Морис Льоблан
Загадъчният дом (13)

Епилог
АРЛЕТИЖАН

Всеки си спомня грамадното впечатление, произведено от това двойно самоубийство, което завърши един ден, препълнен с трагични събития, по-голямата част от които обществото узна, а останалите отгатна или се мъчеше да отгатне, докато подбуждаха любопитството му. Самоубийството на стареца и дъщерята слагаше край на една афера, която бе възбуждала общественото мнение дълги седмици наред; край на една загадка, която няколко пъти се бе появявала при смущаващи обстоятелства през последния век. То също слагаше край на дългото мълчание, наложено от съдбата върху семейство Меламар.

Ала най-новото, което измисли обществото, отивайки по такъв начин по-далече от печата и от полицията, бе, че изчезването на диамантите се дължи на Арсен Люпен. Тъй като Люпен бе подготвил и успял да извърши всичко, изглеждаше неоспоримо твърдението, че той ги е прибрал в джоба си. Онова, дето нито Бешу, нито Ван Хубен, нито Меламар предвидиха, тълпата на часа го прие като верую. Не само защото бе правдоподобно, но и защото нищо друго не слагаше край на цялата афера по по-забавен начин от това ограбване в последния момент.

Болният и отпаднал Ван Хубен, принуден да пази леглото, измърмори:

— Загубени значи? Няма смисъл да ги дирите.

Бешу призна своето отчаяние и с благодарност смирено каза:

— Трябва да се примирим. Не мислете повече за тях. Никога не ще ги видите.

— Да се откажа от диамантите си! Никога да не ги видя!… Но това е отвратително. Я ми кажи, полицията не продължава ли своите търсения?

— Без желание.

— А вие?

— Вече не се меся.

— Съдия-следовател?

— Ще приключи аферата.

— Това е ужасно. С какво право?

— Семейство Мартин починаха, а срещу Фажерол няма никакво положително доказателство.

— Да преследват Люпен.

— Защо?

— За да го намерят.

— Люпен не може да се намери.

— Но ако потърсят при Арлет? Той хранеше известна любов към нея. Сигурно се навърта около къщата й.

— Направиха това. Агенти наблюдават.

— Само че?…

— Арлет избягала. Предполагат, че е при Люпен, някъде извън Франция.

— По дяволите, нямам никакво щастие! — извика Ван Хубен.

Арлет не бе избягала. Не бе отишла при Люпен. Но уморена от толкова вълнения и безсилна още да се върне в шивашкото ателие, тя почиваше далече от Париж в един заобиколен от дървета павилион, чиято градина, разположена на цъфнали тераси, слизаше до брега на Сена.

Един ден тя отиде при Режин Обри, за да се извини за лошото си настроение през онази вечер. Режин бе станала вече популярна и се готвеше да играе главната роля в голям спектакъл. Двете млади жени се прегърнаха и понеже Режин намери, че Арлет е бледа и замислена, без много да я разпитва, й предложи да се оттегли в този павилион, който бе неин. Арлет веднага прие и предупреди майка си.

Две седмици изминаха в мир и безделие. Арлет се подмлади в това спокойствие и тази самотност. Под блестящото меко слънце лицето й придоби свеж оттенък. Обслужвана от доверени прислужници, тя никога не излизаше от градината и мечтаеше край брега на Сена върху една засенчена от цъфналите липи пейка.

От време на време двойка влюбени минаваше с лодка по реката. Почти всеки ден един стар селянин идваше да лови риба в една лодка, вързана за близкия бряг, сред покрити с тиня скали. Тя приказваше с него, като следеше с очи пяната, танцуваща върху слабите вълни, или пък се забавляваше, наблюдавайки лицето на този човек, неговия крив нос и острата му като слама брада, които се подаваха изпод голяма сламена шапка, прилична на камбана.

