Морис Льоблан
Загадъчният дом (1)

Глава първа
АКТРИСАТА РЕЖИН

Във великодушния Париж, който на драго сърце свързва удоволствията с благотворителността, се възприе прекрасна идея. Ставаше дума на сцената на Операта, между два балета, да бъдат представени двадесет красиви жени — артистки или светски дами. Посетителите щяха да определят трите най-красиви рокли и приходът от тази вечер щеше да бъде разпределен’ между ателиетата, които са ги ушили. Резултат: петнадесетдневно пътуване из Ривиерата за известен брой млади работнички.

Започна подготовката. Само за четирийсет и осем часа всички места бяха ангажирани. Вечерта на представлението тълпата се трупаше, елегантна, шумна и изпълнена с любопитство, което растеше всяка минута.

Всъщност, по силата на обстоятелствата, това любопитство бе съсредоточено само в една точка и всички разговори бяха за едно и също. Знаеше се, че прелестната Режин Обри, непрославена, но твърде красива певица в един малък театър, ще се покаже с рокля, ушита при Валмене, покрита с великолепна туника, украсена с най-чисти диаманти.

Любопитството бе удвоено от трънливия въпрос дали прелестната Режин Обри, която от дълги месеци бе ухажвана от архибогаташа Ван Хубен, бе най-сетне удовлетворила страстта на човека, наричан Краля на диамантите. По всичко изглеждаше — да. Когато предишния ден я интервюираха, тя отговори:

— Утре ще бъда облечена с диаманти. Четири работници, избрани от Ван Хубен, са в моята стая, заети да ги прикачват върху един пояс и една сребърна туника. Самият Валмене е тук и ги ръководи.

В своята ложа Режин бе седнала като кралица на своя трон и очакваше реда си да се покаже, а тълпата дефилираше пред нея като пред идол. Режин с право заслужавате епитета „прелестна“, който винаги прикачваха на името й. По неприятно стечение на обстоятелствата към лицето й се сливаха благородната и девствена антична красота с всичко прелестно, ослепително и изразително, което днес обичаме. Манто от белка покриваше прочутите й рамене и скриваше чудноватата туника. Тя се усмихваше, щастлива и миловидна. Знаеше се, че на вратите пазят трима детективи, здрави и сериозни като английски полицаи.

В ложата стояха прави двама други господа: най-напред дебелият Ван Хубен, галантният притежател на скъпоценни камъни, който с прическата и с изкуствената червенина на бузите си приличаше на фавн. Не се знаеше откъде точно произлиза богатството му. Търговец на фалшиви бисери в миналото, той се бе завърнал от едно дълго пътуване, преобразен в крал на диамантите. Никога не можа да се узнае как е станала тази метаморфоза.

Другият кавалер на Режин стоеше в мрачината. Отгатваше се, че е млад, здрав и елегантен. Това бе прочутият Жан д’Енерис, дето преди три месеца слезе от моторната лодка, с която бе извършил околосветско пътешествие. Ван Хубен се бе запознал с него предишната седмица и го бе представил на Режин.

Първият балет премина сред общо невнимание. През антракта готовата да излезе Режин приказваше в дъното на ложата си. С Ван Хубен тя се държеше неприязнено, а с д’Енерис — като жена, която иска да се хареса.

— Ех! Ех! Режин — каза Ван Хубен, който, изглежда, се дразнеше от това лавиране, — ще завъртите главата на мореплавателя. Помислете колко бързо може да се запали човек, живял цяла година по моретата.

Ван Хубен винаги се смееше шумно — дори и при най-грубите си шеги.

— Любезни — забеляза Режин, — ако не се смеехте сам, никога нямаше да разбера, че се опитвате да остроумничите.

Ван Хубен въздъхна и като си придаде тъжен вид, каза:

— д’Енерис, един съвет. Не си губи ума по тази жена. Аз изгубих своя и съм нещастен като куп камъни… скъпоценни камъни — добави той натъртено.

