Морис Льоблан
Кухата игла (5)

Глава пета
ПО СЛЕДИТЕ

Съобщението зашемети младия Ботрьоле. До последния миг той се надяваше, че Люпен блъфира, за да го сплаши и да спечели време. През целия ден, съзнавайки безсилието си, се чувстваше съвсем смазан. Само една мисъл го крепеше: да иде в Шербур, да научи лично как е станало всичко и да реши какво да предприеме.

Към осем часа се озова на гара Сен Лазар. След няколко минути вече пътуваше с експреса.

Едва след час, като разгърна един вечерен вестник, прочете известното писмо, с което Люпен косвено отговаряше на сутрешната му статия:

„Господин Директор,

Съгласен съм скромната ми личност да получи малко известност в нашия век на посредственост и липса на енергия. Но има граници, зад които любопитството на тълпата не трябва да отива, защото става оскърбително. Ако за това любопитство няма граници, тогава е невъзможен личният живот.

Ще възразите, че това става в името на истината. За мен е излишна уговорка, защото истината вече се знае и аз съвсем не отказвам да я призная. Да, наистина госпожица Дьо Сен Веран е жива. Да, аз я обичам. Да, за нещастие, тя не ме обича. Да, следствието на малкия Ботрьоле е великолепно със своята точност и правилни заключения.

Да, той е прав за всичко. Спокойствието ми е необходимо, за да спечеля сърцето на госпожица Дьо Сен Веран и да излича от паметта й хилядите дребни оскърбления, на които е подлагана като сираче от страна на чичото и братовчедка й (това не е изтъкнато). Госпожица Дьо Сен Веран ще забрави ужасното минало. Аз ще сложа в краката й всичко, каквото пожелае, дори ако е най-недостъпното съкровище! Тя ще бъде щастлива. Ще ме обикне.

Но за това ми трябва мир. Ето защо свалям оръжието, ето защо поднасям на противниците си клончето на мира, като предварително ги предупреждавам, че отказът от тяхна страна може да повлече след себе си сериозни последствия за тях.

Още една дума за Харлингтън. Под това име се крие един много мил човек, секретар на американския милиардер Куле. Той е натоварен да купува и дори да краде в Европа всякакви ценни паметници на изкуството. Нещастният случай го срещна с Етиен дьо Водре, или с Арсен Люпен. Та той узна, че господин Дьо Жевър иска да продаде четири картини на Рубенс, но при условие, че бъдат заменени с копия и продажбата се държи в тайна. Наех се да убедя господин Дьо Жевър да продаде и параклиса. Преговорите се водиха с най-голяма чистосърдечност и с необикновено простодушие от страна на сър Харлингтън до момента, когато Рубенсите и статуите от параклиса се озоваха на сигурно място, а Харлингтън — в затвора. Сега остава да се освободи нещастният американец, който се оказа изигран, да се порицае милиардерът Куле, който не протестира срещу арестуването на секретаря си, и да се поздрави приятелят ми Етиен дьо Водре, т. е. Арсен Люпен, който отмъсти за нарушаването на обществения морал, като задържа стоте хиляди франка, които предварително получи от малко симпатичния Куле.

Извинете ме за дългото писмо, господин директор, и приемете уверения в отличните ми почитания към Вас.

Арсен Люпен“

Изидор проучи това писмо така внимателно, както документа за Кухата игла. Изхождаше от принципа, правилността на който лесно можеше да се докаже, че Люпен никога не пише писма във вестниците, без да е необходимо, без сериозни причини, които рано или късно ставаха достояние на обществото. Какво го е накарало да напише писмото? С каква тайна цел признаваше любовта и несполуката си?

Дълбоко замислен, младият човек не излезе от купето в продължение на няколко часа. Писмото му вдъхваше съмнения, сякаш бе написано нарочно за него, с цел да го заблуди. И като помислеше за баща си, отвлечен заради него, се питаше дали не прави грешка, че продължава неравната борба. Не се ли знаеше предварително резултатът?

Моментна слабост! Когато в шест сутринта излезе от купето, подкрепен от няколко часа сън, отново си възвърна предишната самоувереност.

На перона го чакаше Флобервал, чиновник на военното пристанище, който бе оказал гостоприемство на стария Ботрьоле. До него стоеше дъщеря му Шарлот, дете на дванайсет-тринайсет години.

Флобервал започна да мънка, но Изидор го заведе в едно съседно заведение, поръча да донесат кафе и му постави въпроса:

— Баща ми не е отвлечен, нали? Това е невъзможно.

— Невъзможно е, но изчезна.

— Кога?

— Не зная. Вчера сутринта, учуден, че не излиза от стаята си, отворих вратата. Оказа се, че го няма.

— Но предната вечер е бил още там, нали?

— Да, предния ден той не напусна стаята. Чувстваше се уморен и Шарлот му занесе обеда и вечерята в стаята.

— Значи е изчезнал между седем часа вечерта и шест сутринта?

— Да, но… нощно време не може да се излезе от арсенала.

— Значи не е излязъл от него?

— Това е невъзможно! Аз и приятелите ми претърсихме целия арсенал.

— Значи е излязъл?

— Не е възможно! Всички изходи се пазят.

Изидор се замисли.