Един следобед, когато отиде при него, той и направи знак да не приказва и тя тихо седна. На края на дългия прът тапата ту потъваше, ту изплуваше от водата с резки движения. Изглежда, някоя риба искаше да захапе въдицата, но се уплаши и тапата отново стана неподвижна. Арлет каза весело:

— Не ти върви днес, нали? Няма щастие?

— Напротив, много сполучлив риболов — прошепна той.

— А какво уловихте?

— Една малка красива Арлет.

Първоначално тя не схвана смисъла на казаното и помисли, че той погрешно произнесе Арлет, вместо „аблет“, но ако е така, това значеше, че знае името й.

Заблуждението не трая дълго. Той наново подхвана:

— Една красива малка Арлет, която захапа въдицата…

Девойката внезапно разбра. Това бе Жан д’Енерис!… Сигурно се бе споразумял със стария селянин да му отстъпи мястото си за един ден.

Тя се изплаши и измънка:

— Вие!… Вие!… Идете си! О! Моля ви, идете си!

Той свали голямата сламена шапка, която покриваше главата му и каза със смях:

— Защо искаш да си отида, Арлет?

— Страх ме е… Моля ви.

— Страх, от какво?

— От хората, които ви търсят!… От хората, които обикалят около къщата ми в Париж.

— Ти затова ли изчезна?

— Затова… Толкова ме е страх! Не искам заради мене да попаднете в клопката, идете си!

Тя бе изплашена. Хвана му ръцете и очите й се просълзиха. Тогава той нежно й каза:

— Успокой се! Толкова малко се надяват да ме намерят, та не ме и търсят.

— Но при мене, да!

— Защо пък биха ме търсили при тебе?

— Защото знаят…

Арлет се изчерви. А той добави:

— Защото знаят, че те обичам и че не мога да живея, без да те виждам, нали?

Този път тя без страх се отмести на пейката, повлияна от спокойствието на Жан.

— Млъкнете… Не казвайте тези неща… Ако ли не, ще си отида.

Загледаха се в очите. Тя се чудеше, че го вижда толкова млад, по-млад от по-рано. Облечен в рубашката на стария селянин, с оголен врат, той изглеждаше на нейните години. Д’Енерис се поколеба за момент, засрамен от тези сериозни очи, които толкова го разглеждаха. За какво мислеше тя?

— Какво ти е, моя малка Арлет? Човек би помислил, че не се радваш.

Тя не отговори и той продължи:

— Обясни ми. Между нас има нещо, което ни притеснява. Ни най-малко не очаквах това.

Със сериозен глас, който сякаш не бе неин, а на по-зряла жена, каза:

— Защо дойдохте?

— За да те видя.

— Сигурна съм, че има и други причини.

— Е, добре, да, Арлет. Има и други… Ето. Ще разбереш… Като изобличих Фажерол, аз унищожих всичките ти планове, красивите ти проекти на смела жена, която иска да прави добро. Аз помислих, че е мой дълг да ти дам средства да продължиш своите усилия…

Тя слушаше разсеяно. Онова, което той говореше, не се покриваше с това, което очакваше. Накрая запита:

— Диамантите у вас ли са? Той процеди през зъби:

— Ах!… Това ли те безпокои, Арлет? Защо не ми каза? Той се смееше с малко иронична усмивка, издаваща характера му.

— У мен са, наистина. Бях ги откраднал още предишната нощ от полилея. Предпочетох хората да не знаят това и обвинението да се насочи към семейство Мартин. Така моята роля щеше да бъда по-ясна. Не вярвах обществото да отгатне истината… Тази истина, която ти е приятна, нали, Арлет? Момичето продължи:

— Но тези диаманти вие ще ги върнете, нали?

— На кого?

— На Ван Хубен.

— На Ван Хубен ли? За нищо на света!

— Те са негови.

— Не.

— При все това…

— Ван Хубен ги е откраднал от един стар евреин в Цариград при пътуването си преди няколко години. Имам доказателства за това.

— Значи те принадлежат на този евреин?

— Да. И той умря от отчаяние.

— В такъв случай на неговото семейство?

