Морис Льоблан
Тайнственото око (7)

ГЛАВА VII
ПРОФИЛЪТ НА НАПОЛЕОН

Прасвил се залови сам за следствието, след като префекта на полицията, началника на охраната и агентите, които извършиха първия безрезултатен разпит си отидоха.

Във времето, в което Прасвил изучаваше следите от борба в кабинета, портиерката му донесе визитна картичка, върху която бяха написани няколко думи с молив.

— Доведете тази дама — каза той.

— Дамата не е сама — погледна го портиерката.

— А? Е, добре, доведете и другото лице. Портиерката въведе Кларис Мерж и придружаващия я господин, видът на който доста смущаваше. Кларис го представи:

— Господин Никол, професор и репетитор на малкия ми син Жак. От една година господин Никол много ми помага със съветите си. Именно той разгада цялата тайна на кристалната запушалка. Бих искала, ако намерите това за възможно, бих искала той, заедно с мен да бъде посветен във всички подробности на това отвличане. То ме безпокои. Обърква моите планове, а и вашите също, нали?

Прасвил познаваше непримиримата омраза на Кларис към Добрек, доверяваше й се и ценеше участието й в цялата работа. Затова той без каквото и да е премълчаване разказа каквото знаеше, като имаше предвид само няколко сведения, най-вече, показанията на портиерката.

Работата всъщност бе много проста.

Добрек бил свидетел по делото на Вошери и Жилбер и го видели в съда по време на процеса. Към шест часа той се завърнал в дома си. Портиерката давала сигурни уверения, че депутатът се е върнал сам и че в този момент в дома нямало никого. След няколко минути тя чула викове, шум от борба, изстрели и видяла как четири маскирани лица носели депутата Добрек. Те се спуснали по стълбите и бързо приближили оградата. Отворили градинската портичка. В същото време един автомобил се приближил до къщата. Четиримата, заедно с товара си се качили на него и той почти без да спира, изчезнал.

— Нали имахте двама агенти, които бяха постоянно отвън? — попита Кларис.

— Да — потвърди Прасвил. — Но те са били на повече от сто метра, а отвличането е станало така бързо, че въпреки бързината си, не са могли да попречат.

— Нищо ли не са намерили?

— Нищо, или почти нищо. На земята имало парче слонова кост. Работата е там, че от прозореца на стаята си портиерката е видяла пети човек, който слизал от колата, докато вмъквали вътре Добрек. При качването си, той изпуснал един предмет и веднага го вдигнал. Вероятно при падането, този предмет се счупил, защото от него на земята останало ето това парченце слонова кост.

Кларис се обърна към човека, с който беше дошла, за да отгатне мнението му по въпроса. Но господин Никол с нищо не изрази своето присъствие.

Прасвил се усмихна. Съветникът на Кларис му изглеждаше неубедителен.

— Историята е малко тъмна, нали, господине?

— Да, да — призна господин Никол. — Много тъмна.

— Имате ли мнение?

— Господин главен секретар, аз смятам, че Добрек има много неприятели.

— Да, точно така!

— И че мнозина от тези неприятели, имайки интерес от изчезването му, са се съюзили насреща му.

— Точно така, точно така — иронично каза Прасвил. — Остава само да ни кажете онова, което ще ни позволи да се ориентираме в обстановката.

— Не смятате ли, господин секретар, че вдигнатото от земята парче слонова кост…

— Не, господин Никол, не. Това парче е от предмет, който съвсем не познаваме и който собственикът му побърза да скрие. Преди да разберем на кого принадлежи този предмет, трябва да узнаем какъв точно е той.

Господин Никол поразмисли н каза:

— Господин главен секретар, когато Наполеон I падна от трона…

— О, господин Никол, вие искате да ни прочетете лекция по френска история…

— Не, не, позволете ми само да довърша фразата си. Когато Наполеон I падна от трона, новото правителство уволни група офицери, които, въпреки полицейския надзор, са се изхитрили да изобразяват обожаемия император върху различни предмети — табакери, пръстени, игли за вратовръзки, ножове.

— Е?

