Морис Льоблан
Тайнственото око (9)

ГЛАВА IX
В МРАКА НА НЕИЗВЕСТНОСТТА

Хотелска стая в Амиен. Люпен за първи път идва за малко в съзнание. Льобалу и Кларис са край главата му.

Двамата приказват, а той слуша, без да отваря очи. Той разбира, че много са се страхували за живота му, но че опасността е минала. По-нататък долавя отделни думи, които го запознават със събитията от трагичната нощ на Мъртвия камък, със слизането на Добрек по стълбата: ужаса на неговите съучастници, къса борба… Кларис, ранена и тя в рамото, се хвърля върху Добрек, Добрек скача на брега, Гроняр стреля два пъти по него и се спуска да го преследва. Льобалу се качва по стълбата и намира горе припадналия Люпен.

— Дявол да го вземе — обяснява Люпен. — Аз още се питам как се беше задържал, за да не се претърколи надолу. Наистина, там имаше една малка вдлъбнатина, но тя беше така наклонена, че трябва, макар и полумъртъв, да се е задържал за нея само с няколко пръста. Ужасна работа!

Люпен слуша, отчаяно слуша. Той събира в едно цялото си същество, тялото и ума, за да свърже и разбере думите. Произнася се една фраза: като плаче, Кларис говори нещо за изминалите осемнадесет дни, за наново изгубените осемнадесет дни за спасението на Жилбер.

Осемнадесет дни! Тази цифра плаши Люпен. Той си мисли, че всичко е свършено, че никога вече не ще може да поправи допуснатите грешки, че Вошери и Жилбер ще умрат…

Мислите му прекъсват, обзема го наново забрава.

Настъпи най-тежкото време в живота му. Съзнанието му се пробуждаше и идваха минути, когато той ясно съзнаваше положението на нещата. Но не можеше да координира идеите си, не можеше да състави логично заключение, не можеше да посочи на приятелите си какви действия да предприемат.

Когато излизаше от вцепенението ой, той често откриваше, че ръката му е в ръцете на Кларис и в това състояние на полубълнуване й правеше страстни и нежни признания, молеше я за нещо, благодареше за радостта и светлината, с които пълни душата му.

После, когато се поуспокояваше малко, той се опитваше да се шегува със себе си.

— Аз бълнувах, нали? Представям си какви глупости съм ви наприказвал!

По мълчанието на Кларис разбираше, че може да говори каквото ой иска. Тя нищо не чуваше. Грижите, конте полагаше за него, предаността, бдението, безпокойствието — всичко това бе не за него, а за възможния спасител на Жилбер. Тя с мъка следеше хода на преминаването ла болестта. Кога ще бъде в състояние да се залови за работа? Не беше ли лудост да стои край него, когато с всеки изминат ден надеждата се стопяваше?

Люпен постоянно си самовнушаваше:

— Ще оздравея, аз съм здрав, искам да оздравея, здрав съм, здрав съм, здрав съм!

Една сутрин той се събуди в по-добро разположение на духа. Раната се беше затворила, температурата бе спаднала. Докторът, който всеки ден идваше от Париж, му обеща, че след два дий ще може да става. В стаята нямаше никой, той приближи отворения прозорец. Почувствува, че заедно със слънчевите лъчи животът се възвръщаше в него, топлият въздух възвестяваше пролетта. Люпен усети, че мислите му вече текат съвсем гладко, фактите се възприемаха в логичната си последователност и вътрешна връзка.

Вечерта получи от Кларис телеграма, в която тя съобщаваше, че работите вървят зле и че остава в Париж, заедно с Льобалу и Гроняр. Силно измъчен от телеграмата, той прекара ужасна нощ. Кое беше накарало Кларис да замине?

На другия ден тя влезе в стаята бледа, със зачервени от плач очи. Падна изнемощяла в креслото.

— Касационната молба е отхвърлена — промълви тя. Люпен запази хладнокръвие и учуден запита:

— Нима разчитахте на нея?

— Не, не, не, но все пак… Човек някак си се надява…

— Вчера ли я отхвърлиха?

— Преди осем дни. Льобалу скрил от мен, самата аз се страхувах да чета вестниците…

Люпен предпазливо намекна:

— Остава помилването…

— Помилването? Мислите ли, че ще помилват съучастниците на Арсен Люпен?

