Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (13)

III
ОТВЛИЧАНЕТО

Грубата реакция на инстинкта веднага би хвърлила Раул към двамата влюбени и би му донесла незабавно удовлетворение, ако хвърлеше Фелисиен във водата и удареше Фаустин. Той обаче не предприе нищо и след две-три стъпки застана неподвижно.

Не бе дошъл часът за гневни избухвания, нито пък за необмислени нападения. Към Фаустин, освен желание да я има, той не бе изпитвал ни най-малко чувство на любов. Затова в момента, предвещаващ бурята на развръзката, той не би се отдал на преживяване, предизвикано от лудо самолюбие, което може да го разстрои. Фактите малко по малко се подреждаха в разсъдъка му, въпреки преплетеността им, но ако той се намесеше неочаквано, можеха пак да се объркат.

Пред него най-силно изпъкваше образът на Калиостро. Бащата и синът, изправени един срещу друг, борещи се за едно и също създание — каква победа би постигнала мъртвата!… С каква отвратителна точност би се изпълнило отмъщението, което тя бе поверила на съдбата!…

Раул се завърна у дома. Затвори оградата и постави един уред, с който никога не си служеше и който при отваряне задействаше електрическия звънец.

След половин час звънецът иззвъня — Фелисиен се беше завърнал.

Раул заспа…

Цялата заран той мърмори против момъка, когото все повече намразваше. В тоя момент, въпреки всичките очевидни противоречия и невероятности, той беше склонен да допусне съучастничество на Ролан и Жером в събитията. Проектите на двамата годеници може би се опираха на тая тъй подозрителна история за Дюгриваловото наследство. Д’Аверни се разходи набързо, обядва и реши да отпътува до Кан, за да получи там сведения за Жорж Дюгривал, по възможност да го срещне или да осъществи нощна визита у него.

Но тъкмо когато тръгваше към автомобила, телефонът го накара да се върне в „Клер Ложи“. Жером Елмас го молеше незабавно да отиде — да не губи нито минута. Младежът изглеждаше отчаян.

След две минути Раул пристигна. Жером, който със слугата го чакаше на прага, продума задъхано:

— Отвлечена!…

— Кой?

— Ролан. Отвлечена от тоя негодник.

— Кой негодник?

— Фелисиен-Шарл.

— Хайде де! — възрази Раул, още виждащ Фелисиен в ръцете на Фаустин. — Със съгласието на самата Ролан ли?

— Вие сте луд — извика Жером, негодуващ. — Отвлечена насила! С автомобил! Ще ви обясня… помислих веднага, че само вие бихте могъл…

Той скочи върху седалката.

— Но по кой път? — попита Раул.

— Към Сен Жермен. Нали, Едуар? Видя ли ги?

— Да, Сен Жермен — потвърди прислужникът. Автомобилът на Раул потегли.

След триста метра те се отбиха вдясно по шосе „Насионал“ и преминаха Сена. Шосе номер сто и деветдесет беше посоката към Руан, към Нормандия…

Жером проклинаше извън себе си от ярост.

— Тя не се съмняваше. Нито пък аз… Той беше докарал от Париж автомобил, уж да го купи. Възползва се от това, че бях в градината, за да й предложи да опита колата… И тя се качи. Сигурно е поискала да слезе, но той е включил двигателя. Тя е надала вик, който чухме и аз, и Едуар, ала колата беше вече далеч.

— Каква кола?

— Кабриолет.

— Нещо особено?

— Жълт.

— Кога са заминали?

— Преди десетина минути.

— Ще ги настигнем. Фелисиен кара лошо.

Раул пое по пътя за Сен Жермен, но внезапно зави към Версай.

— Десет-дванадесет километра в права посока, после ще променим.

— Защо?

— .ЬЙ~ [???]

— Мисли си… Фелисиен е отгледан в Поату… И понеже не знаем нищо с точност, трябва да предотвратим риска от разминаване. Предполагам, той ще се приюти там, където му е познато. Посоката на шосе номер десет отговаря на предположението.

— Ако се лъжете?

— НИЩО.

Вихрено преминаха през площад д’Арм във Версай и префучаха през Сен Сир и Трап.

— Би трябвало вече да видим жълтата кола. Сигурно Фелисиен препуска с всичка сила.

— Но вие сигурен ли сте?

— Съвършено сигурен съм. Ние вземаме по сто и десет в час. С тая скорост трябва да ги настигнем преди Рамбуйе…

Той беше очарован от внезапния си успех. Какъв реванш за такъв кратък срок. Фелисиен, който с нищо не можеше да избегне поражението и смешното си положение!

