Морис Льоблан
Загадъчният дом (3)

Глава трета
Д’ЕНЕРИС — ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ ДЕТЕКТИВ

Проектираната среща стана в два часа в будоара на Режин Обри. Щом пристигна, Ван Хубен видя, че д’Енерис се чувства тук като у дома си и свободно се шегува с красивата актриса и с Арлет Масол. Тримата изглеждаха твърде весели. Видеше ли я такава безгрижна и жизнерадостна, човек не би могъл да помисли, че Арлет е прекарала такива тревожни часове предишната нощ. Тя не изпускаше от очи д’Енерис и заедно с Режин одобряваше всичко, което той казваше, смееше се на шеговитостта, с която той разказвате.

Дълбоко разтревожен от загубата на диамантите, Ван Хубен, който гледаше песимистично на живота, яростно извика:

— По дяволите!… Да не би положението да ви изглежда чак толкова смешно?

— Бога ми — каза д’Енерис, — то никак не е страшно. Всъщност всичко се обърна на добре.

— Я гледай!… Нали на вас не са ви откраднали диаманти. Колкото за госпожица Арлет, всички днешни вестници описват нейното приключение. Каква реклама! Само аз изгубих в тази мръсна афера.

— Арлет — възрази Режин, — не се обиждайте от онова, което говори Ван Хубен! Думите му нямат никаква стойност.

— Искате ли да ви кажа други, дето ще имат по-голяма стойност? — каза заядливо Ван Хубен.

— Кажете.

— Е, добре. Тази нощ издебнах как д’Енерис опитваше върху Арлет онзи метод за лекуване, който така добре ви съживи преди десетина дни.

— Те и двамата ми разказаха.

— Е? Какво! И вие не ревнувате?

— Да ревнувам?

— Как тъй? д’Енерис не ви ли ухажва?

— И то твърде много, признавам го.

— Тогава как приемате?…

— Методът на д’Енерис е отличен и негов дълг е да го прилага.

— Й удоволствие.

— Толкоз по-добре за него.

Ван Хубен се завайка:

— Ах, този д’Енерис, какъв голям късмет има той! Прави с вас каквото си иска… И с всички останали жени.

— И с всички мъже, Ван Хубен. Защото въпреки че го ненавиждате, вие се надявате чрез него да намерите своите диаманти.

— Твърдо съм решен да не прибягвам до неговата помощ, защото полицаят Бешу е на мое разположение и защото…

Ван Хубен не довърши. Обърна се и видя на прага полицая Бешу.

— Вие значи дойдохте, господин полицай?

— От известно време вече съм тук — заяви Бешу, като се поклони пред Режин Обри. — Вратата беше полуотворена.

— Чухте ли какво казах?

— Да.

— И какво мислите за моето решение?

Полицаят Бешу Имате сърдит вид и от походката му се излъчваше войнственост. Той изгледа Жан д’Енерис, както впрочем бе направил и предишния ден, и високо каза:

— Господин Ван Хубен, въпреки че през отсъствието ми с работата за откраднатите ви диаманти е бил натоварен мой колега, няма съмнение, че аз ще взема участие в издирванията. Днес получих заповед да разпитам госпожица Арлет Масол. Но трябва да ви предупредя: за нищо на света не приемам откритото или скрито сътрудничество на никой от вашите приятели.

— Ясно — каза през смях Жан д’Енерис.

— Съвсем ясно.

Твърде спокоен, д’Енерис не прикри учудването си.

— Изглежда, господин Бешу, аз никак не съм ви симпатичен.

— Признавам, че е така.

Той се приближи към д’Енерис и му каза право в лицето:

— Сигурен ли сте, господине, че никога не сме се срещали?

— Да, веднъж преди двайсет години в Елисейските полета. Заедно играхме. Аз ви подложих крак и вие паднахте. Оттогава, както се вижда, още не сте ми простили. Драги Ван Хубен, господин Бешу има право. Никакво сътрудничество не е възможно между нас. Освобождавам ви и започвам работа. Вървете си.

— Да си вървим ли? — запита Ван Хубен.

— Ами какво? Ние сме тук у Режин. Аз ви поканих. Тъй като не се разбрахме, сбогом!

Той седна на канапето между двете жени и хвана ръцете на Арлет Масол.

