Морис Льоблан
Загадъчният дом (6)

Глава шеста
ТАЙНАТА НА СЕМЕЙСТВО МЕЛАМАР

д’Енерис бе привидно спокоен. Не се ядосваше. Не псувате. Но вътрешно бе побеснял. Погледна часовника си:

— Седем. Да вечеряме. Ето насреща една малка кръчма. В осем ще започнем да действаме.

— Защо не още сега? — попита Бешу.

Те седнаха в един ъгъл сред дребни чиновници и шофьори и д’Енерис отговори:

— Защо ли? Защото не зная какво да предприема. Действах наслуки, като се стараех да предотвратя възможните удари. Но е късно и всеки ме съсипва. Нужно е да дойда на себе си, да разбера… Защо ли пък този Фажерол изведе Режин и Арлет? Онова, дето мога да предположа за подобен човек, никак не ме успокоява.

— Вярваш ли, че след час ще се досетиш?

— Винаги трябва да си отделяме известно време. Това ни помага да се досещаме.

Човек би сметнал, че д’Енерис никак не се тревожи, защото той се хранеше с добър апетит и даже приказваше за най-обикновени неща. Но от нервните движения се отгатваше напрежението му. Той смяташе положението за твърде сериозно. Когато станаха към осем часа, каза на Ван Хубен:

— Осведомете се по телефона за графинята. След малко Ван Хубен съобщи:

— Нищо ново, ми каза камериерката. Тя е добре, вечеря.

— Тръгвайте!

— Къде? — запита Бешу.

— Не зная. Да вървим. Трябва да действаме. Трябва — повтори бързо д’Енерис. — Като си помисля само, че и двете са в ръцете на този тип…

Те слязоха пешком от височините на Монмартр и се отправиха към Операта. По пътя Жан си изливаше яда в къси фрази.

— Как ни разиграва този Антон Фажерол! Но той скъпо ще ми плати за това! Докато ние прахосвахме усилията си, той действаше. И то с каква енергия! Кой е той? Какво иска? Приятел на графа ли, както може да се съди по писмото му? Или пък враг? Съучастник или противник? И във всеки случай какво преследва с отвличането на двете жени, вече отвличани веднъж?… Какво цели, като ги отвежда заедно? И защо Арлет не ми се обади?

Той дълго мълча. Размишляваше, тропайки с крак и блъскайки минувачите.

Бешу внезапно каза:

— Знаеш ли къде сме?

— Да. На моста „Конкорд“.

— Значи недалече от улица „Юрфе“.

— Зная, че не сме далече от улица „Юрфе“ и хотел „Меламар“.

— Тогава?

д’Енерис го хвана за ръка.

— Бешу, в тази афера не можем да се ръководим нито от отпечатъци на пръсти, нито от следи от стъпки… нищо… нищо… освен ума. И най-вече инстинкта. При това аз дойдох тук, воден само от инстинкта си. На това място се случи всичко, тук бяха доведени Режин и Арлет. И против волята ми, в ума ми изпъкват постланият с плочки вестибюл, двайсет и петте стъпала на стълбите, салонът…

Те минаха покрай Националното събрание. Бешу извика:

— Това е невъзможно! Защо ли пък този човек бе повторил онова, дето друг вече е направил? И то при много по-опасни за него обстоятелства?

— Именно това ме озадачава, Бешу. Ако той е рискувал с оглед успеха на своите проекти, колко ли страшни тогава са тези проекти?

— Но в този хотел не може да се влиза току-така! — възрази Бешу.

— Не се ядосвай заради мене, Бешу! Влизал съм и денем, и нощем, и то без стария Франсоа да забележи това.

— А той, Антон Фажерол? Как мислиш, че е влязъл? И още повече — че е вкарал и двете дами?

— С помощта на Франсоа, то се знае! — изсмя се д’Енерис.

Приближавайки, той забързваше, като че виждаше нещата по-ясно и с по-голямо безпокойство схващаше събитията, на които трябвате да се попречи.

Той отмина и улица „Юрфе“, заобиколи къщите, които обкръжаваха хотела, и тръгна по безлюдната улица, където бе разположена градината и задната фасада.

