Морис Льоблан
Загадъчният дом (12)

Глава дванадесета
АРСЕН ЛЮПЕН

Антон се приближи. Цялото му поведение бе разкрито така грубо и всички негови дела бяха изкарани от мрака така внезапно, щото той започна да губи своя подигравателен и безразличен вид. Трябва също да се вземе под внимание, че хлороформът бе го омаломощил, бе разклатил нервната му система, а най-вече — че се бореше с противник, чиято сила и доказателства не подозираше. Застанал пред Жан, трепереше от ярост, която не можеше да излее, и принуден от сила, по-голяма от неговата, да слуша докрай; ядовито мънкаше:

— Лъжеш! Ти си негодник. Ревността те настройва против мене.

— Може би — викна д’Енерис, обръщайки се внезапно към него и по такъв начин най-сетне прие прекия двубой, отбягван до този момент. — Може би, защото аз също обичам Арлет. Но аз не съм единственият ти неприятел. Истинските ти неприятели днес са твоите бивши съучастници. Това са твоят дядо и твоите лели, които остават непоколебимо верни на миналото, на което ти искаше да изневериш.

— Аз не ги познавам тези съучастници — възрази Антон Фажерол — или, което е по-вярно, познавах ги като противници и се борех, за да ги отстраня.

— Ти се бореше, защото те ти пречат, защото те е страх да не те компрометират и защото искаше да ги обезвредиш. Но подобни на тях злосторници, или по-скоро маниаци, нищо не е в състояние да обезоръжи. Прави се проект от Общината за разширението на някои улици, между които и улица „Вией дьо Маре“. Ако този проект се изпълни, новата улица ще мине през хотел „Валпери“. А нито Доминик, нито дъщерите му могат да се съгласят с това. Старото жилище е за тях неприкосновено. Всичко, освен разтурянето, което им изглежда равно на светотатство. Лоранс Мартин започва преговори с общинския съветник, който се ползва с лошо име. Хваната в клопка, тя побягва, а старият Доминик убива господин Лекурсьо с един револверен изстрел.

— Какво знаех аз за това? — възрази Антон. — Ти самият ми съобщи.

— Да предположим, че е така. Но убиецът бе твоят дядо и Лоранс Мартин — негова съучастница. Същия ден те нападат момичето, което ти обичаш и което те са осъдили. Защото, ако ти не бе се запознал с Арлет и не искаше да се ожениш за нея, нямаше да изоставиш своята семейна кауза. Толкова по-зле за Арлет: когато някой ви пречи, вие го премахвате. Подмамена в един усамотен гараж, тя щеше да изгори жива в огъня, подпален от тях, ако ти не бе пристигнал навреме.

— Значи, като приятел на Арлет! — каза Фажерол. — И като смъртен враг на тези мерзавци.

— Да, но мерзавците са членове на твоето семейство.

— Лъжа!

— Да, на твоето семейство. Въпреки че вечерта, при едно скарване с тях, ти порицаваш престъпността им и ревеш, че не искаш да убиваш, въпреки че им заповядваш да не се докосват нито до един косъм на Арлет, все пак си солидарен със своя дядо и твоите лели.

— Не можех да бъда солидарен с разбойници! — възрази Фажерол, който при всяко нападение все повече отстъпваше.

— Да, понеже си бил техен съучастник и си крадял заедно с тях!

— Не съм крал.

— Откраднал си диамантите и си ги запазил за себе си, укрил си ги. Те ти поискали своята част от плячката, но не са я получили. Това именно ви настройва един против друг. Между вас започва безпощадна борба. Преследване от полицията, изплашени, вярващи, че ти си способен да ги издадеш, те напускат хотела и се укриват в една своя полска къща. Но те не те оставят на мира. Искат диамантите. И искат да спасят родовото си жилище. Питат ти и ти телефонират. Две нощи подред се срещате в градините „Шан дьо Марс“. Не се спогаждате. Ти не се съгласяваш да делиш, а също и да се откажеш от женитбата си. Тогава те прилагат своя краен довод: опитват се да те убият. Започва безпощадна борба в мрака. По-млад и по-силен от тях, побеждаваш. И тъй като Виктори Мартин те притиска съвсем отблизо, отърваваш се от нея с един удар с нож.

