Морис Льоблан
Загадъчният дом (5)

Глава пета
НЕ Е ЛИ ТОВА НЕПРИЯТЕЛЯТ?

Нищо не е по-увлекателно от подробния разказ за едно съдебно дирене, особено когато се касае за позната афера, за която всички са приказвали и за която всеки си е съставил вярно или погрешно мнение. Целта на тази книга е, значи, да открие онова, дето обществото не знае и дето правосъдието не успява да изясни. Или с други думи — да опише делата на Жан д’Енерис, тоест на Арсен Люпен.

Да припомним само колко напразен бе разпитът. Двамата стари слуги, въпреки че се възмущаваха, задето смеят да се съмняват в техните господари, на които те служеха от години, не можаха да кажат нищо за тяхно оправдание. Урсул напускаше кухнята само сутрин, когато отиваше за покупки. Звънете ли се, което бе рядко, тъй като рядко идваха посетители, Франсоа се обличаше и отиваше да отвори.

След щателна проверка се оказа, че не съществува никакъв таен изход. Малката стаичка до салона, която навремето била използвана за поставяне на легло, сега служеше като склад за непотребни вещи. Никъде не бе намерено нищо подозрително или подправено.

В двора нямаше никакви помещения. Никакъв автомобилен гараж. Установи се, че графът знае да шофира, но ако имаше автомобил, къде го оставяше? Къде бе неговият гараж?… Всички тези въпроси не можаха да бъдат изяснени.

Освен това графинята продължаваше да се укрива, а графът постоянно мълчеше, като отказваше да дава обяснения както по някои съществени въпроси, така и за своя частен живот.

При това един факт трябва да бъде запомнен, защото той изплува над цялата тази афера и измени общата представа, която мигновено си бяха съставили в съдебните среди, пресата и обществото. Фактът, който Жан д’Енерис познаваше от самото начало и който той искаше да разчопли, е следният: В хиляда осемстотин и четиридесета година прадядото на сегашния граф — Жюл дьо Меламар, най-прочутият от рода Меламар, генерал на Наполеон, дипломат през реставрацията, — бил арестуван за кражба и убийство. Той умрял от кръвоизлив в килията си. Щателно проучили въпроса. Търсили в архивите. Пробудили се известни спомени. Бил намерен твърде важен документ. В хиляда осемстотин шейсет и осма синът на горния Меламар, дядото на граф Адриен Алфонс дьо Меламар, ординарец на император Наполеон III, бил набеден в кражба и убийство. Той си пръснал черепа в хотела си на улица „Юрфе“, а императорът потушил аферата.

Припомнянето на този двоен скандал направи силно впечатление. Веднага прикачиха нов епитет на съвременната драма: „атавизъм“. Братът и сестрата не притежаваха големи богатства, но се радваха на известно охолство, тъй като имаха хотел в Париж и замък в Турания и се занимаваха с обществени и благотворителни дела. Така че кражбата на диамантите в Операта не можеше да се обясни само с алчността. Не това бе атавизъм. В семейство Меламар имаше вроден инстинкт, който ги подтикваше към кражба. Братът и сестрата бяха наследили това от своите прадеди. Без съмнение те бяха откраднали, за да си осигурят по-добър живот от този, който можеха да водят при сегашните си средства. Или пък — вследствие на много силно изкушение, но най-вече от атавистична нужда.

И като свря дядо Алфонс дьо Меламар, граф Адриен бе също поискал да се самоубие. Също атавизъм.

За диамантите, за отвличането на двете млади жени, за времето през часовете, когато бяха извършени двете престъпления, намерената в библиотеката туника, за всичко онова, дето съставяше тайнствената страна на тази афера, той твърдеше, че не знае нищо. За него всичко това изглеждате, че се е случило на някоя друга планета.

Той се защити само по обвинението за Арлет Масол. Каза, че от неговите връзки с една омъжена жена се родило момиченце, което той много обичал и което умряло преди няколко години. Това много го натъжило. Арлет приличала на неговото момиче и той затова два или три пъти несъзнателно я проследил. Енергично отхвърли обвинението на девойката, в което тя твърдеше, че се опитал да я спре в безлюдната улица.

Така изминаха петнайсет дни, през които полицаят Бешу разви най-голяма и най-безплодна дейност. Ван Хубен, който го следеше на всяка крачка, се оплакваше:

— Изгубени! Казвам ви, че са изгубени.

Бешу стискаше юмруци.

— Вашите диаманти ли? Все едно че ги държа в ръцете си. Улових Меламар, ще намеря и тях.

— Сигурен ли сте, че не се нуждаете от д’Енерис?