— Моя хубава малка Арлет, сега, след като вече си дошла на себе си от тревогите, не трябва да губим време. Разкажи ми най-подробно какво се случи! Всяка дреболия е важна.

Понеже Арлет се колебаеше, той каза:

— Не обръщай внимание на тези господа! Те не са тук. Те излязоха. Разказвай, моя малка Арлет! Говоря на ти, защото вече докосвах с устни бузите ти, по-меки от кадифе, а това ми дава права, каквито има любовник.

Арлет се изчерви. Режин през смях я подканваше да говори. Ван Хубен и Бешу, решили да се възползват от разговора, изглеждаха като залепени за пода восъчни фигурки. И Арлет разказа цялата история така, както искаше този човек, на когото нито тя, нито другите бяха способни да се възпротивят.

Той слушаше мълчаливо. Само Режин от време на време потвърждаваше:

— Точно така… Стълбище с шест стъпала… Да, вестибюл, постлан с черни и бели плочки… и на първия етаж салон с тапицирани със синя коприна мебели.

Когато Арлет свърши, д’Енерис се заразхожда из стаята, долепи чело до стъклото на прозореца и дълго мисли. После заключи през зъби:

— Трудно… трудно… При все това известна светлина показва изхода на тунела.

Той отново седна на канапето и каза на младите жени:

— Вижте какво, когато имаме налице две паралелни случки с еднакъв начин на действие и едни и същи изпълнители, защото идентичността на двойката е неоспорима, трябва да се открие точката, в която двете произшествия се различават. Когато такава точка бъде открита, не трябва да се изпуска, докато не се изведат от нея всички възможни доводи. Намирам, че в нашия случай има разлика в причините за отвличанията.

Замълча за момент и почна да се смее.

— Това, което казах, изглежда, че няма никаква стойност или че е една отдавна позната истина, но аз ви уверявам: то е твърде силен довод. Положението неочаквано се опростява. Вас, моя хубава Режин, ви отвлякоха без съмнение заради диамантите, дето онзи добряк Ван Хубен сега оплаква с всичките си сълзи. В случая не може да съществува никаква друга причина. И убеден съм, че самият господин Бешу би споделил това мое мнение, ако беше тук.

Господин Бешу не продума. Той чакаше продължението на речта и Жан д’Енерис се обърна към Масол:

— Колкото за тебе, хубава Арлет, с бузи по-меки от кадифе, защо ли са си дали труд да те отвличат? Всичките ти богатства, мисля, че биха се побрали на едната ти длан, нали?

Момичето отвори и двете си длани.

— Нищо няма в тях — викна той. — Значи версията за грабеж отпада и трябва да смятаме като възможни други две подбуди: любовта и отмъщението или пък комбинация за осъществяването на план, който ти можеш да улесниш или да осуетиш. Арлет, прости ми за нетактичността и ми отговори без стеснение! Обичала ли си?

— Не зная — каза тя.

— Била ли си обичана?

— Не зная.

— Не са ли те ухажвали? Пиер и Филип?… Тя невинно запротестира:

— Не, не, казваха се Октав и Жак.

— Тези Октав и Жак честни момчета ли бяха?

— Да.

— Значи не са способни на недостойни комбинации?

— Не са.

— Тогава?

— Тогава какво?

Той се наведе към нея и бавно, с всичката си сила на внушение, прошепна:

— Търси добре, Арлет! Не става дума да си припомниш външни и видими факти от своя живот, който ти обичаш или не обичаш да си спомняш, а други, дето едва са те засегнали… Търси добре!

Арлет правеше всички усилия, мъчеше се да си припомни и най-незначителните неща, а Жан д’Енерис добави:

— Никога ли не си чувствала нечие присъствие в мрака? Не са ли те побивали тръпки, както при допирането на нещо тайнствено? Не става дума за някаква действителна опасност, а за онези неопределени състояния, когато си казваме: „Я виж… Какво има?… Какво става?… Какво ще стане?…“

Лицето на Арлет леко се набръчка. Погледът й като че ли се прикова в една точка. Жан извика:

— Ето че се сети! Успяхме. Ах, как съжалявам, че Бешу и Ван Хубен не са тук… Обясни, моя хубава Арлет!