Антон залитна и посиня. Напомнянето на страшната минута го разстрои. Челото му се изпоти.

— От този момент мислиш, че няма от какво да се страхуваш. Симпатичен на всички, доверено лице на господин и госпожа Дьо Меламар, приятел на Ван Хубен, съветник на Бешу, вече си господар на положението. Целта ти е да се отървеш от миналото, като оставиш да се отчужди и разруши хотел „Валпери“. Да скъсаш окончателно със семейство „Мартин“, което ще обезпечиш в даден момент. Да станеш наново честен. Да се ожениш за Арлет. Да купиш хотела на улица „Юрфе“. По такъв начин да слееш в себе си двата враждуващи рода и да се ползваш без угризение на съвестта и без тревога от този дом, от тези мебели, чиито „двойници“ не ще бъдат вече причина за кражби и престъпления. Ето това е била целта ти.

Антон Фажерол загледа около себе си, за да потърси подкрепа или поне съчувствие. Но графът и сестра му, а даже и Ван Хубен го наблюдаваха с неприязън. Арлет сякаш не бе тук, а Бешу имаше вид на полицай, който държи престъпника в ръцете си.

Изтръпна, но при все това се изправи, опита се да продължи защитата си.

— Имаш ли доказателства?

— Двадесет. От осем дни непрекъснато следя семейство Мартин, което успях Да открия. Имам писма от Лоранс до тебе и от тебе до Лоранс. Намерих записките на вехтошарката Виктори Мартин. В тях тя описва историята на Валпери и вашата история.

— Защо още не си предал всичко това на полицията?

— Защото първо исках да те изоблича за вероломството и безчестието ти, а сетне да ти дам възможност за спасение.

— Каква?

— Върни диамантите!

— Но те не са в мене — яростно извика Фажерол.

— В тебе са. Лоранс Мартин това твърди. Ти си ги скрил.

— Къде?

— В хотел „Валпери“.

Антон побесня:

— Значи ти знаеш къде е този несъществуващ хотел? Знаеш къде е този тайнствен и въображаем дом?

— Ние сме в него — заяви спокойно д’Енерис.

— Какво казваш?

— Казвам, че бе достатъчно да те приспя с малко хлороформ, за да те доведа тук заедно с господин и госпожа Дьо Меламар.

— Къде тук?

— В хотел „Валпери“.

— Но ние не сме в него. Ние сме на улица „Юрфе“.

— Ние сме в хотела, в който ограби Режин и в който доведе Арлет.

— Не е вярно… Не е вярно… — шепнеше слисан Антон.

— Виждаш ли — изсмя се д’Енерис — колко голяма е приликата, даже самият ти, правнукът на Валпери и внук на Доминик Мартин, се измами.

— Не е вярно. Ти лъжеш. Това е невъзможно! — продължаваше да вика Фажерол, мъчейки се да открие някаква разлика между едните и другите предмети, ала нямаше.

Неумолим, Жан продължи:

— Да, тука! Ти тука си живял със семейство Мартин. Почти целият хотел е празен. Само в тази стая са запазени всички мебели. Дворът и стълбата също са запазили своя вековен вид. Това е хотел „Валпери“.

— Лъжеш! Лъжеш! — шепнеше измъченият Антон.

— Съвсем не. Хотелът е обсаден. Бешу дойде заедно с нас оттам. Неговите агенти са в двора и мазето. Не те лъжа, Антон Фажерол! Тук измъчените от тъга по старото жилище Доминик и Лоранс Мартин се връщат от време на време. Искаш ли да ги видиш? А? Искаш ли да присъстваш на арестуването им?

— Да ги видя ли?

— Разбира се. И като ги видиш, ще се убедиш, мисля, че си идват у дома и че ние сме на улица „Вией дьо Маре“, а не на улица „Юрфе“.