Над павилиона намери малката вратичка, през която Арлет бе избягала. Д’Енерис имате ключове от вратата и от катинара и отвори. Пред тях се простираше градината. Хотелът бе потънал в пълен мрак. Ролетките на прозорците бяха спуснати.

Както Арлет, но в противоположна страна, те тръгнаха по тъмната линия на дърветата. Когато стигнаха на десет крачки от къщата, груба ръка хвана рамото на д’Енерис.

— Е, какво? — прошепна той, като се приготви за отбрана.

— Аз съм — каза един глас.

— Кой сте? Ах! Ван Хубен!… Какво искате?

— Диамантите си!…

— Диамантите ли?

— Всичко ме кара да вярвам, че сега ще ги намерите. Но, закълнете ми се…

— Оставете ни на мира! — изсъска извън себе си д’Енерис, като блъсна Ван Хубен, който се спъна от една купчина пръст.

— Пречите ни… Следете оттук…

— Заклевате ли се?…

д’Енерис наново тръгна с Бешу. Ролетките на площадката бяха спуснати. Въпреки това той се покатери по балкона, погледна, ослуша се и скочи на земята.

— Свети. Но вътре нищо не се вижда и нищо не се чува.

— Значи напразно сме дошли?

— Колко си глупав!

Откъм градината през ниска врата се влизате в мазето. Той слезе по една стълба, премина през отрупано със саксии помещение и влезе в осветения от единствена електрическа крушка вестибюл. Нямате никой. Изкачи се по стълбата, предупреждавайки Бешу да мълчи. Срещу стълбището бе салонът и вдясно от него — един будоар, който не бе използван и който той добре познаваше, тъй като вече бе ровил в него.

Влезе, обходи в мрака стената, разделяща двете помещения, и безшумно отвори двукрилата врата, която обикновено не се използвате. Знаеше, че зад тази врата има завеса, продупчена на няколко места, и през нея можете да се наблюдава вътрешността на салона.

Дочуха шума на стъпките на разхождащите се в салона хора. Но звук от гласове нямаше.

д’Енерис натисна с ръка рамото на Бешу, като че искаше да му предаде своите впечатления.

Завесата бе малко отместена. Те почакаха миг, долепиха очи до нея и загледаха.

Сцената, която видяха, не им се стори от онези, дето изискват намеса. Седнали редом на едно канапе, Арлет и Режин гледаха висок рус господин, който се разхождаше из стаята. Това бе човекът, когото те срещнаха в „Малкият Трианон“, авторът на писмото до господин Меламар.

Никой от тримата не приказваше. Младите жени никак не изглеждаха загрижени и Антон Фажерол никак не бе войнствен, нито заплашителен, нито дори неприятен. Напротив, изглеждаше, че тези хора чакат. Често обръщаха погледи към вратата, водеща към стълбата. Антон Фажерол отиде, отвори я и се ослуша.

— Не ви ли безпокои нещо? — го попита Режин.

— Нищо — отговори той.

И Арлет добави:

— Отговорът беше положителен и го получих, без да настоявам. Сигурни ли сте, че слугата ще чуе звънеца?

— Ще го чуе, както го чу, когато ние звъннахме… При това той, заедно с жена си, седи в двора и вратите са отворени.

д’Енерис отново стисна рамото на Бешу. Те се питаха какво щеше да става и кое бе лицето, чието посещение Арлет и Режин очакваха.

Антон Фажерол седна до младото момиче и заприказва ниско и оживено. В разговора им можеше да доловиш интимност. Мъжът изглеждаше твърде усърден и се навеждаше към нея повече, отколкото бе потребно, без тя да се обижда от това. Но те внезапно се разделиха и Фажерол стана. Откъм двора позвъниха два пъти. След къса пауза позвъниха още два пъти.

— Това е сигналът — каза Фажерол и забърза към изхода. Измина минута. Гласовете размениха няколко думи. После той се завърна с жена, която д’Енерис и Бешу веднага познаха: графиня Дьо Меламар.

Рамото на Бешу бе стиснато с такава сила, щото той едва не извика. Появяването на графинята стресна двамата мъже. Д’Енерис всичко бе предвидил, но не и това, че тя ще напусне своето скривалище и ще дойде на устроената от врага среща.