— За нищо на света? Предпочитам всичко да загубя, отколкото да се обърна към него.

Ван Хубен възразяваше:

— Лесно ви е на вас! Но диамантите ми струват повече от самолюбието ви.

От друга страна, Ван Хубен не пропускаше да насърчава Жан д’Енерис, когото срещаше всеки ден. Винаги, когато отиваше в усамотеното жилище, където криеше Жилбер дьо Меламар, той заварваше там Жан д’Енерис, седнал пред краката на графинята да я утешава, да й вдъхва надежда, обещавайки й, че ще спаси брат й от смъртта и безчестието. Напразно се мъчеше да получи от нея сведения, които биха могли да го насочат. Когато пък отиваше да покани Режин Обри на вечеря, Ван Хубен и там заварваше д’Енерис.

— Оставете ни на мира, Ван Хубен! — казваше красивата актриса. — Аз не мога вече да ви гледам даже и на портрет след всички тези истории.

Вай Хубен не се отчайваше; викате настрапа д’Енерис и го питаше:

— Е, какво, драги приятелю, а диамантите ми?

— Съвсем други работи ми се въртят в главата. Режин и Жилбер ми заемат цялото време, едната след обяд, другата вечер.

— А сутрин?

— Арлет. Това дете е за обожаване: мила, умна, досетлива, щастлива и затрогваща; проста като дете и тайнствена като истинска жена. И толкова честна! По една случайност й целувах бузите първата вечер. Но сега не може! Ван Хубен, мисля, че пред всички предпочитам Арлет.

д’Енерис казваше истината. Неговата слабост към Режин се -бе превърнала в добро приятелство. С Жилбер се срещаше само защото се надяваше, но напразно, да изтръгне признания. От девойката той бе очарован и сутрин прекарваше времето си при нея. Тя имаше особен чар, който се дължеше едновременно на дълбоко простодушие и на правилно разбиране смисъла на живота. Всичките й неосъществени мечти за подпомагане на нейните колежки звучаха като осъществени, когато тя започваше усмихнато да приказва за тях.

— Арлет, Арлет — казваше й, — не познавам друг, нито по-прост, нито по-загадъчен човек от тебе.

— Аз загадъчна? — питаше тя.

— Да, понякога. Разбирам те напълно, с изключение само на едно, в което не мога да проникна и което, интересно защо, не съществуваше, когато за първи път те видях. Всеки ден тази тайна расте. Както предполагам, любовна е, нали?

— Не е възможно! — отвръщаше тя през смях.

— Да, любовна… Не обичат ли някого?

— Някого? Аз обичам всички!

— Не, не — настояваше той. — В живота ти има нещо ново.

— Вярвам ви, че има ново! Отвличане, тревоги, проверки, разпити, множество хора, които ми пишат: шум, много шум около мене! Всичко това е достатъчно, за да накара една малка манекенка да си изгуби ума!

Той замълчаваше и я гледаше с любов.

В същото време дознанието никак не напредваше. Двайсет дни след арестуването на господин Меламар продължаваха да събират безпредметни свидетелски показания и да правят безплодни обиски. Всички следи бяха лоши и всички предположения — погрешни. Не можаха дори да намерят първия шофьор, който бе откарал Арлет от хотел „Меламар“ до Площада на победите.

Ван Хубен отслабна. Не намираше вече никаква връзка между арестуването на графа и кражбата на диамантите и никак не се стесняваше да оспорва гласно качествата на Бешу.

Един следобед двама мъже позвъниха на партера, където живееше д’Енерис, близо до парка „Монсо“. Слугата им отвори и те влязоха.

— Вън! — викна д’Енерис, когато дойде при тях. — Ван Хубен, Бешу! Както виждам, никак не сте горди!

Те му споделиха своето затруднение.

— Това е една от онези афери, дето мъчно се поддават — призна унило Бешу. — Нямам щастие.

— Нямат щастие всички кратуни като тебе — каза д’Енерис. — Но хайде, ще бъда снизходителен. Обаче искам пълно подчинение, разбирате ли?

— Съгласен съм — заяви Ван Хубен, развеселен от доброто настроение на д’Енерис.

— А ти, Бешу?

— Заповядай! — каза глухо Бешу.

— Ще оставиш настрана Префектурата, ще седнеш върху паркета, ще заявиш, че тези хора там са негодни за нищо, и ще ми дадеш гаранции.

— Какви гаранции?

— Гаранции за честно сътрудничество. Докъде са стигнали там?

— Утре ще има очна ставка между графа, Режин Обри и Арлет Масол.