Тя каза замислено:

— Имаше веднъж един господин…

Въодушевен от тия думи, Жан д’Енерис я повдигна от канапето и започна да танцува с нея.

— Ето че успяхме! Като приказка! Имаше един ден. Боже мой! Колко си мила, Арлет! И какво стана с господина?

Тя седна и продължи бавно:

— Дойде преди три месеца със сестра си един следобед, когато имахме много клиенти, за да види и да избере рокли за някакво благотворително дружество. Аз не го забелязах, но една колежка ми каза: „Знаеш ли Арлет, на тебе ти потръгна. Един много приятен и елегантен господин, който се занимавал с обществени работи, както каза директорката, просто те поглъщаше с очи. Това на тебе, дето търсиш пари, ти допада, Арлет.“

— Търсиш пари, ти? — я прекъсна д’Енерис.

— Колежките се шегуват, защото аз мечтаех да създам в ателието спомагателна каса, каса за зестри и много други работи. Тогава един час по-късно, като видях, че един господин ме чака на изхода и ме следи, си помислих, че ще мога да го оплета. Той ме проследи до спирката на метрото и спря. На другия ден и още няколко дни подред това се повтаряше. Но всичко тъй си остана, защото подир седмица не се появи. Докато веднъж вечер…

— Една вечер? Арлет понижи глас:

— Понякога, след като вечеряме и си свърша работата у дома, излизам и отивам при приятелка, която живее чак на края на Монмартър. Когато се връщам към единайсет часа, трябва да мина по тъмна уличка, където няма никакво движение. Тук именно три пъти подред съзирах сянка на мъж, който се криеше под свода на една врата. Двата пъти не помръдна, но третия излезе и се опита да ми препречи пътя. Аз извиках и избягах. Той не ме преследва… Оттогава не минавам вече по тази улица. Това е всичко.

Тя млъкна. Изглежда, нейният разказ не бе заинтригувал Бешу и Ван Хубен. Но д’Енерис попита:

— Защо ни разказа тези две дребни случки? Виждаш ли връзка между тях?

— Да.

— Каква?

— Аз винаги съм вярвала, че човекът, който ме дебнеше, не бе друг, а господинът, дето ме следеше.

— На какво основание?

— Третата вечер забелязах, че мъжът от Монмартър носеше светли гамаши.

— Както и господинът, който те бе следил? — извика Жан д’Енерис.

— Да — каза Арлет.

Ван Хубен и Бешу изпаднаха в недоумение. Развълнувана, Режин запита:

— Не си ли спомняте, Арлет, че моят похитител от Операта също носеше такива гамаши?

— Действително… действително… — каза Арлет — Това никак не ми мина през ум.

— И твоят също, Арлет… вчерашният… мнимият доктор Брику…

— Да, действително — повтори младото момиче, — но аз не бях направила това сравнение… Чак сега спомените ми се проясняват.

— Едно последно усилие, моя малка Арлет. Ти не ни съобщи името на твоя господин. Знаеш ли го?

— Да.

— И той се казва?

— Граф Дьо Меламар.

Режин и Ван Хубен изтръпнаха. Жан едва сдържа учудването си. Бешу вдигна рамене, а Ван Хубен извика:

— Но това е лудост! Граф Адриен дьо Меламар… Познавам го добре. Имал съм случай да бъда с него в благотворителни комитети. Той е безупречен джентълмен и за мене ще бъде голяма чест да му стисна ръката. Граф Дьо Меламар да е откраднал моите диаманти!

— Но аз ни най-малко не го набеждавам — каза смаяна Арлет. — Само казах едно име.

— Арлет има право — каза Режин. — Питат я и тя отговаря. Но безспорно е, че граф Дьо Меламар, според онова, което всички знаят за него и за сестра му, с която той живее заедно, не може да бъде нито човекът, причакал ви на улицата, нито пък другият, дето ни отвлече.

— Носи ли светли гамаши? — попита Жан д’Енерис.

— Не зная… Или чакайте, да… понякога.

— Почти винаги — ясно каза Ван Хубен.

Настъпи мълчание. После Ван Хубен подхвана:

— Тук трябва да има някаква грешка. Повтарям: граф Дьо Меламар е безупречен джентълмен.