Беше бледа и задъхана. Ръцете й леко трепереха. Гледаше със страх това помещение, в което не бе се връщала след драмата на тези две жени, чиито показания я бяха накарали да избяга и бяха погубили брат й. Тя каза на своя посрещач:

— Антон, благодаря ви за вашата преданост. Приемам я като проява на нашето бившо приятелство… без много надежда.

— Имайте доверие, Жилбер! — каза той. — Не виждате ли, че успях да ви намеря.

— Как?

— Чрез госпожица Масол, която аз посещавам и която можах да склоня във ваша полза. По мое настояване тя разпита Режин Обри, на която Ван Хубен бе открил вашето скривалище. Самата Арлет Масол ви телефонира тази сутрин, за да ви помоли да дойдете.

Жилбер направи с глава знак на благодарност и отговори:

— Дойдох крадешком, Антон, без знанието на човека, който ме покровителстваше досега и комуто съм обещала да не правя нищо без негово знание. Познавате ли го?

— д’Енерис ли? Да, от това, дето ми каза за него Арлет Масол. Тя също съжалява, че действа без негово знание. Но трябвате така да стане. Аз се опасявам от всичко.

— От този човек не бива да се опасявате, Антон.

— Повече, отколкото от всеки друг. Наскоро пак го срещнах в дюкяна на една вехтошарка, която от седмици вече търсеха и която бе препродала откраднатите на брат ви вещи. Той бе там заедно с Ван Хубен и полицая Бешу и аз почувствах върху себе си неговия недружелюбен и подозрителен поглед. Даже се опита да ме проследи. Какво искаше, не зная.

— Той би могъл да ви помогне…

— Никога! Да сътруднича с този авантюрист, за когото не се знае откъде идва… С този съмнителен и лукав Дон Жуан, който всички ви е завладял? Не, не и не. И без това не преследваме една и съща цел. Моята е да установя истината, а неговата да обсеби диамантите.

— Откъде знаете?

— Отгатвам го. Ролята му ми е ясна. Освен това, доколкото разбрах, такова е и мнението на Ван Хубен и Бешу.

— Погрешно мнение — каза Арлет.

— Може би, но аз действам тъй, сякаш то е правилно. Д’Енерис слушаше с голямо внимание. Инстинктивно и твърде остро изпитваше същата неприязън към този човек, каквато и той към него. Мразеше го още повече заради откритото му лице и откровената му услужливост. Какво ли бе станало между него и Жилбер в миналото? Дали я е обичал? И сега как бе успял да спечели симпатиите и послушанието на Арлет? Графиня Дьо Меламар дълго мълча. Най-сетне промълви:

— Какво трябваше да направя? Той посочи Арлет и Режин.

— Да им внушите, че неправилно ви набеждават. Аз успях да ги разколебая със своите доводи и да подготвя тази среща. Сега само вие можете да довършите моето дело.

—Как?

— С разговор. В тази неразбрана афера има факти, правещи я още по-неясна, върху които правосъдието се базира, за да вземе своите неопровержими решения… Има също… или онова, дето го знаете.

— Аз нищо не зная.

— Знаете някои неща… Знаете причините, дето ви накараха, вашия брат и вас, да не се защитавате.

Тя каза с досада:

— Всяка защита е безполезна.

— Но аз не искам да се защитавате, Жилбер — викна той живо. — Аз ви питам за причините, които ви карат да не се защитавате. Нито дума за събитията. Добре. Но вашето душевно състояние, преживяванията ви, всичко, за което Жан д’Енерис напразно ви е разпитвал… Онези неща, които аз отгатвам, които познавам, Жилбер, понеже съм живял тук, при вас, в този хотел и понеже постепенно открих тайната на семейство Меламар. Всичко, което бих могъл да обясня. Ваш дълг е да ги кажете, Жилбер, защото само вашият глас ще убеди Арлет Масол и Режин Обри.

С подпрени на коленете лакти и глава между ръцете, тя промълви:

— Няма смисъл!