На сцената дефилирането на роклите започна. Всяка от конкурентките оставаше там приблизително две минути, разхождаше се, сядаше и се въртеше подобно на манекените в шивашките салони.

Дойде ред на Режин и тя стана:

— Безпокоя се малко — каза. — Ако не взема първа премия, ще си пръсна черепа. Господин д’Енерис, вие за коя сте?

— За най-красивата — отговори той с поклон.

— Да приказваме за роклята!…

— Роклята не ме интересува. За мене важат красотата на лицето и прелестта на тялото.

— Е, добре — каза Режин, — възхищавайте се тогава от красотата и привлекателността на онова младо създание, дето в момента му ръкопляскат. Това е манекенка от къщата Шерниц, за която писаха вестниците и която сама е измислила кройката на тоалета си и го е дала на другарките си да го ушият. Прелестна е.

И наистина, младото момиче, приятно, гъвкаво, с хармонични жестове и стойка, бе олицетворение на самата грация. Сложената на гъвкавото й тяло рокля, макар и твърде проста, с идеално чиста кройка, издаваше отличен вкус и оригинално въображение.

— Арлет Масол? — каза Жан д’Енерис, след като погледна програмата.

— Да — потвърди Режин.

И добави без възбуда и завист:

— Ако бях в журито, нямаше да се колебая да я поставя на първо място при класирането.

Ван Хубен се възмути:

— А вашата туника, Режин? Какво струват труфилата на тази манекенка пред вашата туника?

— Цената не играе роля…

— Цената важи над всичко, Режин. Затова ви моля да бъдете внимателна.

— Защо?

— Заради джебчиите. Припомнете си, че туниката ви не е обшита с костилки от праскова.

Той се изсмя. Но Жан д’Енерис го подкрепи.

— Ван Хубен има право. Ние би трябвало да ви придружим.

— За нищо на света! — възрази Режин. — Държа да ми кажете как изглеждам оттук и дали не съм смешна на оперната сцена.

— Освен това — каза Ван Хубен — полицейският пристав Бешу отговаря за всичко.

— Значи вие познавате Бешу? — възкликна заинтригуван д’Енерис… — Полицаят Бешу, който стана известен от сътрудничеството си с тайнствения Джим Барлет от агенцията „Джим Барлет и Сие“?…

— Ах!… Не трябва да му приказвате за този проклет Барлет. Това го ядосва. Изглежда, че Барлет му е изиграл твърде мръсни номера!

— Да, аз слушах да се говори за това… За човека със златните зъби и дванайсетте африканки на Бешу?… Значи самият Бешу се е заел с охраната на вашите диаманти?

— Да. Той заминаваше за десетина дни, но ми ангажира трима добре платени бивши полицаи. Трима юначаги, които вардят на вратата.

д’Енерис забеляза:

— Даже и да бяхте ангажирали цял полк, нямаше да успеете да предотвратите всички възможни хитрости!…

Режин бе тръгнала и придружена от своите телохранители, излизаше от залата и навлизаше зад завесите. Тъй като бе единайсета поред и имаше малко време след десетата конкурентка, едно почти тържествено очакване предшества нейното появяване. Настъпи мълчание. Погледите се приковаха на сцената. И внезапни, шумни приветствия: Режин се показа.

В съчетанието на пълната красота и най-висшата елегантност има чар, затрогващ тълпите. Между прелестната Режин Обри и изтънчения лукс на нейния тоалет имаше такава хармония, която би ви накарала да я почувствате, преди да осъзнаете нейната причина. Но блясъкът на камъните най-вече приковаваше погледите. Над полата блуза от сребърно ламе бе пристегната в талията с колан от скъпоценни камъни, а гърдите обвиваше пояс, който изглеждаше направен само от диаманти. Те бяха ослепителни. До такава степен преплитаха своите блясъци, че образуваха около бюста лек, многоцветен и треперещ пламък.