— Нямаше семейство. Не знаеха даже нито името, нито месторождението му.

— Така че вие всъщност ги пазите, нали? д’Енерис поиска да й отговори със смях:

— Разбира се! Нямам ли известни права върху тях? После заяви:

— В цялата тази работа, Арлет, аз търсех само истината, освобождаването на семейство Дьо Меламар и погубването на Антон, когото исках да отдалеча от тебе. Колкото за диамантите, те ще послужат за твоите цели и въобще за всичко, което ти ще ми посочиш.

Тя поклати глава:

— Не искам… Не искам нищо… Жан приближи до нея.

— Ти може би отказваш, Арлет, и не искаш тези пари, защото ме порицаваш?… Ти имаш право… Един честен характер като твоя не може да не се възмути от онова, което приказват за мене… и което аз не съм опровергал.

Тя извика живо:

— Не го опровергавайте, моля ви! Аз не зная нищо и не искам нищо да зная.

— Не искаш ли да знаеш кой съм?

— Зная, че вие сте Жан.

— Кой съм?

— Вие сте мъжът, който ме отведе една вечер вкъщи и целува лицето ми… така нежно, че аз не мога никога да забравя това.

— Какво говориш, Арлет? — каза развълнувано д’Енерис. Тя отново силно се изчерви. Но не наведе очи и добави:

— Казвам онова, което не мога да скрия. Казвам онова, което заема целия ми живот и което признавам без срам, защото е вярно. Ето какво сте вие за мене. Останалото не е важно. Вие сте Жан.

Той прошепна:

— Обичат ли ме, Арлет?

— Да — каза тя.

— Ти ме обичаш… Обичаш ме… — повтори той, сякаш това признание го озадачаваше и сякаш не разбираше смисъла на думите. — Ти ме обичаш… Това може би е твоята тайна?

— Боже мой, да — каза тя с усмивка. — Имаше на първо място голямата тайна на семейство Меламар… И после тайната на тази, която вие наричахте Арлет, а това бе чисто и просто една любовна тайна.

Вълнението на Жан растеше от тези признания, изречени така мило и нежно.

— Мой ред е да се страхувам, Арлет.

— От какво, Жан?

— От моето щастие… Плаши ме и това, че ти може би няма да бъдеш щастлива.

— Защо да не бъда щастлива?

— Затова, че аз не мога да ти предложа нищо, което да бъде достойно за тебе, моя малка Арлет.

Той добави съвсем тихо:

— д’Енерис не се жени… Нито Барлет… Нито…

Тя сложи ръка на устата му. Не искате да чуе името Арсен Люпен. Името Барлет я притесняваше, а може би и д’Енерис. За нея той се наричаше Жан и нищо повече.

— И Арлет Масол не се жени. Той възрази:

— Не, не!… Ти си най-любимото създание. И аз нямам право да ти погубя живота.

— Вие няма да погубите живота ми, Жан. Какво ще стане с мен след това, не ме интересува. Не. Да не говорим за бъдещето! Да не гледаме по-далече от известно време… и от известен кръг, който можем да начертаем около нас и около нашето приятелство.

— Искаш да кажеш около нашата любов? Тя настоя:

— Да не приказваме вече и за любовта ни!

— Тогава за какво да приказваме? — попита той с тревожна усмивка, защото и най-незначителните думи на Арлет го измъчваха и го очароваха. — За какво ще приказваме? И какво искаш от мен?

Тя прошепна:

— Най-напред, Жан, не ми говорете на „ти“.

— Смешно е!

— Да!… Общуването на „ти“ показва интимност… а аз бих желала…

— Да не искаш да се отдалечим, Арлет? — каза Жан с присвито сърце.

— Напротив. Трябва да се приближаваме, Жан… Но като приятели, които не си говорят на „ти“, които нямат право, които никога не ще имат право…

Той въздъхна:

— Колко трудни неща искате от мен! Не си ли вече… не сте ли вече моята малка Арлет?… Най-после… ще се опитам. И какво искате още?

