Морис Льоблан
Тайнственото око (11)

ГЛАВА XI
КРЪСТЪТ НА ЛОТАРИНГИЯ

Веднага щом се нахраниха, Люпен се преобрази. Той вече не бърбореше празни приказки, престана с палячовщините. С предишния си авторитет, Люпен се зае със задълженията си на ръководител на групата. Сега, когато той беше вече разгадал тайната на загадъчната запушалка, той се намираше в началото на края на битката.

Онова, което трябваше да извърши нататък, на него му се струваше детска игра. Разбира се, и тук бе нужна бързина, решителност, прозорливост. Най-малката грешка щеше да бъде непоправима. Той знаеше това, и с цялата гъвкавост на ума си обмисли всички възможни решения. Оставаше само да ръководи действията на съучастниците си.

— Гроняр, търговският посредник чака на булевард Гомбета с колата си и коша, който купихме ние. Доведи го тук и заповядай да внесат сандъка. Ако те попитат нещо на регистратурата, кажи, че багажът е за дамата от стая номер 130.

Люпен се обърна към другия си помощник.

— Льобалу, иди в гаража и вземи автомобила. За цената вече се уговорихме. Десет хиляди франка. Купи си шофьорска униформа и докарай автомобила пред вратата.

— А пари, шефе?

Люпен измъкна един натъпкан портфейл от джоба на Добрек и отброи десет банкноти.

— Ето ти десет хиляди. По всичко личи, че нашият приятел е спечелил доста солидна сума в казиното. Бягай, Льобалу.

Двамата мъже излязоха през стаята на Кларис. Люпен издебна един момент когато Кларис не го гледаше и мушна портфейла в джоба си.

„Всичко върви както трябва — каза си той. — Ще остане още много пара, след като покрием всичките си разноски.“

Люпен се обърна към Кларис и я попита:

— Имате ли куфар?

— Да, в Ница си купих малко бельо, куфар и тоалетни принадлежности.

— Пригответе се. После слезте на регистратурата. Кажете, че чакате багажа ой, който един търговски посредник ще донесе от гардероба на гарата, и че сте принудена да качите куфара в стаята ой, за да го прередите. След това предайте, че заминавате.

Като остана сам, Люпен внимателно огледа Добрек, пребърка джобовете му и прибра всичко, което му се струваше интересно.

Гроняр пристигна пръв. Внесоха в стаята на Кларис един голям върбов кош, покрит с черно кадифе. С помощта на Кларис и Гроняр, Люпен пренесе Добрек и го сложи в седнало положение в коша. Наложи се да му наведе главата, за да може да затвори капака.

— Не смея да твърдя, че тук ще ви е удобно като в спален вагон, драги ми депутате — отбеляза Люпен. — Но е за предпочитане пред ковчег. Поне има въздух за дишане.

Люпен отвори шишенцето, което държеше в ръка.

— Искаш ли още малко хлороформ? Имаш вид на човек, който го обожава…

Той отново напои маската. По това време Кларис и Гроняр по негова заповед натъпкаха покрай тялото на Добрек възглавници, бельо, покривки за маса и всичко останало, което намериха и което ставаше, за да придържа тялото неподвижно във върбовия кош.

— Отлично — каза Люпен. — Това е колет, който може да направи околосветско пътешествие, ако нуждата го наложи!

Льобалу пристигна, дегизиран като шофьор.

— Автомобилът е долу пред входа, шефе.

— Прекрасно — рече Люпен. — Снемете коша с Гроняр, желателно е да не го поверяваме на прислугата.

— А ако ги срещнем?

— Какво от това, Льобалу? Нали ти си шофьорът на госпожа Мерж? Ти просто отнасяш багажа на госпожата от стая номер 130, която слиза заедно с теб, сяда в автомобила си… и ме чака на двеста метра оттук. Гроняр, ти просто помагаш на господина, нали? Но нека първо затворим съмнителната врата.

Люпен мина в съседната стая, затвори вратата, излезе и се качи в асансьора.