— Това парче е част от бастун, или по-скоро нещо като тояжка със скулптурна глава на накрайника от слонова кост. Ако внимателно се вгледате в това парче, ще видите, че изображението представлява профила на млад капрал. Във вашите ръце, господин секретар, лежи парче от такава тояжка, тя принадлежи на бивш наполеонов офицер.

— Наистина… — каза Прасвил, като разглеждаше парчето на светло. — Наистина, може да се различи такъв профил…

— Заключението е просто. Сред жертвите на Добрек, сред онези, имената на които са попаднали в знаменития списък, се намира потомъкът на едно корсиканско семейство, на служба при Наполеон. Наполеон му дал благородническа титла и богатство, които по-късно при реставрацията били отнети. Има много голяма вероятност този потомък, който е бил член на бонапартистката партия, да е петото лице в автомобила. Да кажа ли името му?

— Маркиз д’Албюфе? — прошепна Прасвил.

— Маркиз д’Албюфе — потвърди господин Никол.

Лицето на господин Никол се беше преобразило. Той нямаше предишния смутен вид. Господин Никол стана и каза на Прасвил:

— Господин главен секретар, бих могъл да запазя това откритие за мене си, и да ви съобщя едва след окончателната си победа, тоест, след като ви донеса списъка на двадесет и седемте. Но събитията се развиват много бързо. Изчезването на Добрек, въпреки очакванията на похитителите му, може да ускори развръзката. Трябва да се избърза и затова ви моля да вземете най-решителни мерки.

— Какво би трябвало да направя? — попита Прасвил.

— Още утре да ми дадете изчерпателни сведения за маркиз д’Албюфе.

Прасвил колебливо обърна глава към госпожа Мерж. Кларис рече:

— Моля ви, приемете услугите на господин Никол. Той е неоценим и предан помощник. Отговарям за него.

— Какъв вид сведения бихте искали да получите, господине? — заинтересува се Прасвил.

— Всичко, което се отнася до маркиз д’Албюфе. Семейно положение, роднински връзки, занимания, собствеността му в Париж и провинцията.

Прасвил отбеляза:

— Всъщност, независимо дали това е маркиза или някой друг, похитителят работи за нас, защото като вземе списъка, той обезоръжава Добрек.

— Кое ви доказва, господин главен секретар, че той не работи за самия себе си?

— Невъзможно, името му е в списъка.

— А ако го заличи? Ако вие се намирате пред един противник, много по-силен от Добрек в политическо отношение?

Аргументът подействува на секретаря. След кратък размисъл, той заяви:

— Елате утре при мен в четири часа в префектурата. Ще ви дам всички сведения. За всеки случай, кажете адреса си.

— Господин Никол, площад Клиши, 25. Настаних се там у един приятел, който отсъствува.

Посещението бе свършило. Господин Никол благодари, поклони се на главния секретар и излезе, придружен от госпожа Мерж.

— Великолепно — каза той, след като бяха вече излезли. — Вече имам свободен достъп до префектурата и всички те ще действуват заедно с мене.

Госпожа Мерж с недоверие отбеляза:

— Ще стигнем ли навреме? Страхувам се този списък да не бъде унищожен.

— От кого? От Добрек?

— Не от него, а от маркиза.

— Но той още не го е взел. Добрек ще се противи. Той ще се съпротивлява достатъчно време, за да можем да стигнем до него. Помислете си само: Прасвил е на моите заповеди…

— А ако открие измамата? Най-повърхностното следствие би доказало, че господин Никол въобще не съществува.

— Но няма да докаже, че господин Никол е Арсен Люпен. Има и нещо друго. Като полицай, Прасвил стои доста високо, той има само една цел: да смаже стария си неприятел Добрек. Всички средства срещу Добрек сега за него са добри, той няма да губи времето си да проверява самоличността на господин Никол, който му обещава главата на Добрек. Да не говорим за това, че вие ме запознахте с него и че няма как да не са го впечатлили моите малки таланти. Впрочем, само напред!

