Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (14)

IV
СИНЯТА КУТИЯ ЗА СКЪПОЦЕННОСТИ

Жорж Дюгривал винаги беше живял в охолство. Богатството, което се крепеше на огромни дялове в минни сдружения и нормандски леярни, му позволяваше да се интересува от отглеждане на коне, да притежава собствен конезавод и малка конюшня там, където ставаха областните състезания с коне.

Живееше сам със слугите си в стара собствена постройка, каквито още се срещат в старинния и живописен Кан. Фасадата, по която имаше скулптури от регентството и чиито високи прозорци бяха запазили стила на времето, се намираше на тиха, немноголюдна улица. Раул мина по нея още същата вечер. Три от прозорците бяха отворени до късно през нощта. Единият беше на жилището на портиерите, а другите два на първия етаж, полузакрити с пердета, изглежда, бяха на спалнята.

Първата мисъл на Раул беше още на другата сутрин да направи визита на Жорж Дюгривал и да му обясни положението, обаче научи, че човекът, страдащ от неизлечима болест на черния дроб, беше в криза и нямаше шанс да бъде приет.

Осветената стая наистина беше спалнята. Две медицински сестри бдяха денонощно. Портиерът не си лягаше, винаги готов за посрещане и изпращане на лекаря.

„В заключение — си каза Раул — необходимо е нощно домашно посещение, но откъде да се влезе?“

Къщата беше дълга и другата фасада гледаше към двор градина, отделена от успоредната улица с доста висока стена и масивна порта.

Стената имаше близо пет метра височина, а улицата беше от най-оживените в града. Акцията изглеждаше неудобна, дори невъзможна.

Озадачен, Раул се върна в хотела. Като минаваше от вестибюла към ресторанта, той изведнъж спря. Стъписа го най-неочаквана гледка. През витрината на маса в ресторанта съзря Фелисиен и Фаустин. Те разговаряха оживено…

За каква ли тъмна афера се намираха тук? Каква обща работа идваха да вършат двамата, обвързани по силата на свободата и на интимните си връзки?

Насмалко щеше да седне на тяхната маса и да си поръча обяда. Ако не го направи, то бе, защото знаеше с какъв кисел тон и с какъв лош смях щеше да им заговори. Защо ли и той идваше да блуждае около Жорж Дюгривал?

Набързо обядва в стаята си, като същевременно разпитваше лакея.

Двойката пристигнала с нощен влак и заела две стаи. Понеже хотелът бил препълнен, дамата нощувала на втория етаж, а господинът на четвъртия.

Сутринта господинът излязъл сам, а дамата не напускала стаята си.

Раул слезе. Те все още приказваха, наведени един към друг, с вид на хора, спорещи по работа или търсещи най-подходящото решение на някакъв въпрос. Преди да свършат, Раул заспа в една градска градина наблизо до хотела.

След двадесет минути Фелисиен излезе. Беше сам.

През решетката на вратата Раул забеляза решителния му израз. Ясно беше, че младият човек знаеше какво ще прави и се готвеше да изпълни предначертаното точка по точка. Той познаваше целта си и най-сигурното и най-бързото средство за осъществяването й. Нямаше да губи нито минута.

Той се отправи към оная част на града, където живееше Жорж Дюгривал, но вместо да тръгне направо към къщата, пое по пътя, водещ към успоредната улица, същата, която минаваше край двора градина.

„Най-после какво! — си каза Раул. — Да не мисли да се катери по стената посред бял ден пред очите на всички минувачи и на околните магазинери! Доколкото зная, няма стълба в джоба си. А да счупи бравата, не може по такова време на деня, това е мъчна работа, която привлича вниманието и може да го отведе до постовия полицай.“

Изглежда, Фелисиен никак не размишляваше, не се безпокоеше от пречките и не избираше между много възможности. Походката му беше пъргава, но не необичайна, което би направило впечатление. Той погледна високата стена и се изправи пред вратата с ключ в ръка.

„Браво — си каза Раул. — Ето човек, изпълнен с предпазливост! Смятайки, че най-лесната и най-обикновената процедура е да отвориш една врата, щом имаш от нея ключ в ръката си, а той притежава тоя ключ. Сиреч господинът най-нехайно влиза в дома си. Кой би се усъмнил?“

Младежът завъртя два пъти и друг ключ, който движеше вътрешната ключалка, и влезе.

На Раул му хрумна мисълта, че макар и Фелисиен да затвори вратата след себе си, не е невъзможно тя пак да се отвори. Да се превърти една ключалка, която не е двойно заключена, е детска играчка. Стига да имаш шперц и сръчност. А той притежаваше и двете. Приложи същия свободен метод, с който си послужи Фелисиен. Премина по улицата, пъхна шперца, поработи с него и… един втори господин най-нехайно влезе у дома си.

Половината от лявата част на двора беше заета от някаква пристройка без етаж, така че от прозорците на къщата не се виждаше нито кой влиза в партера, нито кой излиза.