На жената от регистратурата той каза:

— Извикаха внезапно господин Добрек в Монте Карло. Той ми поръча да ви предупредя, че ще се върне едва вдруги ден. Запазете му стаята, целият му багаж все още е там — ето ви ключа…

Той спокойно си тръгна и намери автомобила на уговореното място. Кларис започна да се оплаква:

— Така в никакъв случай няма да можем да стигнем в Париж утре сутринта, това е лудост! Най-малката повреда…

— Ние с вас ще вземем влака… Така е по-сигурно…

Като й помогна да се качи в един наемен файтон, той даде последните си наставления на двамата мъже.

— Ще пътувате, без да бързате. Сменявайте се един друг. Така ще успеете да стигнете в Париж утре към шест или седем часа вечерта. Но недейте да бързате. Аз пазя Добрек не защото имам нужда от него за своите планове, а като залог, от предпазливост. Искам да го имам още няколко дни под ръка. Грижеше се за милия човек. Давайте му по някоя капка хлороформ през три-четири часа. Хлороформът е неговата страст. На път, Льобалу!

Той изпрати с поглед отдалечаващия се автомобил, после отиде в най-близката пощенска станция и изпрати следната телеграма:

„До господин Прасвил, полицейската префектура. Париж. Лицето намерено. Документите ще ви донеса утре сутринта в единадесет часа. Неотложно съобщение. Кларис.“

В два часа и половина Кларис и Люпен пристигнаха на гарата.

— Дано има места — рече Кларис, тя видимо се притесняваше.

— Места? Но нашите спални места са запазени.

— От кого?

— От Яков… От Добрек…

— Как?

— Ех, и вие! На регистратурата на хотела предадоха едно писмо, което специален пратеник беше донесъл за депутата Добрек. В него бяха билетите с местата, запазени в спалния вагон. Освен това, в мен е депутатската карта на Добрек. Значи, ще пътуваме като господин и госпожа Добрек и ще се ползуваме с почит и уважение. Както виждате, всичко съм предвидил, госпожо…

Пътуването се струваше кратко на Люпен. Разпитваната от него Кларис разказа как беше прекарала последните дни. От своя страна, той обясни чудото на появяването си в стаята на Добрек.

— Разбира се, нямаше никакво чудо — каза той. — Когато напускахме Сан Ремо, на път за Генуа, аз изпитах едно особено чувство, което ме подтикваше да скоча от влака. Льобалу ми попречи. Тогава се втурнах към прозореца. В този момент нещо ме накара да спра поглед на носача от Амбасадор палас, който ми беше предал вашето съобщение. В същия този момент споменатият носач потриваше ръце с такова самодоволство, че това не можеше да не ме впечатли. Разбрах всичко. Бях изигран. Съпоставих всичките факти, които ми минаха през ума. Разбрах целия план на Добрек, и ако бях закъснял само минута, бедата щеше да бъде непоправима. Всичко просто зависеше от разписанието на влаковете, което или щеше да ми позволи, или щеше да ми попречи да намеря отново на гарата в Сан Ремо тайния агент на Добрек. Този път късметът беше на наша страна. На първата спирка попаднахме на друг влак, който веднага се връщаше обратно в посока на Франция. Когато пристигнахме в Сан Ремо, човекът бе все още там. Бях отгатнал. Човекът вече не беше с каскет и редингот на носач, а носеше шапка и беше облечен в цивилно палто. Качи се в един второкласен вагон, ние — след него.

— Но… как? — прошепна Кларис развълнувано.

— Как стигнах до вас? Боже мой, та то е толкова просто! Не изпусках от очи Яков, като му предоставях пълна свобода на действията. Бях напълно уверен, че той трябваше да даде отчет на Добрек за изпълнението на своята мисия. Оказа се, че не съм се излъгал. Те се срещнаха с Добрек на Променад де з’Англе. Разговаряха дълго време. И така: аз вървя по петите им. Добрек се връща в хотела си, настанява Яков в един коридор на първия етаж срещу телефонистката и се качва в асансьора. След десет минути вече знаех номера на стаята му. Разбрах и това, че от предния ден в съседната на неговата стая, в номер 130 се е настанила една дама. „Мисля, че постигнахме нашата цел!“ — казвам на Льобалу и Гроняр. Почуквам леко на вратата ви. Никакъв отговор. Вратата — заключена…

— Е, и?… — попита Кларис.

— Е, отключихме я. Мислите ля, че само един ключ може да отключи дадена врата? И тъй, влизаме в стаята ви. Никой. Междинната врата е открехната. Вмъквам се през нея. Сега още една врата само ме отделя от вас, от Добрек, от пакета тютюн, който веднага щом влизам, виждам в стаята на Добрек, на камината…

— Значи, вие знаехте къде е скривалището?