— Няма ли смисъл, Жилбер? Утре, както научих, ще има очна ставка между тях и вашия брат. Ако техните показания бъдат по-колебливи и по-неточни, какви доказателства ще останат на правосъдието?

Тя бе съвсем изнемощяла. Всички тези доводи й се струваха незначителни и празни. Каза това и добави:

— Не… Не… Не би послужило за нищо… Остава само мълчанието.

— И смъртта — каза той. Тя вдигна глава.

— И смъртта?

Той се наведе над нея и добави сериозно:

— Жилбер, установих връзка с брат ви. Писах му, че и двамата ще ви спася и той ми отговори.

— Отговори ли ви, Антон? — попита тя с блестящи от възбуда очи.

— Ето неговата бележка. Няколко думи… Четете. Тя погледна записката на брат си и прочете:

— Благодаря. Ще чакам до вторник вечер. Ако ли не… Развълнувана, тя прошепна:

— Вторник… Това е утре.

— Да, утре. Ако утре вечер, след очната ставка, Адриен дьо Меламар не бъде освободен или не се открие възможност за освобождаване, той ще умре в килията си. Не мислите ли, Жилбер, че трябва да се направи опит да бъде спасен?

Тя трепереше, мълчалива и със закрито лице. Арлет и Режин я наблюдаваха с безкрайно състрадание. Сърцето на д’Енерис се сви. Колко пъти се бе опитвал да надвие упоритостта й и мълчанието й. Сега бе победена. През сълзи, толкова ниско, щото едва се чуваше, тя промълви:

— Не съществува никаква тайна на семейство Меламар… Да признаем, че съществува такава тайна, би било равносилно да се опитаме да заличим грешките, които онези от предишния век са можели да извършат и които ние с брат ми бихме извършили. Но ние нищо не сме направили… И както сега сме невинни, така невинни са били и Жюл, и Алфонс дьо Меламар… Доказателства за това няма да ви дам. Не мога да ви дам. Всичките доказателства са против нас, нито едно не е в наша полза… Но ние положително знаем, че не сме откраднали… Това можем да знаем, нали? Аз знам, че нито Адриен, нито аз сме довеждали тук тези млади жени… Че не сме взели диамантите и не сме скрили туниката. Това го знаем. Знаем още, че същото нещо е станало и с нашия дядо и с баща му. Това е една свещена истина, която баща ми ни предаде и която той узнал от онези, дето са били набедени… Честта и почтеността са присъщи на семейството Меламар… Ако проследите историята ни, не ще откриете никаква слабост. Защо те биха действали така, внезапно, без причина? Били са богати и почитани. Защо без причина аз и брат ми бихме изневерили на нашето минало… И на миналото на цялото семейство.

Тя млъкна. Бе приказвала така трогателно и с такъв отчаян тон, щото двете жени се развълнуваха. Със свито от болка лице Арлет се приближи и каза:

— А тогава, госпожо… Тогава?

— Тогава — отговори тя — ние сме жертва на не знам какво нещо… Именно това е тайната, дето е против нас. В трагедиите, които се играят в театъра, представят семейства, преследвани от съдбата през редица поколения. Върху нас през три четвърти век вече нещастията непрестанно се сипят. В началото Жюл дьо Меламар навярно е можал и навярно е искал да се защитава, въпреки ужасните доказателства, които е имало против него. За нещастие той полудял от възмущение и починал в затвора от мозъчен кръвоизлив. Двадесет и пет години по-късно синът му Алфонс не оказал никаква съпротива, когато против него се струпали други, също така ужасни доказателства. Заобиколен от всички страни, уплашен, че е безсилен, и спомняйки си голготата на своя баща, той се самоубил.

Жилбер дьо Меламар наново млъкна и наново Арлет, която стоеше разтреперана пред нея, каза:

— После, госпожо, моля ви да продължите… Графинята отговори:

— После в нас се роди една легенда… Легендата, че проклятие виси над този злокобен хотел, където са живели бащата и синът и където те, единият, както и другият, са били притиснати от доказателствата за неизвършени от тях престъпления. Съсипана също и тя, вместо да се бори за възстановяване честта на своя съпруг, вдовицата се оттеглила в провинцията при своите родители, отгледала там сина си, нашия баща, вдъхнала му омраза против Париж, накарала го да се закълне, че няма да стъпи в хотела „Меламар“, оженила го в провинцията… И така го спасила от катастрофата, дето е щяла да смаже и него.