— Ще ги арестуват ли?

— Няма да ги арестуват само ако господин Бешу се противопостави на това — пошегува се д’Енерис.

Часовникът на камината зазвъня. Д’Енерис каза:

— Шест часът! Нали знаеш колко са точни. Чух миналата вечер да си казват, че ще дойдат в шест. Погледни през прозореца, Антон! Те винаги влизат откъм дъното на градината. Погледни!

Антон се приближи до прозореца и против волята си гледаше през тюлената завеса. Останалите също се бяха навели на столовете си, с неподвижни погледи.

При изоставения павилион малката вратичка, през която бе избягала Арлет, бавно се отвори. Пръв влезе Доминик, после Лоранс.

— Ах… Това е ужасно… — прошепна Антон. — Какъв кошмар!…

— Никакъв кошмар — изкикоти се д’Енерис. — Това е самата действителност. Господин и госпожица Мартин идват да си видят къщата. Бешу, ако искаш, вкарай твоите хора в помещението под нас. Нали знаеш? В стаята със старите саксии за цветя. Внимавай да не се вдига шум. При най-малката тревога ще изчезнат като сенки. Предупреждавам те, че хотелът е преустроен и че под градината има скрит тунел, отиващ към безлюдна улица и излизащ в съседен обор. Ще трябва да чакате, докато дойдат на десетина крачки от прозорците. Чак тогава ще ги заловите, ще ги вържете и ще ги отведете в стаята.

Бешу бързо излезе. Откъм избата се чу шум. После всичко утихна.

Последва мълчание. Застанала на колене, Жилбер се молеше. Адриен дьо Меламар почувства, че надгробният камък е отместен и че най-сетне той можеше да диша свободно. Д’Енерис се наведе над Антон Фажерол и го хвана за рамото.

— Сега е твой ред, Фажерол. Ти си последният потомък от онзи проклет род и както другите двама, ти ще трябва да заплатиш вековния дълг.

Не бе останала и следа от щастливия и безгрижен вид на Фажерол. В няколко часа само лицето му придоби нещастен и отчаян вид. Той трепереше от страх.

Арлет се доближи до д’Енерис и му каза:

— Спасете го, моля ви!

— Но той не иска, Арлет. Трябва да произнесе само една дума, но отказва.

С последни усилия Антон стана.

— Какво трябва да направя?

— Къде са диамантите?

И понеже той се колебаеше, излезлият извън себе си Ван Хубен грубо каза:

— Диамантите, веднага!… Ако ли не, аз самият ще ви унищожа.

— Не губи време, Антон! — заповяда д’Енерис. — Повтарям ти го, хотелът е обсаден. Бешу току-що подреди хората си, а те са по-многобройни, отколкото мислиш. Ако искаш да те изтръгна от ноктите му, говори. Диамантите?

Той го държеше за едната ръка, а Ван Хубен за другата. Антон запита:

— Ще получа ли свободата си?

— Заклевам ти се.

— Какво ще стане с мене?

— Ще отидеш в Америка. Ван Хубен ще ти изпрати в Буенос Айрес сто хиляди франка.

— Сто хиляди!… Двеста хиляди! — извика Ван Хубен, който бе готов да обещае всичко, тъй като нямаше намерение нищо да изпълни… — Триста хиляди!…

Антон се колебаеше.

— Да повикам ли? — запита Жан.

— Не… не. Чакай… ето… Е, добре… Съгласен съм.

— Говори. Антон каза ниско:

— В съседната стая… в будоара.

— Не се шегувай! — каза Жан. — Тази стая е празна. Всички мебели са били продадени.

— С изключение на полилея. Старият Мартин държеше най-много на него.

— И ти си скрил диамантите в полилея!

— Не. Аз заместих част от най-малките кристали на долната корона… Един диамант след всеки два кристала. Завързах ги с тел, за да изглеждат нанизани като другите украшения.

— А, гледай! Но тава е твърде духовито! — възкликни д’Енерис. — Издига те в очите ми.