— Да идем да го видим — каза просто д’Енерис. Ван Хубен, нямате ли някой приятел от полицията, някой си господин Бешу? Той ще ни помогне да влезем.

Бешу се възмути:

— Значи вие мислите, че може да се влиза при хората току-така и че без предварителна проверка, без обвинение и без заповед можете да разпитвате по някакви си глупави приказки. Да, глупави! Всичко, което слушам от половин час, не е нищо друго освен глупости!

д’Енерис прошепна:

— Като си помисля, че съм играл с този глупак! Колко съжалявам!

Той се обърна към Режин:

— Скъпа приятелко, имайте добрината да намерите в телефонния указател номера на граф Дьо Меламар и да го поискате. Ще минем и без господин Бешу.

Той стана. След малко Режин му подаде слушалката.

— Ало! Домът на граф Дьо Меламар ли е насреща? Тук е барон д’Енерис… лично господин графът Дьо Меламар ли е? Господине, простете ми, че ви безпокоя, но преди няколко седмици прочетох във вестниците едно обявление за откраднати ваши вещи: дръжката на една маша, част от сребърен свещник, ключалка и половин връв за звънец, направена от синя коприна… Все неща без стойност, но вие държите на тях поради особени причини. Нали не се лъжа, господине?… В такъв случай, ако вие ми позволите да дойда при вас, ще ви дам сведения за вашите вещи… В два часа ли?… Много добре… Ах! Още една молба. Мога ли да доведа и две дами, чиято роля ще ви обясня?… Вие сте твърде любезен, господине, и аз съм ви безкрайно признателен.

д’Енерис остави слушалката.

— Ако господин Бешу бе тук, щеше да види, че можем да влизаме в чуждите къщи, когато поискаме. Режин, видяхте ли в указателя адреса на графа?

— Улица „Юрфе“ 13.

— Значи в предградието Сен Жермен! Режин попита:

— Но къде са тези предмети?

— Вече ги имам. Още в деня на обявлението ги купих за нищожната сума тринайсет франка и половина.

— Й защо не му ги изпратите веднага?

— Името Меламар смътно ми напомня нещо. Струва ми се, че навремето, през деветнайсети век, е имало шумна афера около Меламар. Нямах време да събера сведения. Но сега ще наваксаме пропуснатото. Режин, Арлет, ще се срещнем на площад „Пале Бурбон“ в два без десет минути.

Само за половин час д’Енерис успя да разчисти терена и да открие врата, на която най-сетне можеха да почукат. Една фигура се бе изправила в мрачината и задачата вече се поставяше в по-определен вид: каква роля играе в това събитие граф Дьо Меламар?

Режин задържа Арлет за обяд. Д’Енерис си отиде минута или две след Ван Хубен и Бешу. Но той ги застигна на стълбите, където внезапно раздразненият Бешу бе спрял Ван Хубен и го държеше за яката на палтото.

— Не, аз ще ви оставя по-дълго да следвате пътя, който положително ще ви заведе към гибел. Не!… Не искам да станете жертва на един мошеник. Знаете ли кой е този човек?

д’Енерис се приближи.

— Без съмнение разговорът ви се отнася до мене и господин Бешу има намерение да изпразни торбата си!

Той подаде визитната си картичка.

— Барон д’Енерис, мореплавател — каза на Ван Хубен…

— Лъжа! — извика Бешу. — Вие не сте никакъв барон д’Енерис, нито пък сте мореплавател.

— Я гледай колко сте учтив, господин Бешу! А тогава кой съм?

— Джим Бърнет! Самият Джим Бърнет!… Макар да си се преобразил, въпреки че не носиш вече перуката и стария редингот, аз те познах под маската на светски човек и спортист. Ти си! Ти си Джим Бърнет, с когото дванайсет пъти съм сътрудничил и дванайсет пъти съм измамван. Мой дълг е да предупредя хората. Господин Ван Хубен, мисля, че вие не ще се оставите на този тип!

Учуден, Ван Хубен гледаше Жан д’Енерис, който спокойно си палеше цигарата, и му каза:

— Вярно ли е обвинението на господин Бешу? д’Енерис се усмихна.

— Може би… И аз самият не знам. Всичките ми документи като барон д’Енерис са в ред, но не съм сигурен дали не притежавам и други — на името на Джим Бърнет, който бе най-добрият ми приятел.