— Щяла да смаже и него ли? — запита Арлет. — По какво заключавате?

— Да, да — викна живо графинята. — Да, щяла е да смаже и него, както другите, защото тук, в този хотел, витае смъртта. Тук именно злият дух на семейство Меламар ни притиска и ни събаря. И именно защото след смъртта на родителите ни ние с брат ми му се възпротивихме, затова понасяме последствията на неизбежния закон. Още в първите дни, когато, идвайки от провинцията, пълни с надежда, забравяйки миналото, и щастливи, се върнахме във фамилния дом, и прекрачихме прага на жилището на улица „Юрфе“, още в първите дни ние почувствахме угрозата на тази тайнствена опасност. Най-много я почувства брат ми. Аз не дотолкова, защото се ожених, разведох се и имах щастливи, както и нещастни дни. Адриен стана мрачен — неговото предчувствие бе толкова силно и толкова болезнено, щото той реши да не се жени. По такъв начин, като прекъсва рода Меламар, той предотвратява ударите на съдбата и прекъсва последователността на нещастията. Реши да бъде последен от рода Меламар. Страх го беше.

— Страх ли? От какво? — запита Арлет с пресипнал глас.

— От онова, което щеше да се случи, от онова, което се случи след петнайсет години.

— Нищо ли не го предвещаваше?

— Не. Но съзаклятието се заплиташе в мрака. Неприятелите бродеха около нас. Обсадата на жилището ни постепенно се стесняваше. Предупредени бяхме за внезапната атака.

— Каква атака?

— Онази, дето бе извършена преди няколко седмици. Случката бе съвсем обикновена, но представлявате страшно предупреждение. Една сутрин брат ми забеляза, че липсват предмети, съвсем незначителни предмети: едно въже за звънец, една част от свещник, които бяха нарочно избрани сред много по-ценни предмети, за да ни се даде знак, че часът е настъпил…

Тя помълча, после довърши:

— Че часът е настъпил… И че мълнията скоро ще падне върху главите ни.

Тези думи тя произнесе с почти мистичен ужас. Очите й блуждаеха. В нейното държание се чувстваше онова, което тя и брат й са изпитали при своето очакване…

Тя добави още, и думите й изразяваха ужаса, в който ги бе хвърлила „мълнията“, както казваше тя:

— Адриен се опита да се противопостави. Той даде обявление, с което издирваше изчезналите вещи. По такъв начин, както казваше сам, той искал да омилостиви съдбата. Ако хотелът си възвърнеше онова, дето му бе взето, ако предметите застанеха отново на свещеното си място, което заемаха от век и половина, нямаше вече да бъдат настроени против нас онези тайнствени сили, които тормозеха рода Меламар. Празна надежда. Какво можеш да направиш, когато човек е предварително осъден? Един ден вие двете влязохте тук. Ние никога не бяхме ви виждали преди това, а вие ни обвинихте в неща, които не разбирахме… И всичко свърши. Не можехме да се защитаваме, нали? Бяхме внезапно обезоръжени и оковани. Мракът, обвиващ Жюл и Алфонс дьо Меламар ни обви и нас. Същата развръзка щеше да сложи край на нашите изпитания… Самоубийството… Смъртта… Ето нашата история. Когато работите вземат такъв обрат, не остава друго освен примирението и молитвата. Съпротивата е равна на светотатство, тъй като тези изпитания ни се изпращат от самата съдба. Но какви мъки! Какъв товар носим вече от един век!…

Жилбер свърши своя разказ и наново изпадна в онази апатия, в която стоеше от деня на нещастието. Впечатлението, че някои факти от разказа й са невероятни и несъвместими, бе смекчено от голямото съжаление и уважението, което вдъхваха нейните нещастия. Антон Фажерол, дотогава не бе продумал нито дума, приближи до нея и с уважение й целуна ръка. Арлет заплака. По-чувствителна, Режин също бе трогната.