Тези думи се изтръгнаха от нея искрено, пламенно и с горчивина. Той се престори, че не им обръща внимание и каза:

— Вошери може би няма да бъде помилван. Но ще се смилят над Жилбер, над младостта му…

— Няма да изразят и капчица съжаление.

— Откъде знаете това?

— Видях адвоката му.

— Видели сте адвоката му! И му казахте…

— Казах му, че съм майка на Жилбер и го попитах дали, ако кажа истинското име на сина си, това ще повлияе върху изпълнението на присъдата. Или поне да я забави…

— Вие бихте ли направили това? — промърмори Люпен. — Бихте ли признали?

— За мен преди всичко е важен животът на Жилбер. Какво ме интересува моето име! Какво ме интересува името на мъжа ми!

— И това на малкия ви син Жак — забеляза Люпен. — Имате ли право да погубите Жак и да направите от него брат на един осъден на смърт престъпник?

Тя наведе глава, а той продължи:

— Какво ви отговори адвокатът?

— Каза ми, че подобно изявление за нищо не би послужило на Жилбер. От останалите му думи разбрах, че не си прави илюзии, че комисията за помилване ще вземе да се смили.

— Комисията, може — но председателя на републиката?

— Председателят винаги има предвид мнението на комисията.

— Този път той не ще се съобрази с това мнение.

— Защо?

— Защото ще му въздействуват.

— Как?

— Като му се предаде списъка на двадесет и седемте.

— Значи, списъкът е във вас?

— Не.

— В такъв случай?

— Ще бъде в ръцете ми.

Кларис леко вдигна рамене. Вярата й в Люпен беше отслабнала.

— Ако д’Албюфе не е откраднал списъка, единственият, който може да въздействува, това е Добрек.

Жената произнесе думите тихо и някак разсеяно. Това накара Люпен да потръпне.

— Напомняте ми за една клетва, която ми дадохте — рече Люпен. — Ние се разбрахме, че цялата битка с Добрек ще водя само аз и че вие никога няма да влизате в споразумение с него.

Тя възрази:

— Аз дори не зная къде е той. Ако го знаех, нима нямаше да ви кажа?

Отговорът беше уклончив, но Жилбер не настоя повече в нищо. Реши да я наблюдава. Все пак, още много подробности не му бяха известни. Той попита:

— И тъй, не се ли знае какво е станало с Добрек?

— Не се знае. Вероятно един от куршумите на Гроняр го е засегнал, защото на другия ден след бягството му намерихме в храстите една кървава кърпичка. Освен това, на гара Омал същата вечер са забелязали един извънредно слаб и залитащ човек. Той си взел билет за Париж, качил се на първия влак. Това е всичко.

— Той може би е сериозно ранен — произнесе Люпен, — и се лекува в някое сигурно убежище. Вероятно, смята за по-благоразумно да се крие в продължение на няколко седмици от полицията, от д’Албюфе, от вас, от мен, от всички свои неприятели.

Люпен помисли и продължи:

— Какво стана в Мъртвия камък след бягството? Нищо ли не се говори в околностите?

— Нищо особено. Рано сутринта въжето беше прибрано, което показва, че Себастиан и синовете му още същата нощ са забелязали бягството на Добрек. През целия ден Себастиан отсъствуваше.

— Е, да, отишъл е да предупреди маркиза. А маркизът къде е?

— В имението си. Според сведенията на Гроняр, там също нищо подозрително не е забелязано.

— Сигурно ли е, че той не е проникнал в дома на площад Ламартин?

— Напълно.

— А самият Добрек?

— Също.

— Видяхте ли се е Прасвил?

— Той е в отпуск. Пътешествува. Главният инспектор Бланшон, който той е натоварил с тази афера и агентите му, които пазят дома, твърдят, че съгласно заповедите на Прасвил, те нито за минутка не напускат къщата. Така че никой не е могъл да проникне там.

— Следователно — заключи Люпен, — кристалната запушалка все още се намира в кабинета на Добрек.

— Ако тя е била там до изчезването на Добрек, тя трябва да бъде в къщата и сега.

— Върху работната маса — уточни Люпен.

— Върху работната маса? Защо мислите така?

— Защото зная, че е така — каза Люпен, който не беше забравил фразата на Себастиан в залата за мъчения.

— Но вие не знаете в какъв предмет точно е скрита запушалката.

— Е, работната маса не е чак толкова голяма. За двадесетина минути тя може да бъде претърсена до последното ъгълче, а за десет би могла да бъде разглобена, ако това се наложи.