— Вие ли извършихте онова околосветско пътешествие с моторна лодка?

— Може би. Всичко е доста смътно в паметта ми. Но какво, по дяволите, може да ви интересува това? Най-важното е да намерите своите диаманти. Но ако аз действително съм прочутият Бърнет, както твърди вашият полицай, това е най-добрата гаранция за успех, скъпи ми Ван Хубен.

— Най-добрата гаранция, че ще бъдете окраден, господин Ван Хубен — изръмжа Бешу. — Да, той ще успее. И дванайсетте пъти, когато работихме заедно, успя да разнищи аферата, да залови виновниците или да открие тяхната плячка. Но и дванайсетте пъти също тъй сложи тази плячка изпяло или отчасти в джоба си. Да, той ще издири вашите диаманти, но ще ги обсеби пред очите ви и вие нищо няма да разберете. Вече е сложил лапата си върху вас и не можете да му убегнете. Вие наивно вярвате, че работи за вас, господин Ван Хубен? Но той работи за себе си! Джим Бърнет или д’Енерис, джентълмен или детектив, мореплавател или бандит, няма други подбуди освен своя интерес. Ако му позволите да вземе участие в издирването, вашите диаманти ще отидат по дяволите, господине.

— А, това не!… — възкликна възмутен Ван Хубен. — Като е така, отказвам се от всичко. Ако трябва да намеря своите скъпоценности, за да ми ги вземат наново, благодаря! Вие се заемете с вашите работи, д’Енерис, аз ще се заема със своите.

д’Енерис се засмя:

— Там е работата, че в момента вашите ме интересуват много повече, отколкото моите.

— Забранявам ви…

— Какво ми забранявате? Всеки може да се интересува за диамантите. Аз имам право да ги търся, както всеки друг. И после: какво да правя? Цялата тази афера ме встрастява. Жените, замесени в нея, са толкова красиви! Режин, Арлет! Великолепни създания… Истина е, казвам ви, аз няма да се откажа, докато не сложа ръка на диамантите ви.

— А пък аз — изръмжа Бешу извън себе си — няма да се откажа, докато не накарам да те затворят, Джим Бърнет.

— Ще бъде весело. Сбогом! Желая ви щастие. Може би пак ще се срещнем някой ден.

И с цигара в уста, д’Енерис си тръгна с жива походка…

Арлет и Режин бяха бледи, когато слязоха от автомобила на този малък тих площад „Пале Бурбон“, където ги чакаше д’Енерис.

— Я кажете, д’Енерис, нали не мислите, че човекът, който ни отвлече, е граф Меламар?

— Този въпрос пък за какво, Режин?

— Не зная… Някакво предчувствие… Малко ме е страх. И Арлет също. Нали, Арлет?

— Да, сърцето ми се свива.

— И после? — каза Жан. — Дори този човек да е същият, дето ви е отвлякъл, да не мислите, че ще ви изяде?…

Те наближиха улица „Юрфе“. От двете й страни се издигаха стари къщи от XVIII век, на които бяха изписани исторически имена; отел Дьо ла Рошфет… отел д’Урм… Всички бяха почти еднакви, с тъжни фасади, с ниски партери, високи коларски врати и постройки в дъното на лошо павиран двор. Хотелът на Меламар не се различаваше от другите. В момента, когато д’Енерис се готвеше да позвъни, пристигна такси, от което скочиха един след друг Ван Хубен и Бешу. Те бяха сконфузени и за прикритие си придаваха арогантен вид.

д’Енерис скръсти ръце с възмущение.

— Я гледай колко са нахални тези двама господа! Преди час само не бях добър, а сега се лепят за мене.

Той им обърна гръб и позвъни. След минута една врата се отвори от старец с къси панталони и кафява куртка — съвсем изнемощял и прегърбен старец. Д’Енерис каза името си.

Другият отвърна:

— Господин графът чака господина. Ако господинът си направи труд да…

Той показа с пръст главния вход в края на двора. Режин внезапно почувства слабост и промълви:

— Шест стъпала… Площадката има шест стъпала…

Към това Арлет се присъедини, като прошепна с не по-малко уплашен глас:

— Да, шест стъпала… Това е същата площадка… Същият двор… Как е възможно!… Тук е… Тук е…