— Сигурен ли сте? Сигурен ли сте? — възрази Жером. — А ако сте тръгнали по грешен път?

— Невъзможно е… Гледайте, не са ли тези там?… Дето навлизат в гората?

— Да! Да! — извика Жером. И почна разпалено да бъбри:

— Нещастникът! Аз знаех, че я обича… Ролан… Той винаги я е обичал. Още от началото се въртеше около нея. От времето на тая бедна Елизабет… И тя беше забелязала това… Той е обаче, казвам ви го, господине… Комедиант… Крие се, преструва се, че ухажва Фаустин, пък аз чувствам омразата му към мен… дивата му ревност. Когато му съобщих за сватбата ни, колкото и да се преструваше, трепереше от яд. Той я обича. Ах! Ами ако избяга?… Току-виж избягал и Ролан не може да се отърве от него. Карайте по-бързо!…

В дъното на душата си Раул изпитваше смътно удовлетворение, но го скриваше. Наистина тоя Фелисиен понякога е интересен. Сред безпокойствата, преследванията от полицията с какво се занимава? Да съблазни Фаустин и да отвлече Ролан. Вместо да се брани и да се предпазва от опасността, той се бори и напада, пък каквото ще да стане. Парцаливко неден. Каква дързост.

При Рамбуйе дългата павирана и извита улица ги накара да забавят ход, още повече че там се откриваха два пътя.

— Да тръгнем наслуки — каза Раул.

Жером, който вече не се контролираше, се изплаши.

— Подлецът! Хубаво бях казал на Ролан да се пази! Прикрит… лицемер… Без да гледаме всичко останало… Аз имам свои предубеждения по всички тия истории в „Оранжерията“… Ах, ако можех да го пипна!

Той протегна напред юмруците си. Раул помисли, че е висок, силен, стабилен — бойка натура, и че би могъл да смаже Фелисиен, който беше по-нежен и не тъй мощен на вид. Но нищо не можеше да попречи на Раул да отиде докрай и да настигне беглеца, чието поражение желаеше.

И внезапно след един завой жълтата кола се показа на триста-четиристотин метра. Автомобилът на д’Аверни като кон в последния етап в надбягванията в същия миг удвои скоростта си. Никакви препятствия и никакво разстояние не можеха вече да попречат на залавянето на похитителя.

Застигането не стана постепенно. Разстоянието бе взето отведнъж. Колата на Раул изпревари другата и я накара да убие скоростта, за да избегне катастрофата. После я застави да спре на петдесет метра.

Напред и назад по пътя не се мяркаше никой.

— Ще се борим! — извика Жером, скачайки на пътя.

В това време Фелисиен се показа от вратата на своята кола. Вече слязла, сред шосето се клатушкаше Ролан. Жером, който отначало се втурна за разправа, почна да стъпва тежко като боксьор, който се готви да нападне. Фелисиен не мърдаше.

Момичето поиска да се хвърли помежду им, ала Раул д’Аверни се намеси и я хвана за раменете.

— Стойте там!

Тя направи опит да се освободи.

— Но те ще се сбият.

— А после?

— Не искам, той… Той ще го убие…

— Успокойте се… Искам да зная…

— Това е ужасно!… Оставете ме!…

— Не — каза Раул. — Искам да знам дали ще се уплаши… Ролан се извиваше в ръцете му, ала той я държеше здраво, като внимателно наблюдаваше Фелисиен. Но Фелисиен не се уплаши. Даже бе чудно, че се усмихваше. На лицето му имаше предизвикваща и подигравателна усмивка, изпълнена с презрение и безгрижност. Възможно ли е?

На два метра от него спря Жером Елмас и изръмжа на два пъти:

— Махай се!… Махай се!… Или…

Другият сви рамене. Засмя се още повече и не си направи труд дори да се брани.

Още една крачка и Жером се втурна с цялата сила на мощното си тяло, удряйки го с юмруци по главата. Фелисиен с едно движение се отдръпна, за да избегне удара.

Жером отскочи, обърна се и каза:

— Не мърдайте, Ролан, работата е наред.

