Морис Льоблан
Загадъчният дом (4)

Глава четвърта
ПОЛИЦАЯТ БЕШУ

д’Енерис хвана двете жени под ръка и ги привдигна.

— Спокойствие, какво правите! Нищо няма да постигнем, ако се опъвате така още от първия момент. Ван Хубен, който самоволно беше влязъл заедно с Бешу, му прошепна на ухото: „Е, не съм ли досетлив? Щастие е, че сме тук. Внимавайте за диамантите. Не изпускайте д’Енерис от очи.“

Преминаха през двор, постлан с широки и нееднакви плочи. От лявата и дясната страна на двора се издигаха голите и без прозорци стени на съседните хотели. Постройката, осветена от големите прозорци, бе величествена.

Изкачиха се по шестте стъпала.

Режин Обри прошепна:

— Ако вестибюлът е постлан с черни и бели плочки, ще ми стане зле.

— Дръжте се! — възрази й д’Енерис. Вестибюлът бе постлан с черни и бели плочки.

Но д’Енерис така силно ощипа двете жени по ръцете, че те се задържаха на краката си.

— Внимавайте! — прошепна им със смях. — Защото иначе няма да постигнем нищо.

— Килимът на стълбата е същият — възкликна Режин.

— Да, същият е — проплака Арлет. — И парапетът е същият…

— Е, добре. И после? — каза д’Енерис.

— Но ако познаем и салона?…

— Важното е да отидем в него, защото аз не вярвам графът да е склонен да ни заведе в него, ако е виновен.

— Тогава?

— Тогава ще го принудим да го направи. Слушай, Арлет, кураж и нито дума, каквото ще да става!

В този момент граф Адриен дьо Меламар дойде да посрещне гостите си и ги въведе в едно помещение от партера, наредено с мебели от акажу, от времето на Людовик XVI, което, както изглежда, служете за работен кабинет. Той бе човек на около четирийсет и пет години, с горда походка, посивели коси и по-скоро неприятно, отколкото симпатично лице. В погледа му имаше загадъчно, малко отвлечено и на моменти разсеяно изражение.

Той поздрави Режин и леко трепна, когато видя Арлет. Посрещна ги учтиво, но с онази повърхностна учтивост, присъща на благородниците. Жан д’Енерис се представи, представи и придружителките си, ала не отрони нито дума за Бешу и Ван Хубен. Поклони се повече, отколкото би трябвало, и като се усмихна, каза:

— Притежателят на скъпоценни камъни Ван Хубен. Ван Хубен, чиито диаманти откраднаха в Операта. Моят съученик Бешу.

Макар и доста да го учуди тази сбирщина от посетители, графът не направи никаква забележка. Той се поклони и зачака. Ван Хубен, диамантите от Операта! Бешу — човек можеше да каже, ч& всички тези имена нямат значение за него.

Тогава д’Енерис без стеснение взе думата:

— Господине — каза той, — случаят добре подрежда нещата. Днес, преди да ви направя една малка услуга, като прелиствах стар списък на знатни хора, открих, че пие сме нещо като братовчеди. Моята прабаба се оженила за един Меламар от рода на Меламар Сентонж.

Лицето на графа се проясни. Очевидно тези въпроси го интересуваха и той захвана с д’Енерис дълъг разговор, след който роднинството им бе потвърдено. Арлет и Режин постепенно се опомниха, Ван Хубен каза тихо на Бешу:

— Е, какво, значи е роднина с Меламар!…

— Колкото аз с папата — изръмжа Бешу.

— В такъв случай признавам: той е твърде дързък.

— Това е само предисловието.

В същото време д’Енерис, съвсем отпуснат, подхвана:

— Но аз злоупотребявам с вашето търпение, господине и скъпи братовчеде. И ако ми позволите, незабавно ще ви кажа какво ми поднесе случайността.

— Моля, господине.

