Метаданни
Данни
- Серия
- Арсен Люпен (22)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Cagliostro se venge, 1935 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Г. Жечкова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2007)
Издание:
Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро
Арсен Люпен
Роман
Превод от френски Г. Жечкова
Редактор Методи Бежански
Художник-редактор Лили Басарева
Коректор-стилист Катя Илиева, Галя Луцова
Графично оформление Стефан Узунов
Отпечата се през 1992 година
Цена 10,98 лв.
„Тренев & Тренев“ ООД, София, България
с/о Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
IV
ИНСПЕКТОР РУСО АТАКУВА
Обядът, който Раул даде и на който присъства и Фелисиен-Шарл, зарадва много господин Руслен, който изказваше възхищението си с постоянни комплименти и възклицания.
— Чудесен рак… Ами виното!… А тая кокошчица!…
— Знаех слабостите ви, господин следовател — каза му Раул д’Аверни.
— Я виж! От кого?
— От един мой приятел, присъствал при разкриването на прочутата афера на замъка д’Орсак, където вие направихте чудеса.
— Аз? Просто оставих работите да си вървят по реда.
— Да, познавам теориите ви. Когато има любовна драма, самите актьори на драмата чрез разнищването на страстите си разпръсват мрака.
— Много жалко, че и днес не е така. Кражба на пари, на огърлица… Никакъв интерес.
— Кой знае? На Елизабет Гаварел е била устроена клопка.
— Да, клопката с прерязаната стълба. Но наистина, вие много ли вярвате на тая предумишленост? Вярвате ли, че има две различни дела?
— Господин инспектор, не виждайте в мен детектив, а любител с дребни таланти… Не… Много съм чел. Ала никога детективски романи: това ме изморява. Но „Съдебен вестник“… И разкази за истински престъпления. От тия четива съм извлякъл опит и съм изградил своите възгледи Понякога верни… Понякога грешни… Които в някои случаи ми помагат да говоря наслуки… И да учудвам второразредни полицаи… Като тоя добряк Русо. Истината е, че всичко е дяволски тъмно! Едно само е ясно: господин Гаварел не иска да бъде заподозрян, че е крил банкноти. Да допуснем, че се намери сивата платнена торбичка. За какво би му послужила тя, ако в нея вече няма нищо?
— Правилно — каза господин Руслен. — Първата грижа на крадеца ще бъде да разшие торбичката и да заграби съдържанието й. Така че шансът да се намерят банкнотите е малък…
Фелисиен мълчеше. През време на вечерята той с внимание слушаше Раул д’Аверни, но не се обади.
Към три часа господин Руслен заведе събеседниците си в градината на „Клематитите“, където отново намериха инспектора.
— Е, господин инспектор, нещо ново? Русо прие най-надменния си вид.
— Нищо особено. Ходих в клиниката да наобиколя господин Жером Елмас и говорих с лекарите. Макар животът му да не е в опасност, не позволиха основно да го разпитвам. Всичко, кое то ми каза, е: сторило му се, че типът, който го последвал и нападнал, излязъл от пътечката, водеща към езерото.
— А злодейският нож?
— Невъзможно е да се намери.
— Другият ранен?
— Неговото състояние е все тъй тежко и още не смеят да се произнесат.
— За него никакви сведения ли няма?
— Никакви.
Инспекторът млъкна, после се изпусна и каза разсеяно:
— И все пак… Аз успях да установя един много интересен факт.
— Какъв?
— Индивидът, който е бил нападнат през нощта, вечерта е влизал в тази градина.
— Какво казвате? В тази градина?
— Точно в нея.
— Но как?
— Промъкнал се, използвайки влизането на господин Фелисиен-Шарл, когато той след убийството на госпожица Елизабет е искал да види сестра й Ролан.
— А после?
— После се слял с тълпата, привлечена от гърмежа и нахълтала по всички възможни начини, преди още да бъде въдворен ред.
— Сигурен ли сте?
— Лицата, които разпитах в клиниката, потвърдиха това.
— Може би — каза следователят на Фелисиен-Шарл — някаква случайност го е довела заедно с вас?
— Нищо не съм забелязал — каза Фелисиен.
— Нищо ли не сте забелязали? — подхвана Русо.
— Нищо.
— Странно. Видели са ви да говорите с него.
— Възможно е — каза младежът без стеснение. — Аз говорих с тези, които бяха там: полицаи, любопитни.
— И не забелязахте ли едно голямо момче с вид на художник, с широка връзка на бели точки?