— По дяволите! Трябва да бързаме. Нищо ли не е останало скрито от обществото?

— Почти нищо.

— Разказвай!

— Меламар е получил бележка, която е намерена в килията му. Тя съдържа следното: „Всичко ще се нареди. Гарантирам. Кураж.“ Събрах сведения. От тази сутрин знам, че тази бележка му е била предадена чрез келнера на ресторанта, откъдето вземаме яденето за графа, и ми призна, че той е отговорил.

— Имаш ли точно описание на лицето, написало бележката?

— Да.

— Отлично! Ван Хубен, тук ли е автомобилът ви?

— Да.

— Тръгвайте!

— Къде?

— Ще видите.

Качиха се в автомобила и д’Енерис продължи:

— Има една точка, Бешу, която ти пренебрегваш и която ми се струва съществена. Какво значи направеното от графа обявление във вестниците няколко седмици преди аферата? Какъв интерес е имал той да издирва ония дреболии? И какъв интерес е ръководил крадците, за да предпочетат дреболиите пред толкова ценни предмети, събрани в хотела на улица „Юрфе“. Едничкият начин да изясним тази работа бе да се отнеса до добрата жена, която ми продаде частта от свещника, въжето от звънеца и останалите дреболии за нищожната сума от тринайсет франка и половина. Това и направих.

— И какъв е резултатът?

— Отрицателен досега, но надявам се, подир малко вече ще бъде положителен. Още на другия ден след събитията намерих жената от вехтошарския магазин и тя си спомни, че вещите са били продадени за сто су от прекупвачка на стари вещи. Името й? Адресът й? Моята търговка не ги знаеше. Но е сигурна, че антикварят господин Гредин, довел прекупвачката, ще може да ги съобщи. Изтичах при господина, чийто дюкян е на левия бряг. Съобщиха ми, че е отпътувал. Ще се завърне днес.

Те скоро стигнаха при господин Гредин и той отговори без колебание:

— Сигурно питате за майка Трианон, която всички ние наричаме така заради дюкянчето й „Малкият Трианон“ на улица „Сен Дени“. Това е доста особена и мълчалива смешна женица, купуваща множество незначителни предмети, но ни препродаде и твърде интересни мебели, изровени не зная откъде… И между другото, красиви мебели от най-чистия стил Людовик XVI, подписани от Шанци, прочутия столар от XVIII век.

— Мебели, които вие препродадохте, нали?

— Да, и изпратих за Америка…

Тримата мъже си излязоха твърде озадачени. Този подпис Шанци бе също сложен на повечето от мебелите на граф Меламар. Ван Хубен потри ръце.

— За нас това съвпадение е благоприятно и нищо не ни пречи да вярваме, че моите диаманти се намират в някое чекмедже в „Малкият Трианон“. В такъв случай д’Енерис, сигурен съм, че ще имате деликатността…

— Да ви ги подаря ли?… Безспорно, драги приятелю.

Автомобилът спря на известно разстояние от „Малкият Трианон“. Д’Енерис и Ван Хубен влязоха вътре, а Бешу остана отвън. Това бе дълъг и тесен дюкян, препълнен с разни дреболии, счупени вази, стари порцеланови съдове, износени кожи, скъсани дантели и всичко онова, дето се намира във вехтошарски магазин. В една стаичка зад дюкяна майка Трианон, стара жена с побелели коси, приказваше с господин, който държеше в ръката си опушено стъкло.

Бавно, като любители, които търсят оказион, Ван Хубен и д’Енерис преминаха между рафтовете. Д’Енерис, наблюдавайки крадешком господина, намери, че той няма вид на клиент, дошъл тук, за да купува. Висок, здрав блондин, на около трийсет години, с елегантен вид и открито лице, събеседникът на майка Трианон поприказва още известно време, после остави стъклото и тръгна към вратата, като разглеждаше разните дреболии и както го разбра д’Енерис, като наблюдавате новодошлите. Ван Хубен не схващаше нищо от тази двойна игра и идвайки до майка Трианон, сметна, че може да я заговори, тъй като д’Енерис не правете това, и каза тихо:

— По някаква случайност не са ли ви продали известни предмети, които ми откраднаха, като например една…

Предчувствайки непредпазливостта на своя приятел д’Енерис се опита да го предупреди със знак, но Ван Хубен продължи:

— Например ключалка, половин въже от звънец, направено от коприна…

Вехтошарката се ослуша, после размени поглед с господина, който се бе обърнал по-живо, отколкото трябвате, и намръщело гледате.

— Бога ми, не — каза тя. — Потърсете в купа… Може би ще намерите неща, дето ще ви допаднат.