— Случайността ми помогна, като ме накара една сутрин в метрото да прочета вашето обявление във вестниците. Признавам, то на часа ме учуди поради незначителността на предметите, които издирвахте. Парче синьо въже, бравичка, част от свещник и дръжка на маша са предмети според мен незаслужаващи обявление във вестниците. След минута вече не мислех за тях и сигурно никога нямаше да си спомня, ако…

След ловко прекъсване Жан продължи:

— Вие сигурно сте слушали за вехтошарския пазар, скъпи братовчеде. Този живописен пазар, в който са натрупани в безпорядък най-разнообразни вещи. За себе си ще кажа, че там съм намирал много красиви неща и никога не съм съжалявал, задето съм отивал. Въпросната сутрин например открих руански фаянсов съд за светене на вода, счупен и поправен, но великолепна изработка… Супник… Напръстник за шиене… С една дума, множество находки. Внезапно сред купа прибори без стойност, хвърлени в безпорядък на тротоара, забелязах парче връв от звънец — синя обезцветена и захабена коприна. А до нея — бравичка и част от сребърен свещник…

Държанието на господин Дьо Меламар внезапно се промени. Крайно възбуден, той извика:

— Тези предмети!… Възможно ли е? Точно тия, дето аз диря! Но към кого да се обърна, господине? Как да ги получа?

— Като ми ги поискате.

— Как?!… Значи вие сте ги купили? На каква цена? Ще ви заплатя двойно. Тройно дори. Но аз държа…

д’Енерис го успокои.

— Позволете да ви ги подаря, скъпи братовчеде. Аз ги купих за тринайсет франка и половина.

— У вас ли са?

— Тук са, в джоба ми. Току-що наминах вкъщи, за да ги взема.

Граф Андриен без срам простря ръка.

— Един момент! — каза весело Жан д’Енерис — Бих искал малко възнаграждение… Твърде нищожно. Аз съм любопитен, извънредно любопитен по природа… И бих искал да видя мястото, което са заемали тези предмети… А също да узная защо толкова държите на тях.

Графът се поколеба. Искането беше нескромно и показваше известно подозрение, но колебанието му бе незначително.

— Това е лесно, господине. Елате, ако обичате, с мене в салона на първия етаж.

д’Енерис хвърли поглед на двете жени, като че искаше да им каже:

— Виждате ли… Винаги можем да постигнем онова, което искаме.

Като се взря по-добре, забеляза, че те са твърде развълнувани. За тях салонът бе мястото на тежките изпитания. Да се върнат в него, значеше да се върнат в една страшна действителност. Ван Хубен също разбра: щяха да направят нова крачка напред. Полицаят Бешу от своя страна се оживи. Той също тръгна е графа.

— Извинете — каза графът, — трябва да ви покажа пътя. Излязоха и преминаха през постлания с плочи вестибюл. Заизкачваха стълбата. Докато вървеше, Режин броеше стъпалата. Те бяха двайсет и пет… Двайсет и пет? Съвсем същото число. Наново започна да й прилошава и тя залитна.

Струпаха се около нея. Какво ставаше? Да не е болна?

— Не — прошепна Режин, — не… Обикновено виене на свят… Извинете!

— Трябва да седнете, госпожо — каза графът, като отвори вратата на салона.

Ван Хубен и д’Енерис я настаниха на канапето. Когато влезе Арлет и видя помещението, нададе вик, завъртя се и падна в безсъзнание в един фотьойл.

Тогава настъпи всеобщо смущение. Раздвижиха се безцелно, а графът викаше:

— Жилбер!… Урсул!… Скоро: соли… етер… Франсоа, викнете Урсул!…

Пръв дойде Франсоа. Това бе вратарят, домоуправителят и несъмнено единственият прислужник, с жена си Урсул, стара като него, но още по-набръчкана. Тя дойде след него. После влезе жената, която графът наричаше Жилбер и на която той каза възбудено:

— Сестро, тези две млади дами се почувстваха зле.

Жилбер дьо Меламар (след развода си тя отново носеше фамилното си име) бе висока брюнетка с горда походка. Младо и с правилни черти лице. Но в държанието и облеклото й имаше нещо старомодно. Тя бе по-миловидна от брат си. Нейните черни, много красиви очи имаха сериозно изражение. Д’Енерис забеляза, че е облечена в тъмна рокля, гарнирана с черно кадифе.

Въпреки че тази сцена трябваше да й изглежда необяснима, тя запази хладнокръвие. След като напръска с одеколон челото на Арлет, я остави на грижите на Урсул и се приближи до Режин, около която Ван Хубен напразно се суетеше. Жан д’Енерис го отстрани, за да може да наблюдава отблизо онова, което щеше да се случи и което той очакваше. Жилбер дьо Меламар се наведе и каза:

— А вие, госпожо? Няма нищо сериозно, нали. Какво чувствате?