— Я гледай!… — каза Ван Хубен. — Тези дяволски камъни били по-красиви, отколкото си мислех. И как добре й стоят!… Не е ли от порода? Цяла императрица!…

Той се изкикоти.

— д’Енерис, ще ви поверя една тайна. Знаете ли защо окичих Режин с всички тези камъни?… Е, добре: най-напред, за да à ги подаря в деня, когато ми даде ръката си… Лявата си ръка, разбира се… — Той се засмя. — И после, защото това ми позволява да й направя чест, задето ме осведомява отчасти за своите дела и навици. Не че се боя от любовници… Но аз съм от онези, които си отварят очите… и то добре.

Потупваше своя другар по рамото, като че искаше да му каже: „Хей, малкия, не се усуквай около нея!“ д’Енерис го успокои:

— Колкото за мене, вие можете да бъдете спокоен, Ван Хубен. Никога не ухажвам жените и приятелките на моите приятели.

Ван Хубен се намръщи. Жан д’Енерис му каза това с малко подигравателен тон, с който обикновено му говореше и който в случая можеше да се приеме за обиден. Затова се наведе към д’Енерис.

— Остава да узная дали ме смятате за свой приятел? На свой ред д’Енерис го хвана за ръката:

— Мълчете…

— Е, какво? Имате такъв вид…

— Мълчете.

— Какво има?

— Нещо неестествено.

— Къде?

— Зад завесите.

— Какво имате предвид?

— Вашите диаманти.

Ван Хубен подскочи.

— Е, добре! Слушайте!

Ван Хубен се ослуша.

— Не чувам нищо.

— Може би съм се излъгал — съгласи се д’Енерис. — При това, стори ми се…

Той не завърши. Първите редове на оркестъра и първите места в ложите се разшаваха, всички гледаха към завесите, като че зад тях ставаше действително онова, което бе привлякло вниманието на д’Енерис. Някои даже станаха с явни признаци на уплаха. Двама господа в официални облекла изтичаха през сцената. Един подлуден машинист изрева:

— Огън! … Огън!…

Пламък проблесна в дясната страна. Изви се слаб дим. Наредените на сцената машинисти и фигуранти се хвърлиха в една и съща посока. Сред тях скочи мъж, който също идваше отдясно. В ръката си държеше кожено манто, което му прикриваше лицето, и като машинистите викаше: „Огън! Огън!“

Режин веднага поиска да излезе, но силите й я напуснаха. Падна на колене почти в безсъзнание. Мъжът я покри с мантото, хвърли я на рамото си и изчезна сред тълпата бегълци.

Още преди той да извърши това, дори преди да се покаже, Жан д’Енерис бе скочил на парапета на своята ложа и викаше към множеството от партера, вече обхванато от паниката:

— Никой да не мърда! Това е предварително нагласена работа!

И като сочеше човека, който отвличаше Режин, викаше:

— Хванете го! Хванете го!

Бе много късно — инцидентът бе минал почти незабелязан. Седналите по креслата постепенно се успокояваха, но на сцената бъркотията продължаваше с такъв шум, че никакъв глас не можете да се чуе. Д’Енерис скочи, прекоси залата и оркестъра и без мъка се изкачи на сцената. Смеси се с изплашената тълпа и се добра до изхода на артистите към булевард „Осман“. Ала накъде можеше да тръгне и към кого да се обърне, за да намери Режин Обри?

Той започна да разпитва. Никой нищо не бе видял. Сред общия смут всеки мислеше само за себе си и похитителят бе успял незабелязано да отвлече Режин Обри, да претича по коридорите и стълбите и да излезе.

Зърна задъхания дебел Ван Хубен, чието червило, разтопено от потта, се бе стекло по бузите, и му каза:

— Отвлечена е! Заради вашите диаманти… Похитителят сигурно я е хвърлил в някой автомобил, който е чакал наблизо.