С помощта на Ван Хубен той отмести завесата и отвори вратата. Будоарът бе действително празен; само от тавана висеше полилей, стил осемнайсети век, направен от нанизани кристали.

— Е, какво? — каза учудено д’Енерис. — Къде са?

И тримата затърсиха с обърнати нагоре очи. После Ван Хубен прошепна със задавен глас:

— Нищо не виждам… Висулките на долната корона са непълни. Това е всичко.

— Но тогава? — запита Жан.

Ван Хубен взе стол, постави го под полилея и се качи на него. Олюля се и залитна да падне, като мърмореше:

— Откъснати!… Те са били повторно откъснати.

Антон Фажерол изглеждаше като гръмнат.

— Но… вижте… това е невъзможно. Дали Лоранс не ги е намерила?

— Изглежда, че е така! — проплака Ван Хубен едва чуто… — Вие бяхте поставили по един диамант през всеки две висулки, нали?

— Да… кълна се.

— Слушайте, те са взели всичко. Погледнете, топчетата са откъсвани едно по едно с клещи… Катастрофа!… Невиждано… — В момента, когато можехме да повярваме…

Той се съвзе и внезапно изтича към вестибюла, като ревеше:

— Крадец! Крадец! Внимавай, Бешу, те са взели диамантите ми. Заставете ги да приказват, мерзавци. Това е лесно, достатъчно е само да им извият китките и да им смажат палците с клещи.

д’Енерис се върна в салона, спусна завесата и каза на Антон, гледайки го в очите:

— Вярно ли е, че си оставил диамантите на това място?

— Да. Още същата нощ. И бяха тук при последното ми идване преди седмица: един ден, когато знаех, че другите са излезли.

— Интересно… Нищо не може да се разбере. След като диамантите са у тях, защо идват тук?… Къде ли са ги скрили наново?…

Ала този инцидент не можеше повече да задържа вниманието му и понеже граф Дьо Меламар и сестра му подкрепяха Арлет в полза на Антон, той неочаквано промени лице и им каза с усмивка:

— Добре! Виждам, че въпреки всичко господин Фажерол продължава да ви е симпатичен. При това никак не е бляскав. Я се поизправи малко, стари приятелю! Имаш вид на осъден на смърт. Бешу ли те изплаши? Бедният Бешу! Искаш ли да ти покажа как можеш да се измъкнеш през бримките на мрежата и как вместо в затвора можеш да направиш така, че да отидеш да спиш в Белгия?

Той потри ръце.

— Да, в Белгия, и то още тази нощ!… Това харесвали ти? Тогава ще чукна три пъти.

Три пъти тупна с крак по пода. При третия удар вратата се отвори и Бешу влетя в стаята.

— Никой да не мърда! — викна той.

Ако и д’Енерис да се шегуваше, а нахълтването на Бешу да му изглеждаше твърде смешно, то другите не го възприеха така и останаха объркани.

Бешу затвори вратата и трагичен и тържествен, както винаги в подобни моменти, каза:

— Заповедта ми се отнася за всички. Никой не ще излезе от хотела без мое позволение.

д’Енерис започна да се смее:

— Бедни ми Бешу, ти си смешен. Защо смяташ случката за драматична, когато с присъствието си я правиш съвсем комична. Всичко е уредено между Фажерол и мен. Затова няма никаква нужда да играеш на голям полицай и да се перчиш.

— Какво ми пееш ти там? Какво е уредено?

— Всичко. Фажерол няма възможност да ни предаде диамантите. Но тъй като старият Мартин и дъщеря му са на разположение на правосъдието, можем да бъдем сигурни, че ще ги открием.

Бешу заяви безцеремонно:

— Диамантите малко ме интересуват.

— Колко си груб! Може ли пред дами да се говорят нелепости! В края на краищата всички сме единодушни: диамантите не ни интересуват и по настояване на граф Дьо Меламар, на графинята и на Арлет, аз реших да бъда снизходителен спрямо Фажерол.

— След онова, което ни каза за него ли? — изкикоти се Бешу. — Като го изложи и съсипа по такъв начин?