Тя поднесе до ноздрите па Режин едно шишенце със соли. Режин повдигна клепачи, зърна дамата, съсредоточи поглед на тъмната й рокля, гарнирана с черно кадифе, после на ръцете й, и внезапно скочи, викайки с неописуем ужас:

— Простете!… Трите бисери!… Не ме пипайте! Вие сте жената от онази нощ. Та това сте вие… Познах пръстена ви… Познах ръката ви… И този салон… Тези тапицирани със синя коприна мебели… камината… столчето от акажу… Оставете ме, не ме пипайте!

Тя изрече още няколко неразбрани думи и наново падна в безсъзнание. Арлет се съвзе и като позна острите обувки, видени в автомобила, и чу острия звън на часовника, проплака:

— Ах!… Този звън… Той е същият, и жената е същата… Какъв ужас.

Останалите бяха вцепенени по местата си. Работата, погледната отстрани, вземаше трагикомичен обрат и тънките устни на Жан д’Енерис леко се присвиха. Той действително се забавляваше.

Ван Хубен поглеждаше ту него, ту Бешу, за да проумее какво става.

Бешу внимателно наблюдаваше брата и сестрата, продължаващи да стоят като вкаменени.

— Какво значат тези приказки? — промълви графът. — За какъв пръстен става дума? Предполагам, че дамата бълнува.

Тогава се намеси д’Енерис. Той направи това тъй естествено, сякаш за него събитията нямаха никакво значение.

— Скъпи братовчеде, вие отгатнахте. Тревогата на моите приятелки се дължи на една неизвестна треска, която причинява и бълнуване. Но що се отнася до обясненията, които ви дължа, можете да ми оставите още малко време и да уредите още сега въпроса относно намерените от мене предмети?

Граф Адриен не отговори веднага. Бе объркан и обезпокоен. Той мълвеше разпокъсано:

— На какво прилича това? И какво трябва да предполагаме? Трудно си представям…

Той викна настрани сестра си и известно време живо разговаря с нея.

Жан отиде при него, държейки между палец и показалец медна пластинка, на която бяха изобразени две пеперуди с разперени криле.

— Ето ви ключалката, драги братовчеде. Предполагам, че е взета от едно от чекмеджетата на онова писалище. Тя е еднаква с другите две…

Той отиде и сложи ключалката на старото й място. Тя прилепна точно и гвоздейчетата съвсем се наместиха в старите си дупки. След това Жан д’Енерис извади от джоба си парче синя връв, на която висеше дръжка от звънец, също направена от мед, и понеже забеляза, че край камината виси друга, разпокъсана в долната си част, той се отправи натам. Двата края прилепнаха съвсем точно.

— Всичко върви добре — каза той. — А тази част от свещника къде да сложа, драги братовчеде?

— На онзи свещник — отговори троснато граф Адриен. — Имаше шест такива. Както виждате, сега са пет… Остава само дръжката на онази там маша, която е била отвинтена, както можете да проверите.

— Ето я — каза Жан, който като фокусник продължаваше да вади всичко от своя неизчерпаем джоб. — А сега, драги братовчеде, мисля, че ще удържите обещанието си и ще ни кажете защо толкова държите на тези предмети без никаква стойност и защо те не са на местата си?

Това даде на графа време за опомпяне. Той, изглежда, бе забравил нападките на Режин и риданията на Арлет, защото отговори накратко, сякаш за да се отърве от неканения гост, изтръгнал от него неуместното обещание:

— Привързан съм към всичко, дето ми е завещано от моите прадеди. И най-незначителните предмети, както вие ги нарекохте, за мене и сестра ми са толкова свещени, колкото и най-ценните.

Обяснението бе правдоподобно. Жан продължи:

— Естествено е да държите на тези предмети и аз зная по себе си доколко човек може да се привърже към семейните реликви. Но защо вашите са изчезнали?

— Не зная — каза графът. — Една сутрин забелязах, че част от свещника липсва. Внимателно прегледахме салона със сестра ми. Ключалката, част от връвта и дръжката на машата също липсваха.

— Предполагате, че са били откраднати?

— Сигурен съм.

— Не мога да разбера!… Можеха да вземат тези бомбониери, тези украшения, този часовник, тези сребърни прибори. Все ценни предмети… А са избрали най-незначителното! Защо?

— Не зная, господине.

Графът отегчено произнесе тези думи. Въпросите му дотягаха и за него посещението бе станало безпредметно.