Разговорът умори малко Люпен.

— Вижте — каза той на Кларис, — моля ви да почакате още два-три дни. Днес е понеделник, четвърти март. Вдруги ден, сряда, най-късно в четвъртък ще бъда на крак. Бъдете сигурна, че ще успеем.

— А дотогава?

— Върнете се в Париж. Настанете се с Гроняр и Льобалу в хотел Франклин, до Трокадеро, и следете къщата на Добрек. Вие имате свободен достъп в нея. Насърчете агентите.

— А ако Добрек се върне?

— Толкова по-добре, тогава той е в ръцете ни.

— А ако само се мерне наоколо?

— В такъв случай Гроняр и Льобалу трябва да го последват.

— Но ако загубят следите му? Люпен не отвърна.

— Идете си, моля ви — каза той след кратко мълчание.

От известно време между тях се пораждаше чувство на хладина, което растеше с наближаването на страшния ден. Изпускайки от предвид, че тя самата беше тикнала Жилбер в приключението в Анжиен, госпожа Мерж не искаше да забрави, че правосъдието преследваше сина й не толкова за престъплението, колкото за това, че е съучастник на Люпен. При тава, какво беше постигнал Люпен, въпреки всичките си усилия, въпреки цялата си безгранична енергия? С какво помагаше неговата намеса в нещата за спасението на сина й Жилбер?

Кларис мълчаливо излезе от стаята.

На другия ден той се чувствуваше все още слаб. В сряда, на нареждането на доктора да остане в леглото до края на седмицата, той отговори с въпрос:

— Какво би могло да се случи, ако все пак стана?

— Треската ви ще се повтори.

— И нищо повече?

— Не, раната е почти заздравяла.

— Тогава ще ползувам вашия автомобил. По пладне ще бъдем в Париж.

Онова, което го накара да тръгне веднага, бе най-напред едно писмо от Кларис, то завършваше така: „Отново намерих следите на Добрек…“ Имаше и една телеграма, публикувана о амиенските вестници. Тя съобщаваше за арестуването на маркиз д’Албюфе, компрометиран в аферата с Канала.

Добрек си отмъщаваше.

Маркизът не бе успял да попречи на отмъщението. Значи, той не беше успял да вземе документа, който лежеше на масата в кабинета на Добрек. Това пък показваше, че агентите на инспектор Бланшон, настанени в къщата от Прасвил бяха охранявали добре дома на площад Ламартин. Сиреч, кристалната запушалка все още бе там.

Този факт можеше да се обясни с това, че Добрек не смееше да се върне в собствения си дом, че здравето още не му позволяваше да направи това или пък, че бе твърде уверен в сигурността на скривалището.

Във всеки случай, несъмнено беше едно: трябваше да се действува колкото се може по-бързо, да се изпревари Добрек и да се вземе кристалната запушалка.

Когато излязоха от Булонската гора и автомобилът мина по площад Ламартин, Люпен помоли доктора да спре колата, сбогува се набързо и слезе. Не беше трудно да намери Льобалу и Гроняр.

— Къде е госпожа Мерж? — попита ги той.

— От вчера не се е връщала. Само ни съобщи, че е открила Добрек. Той излизал от дома на своите братовчедки. Пред дома го чакал екипаж. Кларис запомнила номера на екипажа.

— После?

— После, нищо.

— Какво ново още има?

— Нощес, според вестник „Пари Миди“, в ареста маркиз д’Албюфе си е прерязал вените. Слуховете донасят, че той, преди да свърши това, е оставил писмо, в което обвинява за смъртта си депутата Добрек. Всичко това било във връзка с приписаната му вина за участието в аферата с Канала.

— Това ли е всичко?

— Същият вестник съобщава, че комисията по делото на Жилбер и Вошери е отхвърлила молбите им за помилване. В петък председателят на републиката ще приеме адвокатите им…

Люпен изтръпна.

— Бедни Жилбер — помисли Люпен. — Ако вдруги ден адвокатът ти, заедно с делото не отнесе на председателя на републиката и списъка на двадесет и седемте, ти си загинал…

— Какво, шефе, вие като че ли започнахте да губите кураж?

— Глупости! След час кристалната запушалка ще бъде в ръцете ми. След един час аз ще бъда при адвоката на Жилбер. Кошмарът най-после ще свърши!

— Браво, шефе! Пак сте си същият. Къде да ви чакаме?

— Вървете в хотела. Ще дойда при вас.