д’Енерис бързо отиде към изхода. Господинът извика едно такси и като се наведе към вратата, съвсем ниско произнесе адреса си на шофьора. Ала в този момент полицаят Бешу се бе приближил и мина край автомобила.

д’Енерис не се помръдна през цялото време, докато непознатият можеше да го забележи. Но щом колата зави, отиде при Бешу.

— Е, как, чу ли?

— Да, хотел „Конкорд“, квартал Сент Оноре.

— Ти опасяваше ли се?

— Познах го още докато беше вътре. Това е той.

— Кой?

— Човекът, дето успя да изпрати бележка на граф Дьо Меламар в килията му.

— Авторът на писмото до графа? И той приказваше с жената, която е продала откраднатите вещи от хотел „Меламар“? Бога ми! Ще признаеш, Бешу, че това съвпадение е доста ценно!

Но радостта на д’Енерис не трая дълго. В хотел „Конкорд“ не бе влязъл никакъв господин, отговарящ на описанието, което те дадоха. И зачакаха. Д’Енерис започна да се безпокои.

— Може би даденият адрес е фалшив — каза той най-сетне. — Изглежда, че онзи тип е искал да ни отдалечи от „Малкият Трианон“.

— Защо?

— За да спечели време… Да се върнем там.

д’Енерис не бе се излъгал. Веднага щом стигнаха на улица „Сен Дени“, те забелязаха, че вехтошарският магазин е затворен, ролетките му спуснати и ключалката затворена.

Съседите не можаха да дадат никакви сведения. Всички познаваха майка Трианон, но никой от тях не би могъл да я заговори. Преди десет минути бяха я видели, както и всяка вечер, но два часа по-рано, да затваря дюкяна си. Къде бе отишла? Не знаеха и къде живее.

— Ще разбера — изръмжа Бешу.

— Нищо не ще узнаеш — му каза д’Енерис. — Майка Трианон действа, изглежда, по заповедите на господина, а той ми изглежда човек, който си познава работата и който не само умее да се предпазва, но и никак не се стеснява да нанася удари. Чувстваш ли атаката, а, Бешу?

— Да. Но ще трябва най-напред да се защитава.

— Най-добрият начин да се защити е да напада.

— Той не може нищо да ни направи. Кого ще нападне?

— Кого ще нападне ли?…

д’Енерис помисли известно време, после внезапно скочи в автомобила, изтласка шофьора на Ван Хубен и тръгна с такава скорост, щото Бешу и Ван Хубен едва успяха да се качат на стъпалата. С неимоверна ловкост той премина между спрелите коли и с най-голяма скорост се отправи към крайната част на града. Изкачиха улица „Лепик“. Спряха пред жилището на Арлет и нахълтаха при портиерката.

— Арлет Масол?

— Но тя излезе, господин д’Енерис.

— Преди?…

— Не повече от четвърт час.

— Сама?

— Не.

— С майка си?

— Не. Госпожа Масол е по покупки и още не знае, че госпожица Арлет е излязла.

— Тогава с кого?

— С един господин, който дойде да я вземе с автомобил.

— Висок, рус?

— Да.

— И когото сте виждали и по-напред?

— Цялата седмица следобед той идваше при тези дами.

— Знаете ли името му?

— Да, господин Фажерол, Антон Фажерол.

— Благодаря.

— д’Енерис не прикриваше разочарованието си и яда си.

— Предвиждах това — процеди той през зъби, когато излизаха от будката на портиерката. — Ах, как ни разиграва мръсникът! Той води играта. Но м… м… да не се опита да докосне малката.

Бешу възрази:

— Това, изглежда, не е неговата цел, тъй като той е идвал и друг път и тя, както изглежда, доброволно го е последвала.

— Да, но каква ли клопка се крие в това? Защо тя не ми каза за тези посещения? Най-сетне какво иска този Фажерол?

Както бе скочил в автомобила, воден от внезапно хрумване, така изскочи и тичешком Прекоси улицата, отиде в телефонния пост и потърси Режин. Щом получи връзка, каза:

— Госпожата там ли е? Господин д’Енерис я търси.

— Госпожата току-що излезе — отговори камериерката.

— Сама ли?

— Не, господине, с госпожица Арлет, която дойде да я вземе.

— Трябваше ли да излезе?

— Не, госпожата внезапно реши. Но госпожица Арлет й бе телефонирала тази сутрин.

— Не знаете ли къде отидоха?

— Не, господине.

Така, в разстояние на двайсет минути, двете жени, вече отвличани веднъж, наново изчезваха при обстоятелства, предвещаващи нова клопка и още по-страшна опасност.