— При все това, драги братовчеде — каза Жан, — вие може би държите да ви обясня причините, които ме заставиха да доведа моите приятелки, а също и какво ги разчувства тъй?

— Не — рязко заяви граф Адриен. — Не ме засяга.

Той бързаше да свърши и тръгна към вратата. Но пред него се изпречи Бешу и произнесе със сериозен тон:

— Засяга ви, господин графе. Някои въпроси трябва да бъдат изяснени незабавно.

Намесата на Бешу бе повелителна. Полицаят бе разперил дългите си ръце на вратата.

— Но кой сте вие? — високомерно викна графът.

— Полицаят Бешу, на служба в Сигурността. Господин Дьо Меламар подскочи:

— Полицай?… Вие?… С какво право сте влезли в къщата ми? Полицай тук??… В хотел „Меламар“!…

— Веднага, щом дойдох, ме представиха под името Бешу, господин графе. Ала видяното и чутото ме кара да прикача към името си и качеството „полицай“.

— Онова, което сте видели… Което сте чули? — промълви Дьо Меламар и лицето ме постепенно побледня. — Но разберете, господине, аз не ви позволявам…

— Малко ме е грижа! — ревна Бешу, който не беше особено учтив.

Графът се върна при сестра си и те наново започнаха бърз и оживен разговор. Жилбер Меламар бе възбудена като брат си. Прави, придържайки се един друг, те очакваха с войнствения вид на хора, схващащи важността на нападението.

— Ето че Бешу побесня — тихо каза Ван Хубен на Жан. — Да, аз виждам, че възбудата му все повече и повече расте.

Познавам си стоката. Започва с подскачане и със затваряне на очите. И после внезапно избухва.

Арлет и Режин бяха станали и стояха зад Жан.

Бешу добави:

— И бездруго това ще трае дълго, господин графе. Имам само няколко въпроса, на които ви моля да отговорите без заобикалки: Вчера в колко часа излязохте от къщи? Вие и госпожа Дьо Меламар?

Графът повдигна рамене. Сестра му, по-податлива, счете за нужно да отговори:

— Излязохме, брат ми и аз, в два часа и се завърнахме в четири и половина, за да пием чай.

— После?

— Никъде не ходихме. Ние вечер не излизаме.

— Това е друг въпрос — каза подигравателно Бешу. — Бих искал да знам в какво прекарахте времето си снощи, в тази стая, от осем до дванайсет?

Господин Дьо Меламар тупна ядовито с крак и заповяда на сестра си да мълчи. Бешу разбра, че никаква земна сила не е в състояние да ги накара да заговорят. Това го хвърли в такава ярост, щото изсипа цялото си обвинение, без повече да разпитва — отначало със сдържан, после със заядлив, твърд и треперещ глас:

— Господин графе, снощи вие не бяхте вкъщи. Нито вие, нито госпожа сестра ви. Бяхте пред номер три бис на улица „Мон Табор“. Тук в качеството на доктор Брику вие причакахте едно младо момиче, което вкарахте в автомобила си. Сестра ви му уви главата с покривка и го докарахте в хотела си. Младото момиче обаче избягало. Гонили сте го по улицата, без да можете да го настигнете… Ето го там.

Със свити устни и стиснати юмруци графът процеди през зъби:

— Вие сте луд! Вие сте луд! Какви са всички тези луди тук?

— Аз не съм луд — възкликна полицаят, който постепенно се разпалваше и надутите му, вулгарни изрази веселяха д’Енерис. — Аз казвам само голата истина… Доказателства ли? Имам ги много. Госпожица Арлет Масол, която вие познавате и която причакахте пред вратата на шивача Шерниц, може да послужи като свидетелка. Тя се е качила върху вашата камина, лежала е върху тази библиотека, съборила е тази ваза, отворила е онзи прозорец, преминала е през тази градина. Момичето се кълне за това в името на майка си. Нали е вярно, Арлет Масол, че вие се заклевате в името на любимата си майка?

д’Енерис каза на ухото на Вай Хубен:

— Той си изгуби ума. С какво право се превръща в съдия-следовател? Жалък съдия! Само той приказва… Какво ти приказване…

Бешу просто ревеше. Беше застанал пред графа, чиито изплашени очи изразяваха безкрайно учудване.