— Едно претърсване на работния кабинет на Добрек в Париж ме накара да забележа изчезването на този пакет. Освен това…

— Освен това?

— От някои признания, изтръгнати от Добрек в „Кулата на влюбените“ бях вече разбрал, че ключа на загадката е в думата Мери. Прочее, това беше само началото на една друга дума, която отгатнах тъй да се каже, в същия миг, когато забелязах отсъствието на тютюневия пакет.

— Коя дума?

— Мериланд… тютюн Мериланд, единственият, който пуши Добрек.

Люпен започна да се смее.

— Нали е много просто, а? И в същото време, колко хитро отстрана на Добрек! Търсят и ровят навсякъде. Няма! Кой човек, колкото и проницателен да е той, би се сетил да скъса бандерола, бандерола, запечатан, залепен, щампован от държавата, регистриран от отдела на косвените данъци. Помислете си само! Държавата, съучастница на такова безчестие! Ад-ми-ни-стра-ция-та на косвените данъци дава съдействие за подобни маневри! Не, хиляди пъти не! Фабриката може да направи грешка. Тя може да произведе кибритени клечки, които въобще не могат да се запалят и цигари, в които има коледни трески. Но от това нещо, до предположението, че тя се е сдушила с Добрек, за да скрие той списъка на двадесет и седемте от законната любознателност на правителството или от опитите за присвояване на Арсен Люпен, лежи цяла пропаст! Забележете, че пакетът беше достатъчно голям, за да се вмъкне в него кристалната запушалка. Стигаше само да се подръпне бандерола, както го е направил Добрек, да се направя по-хлабав, да се извади, да се развие жълтата хартия, да се махне тютюна, после всичко да се тури отново в ред. Забележете също така, че още в Париж е било напълно достатъчно да вземем този пакет в ръцете ой и да го разгледаме, за да открием скривалището. Но никой не го отвори.

Люпен заключи:

— По такъв начин този демон Добрек оставя този пакет тютюн да се търкаля непобутнат с месеци по масата му, между листите и останалите неотворени запаси тютюн. Никоя сила в света не е могла да вкара в главата на някой дори смътната мисъл да посегне към незабележимата вещ. Освен това, ще <ви обърна внимание…

Дълго време Люпен продължи своите разсъждения, но Кларис, погълната от мислите си, сякаш отсъствуваше.

— Сигурен ли сте, че ще сполучите? — отвреме-навреме запитваше тя.

— Напълно.

— Но Прасвил не е в Париж.

— Ако не е там, то е защото е в Хавър. Прочетох това в един вчерашен вестник. Във всеки случай, нашата телеграма ще го повика в Париж. Незабавно.

— Смятате ли, че той ще има достатъчно влияние?

— За да издействува лично помилването на Вошери и Жилбер, не. Иначе щяхме да го накараме да иде. Но той ще прояви достатъчно разум, за да разбере стойността на онова, което му носим. И ще действува, без да се бави нито минутка.

— Не надценявате ли стойността на онова, което му носим?

— А нима Добрек я надценяваше? Не знаеше ли той най-добре от всички всемогъществото на тази хартийка? Нима той ни даде малко доказателства за това? Спомнете си всичко, което направи, което изтръгна от онези, които знаеха, че той е господарят на списъка. Знаеха, в това е цялата работа. Той не си служеше с този списък, но го държеше в ръцете ой. С него в ръце, той уби вашия мъж. Натрупа богатство от безчестието на двадесет и седемте. Вчера един от най-безстрашните, д’Албюфе, в затвора си преряза гърлото. Не, бъдете спокойна, срещу този списък ние бихме получили каквото ой искаме. А какво искаме? Почти нищо… По-малко и от нищо дори, помилването на едно двадесетгодишно дете. Може да ни вземат и за глупаци. Как иначе, та ние държим в ръцете си…

Люпен млъкна. Изтощена от прекалени вълнения, Кларис беше заспала.

В осем часа сутринта те бяха в Париж.

В жилището на площад Клиши Люпен го очакваха две телеграми.