— Не… Или може би да… Не знам… Бях тъй разтревожен.
Последва мълчание. После инспектор Русо продължи:
— Вие обитавате малкия павилион в имението на господин д’Аверни, който е тук.
— Да.
— Познавате ли градинаря?
— Сигурно.
— Е, добре. Тоя градинар разправя, че вчера, в момента на изстрела, вие сте били седнали вън…
— Наистина.
— И че сте били с някакъв господин, който бил идвал вече два-три пъти при вас. А той именно е нашият човек. Преди няколко минути градинарят го позна в клиниката.
Фелисиен се изчерви, обърса чело, подвоуми се и най-сетне отговори:
— Не знаех, че става дума за него. Повтарям, че бях толкова смутен, че не бих могъл да кажа дали е дошъл с мен в „Клематитите“, нито пък дали вчера е бил в тълпата около мен.
— Името на вашия приятел?
— Не ми е приятел.
— Не е важно! Името му?
— Симон Лориан. Дойде при мен един ден, когато рисувах край голямото езеро. Каза ми, че и той бил художник, но в момента не знаел къде да пласира произведенията си, и че търсел работа. После искаше да бъде представен на господин д’Аверни и аз му обещах.
— Често ли го виждахте?
— Четири-пет пъти.
— Адресът му?
— Живее в Париж. Нищо повече не зная.
Младежът бе станал пак така смел, та следователят промълви:
— Всичко това е много възможно. Но Русо не се поддаваше.
— Значи вчера го видяхте?
— Да. До павилиона, в който живея. Тогава мислех, че господин д’Аверни ще се завърне и ще му представя Симон Лориан.
— А после? След като наредих да опразнят градината?
— Повече не го видях.
— Въпреки това той е продължил да скита край къщите около езерцето. Обядвал е в едно съседно ресторантче и снощи пак са го видели тук наоколо. Криел се в мрака.
— Нищо не знам.
— Вие какво правихте през това време?
— Вечерях в моя павилион и бях обслужван както винаги от слугата на господин д’Аверни.
— После?
— После четох и си легнах.
— В колко часа?
— Към единадесет.
— И не сте излизали отново?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен.
Инспектор Русо се обърна към една група от четирима души, които вече беше разпитвал. Едно от лицата, възрастен господин, се приближи.
Русо му каза:
— Вие живеете в една от съседните вили?
— Да, зад зеленчуковата градина, до господин Филип Гаварел.
— Покрай тази вила минава път, по който всеки може да стигне до езерото?
— Да.
— Вие ли казахте прочее, че три четвърти час след полунощ сте видели някого да гребе по езерото и да слиза точно по тоя път? Този човек доближил лодката до вашето имение и я завързал за обикновена греда. Вие сте познали излетника, нали?
— Да. Облаците се разкъсаха и луната освети лицето му. Тогава той се спусна към тъмното. Беше господин Фелисиен-Шарл. Доста време стоя на пътеката.
— После?
— После не зная. Легнах си и заспах.
— Вие твърдите, че това е бил господин Фелисиен-Шарл, присъстващ тук?
— Мисля, че мога да говоря, без да се смята, че лъжа.
Инспектор Русо каза на Фелисиен:
— Следователно вие сте прекарали нощта навън, а не в леглото си.
Фелисиен отговори твърдо:
— Не съм напускал стаята си.
— Ако не сте напускали стаята си, как са могли да видят, че слизате от лодката и стоите в задънена уличка, от която после господин Елмас е забелязал, че го следи нападателят му?
— Не съм напускал стаята си — повтори Фелисиен.
Господин Руслен мълчеше малко смутен от това, че бе обядвал на една маса с този момък, който толкова несръчно се защитаваше. Погледна Раул д’Аверни, който слушаше, без да каже нито думица, следейки Фелисиен.
В отговор Раул веднага се намеси:
— Господин инспектор, докато чакаме проверката да потвърди всички тия басни и да установи истинското им значение, мога ли да зная докъде искате да изведете мисълта си по отношение на господин Фелисиен-Шарл?
Русо отвърна:
— Нямам друга цел, освен да събера всички подробности около истината.
— Господин инспектор, тия подробности се събират съобразно главната мисъл за истината, която човек предугажда.
— Нямам никаква мисъл.