— Това не е всичко, господине! Това не е всичко. Това даже не е нищо! Има и друго! Тази дама… Тази дама (той показваше Режин) вие я познавате, нали? Тя е същата, която бе отвлечена от Операта. И от кого? Ами кой я е довел тук, в този салон… чиито мебели тя позна?… Нали, госпожо? Тези фотьойли… това столче… този паркет… Кой я е довел тук, господине? Кой е взел диамантения колан? Граф Дьо Меламар, нали? И сестра му Жилбер?… Доказателство? Пръстенът с трите бисера… И още много доказателства. Съдът ще реши. И моите началници…

Той не довърши. Извън себе си, граф Дьо Меламар го бе стиснал за гушата и го раздрусваше, обсипвайки го с обиди. Бешу се освободи, заплаши го с юмрук и наново подзе своя необичаен обвинителен акт. Увлечен от уличаващите факти, от ролята си в разбулването на тази афера, а най-вече от важността, която тя щеше да му придаде пред началниците и пред гражданството, той, както казваше д’Енерис, си бе изгубил ума. Усети се, внезапно млъкна, изтри потта от челото си, съвзе се и с подчертана важност продължи:

— Превиших правата си, признавам го. Аз не съм компетентен по въпроса, затова ще телефонирам в дирекцията на полицията. Почакайте, ако обичате, да разбера какви нареждания ще ми дадат.

Графът се строполи на стола и наведе глава между ръцете си като човек, който не се опитва дори да се защити. Но Жилбер дьо Меламар прегради пътя на полицая. Тя се задушаваше.

— Полиция… Полиция да дойде тук?… В този хотел?… Но не… Невъзможно е… Вие нямате право… Това е престъпление…

— Съжалявам, госпожо! — каза Бешу, внезапно станал учтив, след успеха си.

Но тя увисна върху ръката на полицая:

— Моля ви се, господине! Брат ми и аз сме жертва на едно ужасно недоразумение. Моят брат е неспособен да извърши лоши дела… Моля ви…

Бешу остана непоколебим. Той бе съзрял телефона в антрето. Отиде, позвъни и се върна.

Не чакаха дълго. След половин час, през който все по-възбуденият Бешу ораторства пред д’Енерис и Ван Хубен, а Арлет и Режин гледаха брата и сестрата с уплаха, примесена със съжаление, началникът на Сигурността пристигна, придружен от няколко агенти. Съобщението на Бешу бе произвело значителен ефект.

Извършиха повърхностно дознание. Разпитаха двойката слуги—те живеели в отдалечено помещение и се занимавали само със своята служба. Когато били свободни, се оттегляли в стаята си или пък в кухнята, в която се влизало откъм градината.

Но показанията на младите жени бяха обременяващи, а за да ги дадат, достатъчно беше само да се върнат на своите спомени. Арлет показа пътя, по който бе избягала, и описа градината, дърветата, усамотения павилион, вратата и безлюдната уличка, водеща към друга, по-оживена улица.

Не можеше да има никакво съмнение.

Освен това Бешу направи откритие, което не допускаше и най-малката колебливост. Оглеждайки вътрешността, той забеляза няколко стари тома, запазили своите подвързии. Видяха му се подозрителни. Разгледа ги — бяха празни и представляваха нещо като кутии. Единият от тях съдържаше сребърен плат, а другият — пояса.

Режин тутакси възкликна:

— Моята туника!… Моят пояс!…

— Диамантите са изчезнали! — изрева Ван Хубен така отчаяно, сякаш за втори път бяха го ограбили. — Диамантите ми! Какво сте направили с тях, господине?

Граф Дьо Меламар остана равнодушен, но имаше странно изражение. Когато Бешу се обърна към него, показвайки му туниката и пояса, от които диамантите бяха откъснати, той заклати глава и устните му се свиха в ужасна усмивка.

— Сестра ми не е ли тук? — прошепна, като погледна наоколо.

Старата прислужница отговори:

— Мисля, че госпожата е в стаята си.

Той живо извади от джоба си револвер, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.

С рязко движение д’Енерис, който го следеше, му бутна лакътя. Отклонен към прозореца, куршумът счупи едно от стъклата. Няколко агенти се нахвърлиха върху господин Дьо Меламар.

Решиха да го отведат в дирекцията на полицията заедно със сестра му.

Но когато потърсиха графинята, не я намериха нито в стаята, нито в будоара й.

Разтревожен, страхуващ се от самоубийство, д’Енерис лично ръководеше издирванията, но те останаха безрезултатни.

— Нищо — прошепна Бешу. — Вие скоро ще си получите диамантите, господин Ван Хубен. Всичко върви добре и аз добре поработих.