— Какво искаш? Един ден той ми спаси живота. А това не се забравя току-така. После, той не е лошо момче.

— Разбойник!

— О!… Най-малкото полуразбойник: опитен, без гордост, изобретателен като гений, но иска да се поправи. Накъсо — един кандидат за честен човек. Да му помогнем, Бешу. Ван Хубен му дава сто хиляди франка, а аз му предлагам място за касиер в една американска банка.

Бешу сви рамене:

— Глупости! Отвеждам ония в затвора, а в колата ми има още две места.

— Толкова по-добре. Ще ти бъде по-удобно.

— Фажерол…

— Няма да го пипнеш. Това би значило да избухне скандал около Арлет. Аз не искам това. Остави ни на спокойствие.

— Това не! — извика Бешу, който постепенно все повече се ядосваше. — Не разбра ли какво ти казах? Извън местата на семейство Мартин имам още две, които трябва да се заемат, за да ми бъде пълна колекцията.

— И искаш да отведеш Фажерол ли?

— Да.

— И кой друг?

— Тебе.

— Мене!… Да не би да си решил да ме арестуваш? д’Енерис се престори на учуден.

— Той е луд! Трябва да го затворят. Как така!… Разнищвам цялата афера, работих като каторжник. Обсипвам те със своите добрини, предавам ти Доминик Мартин, Лоранс Мартин, тайната Меламар; подарявам ти голяма слава; позволявам ти да разказват, че сам си открил всичко; давам ти възможност да получиш по-голям пост и да станеш нещо като супержандармерийски подофицер. А ето по какъв начин ми се отплащаш.

Господин Дьо Меламар и сестра му слушаха мълчаливо. Докъде искаше да стигне този дяволски човек? Защото, ако се шегува, това не показва ли, че си има свои причини? Антон вече не изглеждаше толкова неспокоен. Биха помислили, че Арлет иска да се изсмее въпреки тревогата си. Бешу каза с тържествен глас:

— Двамата Мартин ли? Те са под наблюдението на един агент и на Ван Хубен, който не ги изпуска от очи. Във вестибюла има трима от хората ми, най-здравите. В двора други, също така здрави. Ела виж лицата им и ще разбереш, че това не са бозайници. На всички съм заповядал да те пребият като куче, ако се опиташ да избягаш. Тази заповед е безрезервна. Само при едно мое изсвирване, всички ще дойдат и ще ти говорят с револвери в ръка…

д’Енерис заклати глава, продължавайки да се преструва на учуден, и повтаряше:

— Искаш да ме арестуваш ли? Ти искаш да арестуваш този благородник на име д’Енерис, този прочут мореплавател…

— Не, не д’Енерис.

— А кого тогава? Джим Барлет ли?

— Съвсем не.

— В такъв случай?

— Арсен Люпен.

д’Енерис прихна да се смее:

— Искаш да арестуваш Арсен Люпен? Ах!… Това е комично. Но знаеш ли, че Арсен Люпен не е човек, когото могат да арестуват. Ако се касаеше за д’Енерис или пряко сила за Джим Барлет, може би. Но Люпен!… Я ми кажи, нали не си помислял какво значи Люпен?

— Това значи човек като останалите — викна Бешу, — който ще бъде третиран, както заслужава.

— Това значи — възрази д’Енерис — човек, който никога не е позволил да му пречат другите, а най-малко — такива кратуни като тебе; значи човек, който слуша само себе си, който се забавлява и който живее, както му е изгодно; който е съгласен да помага на правосъдието, но по свой начин, който е добър. Пръждосвай се!

Бешу се изчерви. Той трепереше от ярост.

— Стига дрънка. Елате с мене и двамата.

— Невъзможно!

— Да повикам ли хората си?

— Те няма да влязат.

— Ще видим.

— Спомни си, че този дом бе скривалище на разбойници и че е преустройвай, подготвен е за това. Искаш ли да ти докажа?

Той завъртя розетката на една вратичка.