— Как нямате? В случая от вашия разпит би следвало: първо, че се интересувате главно от втората драма или от кражбата на банкнотите и двете нощни нападения. Второ, че тази нощ, през времето, когато е бил навън, Фелисиен си е послужил с лодката, за да се промъкне в „Оранжерията“ да търси торбичката от сиво платно, съдържаща банкнотите. И че към един часа, скрит в тъмнината, той е последвал годеника на жертвата, господин Жером Елмас, за да го нападне Бог знае по какви съображения. Явно в дъното на душата си вие си задавате въпроса, дали той не е нападателят на другия ранен, Симон Лориан.
— Никакъв въпрос не си задавам, господине — сухо каза Русо. — Не съм свикнал да бъда разпитван.
— Позволявам си само да забележа — продължи Раул д’Аверни, — че вашите подозрения, изглежда, сближават Фелисиен-Шарл и Симон Лориан. В такъв случай, ако те бяха в споразумение, как може Фелисиен-Шарл едновременно да е съучастник и нападател на Симон Лориан? Русо не отговори. Раул повдигна рамене.
— Такива догадки са несъвместими.
Ала мълчанието на инспектора сложи край на тази сцена.
Права на терасата, много красива в траурното си облекло, Ролан слушаше. Тя хвана ръката на чичо си. Те отидоха в клиниката при Жером Елмас.
Раул не настоя. След малко каза на Фелисиен:
— Да си вървим.
И се сбогува със следователя.
По пътя беше мрачен. Когато стигнаха вилата, той заведе младия човек в малкия работен кабинет, чиито прозорци гледаха към едно кътче от градината, заградено с плет.
Накара го да седне и му каза:
— Никога не сте ме питали защо ви писах да дойдете при мен.
— Не посмях, господине.
— Следователно не знаете защо ви предложих да ремонтирате вилата и да живеете в нея?
— Не.
— Не сте ли любопитен?
— Боя се да не бъда нахален. Вие не ме разпитвахте.
— Как не! Разпитвах ви за вашето минало. Казахте ми, че родителите ви отдавна са умрели и че животът ви е труден. Но аз от деликатност нямах желание да ви откривам нещо, което ви засяга, и не настоях. Оттогава не сме говорили, а това значи, че не ви познавам. Днес…
След кратко мълчание, като се поколеба, изведнъж заключи:
— Днес изглежда, че сте замесен в лоша работа или най-малкото ви е трудно да обясните ролята, която сте играли, може би без сам да знаете. Искате ли нещо да ми изповядате, без да премълчите каквото и да било?
Фелисиен обясни:
— Господине, вие не знаете колко съм ви признателен за всичко, което направихте за мен. Но нямам за какво да се изповядам.
— Не е ли прибързан отговорът ви? — настоя Раул. — На вашата възраст и в обстоятелствата, в които се намирате, човек трябва да знае сам да се спасява. Ако в нещо сте виновен, толкова по-зле за вас. Ако сте невинен, животът ще ви защити. Фелисиен стана и се приближи до Раул д’Аверни.
— Вие как мислите, господине?
Раул го погледна. Очите на младежа примигваха, на лицето му липсваше откровеност. Той каза:
— Не знам…
Погребението на Елизабет Гаварел се състоя на другия ден. Ролан вървя твърдо до гробищата и не отвърна очи от зеещия гроб.
Тя простря ръка върху ковчега и мълвеше думи, нечути от никого, думи, чрез които навярно изразяваше своята скръб по сестра си и цялото си отчаяние. Вричаше се да остане вярна на спомена за нея.
Завърна се облегната на ръката на чичо си. Той дълго разговаря с господин Руслен. Колкото и да бе отпаднал, не отстъпи от своето.
— Нито една банкнота, господин съдия, само писма и ценни книжа. Давам пълномощия на полицията да сложи ръка на платнената сива торбичка. И така ще напиша в моята тъжба до съда, преди да замина на юг.
Раул д’Аверни се разходи около езерцето, после седна на един плетен стол и довърши четенето на сутрешните вестници.
Един от тях, осведомен от смел и ловък репортер, скрил се вечерта кой знае къде, бе успял да научи подробности по вълнуващия разпит на Фелисиен-Шарл от Русо.
— Иди, че работи при такива условия! — изръмжа от яд д’Аверни.
Той се запъти към къщи и видя, че Фелисиен работи. Влезе, премина по коридора и отиде в малката стаичка, където обичаше да размишлява и да мечтае. Там го чакаше една жена без шапка, облечена в скромна рокля, с червено шалче около врата. Непознатата стоеше права, показвайки великолепното си лице, по което се сменяха най-разнообразни състояния — и скръб, и безпомощност, и яд, и враждебност…
— Коя сте вие?…
— Метресата на Симон Лориан.