сведения трябва да е сестра на Лоранс Мартин…

— Къде живее?

— Невъзможно бе да узная. Договорът за наемането е отпреди двайсет години и посоченият в него адрес не е верен.

— Как си плаща наема?

— Чрез един много стар куп човек. Бях съвсем объркан, но тази сутрин щастието ми се усмихна.

— Толкова по-добре за тебе. Накъсо?

— Накъсо, тази сутрин научих в Префектурата, че някаква дама предлагала на Лекурсьо, общинския съветник, петдесет хиляди франка рушвет, ако измени заключението па един рапорт, който той се готвел незабавно да внесе. Господин Лекурсьо се радва на доста двояка репутация и за да се реабилитира от един скорошен скандал, незабавно предупредил полицията. Предаването на парите трябва да стане след малко в кантората, където господин Лекурсьо стои всеки ден на разположение на своите избиратели и която се намира отсреща. Двама агенти са скрити в съседна стая, откъдето ще констатират опита за подкуп.

— Жената казала ли си е името?

— Не, не го е казала. Но по една случайност господин Лекурсьо я познава, понеже й е вършил работа, за която тя не си спомняше.

— Да не е Лоранс Мартин?

— Да, Лоранс Мартин.

д’Енерис се зарадва.

— Чудесно. Съучастническата връзка, която съединява Фажерол с майка Трианон се простира сега до Лоранс Мартин. А пък всичко, което доказва двуличието на този господин Фажерол, ми прави удоволствие. Къде е кантората на общинския съветник?

— В партера на отсрещната къща. Със само два прозореца. Отзад има чакалня, която, както кантората, има вестибюл.

— Само това ли искаш да разкажеш?

— Не. Но времето напредва. Вече е два часът без пет минути и…

— Кажи все пак. Да не се касае за Арлет?

— Да.

— Я кажи какво има?

— Видях я вчера твоята Арлет — каза Бешу с оттенък на подигравка в гласа.

— Как! Нали ми каза, че е напуснала Париж?

— Не го е напуснала.

— Ти срещна ли я? Сигурен ли си?

Бешу не отговори. Той внезапно стана наполовина и се залепи за стъклото.

— Внимание, тази Мартин…

И действително една жена слезе на отсрещния тротоар от едно такси и плати на шофьора. Беше висока и облечена твърде просташки. Лицето й бе твърдо и увехнало. Бе на около петдесет години. Тя влезе отсреща в коридора, чиято врата остана отворена.

— Това е положително — каза Бешу, канейки се да излезе. Д’Енерис го хвана за ръката.

— Защо ме подиграваш?

— Ти си луд! Аз съвсем не те подигравам.

— Не лъжи! А преди малко, когато приказваше за Арлет?

— Но, дявол такъв, пусни ме да изтичам насреща.

— Няма да те пусна, докато не ми отговориш.

— Слушай тогава: Арлет чакате някого в една съседна на тяхната улица.

— Кого?

— Фажерол!

— Лъжеш.

— Видях с очите си. Те тръгнаха заедно.

Бешу успя да се отскубне и преминаха на отсрещния тротоар, но не влезе в къщата. Беше разколебан.

— Не — каза той. — Ще останем тук. За предпочитане е да проследим тази Мартин в случай, че се отърве от поставената й клопка. Какво ще кажем?

— Съвсем не ме интересува — отвърна весело възбуденият д’Енерис. — Става дума за Арлет. Качва ли се при майка й?

— Остави ме на мира!

— Слушай, Бешу, ако не ми отговориш, ще предупредя Лоранс Мартин. Не си ли виждал майката на Арлет?

— Арлет не е напускала Париж. Всеки ден излиза и се връща чак за вечеря.

— Лъжа! Или казваш това, за да ме ядосат… Аз познавам Арлет… Тя е неспособна…

Минаха седем или осем минути. Д’Енерис се разхождате мълчаливо, като биеше крак и се блъскаше в минувачите. Бешу следете с приковани във входа очи. Внезапно видя, че жената излезе. Тя набързо ги погледна и се отдалечи с много ускорена походка, видимо неспокойна.

Бешу тръгна след нея. Но когато дойде до една гара на метрото, тя слезе и се качи на пристигащия влак. Бешу не успя да я Догони. Той помисли да телефонира от следващата спирка, но се сети, че само ще си изгуби времето, и се отказа.

— Изпуснах я! — каза на д’Енерис.