Ван Хубен извади револвер от джоба си. Д’Енерис тутакси му изви ръката.

— Да не искате да се застреляте?

— По дяволите, не! Но да убия него!

— Кого него?

— Крадеца, щом го намерят!… Трябва да се намери. Ще преобърна небето и земята.

Изглеждаше в безпътица и се въртеше като фърфалак сред хората, които се кикотеха.

— Диамантите ми! Няма да оставя да ме изиграят! Нямат право!… Държавата е отговорна…

д’Енерис не се лъжеше. След като премина булевард „Осман“, продължавайки да носи на рамо увитата в коженото манто Режин, похитителят се отправи към улица „Могадор“, където имаше спрял автомобил. Когато го наближи, вратата се отвори и с протегнати напред ръце се показа жена, чието лице бе покрито с гъста дантела. Похитителят натика Режин и каза:

— Работата успя… Истинско чудо!

После затвори вратата, зае предната седалка и заради мотора.

Припадъкът на актрисата от страха не трая дълго. Тя се събуди, щом почувства, че се отдалечават от пожара или по-право от онова, което мислете за пожар, и първата й мисъл бе да благодари на своите спасители. Но начаса усети, че се задушава от нещо, което обвиваше главата й и й пречете да диша.

— Какво има? — прошепна.

Един твърде тих, приличен на женски глас й каза на ухото:

— Не мърдай! Ако викаш, ще бъде по-зле, мила моя. Режин почувства остра болка в рамото и изохка.

— Нищо — каза жената. — Върхът на нож… Да натисна ли?

Режин не помръдна. Мислите й се избистриха, проумя истинското си положение и като си припомни пламъците и началото на пожара, мислено си заповтаря:

— Отвлечена… Отвлечена съм от човек, който е използвал паниката. И който ме отвлича с помощта на съучастница.

Полека се опипа със свободната си ръка: поясът с диамантите бе непокътнат на мястото си.

Автомобилът летеше. Режин дори не помисли да гадае накъде се движат. Чувствате, че често завиват — без съмнение, за да не може да познае накъде я отвеждат.

Във всеки случай, стори й се, че не излизат от Париж. Освен това мяркащите се начесто електрически лампи хвърляха в колата силна светлина, която тя улавяше.

Когато жената разхлаби малко хватката и мантото се поотмести, Режин можа да види два от пръстите на стиснатата върху кожите ръка. Единият от тях, показалецът, носеше пръстен, украсен с три малки истински бисери, поставени в триъгълник.

Пътуването трая двайсетина минути. После автомобилът забави ход и спря. Мъжът слезе. Двете крила на една врата се отвориха и те влязоха в нещо, подобно на заден двор.

Жената закри очите й и двамата й помогнаха да слезе.

Изкачиха се по шест стъпала. После преминаха през вестибюл, постлан с плочи, извървяха стълба от двайсет и пет стъпала с парапет и покрита с килим, която ги отведе в помещение на първия етаж. Мъжът й пришепна на ухо:

— Пристигнахме. Не обичам да действам грубо и нищо лошо няма да ви направим, ако ми дадете вашата диамантена туника. Съгласна ли сте?

— Не! — живо възрази Режин.

— За нас е лесно да я вземем и ние можехме да сторим това още в автомобила.

— Не, не!… — отвърна тя, крайно възбудена. — Не, тази туника… Не…

Тогава мъжът каза:

— Всичко рискувах, за да я имам. Сега я имам. Не се противете!

Актрисата с рязко движение се изправи, но той прошепна съвсем отблизо:

— Трябва ли сам да я взема?

Режин почувства как груба мъжка ръка хвана пояса и задърпа голите й рамене. Изплаши се:

— Не ме докосвайте! Забранявам ви… Ето… всичко, което искате… съгласна съм на всичко… Само не ме докосвайте!