Започна един боксов сеанс, разпален и ожесточен. Фелисиен се беше навел, но не отстъпваше нито крачка. След първата схватка Жером сигурно почувства, че нищо не ще постигне, затова се нахвърли върху противника си, хвана го и почна да го души с всички сили, като се мъчеше с тялото си да го повали на земята. Фелисиен се възпротиви за момент, извивайки се назад, с почти пречупен кръст. После предпочете да падне, като повлече върху себе си и Жером Елмас. Момичето се бунтуваше и крещеше. Раул й запуши устата.

— Мълчете!… Не е страшно… Ако някой извади оръжие, аз съм тук. Отговарям за всичко.

— Отвратително! — промълви тя.

— Не… Трябва да се свърши…

Двамата се търкаляха по земята, по прашната трева. Развръзката беше близка — Фелисиен изглеждаше слаб. Стана обаче тъкмо обратното на това, което се очакваше. Фелисиен стана, изтърси дрехите си с длан, а Жером стенеше неподвижен.

— Дявол! — захили се Раул. — Отлично изиграно.

Той се завтече към победения, наведе се и разбра, че го болеше само ръката.

— След минута ще станете — каза той. — Но ви съветвам да не отивате по-далече… с такъв мерзавец като тоя.

Фелисиен бавно се отдалечаваше. Лицето му не изразяваше нито вълнение, нито удоволствие и човек не би могъл да предположи, че той току-що беше съборил най-омразния си съперник. Отиде при Ролан, без тя да го упрекне и без той да й заговори…

А тя, освободена от ръцете на Раул, изглеждаше неспокойна и нерешителна. Погледна двамата млади мъже. Погледна и Раул. По пътя бавно приближаваше автомобил. Беше празно такси, което се връщаше в Рамбуйе. Тя даде знак на шофьора, уговори се с него и се качи. Жером, вече станал, махна с ръка и влезе при нея. Таксито тръгна.

Инцидентът като че ли беше без значение за Фелисиен. И докато се готвеше да се качи в колата си, Раул каза:

— Приемай комплиментите ми! Хубав замах на джиу-джицу. При това класически. И тъй добре изпълнен… извиването на ръката… Къде сте научили това?… А каква вещина на боксьор! Поздравявам ви още веднъж и заслужено, като се имат предвид ръстът и теглото на Жером.

Фелисиен направи жест на безразличие и отвори вратата. Д’Аверни го възпря.

— Продължавате да ме учудвате, Фелисиен. Какъв особен характер! Обичате Ролан толкова, че си губите ума по нея и я отвличате, а ето че изведнъж я изоставяте на противника си, без вече да ви е грижа за нея.

Момъкът промълви:

— Те са сгодени.

— Но тъкмо затова трябва да се бориш докрай. Фелисиен се обърна с лице срещу Раул и му каза учтиво, но подчертано ясно:

— Бих се борил докрай и може би щях да спечеля, ако вие не бяхте се застъпили така за Жером. И вие, господине, ги смятате за сгодени. За вас аз съм натрапник, когото преследват като крадец. Сега не остава друго, освен нещата да си вървят по своя път. Каквото ще да бъде…

Загадъчни думи, както и всичките постъпки на тримата млади, както и държанието на Ролан. Докато Фелисиен се отдалечаваше, Раул дълго размисля. Нови данни се прибавяха към ония, чието значение той беше открил. Оформяха се в съзнанието му съвсем нови подозрения. Истината ставаше все по-осезаема и по-логична. Нищо по-палещо не би имало от това разсейване на мъглата! Вместо да се завърне в Париж, той продължи пътя си, завивайки на северозапад. Чувстваше се бодър и не можеше да потисне смеха си, избухващ от време на време. Не можеше и да спре да си бъбри:

— Значи човек на спорта? Съвършен атлет? Под външността на архитект, зает единствено с работата си — и мускули, и нерви, и воля, и кураж, и дързост. Очарователен момък! С няколко урока, които ще му дам по джиу-джицу, по бокс и по ловкост, ще направя един съвършено почтен господин. Я виж, стари Люпен, такъв син не ще е толкова лош, колкото ти си го мислеше. Ще опитаме, стари Люпен!

Раул забърза. Животът ставаше по-светъл. Наистина делата на младия Фелисиен ставаха по-добри…

Нанкур… Еврьо… Лизьо…

Към осем часа Раул спря пред един голям хотел в Кан, извади от багажника на колата пътна чанта, винаги пълна, и вечеря.

Същата вечер започна проучването си за Жорж Дюгривал, стария приятел на госпожа Гаварел и предполагаем баща на Елизабет.

Беше неделя, дванадесети септември. Идващата събота Ролан щеше да се омъжи за Жером Елмас.