Едната беше от Льобалу и беше изпратена предния ден от Авиньон. Тя съобщаваше, че всичко вървеше нормално и че смятаха да пристигнат навреме на срещата. Другата бе от Прасвил, изпратена беше от Хавър и бе адресирана до госпожа Кларис.

„Невъзможно е да се върна утре, понеделник сутринта. Елате в бюрото ми в пет часа следобед. Разчитам на вас.“

— В пет часа, колко късно! — възкликна Кларис.

— Превъзходно време — каза Люпен.

— Но ако…

— Ако екзекуцията е обявена за утре сутринта? Нали това искате да кажете? Не се страхувайте от думата екзекуция, защото тя няма да се извърши.

— Вестниците…

— Вие не сте чели вестниците и ви забранявам да ги четете. Онова, което биха могли да съобщят те, нищо не значи. Само едно нещо е важно сега — нашата среща с Прасвил. Всъщност…

Като извади от едно чекмедже малко шишенце, той сложи ръка върху рамото на Кларис и й каза:

— Легнете на кушетката и пийнете няколко глътки от това питие.

— Какво е това?

— Капки, които ще ви накарат да поспите няколко часа, и да забравите…

— Не, не — противопостави се Кларис, — не искам. Жилбер може би също не спи. Той сигурно не може нищичко да забрави.

— Пийте — с мека настойчивост рече Люпен.

Тя отстъпи. След няколко минути вече беше заспала. Люпен позвъни на слугата си.

— Вестниците! Бързо!

— Ето ги, шефе.

Люпен разтвори един от вестниците, които му даде слугата. В очите му веднага се набиха следните редове:

СЪУЧАСТНИЦИТЕ НА АРСЕН ЛЮПЕН

„Знаем от сигурен източник, че съучастниците на Арсен Люпен Жилбер и Вошери ще бъдат екзекутирани утре, вторник, сутринта.

Господин Дьоле лично наблюдаваше работата по издигането на ешафода. Всичко е готово.“

Люпен вдигна глава от вестника с израз на недоверие.

— Съучастниците на Арсен Люпен! Екзекутирането на съучастниците на Арсен Люпен! Какво хубаво зрелище! И каква тълпа ще се събере, за да види това! Много съжалявам, господа. Завесата няма да бъде вдигната. Представлението се отлага по височайшата заповед на властта. А властта, това съм аз!

В знак на гордост, той силно се удари с юмрук по гърдите.

— Властта, това съм аз.

Около обяд Люпен получи още една телеграма. Льобалу му я беше изпратил от Лион.

„Всичко е наред. Колетът пристига без никакви повреди“.

В три часа Кларис се събуди. Първите й думи бяха:

— Утре ли ще бъде?

Люпен не отвърна, но спокойното му лице, по което пълзеше усмивка, така я бе утешило, че в душата й се разля мир и безгранично доверие към домакина.

В четири и десет те тръгнаха.

Предупреден по телефона от своя началник, секретарят на Прасвил ги настани в приемната и помоли да го почакат.

Беше пет без четвърт. В пет Прасвил тичешком влезе и веднага извика:

— Във вас ли е списъкът?

— Да.

— Дайте го.

Прасвил протегна ръка. Кларис, която бе станала права, не мръдна от мястото си.

Прасвил я изгледа, поколеба се и седна. Той разбра. Като беше преследвала Добрек, Кларис Мерж не бе действувала само от люта омраза и желание за отмъщение. Предаването на списъка щеше да стане само при известни условия.

— Моля, седнете — каза той, като по такъв начин показа съгласието си да преговаря.

Прасвил беше слаб човек, с костеливо лице, вечно мигащите очи и уста на което придаваха неспокойно и лъжовно изражение. В префектурата, не го обичаха, защото все се налагаше да заглаждат сторените от него грешки и глупости. Но той бе от онези непочитани същества, които биват отпращани едва след като са употребени за специални нужди в извънредно деликатни моменти.

Кларис се върна и седна на мястото си. Тъй като тя мълчеше, Прасвил заговори;.

— Говорете, мила приятелко, бъдете откровена докрай. Съвсем не искам да крия, че много държа да имам този списък в ръцете си.

— Ако това е желание от ваша страна — забеляза Кларис, на която Люпен беше суфлирал ролята до най-малки подробности, — ако това е желание само от ваша страна, страхувам се, че не бихме могли да се споразумеем.