Разделиха се. Люпен отиде направо в дома на Добрек. Позвъня. Отвори му един агент, който веднага го позна.

— Господин Никол?

— Да, аз съм — каза той. — Главният инспектор Бланшон тук ли е?

— Да.

Въведоха го в кабинета на Добрек, където го чакаше главния инспектор. Той го прие с видимо уважение.

— Господин Никол, имам заповед да бъда непрекъснато на ваше разположение. Много съм щастлив, че идвате именно днес.

— Има ли нещо ново, господин инспектор? Нещо важно?

— Много важно.

— Говорете по-скоро.

— Добрек се завърна.

— А? Какво? — извика Люпен. — Добрек се е върнал? Тук ли е той сега?

— Не, излезе.

— Влиза ли той в кабинета си?

— Да.

— Кога?

— Тази сутрин.

— И вие не му попречихте?

— С какво право?

— И го оставихте сам?

— Той решително поиска това.

Люпен едва се задържаше на краката си. Като постоя така някое време, той попита, като се стараеше да го направи колкото се може по-уверено:

— Дълго ли време Добрек стоя тук?

— Около двадесет секунди.

— Как, само толкова?

— Да, не повече.

— Колко беше часът?

— Десет.

— Могъл ли е той по това време да знае за самоубийството на д’Албюфе?

— Да. Видях в джоба му специалното издание на „Пари Миди“.

— Тъй, тъй — рече Люпен. После попита:

— Господин Прасвил не ви ли даде специални инструкции в случай, че Добрек се върне?

— Не. По време на отсъствието на господин Прасвил във връзка с това дори трябваше да запитам префектурата и да изчакам отговора. Както знаете, изчезването на депутата Добрек вдигна голям шум. По време на неговото отсъствие нашето присъствие тук бе допустимо в очите на обществото. Но щом той се беше завърнал здрав и читав, можеше ли да не го пуснем в собствения му дом?

— Все едно — разсеяно рече Люпен. — Все едно е дали пазите къщата, или не. Добрек се е върнал. Значи кристалната запушалка не е вече тук.

Той още не беше свършил фразата ей, когато един нов въпрос възникна в ума му. Не можеше ли някак да удостовери, че запушалката наистина е изчезнала?

Струваше му се, че не е трудно да се направи това. Достатъчно беше само внимателно да разгледа масата, защото Люпен от шепите на Себастиан знаеше, че скривалището беше на или в масата. Вероятно скривалището е било от най-простите, след като Добрек се е бавил в кабинета си не повече от двадесет секунди, време, достатъчно само колкото да влезе и излезе.

Люпен се огледа наоколо. В паметта му се беше запечатал видът на масата с всичките предмети по нея още от предния път. Отсъствието на една от вещите мигновено го порази.

„О — помисли си той, като потръпна от радост, — всичко съвпада… всичко… дори думите, които бях чул в началото на изтезанието на Добрек в кулата на Мъртвия замък. Загадката е разкрита. Този път няма никакво съмнение. Ние стигнахме своята цел.“

Без да отговаря на въпросите на инспектора, Люпен си мислеше за простотата на скривалището. Спомни си един от разказите на Едгар По, където откраднатото и тъй дълго търсеното писмо бе лежало почти пред очите на всички.

— Е, не ми върви — каза Люпен, раздразнен от откритието си. — В тази проклета история някой сякаш ме е обрекъл предварително на несполука. Каквото и да замисля, каквото и да сторя, рухва.

Люпен напусна къщата.

Не бързаше да се поддаде на отчаянието. От една страна, на него му беше известно къде Добрек криеше кристалната запушалка. От друга, чрез Кларис Мерж той щеше да узнае мястото, където се криеше самият Добрек. Останалото беше детска игра за Люпен.

Льобалу и Гроняр го чакаха във фоайето на малкия хотел Франклин разположен близо до Трокадеро. Мерж още не се беше обадила.

— Нищо — рече Люпен. — Имам доверие в нея. Тя няма да остави Добрек току-тъй…

На мръкване започна да губи търпение. Той видя съдържателя на хотела. Попита:

— Сигурен ли сте, че няма писма за моите приятели?

— Да, напълно.

— А за мен? Казвам се господин Никол…

— Също…

Кларис Мерж беше отседнала в хотела под името Одран.

— Интересно — рече Люпен. — Ние очакваме писмо от госпожа Одран…

— Но дамата сама идва тук преди малко…

— Какво казвате?