Раул се промъкна безшумно. Най-напред имаше малък вестибюл и от едната му страна — закачалка, където бяха закачени няколко палта, насреща — изолирано помещение, мебелирано с огромно бюро, рафтове и библиотеки. Навсякъде беше покрито с килими.

В един ъгъл — отворен долап, където бе скрита каса. На колене пред нея бе Фелисиен.

Той беше така погълнат от работата си, че не чу предпазливото влизане на Раул, който преди това бе огледал обстановката, подавайки глава през отворената врата.

И тук Фелисиен действаше със същата ловкост. Без да се колебае, той натисна трите копчета, сякаш познаваше числото на комбинацията, и си послужи с ключ, който отлично свърши работата, като че беше определен за тая брава.

Тежкото стоманено крило се отвори.

Вътре имаше много папки, чиито надписи Фелисиен дори не прочете. Очевидно търсеше друго. Той отмести най-горните, после онези от средния рафт, промушвайки ръка за книжата. Втория път измъкна синьо сандъче, доста голямо, което всъщност търсеше.

Приклекнал, той се пообърна към прозореца, за да вижда по-добре, а това позволи на Раул да не пропусне нито един от жестовете му. Ето, повдигна капака на сандъчето, което съдържаше половин дузина диаманти. Младежът ги повдигна внимателно един по един и със същите флегматични движения ги сложи в джоба си.

Именно тази флегматичност изненадваше Раул. Тя доказваше, че работата е подготвена по такъв начин, сведенията са събрани тъй добре и мерките така добре са взети, че Фелисиен можеше да действа съвсем спокойно. Той не се вслушваше дори в шума из двора и в къщата. Знаеше, че в тоя час никакво движение не ще го смути.

„Да се направи от детето крадец“… беше предписала графиня Калиостро. Ако наистина Фелисиен беше посоченото дете, заповедта бе изпълнена. Фелисиен крадеше. Фелисиен ограбваше. И с какво майсторство. Нито едно ненужно движение. Хладнокръвие и последователност. И обмисленост. Арсен Люпен не би свършил работата по-добре. Когато изпразни сандъчето, той се увери, че няма двойно дъно, увери се, че най-долният рафт на касата съдържаше само папки, и се погрижи да я затвори.

Раул, който предпочиташе да избегне срещата, се промъкна към закачалката и се притули зад окачените дрехи. Нищо не беше усетил Фелисиен и той се отдалечи, без да подозира, че е наблюдаван. Премила края на двора и заключи отвън.

Тогава Раул отиде в голямата стая. Чувството за безопасност у Фелисиен беше толкова силно, че Раул запази и за себе си някакво приятно усещане и седна в едно кресло, за да размисли по-свободно.

„Да се направи от детето крадец“… Волята на Калиостро се сбъдваше. Фелисиен крадете и беше откраднал пред очите на баща си. Какво страшно отмъщение!

„Да, страшно — каза си Раул, — ако това е действително моят син. Но мога ли да предположа, че моят син може да е крадец? Я помисли, Люпен, ти си откровен спрямо себе си, нали? Пък и никой не те слуша. Няма защо да играеш комедии. Ако в дъното на твоето честно съзнание си повярвал даже за секунда, че тоя вулгарен крадльо може да е твой син, не би ли изживял смъртно страдание? Да, нали? Но ти не страдаше, гледайки Фелисиен да краде. Следователно не ти е син. Това е ясно като чиста изворна вода и се обзалагам срещу всеки, който би дръзнал да ми доказва противното… Най-сетне, драги ми Фелисиен, твоите дела отново те принизяват! Можеш да си крадеш, ако това те забавлява, мен не ме интересува!“

И прибави гласно:

— Сега въпросът може да бъде поставен другояче…

Но Раул не си зададе тоя друг въпрос. Трябваше да действа, не да мъдрува. Налагаше се да огледа чекмеджето на бюрото.

Той насили ключалките, мислейки с насмешка, че когато преравяше чекмеджетата, не изпитваше същото отвращение от тоя вагабонтски занаят, както това беше, когато се отнасяше за другиго. Важното в случая бе да успее. И той успяваше. Една находка го възнагради — беше от огромно значение.

В един и същи картон, поставен на дъното на едно тайно чекмедже, намери две дузини писма с женски почерк, неподписани, но подробностите в тях подсещаха за произхода им. Те бяха писани от майката на Елизабет и Ролан и свидетелстваха, че въпреки външните улики госпожа Гаварел е била вярна на мъжа си и след скарването на двамата мъже.

Само много по-късно по някои леки намеци и по нежния тон на кореспонденцията можеше да се предположи, че тя бе отстъпила пред любовта на Жорж Дюгривал. Следователно, ако една от сестрите е била дъщеря на Жорж Дюгривал, то това можеше да бъде само Ролан. Ала този факт никой не го знаеше и никой нямаше право да го твърди. Ролан без никакво съмнение не знаеше тайната на своето раждане и никога не трябваше да я узнае. Опасността от разкриването на това особено много плашеше майката в една от най-ясните фрази, която гласеше: „Никога нищо да не узнае, умолявам ви…“

Раул дълго размисля върху своето откритие, още повече че му бе невъзможно да излезе оттам, откъдето бе влязъл, и трябваше да чака нощта.