Прасвил се усмихна:

— Разбира се, ние сме готови и на известни жертви.

— На всякакви жертви — поправи го твърдо Кларис.

— На всякакви жертви, стига само, разбира се, да останем в границите на приемливите желания.

— И дори ако се наложи да излезем от тези граници — непреклонно произнесе Кларис.

Прасвил изгуби търпение:

— Е, за какво става въпрос най-после? Кажете.

— Извинете ме, мили приятелю. Исках преди всичко да изтъкна голямата важност, която придавате на тази хартийка. И пред вид предстоящата незабавна размяна, по-точно да определя… как да го кажа?… стойността на онова, което получавате от моя страна. Неоценимото винаги трябва да получи своята равностойност…

— Разбира се — раздразнен произнесе Прасвил.

— Значи, безполезно е да ви излагам цялата история и да ви разяснявам от една страна, ужасите, които избягвате — от друга, облагите, които ще можете да извлечете, ако притежавате тази хартийка.

Прасвил трябваше да, положи усилия, за да се сдържи и да отговори повече или по-малко, учтиво:

— Съгласен съм с вашите доводи. Свършихте ли?

— Моля да ме извините, но ние все още не сме си казали нищо определено. Остава да си изясним един момент. В състояние ли сте лично да водите преговори?

— Как така?

— Не ви питам дали имате възможността да уредите всичко веднага, а дали се явявате като представител на онези, които са в течение на цялата работа и имат властта да я уредят.

— Да — малко насила отвърна Прасвил.

— Значи, един час след като ви съобщя условията си, ще мога да разчитам на отговор.

— Да.

— Отговорът ще бъде от страна на Правителството?

— Да.

Кларис се наведе и едва чуто прошепна:

— Отговорът ще бъде и от страна на Елисейския дворец?

Прасвил се изненада. Той помисли един миг и отвърна:

— Да.

Кларис заключи:

— Остава ми само да поискам честната ви дума, че колкото и непонятни да ви се сторят условията ми, няма да поискате да ви съобщавам причината за тях. Условията си остават условия. Вие трябва да ми отговорите с една дума — да или не.

— Имате моята честна дума — ясно произнесе Прасвил.

В прилив на силно вълнение, Кларис пребледня още повече. Когато се овладя, тя устреми поглед в очите на Прасвил и каза:

— Списъкът на двадесет и седемте ще ви бъде предаден срещу помилването на Жилбер и Вошери.

— Моля?

Прасвил слисан скочи от мястото си.

— Помилването на Жилбер и Вошери? Съучастниците на Арсен Люпен?

— Да — каза тя.

— Убийците от вила Мария-Тереза? Тези, които утре трябва да бъдат наказани?

— Да, същите — с висок глас рече Кларис. — Искам тяхното помилване.

— Но това е безумие! Защо? Защо?

— Напомням ви, Прасвил, вие дадохте дума…

— Да… да… действително… Но това е толкова неочаквано!

— Защо?

— Защо? По много съображения!

— Какви?

— Най-накрая… най-накрая… размислете сама! Жилбер и Вошери са осъдени на смърт!

— Ще ги помилват и ще ги изпратят в каторга. Това е всичко.

— Невъзможно е! Делото вдигна голям шум. Та това са съучастници на Арсен Люпен. Присъдата е вече известна на целия свят.

— Е, и какво?

— Ние не можем да се опълчим срещу решението на съда.

— От вас не се иска това, иска се само смекчаване на наказанието чрез помилване. Помилването също е нещо законно.

— Комисията за помилване вече се произнесе…

— Нека бъде така. Но остава председателят на републиката.

— Той отказа.

— Ще си върне отказа.

— Невъзможно!

— Защо?

— Няма причини.

— Няма нужда от причини. Правото за помилване е безгранично понятие. То се упражнява без контрол, без повод, без предлог, без обяснения. То е кралска привилегия. Нека председателят на републиката се възползува от нея по свое усмотрение, или по-скоро, съгласно подбудите на своята съвест, за благото на държавата. Един час ще ви стигне, за да получите отговора и да ни го кажете.

— Това е лудост, дявол да го вземе! Повтарям ви, това е невъзможно, физически невъзможно!

— Значи, не?

— Не, не, не, хиляди пъти, не!