Той се отстрани малко, но продължаваше да стои зад нея. Коженото манто падна от раменете й и Режин позна, че е нейното. Изтощена, седна. Огледа помещението, в което се намираше, и видя, че забрадената жена, която бе започнала да разкопчава пояса и сребърната туника, е облечена в тъмна дреха, гарнирана с черно кадифе.

Силно осветеното от електричеството помещение бе обширен салон, с канапета и столове, тапицирани със синя коприна; с дебели килими и бели великолепни мебели в стил Людовик XVI. На камината бяха поставени две бронзови вази и часовник с колони от зелен мрамор. На стените имаше четири украшения, а на тавана — два полилея от хиляди обработени малки кристали. Режин несъзнателно забеляза всички тези подробности, докато жената съблече туниката и пояса, като я остави само по комбинезон от сребърно ламе, от който се показваха голите й ръце и рамене. Видя също и паркета — кръстосани дървени плочки от различни дървесни породи, — забеляза столче с крака от акажу. Свърши се. Светлината внезапно угасна. В мрака дочу:

— Отлично, вие бяхте разумна. Ще ви върнем обратно. Вижте, оставям ви даже коженото манто.

Обвиха й главата с плат, лек като воал, подобен на воала на жената. Вкараха я в автомобила и наново тръгнаха със същите резки завои.

— Пристигнахме — прошепна мъжът, отвори вратата и я накара да слезе. — Както виждате, не бе твърде сериозно и вие се завръщате без нито една драскотина. Съветвам ви да не казвате нито дума за онова, което сте успели да видите или да отгатнете. Диамантите ви са откраднати. Точка. Това е всичко. Останалото забравете!… Моите почитания.

Автомобилът бързо изчезна. Режин махна воала си и видя, че се намира на площад „Трокадеро“. Въпреки че бе твърде близо до своя апартамент (живееше в началото на булевард „Анри-Мартен“), нужно бе да направи голямо усилие, за да си отиде. Краката й се огъваха, а сърцето й биеше до болка. Във всеки момент чувстваше, че й се вие свят и че ще падне. В мига, когато силите я напускаха, видя, че някакъв мъж тича към нея, и тя падна в ръцете на Жан д’Енерис, който я накара да седне на една пейка на пустия булевард.

— Чаках ви — тихо рече той. — Сигурен бях, че след като откраднат диамантите, ще ви доведат близо до дома. За какво биха ви задържали? Би било твърде опасно. Починете си… и после, не плачете.

Тя се отпусна и зарида, преизпълнена с доверие към този човек, когото едва познаваше.

— Толкова ме беше страх! — каза тя. — И още ме е страх… И после, тези диаманти…

След малко той я придружи, качи я в асансьора и я заведе в жилището й. Там намериха изплашена камериерката, току-що завърнала се от Операта, и останалите слуги. После дотърча и Ван Хубен с изскочили от орбитите очи.

— Диамантите ми! Вие ги донесохте, нали, Режин?… Вие защитавахте до смърт моите диаманти?…

Той забеляза, че скъпоценният пояс и туниката са свалени, и почти полудя. Жан д’Енерис му викна:

— Млъкнете!… Не виждате ли, че госпожата се нуждае от почивка.

— Диамантите ми! Те са загубени!… Ах! Ако Бешу бе тук! Диамантите ми!

— Ще ви ги върна. Махайте се!

Положената на един диван Режин продължавате да плаче и да трепери. Д’Енерис започна предпазливо да я целува по челото и косата.

— Но това е нечувано! — викна извън себе си Ван Хубен. — Какво правите?

— Оставете, оставете — отвърна д’Енерис. — Няма нищо по-ободряващо от този малък масаж. Нервната система се успокоява, кръвта приижда и благотворна топлина се разлива във вените. Това действа като електрически масаж.

Под сърдитите погледи на Ван Хубен той продължи своето приятно занимание, а Режин бавно се връщаше към живота и изглеждаше, че с удоволствие се отдава на този начин на лекуване.