— Беше тук, и като не намери тези господа, остави едно писмо горе в своята стая. Нима камериерката не ви е казала?

Тримата бързо отидоха в стаята на Кларис. Върху малката масичка наистина имаше писмо.

— Я виж, писмото е разпечатано — каза Люпен. — Как е могло да се случи това? И после, защо е така изрязано с ножица?

Писмото съдържаше следните редове:

„Добрек прекара седмицата в хотел Централ. Тази сутрин заповяда да занесат багажа му на гара… и телефонира да му запазят място в спален вагон за влака, който тръгва за…

Не зная в колко часа заминава влака. Но цял следобед ще бъда на гарата. Елате тримата колкото се може по-бързо. Трябва да се подготви отвличане.“

— Добре — рече Льобалу, — Но на коя гара? За къде пътува влакът? Тя е отрязала най-важните думи.

— Е, да — проломоти Гроняр. — Две думи, изрязани с ножицата, и се губи целият смисъл. Интересна работа, госпожа Мерж трябва да си е изгубила ума…

След известно мълчание Люпен каза спокойно:

— Тук е идвал Добрек.

— Добрек?

— Нима бихте могли да допуснете, че госпожа Мерж нарочно е допуснала тези две думи? Това е работа на Добрек. Госпожа Мерж е възнамерявала да проследи депутата, а се е получило точно обратното, той е проследил нея.

— Как?

— С помощта на тукашния слуга, който нарочно не ни е предупредил за пристигането на госпожа Мерж. За сметка на това, той е предупредил Добрек. Добрек е дошъл, прочел е писмото, за подигравка ни го оставя, като отрязва най-същественото…

— Можем да разузнаем, да разпитаме…

— Каква полза! Каква полза има да знаем всичко останало, след като той веднъж вече е идвал?

Люпен дълго време изучава писмото. Няколко пъти го обръща на всички страни, поднесе го на светлината на лампата, стана и каза:

— Да вървим!

— Но къде?

— На Лионската гара.

— Сигурен ли сте?

— Никога за нищо не съм сигурен, когато имам работа с Добрек. Но трябва да тръгнем от някъде, да се опрем на нещо. Съдейки по това, че работата, здравето и удоволствията му ще го отвлекат по-скоро към Марсилия и лазурните брегове, отколкото на изток. От двете гари, Източната и Лионската, ние трябва да се спрем на Лионската.

Бе повече от седем вечерта, когато Люпен и дружината му излязоха от хотел Франклин. Наеха автомобил. Само след няколко минути се увериха, че Кларис Мерж я нямаше никъде — нито в чакалнята, нито пък на перона.

— Все пак… все пак… — сумтеше Люпен. Напрежението му растеше от новите пречки. — Ако Добрек си е запазил място в спален вагон във влак, който тръгва от Париж вечерта, той може да го е направил само за влака, който тръгва в седем и половина часа.

Бързият нощен влак всеки момент щеше да тръгне. Те тичешком провериха всичките коридори, без да успеят да намерят никой — нито госпожа Мерж, нито Добрек. Вече се готвеха да си тръгнат, когато в бюфета на гарата ги заговори един хамалин.

— Намира ли се между вас човек с името Льобалу?

— Да, да, аз съм — каза Люпен. — Какво има? Казвайте, защото бързам!

— А, вие ли сте, господине? Дамата тъй ми и каза; ще бъдете трима, а може и двама…

— За бога, говорете, човече! Каква дама?

— Една дама, която цял ден прекара тук на гарата, до гардероба…

— Е, и? Тя качи ли се във влака?

— Да, тръгна с пощенския влак в шест и половина. В последния момент тя ми каза да ви предам, че тръгва, че господинът се намира в същия влак и че отива в Моите Карло.

— Дявол го взел — рече Люпен. — Трябваше да дойдем по-рано. Остава ни само едно: да ги следваме с пътническите влакове. Повече от три часа са безвъзвратно загубени…

Времето им се стори безкрайно. Те си взеха билети и се обадиха по телефона на съдържателя на хотел Франклин. Казаха му да им изпраща пощата в Монте Карло, нахраниха се, четоха вестници. Най-после влакът в девет и половина тръгна.

Така, воден от стечение на обстоятелствата, Люпен обърна гръб на полесражението в Париж, в най-важния момент на борбата той отиваше напосоки. И това ставаше четири-пет дни преди неизбежното екзекутиране на Жилбер и Вошери.