Когато Люпен беше близо до нея, Кларис беше изпълнена с доверие към него. Бъдещето й не й се струваше тъй ужасно, тя дори беше съгласна с това, че шансовете на Жилбер не са намалели, въпреки, че смъртната присъда вече бе произнесена. Ала Люпен все пак не успя да накара Кларис да се върне в Бретан. Тя искаше да бъде заедно с него.

На следващия ден сведенията на префектурата потвърдиха всичко, което Люпен и Прасвил вече знаеха. Маркиз д’Албюфе беше напълно компрометиран в аферата с канала, така компрометиран, че се бе наложило принц Наполеон да го отстрани от управлението на политическото бюро във Франция. Маркиз д’Албюфе поддържаше изключителния разкош в къщата си със заеми. Що се отнася до отвличането на Добрек, беше установено, че противно на всекидневния си навик, маркизът не се бе явил в клуба между шест и седем часа и не си бе обядвал вкъщи. Вечерта се бе върнал към полунощ.

Догадките на господин Никол се потвърждаваха. Обаче не можаха да се съберат никакви сведения за автомобила, за шофьора и четирите лица, проникнали в дома на Добрек.

Нямаше съмнение, че замъците и чифлиците на маркиза можеха да се намират само в околностите на Париж. Там трябваше да се съсредоточат всички издирвания.

Насочиха вниманието си върху роднините на маркиза и близките му приятели. Дали маркизът беше потърсил убежище при някой от тях? Дали той не държеше там и Добрек?

Резултатът бе отрицателен.

Дните минаваха. Какви дни за Кларис Мерж! Всеки от тях доближаваше Жилбер до ужасното наказание. Един ден тя каза на Люпен, който бе обзет от същото неспокойствие:

— Още петдесет и пет дни…

Какво можеше да се направи за такъв къс срок от време?

Люпен, който не доверяваше никому грижата за маркиза, не мигваше. Но маркизът пак се бе върнал към редовния си живот. Той като че ли подозираше, че го следят. Само един път отиде до херцог дьо Монмор. Бяха на лов за глигани в Дюрленската гора.

— Не може да се предположи, че херцогът, който се интересува само от имотите си, под страх от преследване ще предостави замъка си на затварянето на Добрек — каза Прасвил.

Люпен беше на същото мнение, но не искаше да се оставя на случайността. Следващата неделя той проследи д’Албюфе до северната гара и седна във влака заедно с него.

Слязоха на станция Омал, откъдето д’Албюфе тръгна с кола за замъка Монмор.

Люпен закуси спокойно, взе под наем един велосипед и наближи замъка в онзи момент, когато гостите, кой с кола, кой на кон, заизлизаха от парка. Маркиз д’Албюфе беше на кон.

Люпен не забеляза нищо съмнително, обаче реши на следния ден да изпрати Льобалу в околностите на Монмор. Така Льобалу донесе списъка на всички поканени, на всички слуги и пазачи в Монмор. Името на един от работниците в замъка порази Люпен. Той веднага телеграфира на Прасвил:

„Да се съберат сведения за работника в замъка — Себастиан“.

Отговорът не закъсня:

„Себастиан (корсиканец) е препоръчан на херцог дьо Монмор от маркиз д’Албюфе на четири километра в един ловджийски павилион, строен между развалините на феодалната крепост, която е люлката на семейство дьо Монмор“.

— Така е — каза Люпен на Кларис Мерж, — името Себастиан веднага ми напомни, че д’Албюфе е от корсикански произход. Тук има някаква връзка…

— Какво ще правите?

— Смятам, ако Добрек е затворен там, да вляза във връзка с него.

— Той няма да ви се довери.

— Не. Тези дни, по указание на полицията аз открих двете стари дами, които отвлякоха малкия Жак от Сен Жермен и го заведоха в Ньойл. Това са две стари моми, братовчедки на Добрек, които всеки месец получават малка рента от него. Посетих тези госпожици Русело, запомнете името и адреса им — улица Бак, 134-Б; успях да им внуша доверие и им обещах да намеря братовчеда и благодетеля им. По-възрастната, Ефразия Русело, ми даде дори писмо, в което моли Добрек да има пълно доверие на господин Никол. Виждате ли, тази нощ заминавам…

— Заминаваме… — поправи го Кларис.