— Достатъчно е да се завърти тази розетка и всички ключалки се затварят. Твоята парола е „Никой да не излиза“, моята пък „Никой да не влиза“.

— Те ще счупят вратата. Ще счупят всичко — викна Бешу извън себе си.

— Повикай ги!

Бешу извади от джоба си полицейска свирка.

— Свирката ти не действа — каза д’Енерис.

Бешу задуха с всички сили. Никакъв звук. Само шумът на излизащия през цепнатината на свирката въздух. Веселостта на д’Енерис се удвои.

— Боже! Колко смешно! И ти искаш да се бориш. Но помисли, стари приятелю, ако аз действително съм Люпен, смяташ ли, че ще дойда тук при цяла рота полицаи, без да взема мерки? Допускаш ли, че не съм предвидил твоето издайничество и неблагодарността ти? Но къщата, повтарям, е съоръжена с инсталации и аз познавам всички механизми.

Вече съвсем близо до Бешу, той извика в лицето му:

— Идиот! Хвърляш се като луд в това приключение. Въобразяваш си, че можеш да ме хванеш, събирайки хора около себе си. А тайният изход, за който ти приказвах преди малко? Изходът на Валпери и на Мартин, за съществуването на който никой не знаеше, дори самият Фажерол, и който аз открих? Свободен съм да изляза, когато поискам, Фажерол също. Нищо не може да се направи против това.

Докато се разправяше с полицая, той избута Фажерол до стената, между камината и единия от прозорците.

— Влез в бившия килер, Антон, и потърси вдясно!… Има един капак със стара гравюра… Целият се отмества… Намери ли го?

д’Енерис внимателно наблюдаваше Бешу, който понечи да си послужи с револвера, но д’Енерис му изви ръката.

— Никаква драма! Смей се! Толкова е смешно! Ти нищо не предвиди. Нито съществуването на тайния изход, нито че ще ти открадна полицейската свирка и ще я сменя с друга. Дръж, ето ти твоята. Вече можеш да си послужиш с нея.

Той се обърна и изчезна. Бешу се блъсна в стената. На юмручния му удар отговори смях. После чуха, че нещо се отвори и затвори с шум.

Въпреки че бе толкова ядосан, Бешу не се колеба дълго. Той не си губи времето да удря с юмрук. Като си взе свирката, хукна към прозореца, отвори го и скочи.

Веднага щом стигна в градината, хората му го обкръжиха, той започна да свири и тичайки към изоставения павилион, към безлюдната улица, в която вярваше, че излиза тайният изход, продължаваше да цепи въздуха със свирката.

Наведени от прозореца, господин и госпожа Дьо Меламар гледаха и чакаха. Арлет въздъхна:

— Не ще ги хванат, нали? Това би било ужасно.

— Но не — отговори Жилбер, която едва прикриваше вълнението си. — Не, не, започвала се стъмва. Невъзможно е да ги хванат.

— Невъзможно! — каза весело някой зад нея. — Още по-малко ще могат да ги заловят, защото ги търсят на изхода на един канал, който никога не е съществувал.

Бившият килер наново се бе отворил. Д’Енерис излезе от него заедно с Фажерол. Продължи да се смее от все сърце.

— Никакъв таен изход. Никакъв подвижен капак. Никакви заключени ключалки. Никоя друга стара къща не би била по-просто направена от тази. Само че аз докарах Бешу до такава нервна възбуда и до такава болезнена доверчивост, щото той не можеше да разсъждава.

И като се обърна към Антон, каза съвсем спокойно:

— Виждаш ли, Фажерол, това е като театрално представление, трябва добра подготовка. Когато сцената е добре подготвена, необходими са само някои невероятни твърдения. Така навитият подобно на пружина Бешу се хвърли като мълния към посоченото направление и цялата полиция тича към съседния обор. Вратата ще му изкъртят. Гледай ги как тичат през градината. Ела, Фажерол, нямаме време за губене.