— В такъв случай, остава ми само да си отида. Кларис тръгна към вратата. Господин Никол я последва.

Прасвил скочи и им пресече пътя.

— Къде отивате?

— Боже мой, мили приятелю, струва ми се, че разговорът е свършил. Щом смятате, щом сте сигурен, че председателят на републиката ще сметне този знаменит списък на двадесет и седемте за незначително нещо…

— Стойте — каза Прасвил.

Той заключи вратата и с глава, обронена на гърдите и ръце на гърба закрачи из стаята.

Люпен, който не бе промълвил нито дума по време на цялата сцена, си казваше:

„Колко увъртания, какво колебание, колко излишни движения, за да се стигне до неизбежната развръзка! Та може ли граф Прасвил, който не е кой знае какъв голям ум, но който не е и глупак, да се откаже от отмъщението над смъртния си враг? Ей го, битката е спечелена…“

В този момент Прасвил отваряше вътрешната врата, която водеше в приемната на частния му секретар и с висок глас произнасяше своята заповед:

— Господин Лартиг, телефонирайте в Елисейския дворец и кажете, че моля за аудиенция във връзка с извънредно важно съобщение.

Като затвори вратата, Прасвил се върна и каза на Кларис:

— Моята намеса ще се ограничи само с предаването на вашето предложение.

— Предаде ли се, то ще бъде прието.

Настъпи дълбоко мълчание. Лицето на Кларис се озаряваше от такава дълбока радост, че Прасвил се смая и я загледа с нескривано любопитство. Каква ли беше тайнствената причина, която караше Кларис да иска спасението на Жилбер и Вошери? Каква ли бе връзката й с двамата души? Каква ли бе драмата, която беше оплела тези три живота, заедно с живота на Добрек?

„Прието, блага душичке!, мислеше си Люпен. А ти, стар глупако, блъскай си ангелите, нищо няма да разбереш. О, ако бяхме поискали помилването само на Жилбер, както желаеше Кларис, може би ти щеше да проникнеш в загадката. Но Вошери, животното Вошери, не може да има нищо общо с госпожа Мерж. А — ето, аз имам честта да ми се окаже внимание: наблюдават ме. Вътрешният монолог сега се върти покрай моята личност: Кой ли може да е този господин Никол, този провинциален чиновник? Защо той е тъй силно привързан и тялом, и духом, към госпожа Мерж? Кое е истинското лице на този натрапник? Аз извърших грешка, като пропуснах да поразпитам… Ще трябва да видя това… ще трябва да сваля маската на този човек… Защото, най-сетне, неестествено е в края на краищата човек да си създава толкова главоболия за работа, в която не е пряко замесен… Защо господин Никол също така настоятелно иска да спаси Жилбер и Вошери? Защо?…“

Люпен леко обърна глава.

„Охо! Ето, една мисъл се появява в чиновническия череп… неясна и настойчива мисъл… Дявол го взел, този човек не бива да открие в лицето на господин Никол господин Арсен Люпен. Стига толкова усложнения…“

Размислите на Люпен бяха прекъснати от секретаря на Прасвил. Той влезе и съобщи, че аудиенцията на Прасвил ще му бъде дадена след един час.

— Добре, благодаря ви — каза Прасвил. — Оставете ни.

Като възобнови разговора, без никакви усуквания, Прасвил заяви:

— Мисля, че ще можем да се споразумеем. Но преди да изпълня своята мисия, трябва да знам по-точни сведения. Къде се намираше списъкът?

— В кристалната запушалка, както и предполагахме — отговори госпожа Мерж.

— А кристалната запушалка?

— В един предмет, който Добрек преди няколко дни дойде да търси върху писалищната маса в дома си на площад Ламартин, предмет, който аз му отнех вчера.

— А този предмет?

— Не е нищо друго, освен един пакет тютюн, тютюн Мериланд, който се търкаляше върху масата.

Прасвил онемя. Като се посъвзе, проговори:

— О, ако знаех! Този пакет Мериланд съм го пипал десетки пъти. Колко глупаво!

— Няма значение — каза Кларис. — Важното е, че откритието е направено.

Прасвил се начумери, което означаваше, че би му било по-приятно, ако откритието беше направено от него самия. После попита:

— Значи, списъкът е у вас?

— Да.

— Тук?

— Да.