Към седем часа той изкачи четирите стъпала, водещи към партера на къщата. Пред него се откри голям салон, почти тъмен, със спуснати завеси, с калъфи по мебелите и пианото. После следваше вестибюл, откъдето започваше стълбата, от която през кръгъл прозорец се виждаше жилището на портиерите.

Към осем часа в къщата се вдигна тревога. Слязоха двама господа и отидоха за лекаря, който, щом дойде, размени няколко думи и се качи горе.

Двамата, облечени доста бедно, поразговаряха с портиера, после, чакайки, седнаха на столове във вестибюла, съвсем близо до открехнатата врата на салона, където отново зашушнаха помежду си. Раул дочу няколко думи. Бяха братовчеди на Жорж Дюгривал и ставаше дума за здравето на болния, за развръзката, която не можеше да се забави повече от една-две седмици. Веднага споменаха за запечатването на работния му кабинет в двора, тъй като се знаеше, че „кутията със скъпоценностите е затворена в касата и в нея има много ценни диаманти“.

Лекарят слезе. Докато двамата си вземаха шапките от съседната стая, за да го придружат, Раул излезе от салона като близък на дома, подаде ръка на лекаря, комуто портиерът бе отворил вратата, и излезе спокойно.

В десет часа вечерта напусна вилата в Кан. Изненадан по пътя от силна буря, придружена от пороен дъжд, той преспа в Гизиво и доста късно сутринта премина моста Пек в низината под възвишението Сен Жермен. Шофьорът му беше там на пост.

— Е, нещо ново? — попита Раул. Другият бързо седна до него.

— Да, господарю, боях се, че ще се върнете по друг път.

— Разказвай.

— Инспектор Русо прави обиск тая сутрин.

— У дома? В „Клер Ложи“? Какво мислиш, че може да ми направи?

— Не у вас, в павилиона.

— У Фелисиен? Той там ли беше?

— Да, завърна се снощи. В негово присъствие претършуваха.

— Какво откриха?

— Не зная.

— Отведоха ли го?

— Не. Но вилата е обградена. Фелисиен не може да излиза. И персоналът трябва да иска разрешение от агентите. Аз предвидих това и предварително излязох.

— За мен не питаха ли?

— Как не.

— Заповед за арест?

— Не знам… Във всеки случай Русо има в префектурата някакви книжа, които се отнасят до вас. И дебнат завръщането ви.

— Дявол да го вземе, много добре си направил, като си решил да ме пресрещнеш. Няма защо да влизам в капана.

После изговори през зъби:

— Какво ли искат? Да ме арестуват? Не… Не… Не ще посмеят. Въпреки това може да обискират… И после?

След момент нареди:

— Върни се. Аз не мърдам от къщата в Ранела, но утре сутринта… След обяд ще ти телефонирам.

— А Русо? Хората му?…

— Ако до тоя момент не са си отишли, това ще значи, че всичко е изгубено. Тогава се оправяйте. А, още една дума… Фаустин?…

— Говореха за нея… Трябвало да минат в клиниката… наскоро, мисля…

— Оо!… Става сериозно… Бягай!…

Шофьорът си отиде. Раул заобиколи полуострова през Кроаси на Сена, за да избегне минаването по шосе „Насионал“, и се изкачи до Шату.

От пощата телефонира в клиниката:

— Госпожица Фаустин, моля!

— Кой я търси? Каза си името:

— Господин д’Аверни.

Извикаха я.

— Вие ли сте, Фаустин? Аз съм, д’Аверни… Ето… Заплашена сте… Вярвайте ми. Трябва да се скриете. Платете си хотела и ме настигнете извън Шату, по пътя за Кроаси. Не бързайте. Имате време.

Тя не отговори. Но след тридесет минути пристигна с куфар в ръка. Без да си кажат нито дума, те минаха през Буживал и Малмезон. В Ньой Раул попита:

— Къде да ви оставя?

— В Порт Майо.

— Много неточен адрес — пошегува се той. — Вие се страхувате от мен.

— Да.

— Глупости! Всичките ни неприятности идват от недоверието ви. А защо? Мислехте ли, че то ми попречи вчера по същото време да обядвам с вас в Кан, в хотела, в който вие бяхте отседнали, и да присъствам на кражбата на Фелисиен в къщата на Дюгривал? Мислите ли, че това ще ми попречи да успея от вас, Фаустин, да получа това, което никога не съм преставал да желая? Сбогом, мила!

Раул се прибра в едно от убежищата си в Париж, в Ранела, и спа през цялата нощ. На другия ден отиде в префектурата и връчи визитната си картичка на следователя Руслен.

Беше сряда. Ролан и Жером трябваше да се венчаят идващата събота.