Той прекара тежка, мъчителна нощ. От всички страни неизвестност, мрак, безизходност и безсилие.

Вече добре познаваше тайната на кристалната запушалка. Но можеше ли да знае дали Добрек не ще промени и дали не е променил вече тактиката? Можеше ли да знае дали списъкът на двадесет и седемте все още се намираше в предмета, където първоначално го бе скрил? Колко много тревога му носеше фактът, че Кларис Мерж, надявайки се да проследи Добрек, сама беше попаднала в примката му: Добрек явно я бе проследил и сега с дяволска хитрост я завличаше в предварително избрано от него място, далече от всякаква помощ.

Играта на Добрек беше ясна. Та нима Люпен не знаеше колебанието на нещастната жена? Нима не знаеше — Льобалу и Гроняр го бяха потвърдили, — че Кларис гледаше на предлаганата от Добрек безчестна сделка като на приемлив изход от положението. В такъв случай, как можеше Люпен да сполучи? Логиката на събитията, мощно направлявана от Добрек, водеше към съдбоносна развръзка: за да спаси своя син, майката трябваше да пожертвува себе си, съвестта и честта си.

— Мръсен негоднико — скърцаше със зъби Люпен в приливи на неудържима ярост, — ако те пипна, не бих желал да бъда на мястото ти!

В Монте Карло те пристигнаха в три часа след обяд. Люпен не откри Кларис на перона на гарата. Душата му се продираше от съмнения.

Почакаха. Не се яви никакъв пратеник. Люпен разпита стражарите и контрольорите, не бяха ли забелязали сред навалицата от предишните влакове двама пътника по описанието, което направи.

Трябваше да тръгне да претърсва хотелите и пансионите на цялото княжество. Каква загуба на време!

На втория ден вечерта Люпен със сигурност знаеше, че Добрек и Кларис не бяха нито в Монте Карло, нито в Монако, нито в Кап д’Ел, нито в Тюрби, нито на нос Мартин.

В такъв случай? В такъв случай, какво? — питаше се той, като се тресеше от гняв.

Най-после в събота, в посочената от Люпен поща им дадоха телеграма. Телеграмата беше от съдържателя на хотел Франклин в Париж и бе до поискване. Тя гласеше:

„Той слезе в Кан и продължи пътя си за Сан Ремо. Хотел «Амбасадор палас». Кларис“.

Телеграмата беше изпратена сутринта.

— Дявол да го вземе — извика Люпен. — Те са минали през Монте Карло. Трябваше един от нас да остане да пази на гарата. Мислех си за това, но в тази навалица…

Люпен и приятелите му скочиха в първия влак, който заминаваше за Италия.

На обяд минаха границата.

След четиридесет минути влакът влизаше в Сан Ремо.

Веднага видяха един носач с фуражка, който имаше на гърдите си окачена табелка с надпис „Амбасадор палас“. Човекът имаше вид, сякаш търсеше някого сред тълпата.

Люпен се приближи до него.

— Вие търсите господин Льобалу, нали?

— Да, господине. Льобалу и още двама господа…

— Изпрати ви една дама, нали?

— Да, госпожа Мерж.

— Тя във вашия хотел ли се установи?

— Не, не въобще не е слизала от влака, само ми направи знак да се приближа, описа ми тези трима господа и каза: „Предупредете ги, че заминаваме за Генуа… Хотел «Континентал».“

— Сама ли беше?

— Да.

Люпен освободи носача, след като му даде бакшиш, после се обърна към приятелите си и каза:

— Днес е събота. Ако екзекуцията се извърши в понеделник, ние не можем нищо да сторим. Но е малко вероятно изпълнението на присъдата да стане в понеделник. Във вееш случай, тази нощ трябва да пипна Добрек и още в неделя да бъда в Париж с документа. Това е последният ни шанс, да вървим по-скоро!

Гроняр отиде и взе три билета за Генуа.

Влакът изсвири.

Люпен се поколеба за последен път.

— Не, наистина, това е глупост! Какво правим! Ние трябва да бъдем в Париж! Хайде да поразмислим…

Той беше готов да отвори вратата на вагона и да скочи от влака, но спътниците му го задържаха. Композицията тръгваше. Той пак се поколеба. Приятелите му отново го спряха.

Те продължиха лудото си преследване.

Два дни оставаха до екзекуцията на Жилбер и Вошери.