— И вие?

— Нима мога да седя тук със скръстени ръце? — рече Кларис и добави: — Вече броя не дните, а часовете…

Люпен почувствува в думите й твърда решителност. Срещу това той не можеше да се бори. В пет часа сутринта те заминаха. В автомобила ги придружи Гроняр.

За да не възбудят подозрение, за главна квартира Люпен избра големия град Амиен, откъдето до Монмор имаше около тридесет километра. Там той настани Кларис.

Към осем часа се срещна с Льобалу недалеч от старата крепост, известна в този град с името „Мъртъв камък“. Изследваха местността заедно с него. На края на гората малката рекичка Лижие бе издълбала дълбоко корито, което образуваше пръстен, над който се надвесваше Мъртвият камък.

— От тази страна нищо не може да се направи — каза Люпен. — Скалата е висока и стръмна, реката я заобикаля от всички страни…

Малко по-далеч те намериха мост, по спускащата се от него пътечка минаха между дъбове и ели до площадка, пред която се издигаше масивна врата, окована в желязо. От двете страни на вратата имаше кули.

— Себастиан сигурно живее тук? — попита Люпен.

— Да — отговори му Льобалу. — Той обитава заедно с жена си един павилион, строен сред развалините. Между другото, успях да науча, че има трима сина и че те не са били тук в деня на отвличането на депутата Добрек.

— Охо — рече Люпен, — това съвпадение не е за изпускане. Много е вероятно целият план да е бил изпълнен от бащата и тримата синове.

Малко по-късно, като се възползува от една пукнатина, Люпен се изкачи по скалата надясно от кулите, откъдето успя да види павилиона и остатъците от старата крепост.

Люпен се върна при Кларис Мерж вечерта. От този момент той започна да снове между Амиен и Мъртвия камък, като оставяше Гроняр и Льобалу да наблюдават непрекъснато.

Изминаха шест дни без никакъв резултат.

На седмия ден, като научи, че ще има лов и че един екипаж конски впрягове беше заминал сутринта за станция Омал, Люпен се свря в храсталаците на площадката пред желязната порта.

В два часа чу кучешко лаене и човешки викове. Те ту приближаваха, ту затихваха в далечината. Изведнъж в тишината се понесе конски тропот. След малко Люпен видя двама конници, които се промъкваха по пътечката край рекичката.

Люпен позна маркиз д’Албюфе и Себастиан. Като стигнаха на площадката, те слязоха от конете. Една жена, вероятно жената на Себастиан, отвори обкованата в желязо врата. Себастиан върза конете за железните гривни, циментирани в стълба на три крачки от Люпен, и бързо догони маркиза. Вратата се затвори след тях.

Люпен веднага се пъхна в пукнатината, внимателно промъкна глава и видя двамата мъже и жената да бързат към развалините.

Себастиан вдигна завесата от бръшлян и откри стълба, по която слязоха заедно с д’Албюфе. Жената остана да пази.

Люпен се върна в убежището си. И дума не можеше да става да ги последва. Подир малко вратата пак се отвори.

Маркиз д’Албюфе изглеждаше силно ядосан. Той шибаше с камшик по ботушите си и злобно говореше:

— О, нещастникът! Ще го накарам да заговори… Довечера, Себастиан, довечера, чуваш ли. В десет часа ще се върна. И ще действуваме. О, говедо с говедо!

Себастиан отвързваше бавно конете. Д’Албюфе се обърна към жената:

— Нека синовете ви хубаво да го пазят. Ако някой се опита да го освободи, толкова по-зле за този някой. Мога ли да разчитам на синовете ви?

— Както на баща им, господин маркиз — увери го Себастиан. — Те знаят какво е направил за мен господин маркиза и какво ще направи за тях. Няма да отстъпят пред нищо.

— Хайде на конете — рече д’Албюфе. — Да се върнем на лов.