— Нещо много нескромно.

— Кажете.

— Няколко седмици от вашето съществуване, Жан… Два месеца… Три месеца чист въздух и свобода… Невъзможно ли е това?… Двама приятели, които пътуват заедно в красиви страни? Когато ми свърши отпускът, отново ще се върна на работа. Но аз имам нужда от този отпуск… И от това щастие…

— Моя малка Арлет!…

— Не се ли смеете, Жан? Страх ме бе… Това, което ви искам, е толкова нескромно, толкова неуместно! Нали? Вие няма да си губите времето да прекарвате в пълни и чисти приятелски връзки лунните изгреви и слънчевите залези?

д’Енерис пребледня. Той наблюдаваше сочните устни на младото момиче, нейните червени бузи, закръглените й рамене и гъвкавата й талия. Трябваше ли да се откаже от надеждата? На дъното на очите на Арлет се виждаше красивата мечта за това толкова мъчно осъществимо чисто приятелство между двама влюбени. Но той също чувстваше, че тя не иска нито много да мисли, нито много да знае с какво се наема. И остана толкова искрена и толкова простодушна в това свое искане, че и той се опита да открие тайнствената завеса на това толкова близко бъдеще.

— За какво мислите, Жан? — попита тя.

— За две неща. Първо, за тези диаманти. Неприятно ли ще ви е да ги запазя?

— Много.

— Ще ги изпратя на Бешу, за да може той да получи цялата слава от откриването им. Дължа му това възмездие.

Тя му благодари и отново попита:

— А друго какво ви занимава, Жан?

Той каза сериозно:

— Една твърде страшна задача, Арлет.

— Каква? Това ме тревожи. Някаква пречка ли?

— Не точно. Едно мъчно осъществимо желание.

— Във връзка с пътуването ни?

— Във връзка с какво?

— Да не би това пътуване да е невъзможно?

— Не. Но…

— О, говорете, моля ви!

— Е, добре. Ето какво, Арлет… Как ще се облечем? Аз съм с фланелена риза, син панталон и сламена шапка… Вие пък — с басмена плисирана рокля.

Тя прихна да се смее.

— Ах!… Ето какво обичам у вас, Жан… Вашата веселост. Понякога ви наблюдавам и си мисля: „Колко е прикрит и загадъчен!…“ И тогава се страхувам от вас. А после смехът ви разпръсва всичко. В този непринуден смях влагате цялата си душа.

Навеждайки се към нея, той почтително целуна крайчеца на пръстите й и каза:

— Знаете ли, малка приятелко Арлет, че пътуването вече започна.

Тя остана смаяна, когато видя, че дърветата край реката бягаха от двете им страни. Без тя да забележи, Жан бе отвързал въжето и лодката бе тръгнала по течението.

— О, къде отиваме? — попита тя.

— Далече. Много далече.

— Но това е невъзможно. Какво ще кажат, когато видят, че не се прибирам? А Режин? И тази лодка, която не ви принадлежи?…

— За нищо не се безпокойте. Оставете на мен. Самата Режин ми посочи вашето скривалище. Аз купих лодката, блузата и сламената шапка. Всичко ще се нареди. След като искате отпуск, защо ще се бавите?

Тя не отговори. Легна с отправени към небето очи. Един час по-късно стигнаха до катер, на който ги посрещна стара дама, която Жан представи:

— Виктори, моята стара дойка.

Катерът бе разделен на две отделения, светли и приветливи кабини.

— Тук сте у дома си, Арлет.

Седнаха да вечерят. После Жан заповяда да вдигнат котва. Моторът заработи с глух шум. Тръгнаха по реки и канали към старите градове и красивите пейзажи на Франция.

Арлет остана излегната на палубата до късно през нощта. На звездите и на изгряващата луна тя мълчаливо, с поглед съобщи своите съкровени мисли и своите мечти, изпълнени със сериозна и чиста радост.