— Не се съмнявам! — изкиска се той, доста развеселен от неуспеха на Бешу. — Ти направи точно обратното на това, което’ трябваше да направиш.

— Какво трябваше да направя?

— Да влезеш при господин Лекурсьо още в началото и сам да се заемеш с арестуването на госпожа Мартин. Вместо да сториш това, ти започна да ме дразниш с Арлет и да отговаряш на въпросите ми и накрая, ето че ти си отговорен за това, дето стана вътре.

— И какво стана?

— Да отидем да видим! Но което си е право, никак не действаш тактично.

Бешу се изкачи до галерията на общинския съветник. Там завари пълен безпорядък и смут. Двамата полицаи, поставени да наблюдават, викаха и се движеха като луди. Вратарката също беше там и викаше. Наемателите се трупаха.

На едно канапе сред кантората господин Лекурсьо агонизираше с пробито чело и обляно в кръв лице. Той почина, без да проговори.

С няколко думи полицаите разказаха на Бешу какво беше станало. Те бяха чули, когато госпожа Мартин подновила своето предложение и преброила банкнотите, и се канеха вече да нахълтат в кантората, когато твърде прибързаният господин Лекурсьо направил грешка и извикал. Като преодоляла опасността, жената затворила вратата и те останали вътре.

Тогава те поискали да й препречат пътя за бягство, като минат през друга врата във вестибюла. Но тази втора врата също не се отваряла, въпреки че не можела да бъде заключена отвън нито с брава, нито с райбер. Те започнали да блъскат с всички сили. В този момент се чул изстрел.

— Но госпожа Мартин била вече навън — каза Бешу.

— Та никой не казва, че тя е убийцата — възрази един от полицаите.

— А кой може да е?

— Не друг освен един смачкан старец, който седеше на скамейката във вестибюла. Той беше поискал среща от господин Лекурсьо и той щеше да го приеме след посещението на жената.

— Това трябва да е бил без съмнение някой от съучастниците й — каза Бешу. — Но как беше затворил втората врата?

— С помощта на едно желязо с кука, което бе заврял под вратата. Беше невъзможно да го избутаме.

— И какво е станало с него? Никой ли не го е срещнал?

— Аз го срещнах — отговори портиерката. — Като чух изстрела, изскочих от будката си. Един старец, който спокойно слизаше, ми подхвърли: „Бият се горе. Качете се да видите.“ Вероятно той е извършил престъплението. Но как да се усъмниш в него? Един изтощен старец… който едва се държи на краката си… и който на всичко отгоре куца…

— Какво, куца ли? — извика Бешу. — Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна съм. Старецът куцаше много чувствително.

Бешу промълви:

— Топа е съучастникът на Лоранс Мартин. Като е забелязал, че тя е в опасност, е премахнал господин Лекурсьо.

Както слушаше, д’Енерис разглеждате папките на разхвърляните по масата дела. Той запита:

— Не знаеш ли за кой рапорт се касае и какво е искала да получи Лоранс Мартин?

— Не, господин Лекурсьо не бе определил точно. Касаело се за изменението па смисъла на някои от проектите, с които е бил натоварен общинският съветник.

д’Енерис четеше написаните върху папките заглавия: Проект за кланицата… Проект за кварталните хали… Проект за продължаване на улица „Вийен дьо Маре“… Проект…

— За какво мислиш? — попита го Бешу, който се разхождаше из стаята, разгневен от станалото. — Мръсна работа, нали?

— Коя работа?

— Това убийство…

— Казах ти вече, че цялата тая работа никак не ме интересува. Какво мислиш, че ми става от това, дето този гешефтар е убит и дето ти действа като формен идиот!

— Но — възрази Бешу — ако Лоранс Мартин е убийца, то и Фажерол, когото ти смятат за неин съучастник…

д’Енерис процеди ядовито през зъби:

— Фажерол също е убиец… Фажерол е разбойник.

— Съжалявам този Фажерол. Ако някога ми падне в ноктите и ако не ми падне, да не ме наричаш с истинското ми име…

Той млъкна внезапно, сложи си шапката и излезе. Един автомобил го закара на улица „Вердие“, у Арлет. Бе три часът без десет минути.

— Ах! Господин д’Енерис — викна госпожа Масол. — Колко дълго не сме ви виждали! Арлет много ще се ядосва.

— Но тя не е ли вкъщи?

— Не, всеки ден по това време се разхожда. Интересно е даже как не сте я срещнали.