д’Енерис изглеждаше толкова спокоен и приказваше с такава увереност, щото всички около него се успокоиха. Не бе останала вече никаква опасност. Виждаха мислено как Бешу и неговите агенти ходят из съседните улици и чупят врати.

Графът подаде ръка на д’Енерис и го запита:

— Нямате ли нужда от мене, господине?

— Не, господине. Пътят ще бъде свободен за една или две минути.

Той се поклони на Жилбер, която също му подаде ръка.

— Никога не ще мога достатъчно да ви благодаря за онова, което направихте за нас, господине — каза тя.

— И за честта на нашето име и на нашето семейство — добави графът. — Аз ви благодаря от все сърце.

— До скоро виждане, моя малка Арлет — изрече д’Енерис. — Кажи й сбогом, Фажерол. Тя ще ти пише: „Антон Фажерол, касиер в Буенос Айрес.“

От едно от чекмеджетата на масата той извади малка картонена кутийка, затворена с гумен капак, но нищо не каза за нея, после поздрави още веднъж и поведе Фажерол. Господин и госпожа Меламар и младото момиче ги последваха отдалече.

Във вестибюла нямаше никой. В двора, сред растящата тъмнина, се виждаха двата автомобила. В единия от тях — на Преферектурата, бяха хвърлени вързаните — старият Мартин и дъщеря му. Ван Хубен ги пазеше с револвер в ръка, подпомаган от шофьор.

— Победа! — викна д’Енерис, когато дойде до Ван Хубен. — В единия от шкафовете бе скрит друг съучастник. Той е откраднал диамантите. Бешу го преследва заедно с хората си.

— А диамантите? — извика Ван Хубен, без да се усъмни.

— Фажерол ги намери.

— Взе ли ги?

— Да — отговори д’Енерис, показвайки взетата от чекмеджето картонена кутия и полуотвори капака й.

— Боже мой! Моите диаманти!… Дай!

— Най-напред да спасим Антон. Това е условието. Заведи ни до автомобила.

След като се намериха диамантите му, Ван Хубен можеше да участва в каквато и да е комбинация. И тримата излязоха от двора и скочиха в автомобила. Ван Хубен веднага подкара. — Къде отиваме? — попита той.

— В Белгия. Сто километра в час!

— Добре — каза Ван Хубен, изтръгвайки кутията от ръцете на д’Енерис и я сложи в джоба си.

— Както искаш — каза Жан. — Но ако не успеем да минем границата, преди да са телеграфирали от Префектурата, ще ги взема обратно. Предупреждавам те.

Мисълта, че имаше диамантите в джоба си, страхът, че може отново да ги изгуби, неудържимото влияние, което д’Енерис упражняваше върху него, всичко това зашеметяваше Ван Хубен до такава степен, щото той не мислеше за друго освен да поддържа най-висока скорост, никога да не я намалява, даже при преминаване през селата, и навреме да отиде до границата. Стигнаха малко преди полунощ.

— Спрете тук! — каза Жан, когато наближиха на двеста метра пред митницата. Ще заведа Фажерол, за да не му създадат някакви спънки, и ще си дойда след час. Ще ме върнете в Париж.

Ван Хубен чака час, чака два. Чак тогава го прободе съмнение. През време на цялото пътуване той бе обмислял положението. Бе се питал защо д’Енерис действа така и бе мислил как той самият, Ван Хубен, щеше да се защищава, ако поискаха да му вземат наново диамантите. Но нито за миг не се бе усъмнил, че в кутията може да има нещо друго, не диаманти.

С трепереща ръка разгледа съдържанието на кутията при светлината на фара. В нея имаше само късове обработено стъкло, които без съмнение бяха снети от повредения полилей…

Ван Хубен се върна направо в Париж със същата скорост. Изигран от д’Енерис и Фажерол, разбирайки, че им е послужил само за да ги заведе вън от Франция, не му оставаше друга надежда да намери диамантите си освен признанията на стария Мартин и дъщеря му Лоранс.

Но като пристигна в Париж, прочете във вестниците, че още предишната вечер Мартин се бе удушил, а дъщеря му Лоранс се бе отровила.