— Трябва да признаем, че и д’Енерис работи добре — забеляза Ван Хубен.

— Смелостта го напусна насред пътя — възрази Бешу. — Моето обвинение разкри всичко…

След няколко часа Ван Хубен се прибра във великолепния си апартамент на булевард „Осман“. Той бе вечерял в ресторант заедно с Бешу, когото водеше със себе си, за да продължат разговора около аферата, която еднакво ги интересуваше.

— Я гледай, я гледай! — каза той, след като разговаряха известно време. — Струва ми се, че чувам шум откъм края на апартамента. При това, слугите не спят от тази страна.

Той мина заедно с Бешу по дълъг коридор, в края на който имаше малък апартамент с отделен вход откъм главното стълбище.

— Това са две съвсем отделни стаи, където понякога приемам приятели — каза той.

Бешу се ослуша.

— Действително вътре има някой.

— Никой друг освен мен няма ключове от тези стаи.

С насочени револвери те се втурнаха в стаята. Ван Хубен извика: „Я гледай ти!…“, на което Бешу отговори: „По дяволите!“

Клекнал пред една простряна на канапето жена, Жан д’Енерис леко целуваше челото и косите й, съгласно своя успокоителен метод.

Приближиха и познаха Жилбер дьо Меламар със затворени очи, твърде бледа и задъхана. Разярен, д’Енсрис застана пред двамата:

— Пак вие!… Я ми кажете, няма ли да ме оставите на спокойствие! Какво търсите тук?

— Как какво търсим? — извика Ван Хубен. — Но аз съм си у дома!

А Бешу добави възмутен:

— Я гледай ти! Каква дързост!… Значи ти самият си помогнал на графинята да избяга от хотела?

д’Енерис се успокои и се обърна:

— Нищо не може да се скрие от тебе, Бешу. Боже мой, аз самият й помогнах.

— Ти си посмял…

— Да, драги приятелю, ти забрави да поставиш агенти в градината. Аз я улесних да избяга и й определих среща в съседна улица, където взе такси. След като свърши разпитът, аз отидох при нея и от тогава до сега, след като я пренесох тук, я лекувам.

— Но кой ви отвори? — запита Ван Хубен. — Нали трябваше да вземете ключа от тази стая!

— Нямаше нужда. Аз с щипци отключвам много лесно всякакви врати. Вече няколко пъти идвам тук и си помислих, че за госпожа Дьо Меламар не би имало по-удобно скривалище от този усамотен кът. Кой би могъл да си помисли, че Ван Хубен е прибрал графиня Дьо Меламар? Никой. Дори и Бешу! Тя ще живее спокойно под вашето покровителство, докато се изясни работата. Камериерката, която ще й прислужва, ще я вземе за ваша нова приятелка, тъй като за вас Режин е вече изгубена.

— Арестувам я! Ще съобщя в полицията! — викна Бешу. Д’Енерис избухна в смях.

— Я гледай. Колко е забавно! Чакай де! Ти знаеш по-добре от мен, че няма дори да я пипнеш. Тя е свещена.

— И ти вярваш?

— Без съмнение. Тъй като аз я защищавам. Бешу бе ядосан.

— Значи защищаващ една крадла?

— Крадла? Сигурен ли си?

— Да. Че тя е сестра на човека, когото ти накара да арестуват!

— Ужасни клевети! Не аз станах причина да го арестуват, а ти, Бешу.

— По твое указание и понеже е виновен. В това няма никакво съмнение.

— Сигурен ли си?

— Ето че и ти вече не си сигурен.

— Бога би, не — каза Жан д’Енерис със заядлив глас. — В цялата тази работа има твърде много противоречия. Онзи благородник може ли да бъде крадец? Тази горда дама, на която не смея да целуна нищо друго освен косата, може ли да бъде крадла?… Да ви кажа ли, Бешу? Аз се боя дали не си действал прибързано и дали непредпазливо не си се забъркал в една доста невероятна афера! Каква отговорност!

Бешу слушаше, блед и разтреперан. С присвито от безпокойство сърце, Ван Хубен чувстваше, че диамантите му наново потъват в мрак. Почтително клекнал пред графинята, Жан д’Енерис шепнеше:

— Вие не сте виновна, нали? Невъзможно е жена като вас да е откраднала. Обещайте ми, че ще ми кажете истината за вашия брат и вас…