Събитията се движеха както бе предполагал Люпен. По време на ловните излети д’Албюфе вършеше работата си тъй, че никой не се и досещаше за неговите хитрости.

— Ето в какво положение е нашата работа — каза Люпен на Кларис Мерж на срещата им в гостилничката недалече от замъка. — Довечера в десет часа маркизът ще подложи Добрек на един малко груб, но нужен разпит. Струва ми се, че към същото трябва да прибягна и аз.

— И Добрек ще открие тайната си… — каза разстроената жена.

— Страхувам се от това.

— В такъв случай?

— В такъв случай — отговори Люпен съвсем спокойно, — аз имам два плана: или да попреча на свиждането…

— Но как?

— Като изпреваря д’Албюфе. В девет часа Гроняр, Льобалу и аз ще проникнем в крепостта, ще обсадим кулата, ще обезоръжим гарнизона, и… Добрек ще е наш.

— А ако синовете на Себастиан направят нещо на Добрек, преди да успеете да говорите с него?

— Впрочем, аз мисля да прибягна към първия си план като към последно средство. Ще го направя, ако не мога да изпълня другата си идея.

— В какво се състои тя?

— Да присъствувам на разпита. Ако Добрек не говори, ние ще спечелим време и ще подготвим отвличането му при по-благоприятни условия. Ако ли пък открие тайната, което им изглежда по-вероятно, ако каже къде е скрил списъка на двадесет и седемте, ще се възползувам от тайната преди д’Албюфе.

— Да… да… — произнесе Кларис. — Но как смятате да попаднете там?

— Още не зная — призна си Люпен. — Това зависи от няколко сведения, които трябва да ми донесе Льобалу и от още няколко, до които трябва сам да се добера.

Люпен напусна гостилницата и се върна след повече от час. Настъпваше вечерта. Скоро се появи Льобалу.

— Взе ли книжката? — попита Люпен Льобалу.

— Да, шефе. Същата, която видях у продавача на вестници в Омал.

— Дай я.

Льобалу му подаде стара, оръфана и мръсна брошура, върху която беше написано:

„Едно посещение на Мъртвия камък през 1924 година, с рисунки и планове“.

Люпен веднага намери плана на кулата.

— Ето, това място ни трябва. По-преди там е имало три етажа над земята и два подземни, единият от които сега е затрупан, а другият… Вижте, ето къде е погребан нашият приятел Добрек. Какво забележително име: Залата на мъченията. Бедни приятелю!… Залата е отделена от стълбището с две врати. Между тях има скривалище, където по всяка вероятност стоят синовете на Себастиан с пушки в ръцете.

— Но вие не можете да проникнете там, без да ви видят.

— Не, невъзможно е да мина през порутения етаж. Много е смело…

Той продължаваше да прелиства книгата. Кларис го попита:

— Тази зала няма ли прозорец?

— Да, откъм реката има малък отвор, ето го на картата. Но е на петдесет метра над водата по отвесната стена. Невъзможно е.

Люпен разлистваше книгата. Вниманието му бе привлечено от една глава, която носеше името „Кулата на влюбените“. Той се зачете:

„Някога кулата на замъка била наречена от местните жители «Кулата на влюбените», за да напомни една драма, разиграла се тук през средните векове. След като се уверил в изневярата на жена си, граф дьо Мортепиер я затворил в стаята на мъченията. Тя прекарала там повече от двадесет години. Една нощ любовникът й, граф дьо Танкарвил имал безумството да изправи стълба в реката и да се покатери по нея успоредно на крайбрежната скала до прозореца на стаята. Като изпилил желязната решетка, той успял да освободи любимата си и започнал да се спуска с нея с помощта на въже. Те вече стигнали стълбата, когато от околния път се разнесъл гърмеж и ранил мъжа в рамото. Двамата влюбени полетели в пропастта…“

Като свърши да чете, Люпен млъкна. Настанала бе тишина, дълга тишина. Всеки се опитваше да си представи трагичното бягство. Значи, преди три-четири века, рискувайки живота си, за да спаси своята любима, един мъж бе смогнал да проникне в кулата. Той е щял да изпълни докрай плана си, ако не е бил някакъв нощен пазач, привлечен от шума. Един мъж се бе осмелил! Един мъж беше направил това!