— Покажете го.

Тъй като Кларис се поколеба, той каза:

— О, моля ви, не се страхувайте от нищо. Този списък е ваш, и аз ще ви го върна веднага. Но вие трябва да разберете, че нищо не мога да предприема, докато сам не се уверя в неговата наличност.

Кларис въпросително погледна господин Никол. Прасвил забеляза това. Кларис рече:

— Ето го.

Прасвил грабна листчето с очевидно вълнение, загледа се в него и почти веднага продума:

— О, да, да… Това е почеркът на касиера… познавам го. Списъкът носи подписа на председателя на дружеството. Червен подпис. Между другото, аз имам и други доказателства. Например, парчето хартийка, откъснато от горния ляв ъгъл на листчето.

Той отвори касата си и извади от една доста странна кутийка съвсем малко парченце хартия, което приближи до горния ляв ъгъл на списъка.

— Ето, съвпадат — рече Прасвил. — Доказателството е неопровержимо. Остава да се провери качеството на тази хартия.

Кларис сияеше от радост. Никога не би могло да се повярва, че вече няколко седмици сърцето й се е разкъсвало от такива ужасни страдания.

Докато Прасвил полагаше листчето върху, стъклото на един от прозорците в кабинета си, тя каза на Люпен:

— Поискайте да предупредят Жилбер още тази вечер. Той сигурно толкова страда!

— Да — каза Люпен. — Впрочем, вие бихте могла да отидете при неговия адвокат и да му кажете.

Тя продължи:

— Също така, още утре искам да видя Жилбер. Нека Прасвил си мисли каквото си ще.

— Разбрано. Но най-напред той трябва да свърши с успех моята мисия в Елисейския дворец.

— Там няма да има трудности, нали?

— Не. Добре виждате, че той веднага отстъпи. Прасвил продължаваше изследванията си с помощта на лупа. След това сравни хартията с малкото скъсано парченце. После пак го намести на прозореца. Сетне извади от кутийката други листове за писма и се зае да изучава прозрачността на едната от тях.

— Ето че мнението ми окончателно е готово. Извинете ме, мила приятелко, това бе деликатно дело… Аз минах през няколко фази… защото не се доверявах… и не без причина.

— Какво искате да кажете? — попита Кларис.

— Една секунда… Първо трябва да дам една заповед.

Прасвил извика секретаря си:

— Моля, телефонирайте в дома на председателя, че прося за извинение. По причини, които лично ще изясня, отлагам аудиенцията.

Той затвори вратата и се върна до писалищната си маса.

Прави, зашеметени, Кларис и Люпен го гледаха слисано, без да разбират причините за тази внезапна промяна в нещата. Дали не бе полудял? Дали не беше маневра от негова страна? Нежелание да удържи на своята дума? Отказваше ли се сега, когато притежаваше списъка, да изпълни дълга си към тях?

Той подаде списъка на Кларис.

— Можете да си го вземете обратно.

— Да го взема обратно?…

— И да го пратите на Добрек.

— На Добрек?

— Освен ако не предпочитате да го изгорите.

— Защо казвате това? То е безсмислено.

— Напротив, твърде разумно е.

— Но защо, защо?

— Веднага ще ви обясня… Списъкът на двадесет и седемте беше написан, и ние имаме неопровержими доказателства за това, на лист пощенска хартия, принадлежаща на председателя на дружеството на канала, от която имаме няколко образци в тази кутийка. Всеки лист има малък кръст, който се вижда само ако хартията се държи срещу светлината. Върху листчето, което ми носите, няма такъв кръст.

Люпен почувствува, че от главата до краката му мина нервна тръпка. Той не смееше да обърне лице към Кларис, защото предусещаше нейното отчаяние. Сама чу слабия й глас:

— Значи, трябва да се предположи, че Добрек е бил изигран?

— Никога! — извика Прасвил. — Точно напротив, вие сте била изиграна, бедна приятелко. Добрек държи истинския списък, списъкът, който открадна от касата на умиращия, е в него.

— А моят документ?

— Той е фалшив.

— Фалшив?

— Напълно фалшив. Това е поредната хитрост на Добрек. Заслепена от кристалната запушалка, вие търсехте само нея, докато той…

Прасвил не довърши. Със ситни стъпки, вдървена и права, сякаш бе някакъв автомат, Кларис приближаване бавно до него. Ясно изрече:

— В такъв случай?