Люпен погледна Кларис. Тя също го гледаше. Погледът й бе поглед на майка, която би пожертвувала всичко за спасението на сина си. Този поглед искаше от Люпен всичко, дори невъзможното.

— Льобалу — каза Люпен. — Намери едно тънко здраво въже от петдесет-шестдесет метра, за да мога да го навия на пояса си. Ти, Гроняр, издири отнякъде пет-шест стълби и ги сглоби една с друга.

— Какво говорите, шефе? — извикаха двамата съучастници. — Това е лудост!

— Защо? Това, което е свършил друг човек, ще мога да го направя и аз.

— Почти е сигурно, че ще си счупите главата.

— Както виждаш, Гроняр, при добър късмет, мога и да го свърша.

— Хайде тогава, шефе…

— Хайде, приятели. След един час, на брега на реката!

Приготовленията бяха дълги. С много голяма мъка беше намерен материал за една петнадесетметрова стълба, която да стигне до първата издатина на крайбрежната скеля. Нужни бяха неимоверни усилия, за да се сглоби стълбата.

Най-после, малко след девет часа, те изправиха своето приспособление, като го побиха в дъното на реката. Докараха лодка. Тъмнината беше на тяхна страна. Небето бе покрито с неподвижни и тежки облаци.

Люпен даде последните си нареждания на Гроняр и Льобалу. После през смях каза:

— Умирам от нетърпение да видя как ще скалпират Добрек. Това си заслужава пътуването.

Кларис бе в лодката. На нея Люпен рече:

— Довиждане. Главното е да стоите тук и да пазите тишина. Каквото и да се случи, нито вик, нито движение!

— Значи, може и да се случи нещо? — рече Кларис.

— Спомнете си за граф Танкарвил. Точно в момента, когато с любимата си в ръце той достигнал целта си, една чиста случайност го е издала. Бъдете спокойна, нищо лошо няма да ми се случи.

Вместо отговор, тя силно стисна ръката му.

Като сложи крак върху стълбата и се увери, че тя не се клати много, Люпен започна да се изкачва. Бързо достигна върха. Истинската опасност предстоеше тепърва. Сега той трябваше да пълзи по отвесната стена. За щастие, отвреме-навреме се напипваха малки вдлъбнатинки, които му служеха за опора. Имаше и издатини, за които се хващаше. На два пъти той едва не полетя надолу, на два пъти се прощаваше със света.

По някое време, с нозе в една по-дълбока вдлъбна-тинка, той си почина. Бе изтощен от умора. Попита се дали действително си заслужава труда да се излага на такава опасност.

„Дяволите да го вземат! — помисли. — Струва ми се, че си в бълнуване, драги Люпен. Да се откажеш? Но Добрек ще разкрие своята тайна. Маркизът ще се докопа до списъка, Люпен ще се върне вкъщи с празна торба, а Жилбер…“

Дългото въже, което беше препасал около кръста си, само пречеше на движенията му. Люпен привърза края му в катарамата на панталона си. Въжето се развиваше подир него и той след това можеше да го използува при спускането.

Продължи да се катери с разкървавени ръце. През цялото време очакваше неизбежното да се случи.

Извън себе си от яд, Люпен удвои усилия. Напредна с няколко метра, подхлъзна се, хвана се пак за една малка бабунка, изскубна стиска корени, пак се повдигна и съвсем обезсилен, смяташе вече борбата за напълно изгубена, когато внезапно, настръхнал от напрежение, спря онемял. От скалата, за която едва се придържаше, като че ли излизаха шумове.

Ослуша се. Звуците идваха от дясната му страна. Като изви глава, той забеляза лъч светлинка. Сдържайки дъх да не падне, с последни усилия на волята, той направи едва забележимо движение. Озова се на ръба на доста широк отвор, дълбок около три метра. На другия край на отвора имаше желязна решетка.

Люпен припълзя до дъното по отвора, напипа железните пръчки и видя…