— Разбира се, принуден съм…

— Вие отказвате да отидете?…

— В такъв случай, какво, мила приятелко?

— Вие отказвате?

— Вижте, мислимо ли е с фалшив документ…

— Вие не искате?… Не искате?… А утре сутринта… след няколко часа, Жилбер…

Тя страшно пребледня. Лицето й потрепваше от болка, като в агония. Очите й се разшириха, челюстите и тракаха.

Като се страхуваше да не каже нещо излишно, Люпен я хвана за рамото и се опита да я отведе. Но тя го отблъсна със страшна сила, направи още две-три крачки напред, залитна, сякаш щеше да падне и изведнъж, разтърсвана от енергия и отчаяние, хвана Прасвил за реверите на палтото и високо извика:

— Вие ще идете там!… Веднага ще идете!… Трябва!… Трябва да спасите Жилбер…

— Моля ви, мила приятелко, успокойте се…

Кларис пронизително се засмя.

— Да се успокоя!… Когато утре сутринта Жилбер… О, не, не, страх ме е… това е ужасно… Но, тичайте, нещастнико! Измислете помилването му! Нима не разбирате? Жилбер… Жилбер… но това е мой син, мой син, мой син!

Прасвил извика. В ръката на Кларис блесна острието на нож. Тя замахна да го забие в гърдите си, но не успя. Господин Никол я улови за ръката и разпалено заприказва:

— Вършите лудост!… Понеже ви се заклех да го спася… Живейте за него… Жилбер няма да умре… Възможно ли е да умре, след като аз се заклех…

— Жилбер, сине мой… — стенеше Кларис.

Той силно я стисна, обърна я към себе си и прикри устата й с шепа.

— Стига! Млъкнете… Моля ви да мълчите… Жилбер няма да умре!…

Най-после успя да я отведе. На вратата се обърна към Прасвил:

— Почакайте, господине — помоли той с повелителен глас. — Ако ви трябва списъкът на двадесет и седемте… истинският списък, чакайте ме. След един час ще бъда тук, и ще говорим.

Люпен се обърна строго към Кларис:

— А вие, госпожо, имайте още малко кураж. Заповядвам ви това в името на Жилбер.

Като придържаше Кларис така, сякаш държеше някакъв манекен, Люпен мина през коридорите, стълбите, двата двора, и излезе на улицата.

През това време замаяният от събитията Прасвил си възвърна способността да мисли. Той обсъждаше в себе си ролята на господин Никол, който в началото беше незабележим съветник на Кларис, но който в края на краищата в последните минути се бе проявил като човек решителен, авторитетен, пълен с енергия, дори с дързост, готов да премахва всички пречки по пътя си.

Кой можеше да се държи по този начин?

Прасвил потрепера. Отговорът сам се беше натрапил. Доказателствата заваляха, едно от друго по-убедителни.

Едно-единствено нещо смущаваше Прасвил. Външността на господин Никол нямаше ни най-малка прилика е известните фотографии на Арсен Люпен. Съвсем друга беше формата на лицето, на устните, изразът бе друг, друга беше косата, с една дума — нищо не схождаше с описанието на прочутия авантюрист. Но нима Прасвил не знаеше, че цялата сила на Люпен беше в това — с необикновено умение да се превъплъщава? Нямаше никакво съмнение.

Прасвил бързо напусна кабинета си. В коридорите срещна агент от Обществената безопасност и трескаво го попита:

— Сега ли идвате?

— Да, господин главен секретар.

— Срещнахте ли по пътя си дама и господин?

— Да, преди няколко минути минаха в двора.

— Бихте ли познали този човек?

— Мисля че да.

— Не бива да се губи нито минута. Вземете със себе си няколко свои колеги. Идете на площад Клиши. Разузнайте за господин Никол и не изпускайте от очи къщата. Господин Никол трябва да се върне в нея.

— А ако не се върне, господин главен секретар?

— Арестувайте го. Ето ви заповед.

Той се върна в кабинета си, седна на писалищната маса и написа името на заповедта. Агентът се смая.

— Но вие ми говорихте за господин Никол?

— Е?

— На заповедта е написано името на Арсен Люпен…

— Арсен Люпен и господин Никол са едно и също лице!