— Леглото му разхвърляно ли беше?

— Не. Всичко се оказа непокътнато. Лулата му стоеше на обикновеното си място заедно с тютюна и книгата, която четеше. Дори в книгата намерихме тази малка ваша фотография.

— Дайте да я видя.

Флобервал му подаде снимката. Изидор изненадан отстъпи. Позна се в моменталната снимка, застанал прав, с ръце в джобовете, а наоколо му дървета и развалини.

Флобервал добави:

— Сигурно е последната ви снимка, която сте му изпратили.

— Не — отвърна Ботрьоле, — аз дори не я зная. Тя е направена, без да знам, в развалините на Амбрюне, сигурно от секретаря на съдебния следовател, който, както знаете, излезе съучастник на Арсен Люпен.

— Значи?…

— Значи снимката е била доказателството, с което са спечелили доверието на баща ми.

— Но кой, кой е могъл да проникне у дома?

— Не знам, но баща ми е паднал в капана. Казали са му и той е повярвал, че искам да го видя. Тръгнал е с тях и са го отвлекли.

— Но той цял ден не е излизал от стаята си!

— Вие видяхте ли го?

— Не, но Шарлот му носеше храна…

Настъпи дълго мълчание. Очите на младежа и детето се срещнаха. Изидор ласкаво сложи ръка върху ръката на момичето. То объркано го гледа няколко минути, после изведнъж закри лице и горчиво заплака.

— Какво ти е? — смаяно попита Флобервал.

— Оставете го на мен — заповяда Изидор. Той остави детето да поплаче и попита:

— Ти си направила всичко, нали? Ти си служила за посредник. Ти си му дала снимката, нали? Признаваш ли си? И когато си казала, че е в стаята, много добре си знаела, че не е там, защото си му помогнала да излезе, нали?

Шарлот нищо не отговори. Той продължи:

— Защо направи това? Сигурно ти дадоха пари… с които да си купиш панделки… рокля…

Той махна ръцете й от лицето и я накара да вдигне глава. Видя бледо, развълнувано лице, набраздено от сълзи. Лице на глупаво момиче, което лесно може да се излъже.

— Хайде, стига. Баща ти няма да ти се кара. Само ми кажи: не чу ли нещо от тези хора?… Как стана всичко?

Шарлот веднага отговори:

— С автомобил… Чух ги, когато говореха за него.

— Накъде отидоха?

— О, това не зная.

— Не казаха ли нещо пред теб, което може да ни помогне?

— Само един от тях каза: „Нямаме време за губене… Утре сутринта в осем часа шефът трябва да ни телефонира там долу в…“

— Къде долу?… Спомни си… Име на град?…

— Да… име… като Шато…

— Шатобриан?… Шато Тиери?

— Не… не…

— Шатору?

— Да, да… Шатору…

Изидор не дочака да чуе последната сричка. Скочи, отвори вратата и хукна към гарата.

— Шатору… Госпожо… Един билет за Шатору…

— През Ман и Тур ли? — попита касиерката.

— Разбира се… най-късият път… Ще стигна ли за обяд?

— О, не!

— За вечеря? Вечерта?

— О, не! Трябваше да тръгнете за Париж… с експреса за Париж, в осем часа… Сега вече е късно.

Но Ботрьоле успя да хване влака.

— Е — потриваше ръце той, — в Шербур прекарах само един час, но го използвах добре.

Като стигна в Париж, взе всички възможни мерки, за да не го проследят. Чувстваше, че настъпва решителната минута, беше на верен път, който щеше да го заведе при баща му.

Отби се при един приятел от лицея и след час излезе съвсем неузнаваем.

Изидор, преобразен в англичанин на около тридесет години, в кафяви дрехи на едро каре, с червеникаво лице и малка червеникава брада, се качи на велосипед, към който бяха закрепени принадлежности на художник, и пристигна на гара Аустерлиц.

Следобед вече знаеше, че някакъв автомобил е минал по пътя за Тур, отминал е Бюзансе, Шатору и е спрял край гората. Към десет часа кабриолет се приближил до автомобила и после се отдалечил на юг към Бюзанската долина. До каращия в кабриолета седял втори човек. Автомобилът заминал на север към Исудьон.

Ботрьоле лесно намери собственика на кабриолета, но той нищо не му каза. Дал под наем кабриолета и коня на един човек, който на другия ден лично му ги върнал.

Същата вечер успя да научи, че автомобилът минал през Исудьон и продължил към Орлеан или към Париж.

От всичко това се виждаше, че Ботрьоле-баща се намира някъде наоколо. Иначе как можеше да се допусне, че похитителите са изминали петстотин километра само за да поприказват по телефона в Шатору и после под остър ъгъл да се върнат в Париж.

Това голямо заобикаляне имаше само една цел: да заведат Ботрьоле-баща на определеното място.

— Той е тук — тръпнеше от надежда Изидор. — На десет-петнайсет левги оттук баща ми чака да му помогна. Той е тук. Той диша един и същ въздух с мен.

Но след като изхаби петнайсет дни за безполезни търсения, младежът изгуби надежда. Минаваха ден след ден, а нищо не откриваше. Научи от вестниците, че граф Дьо Жевър с дъщеря си напуснал замъка Амбрюне и се преселил в околностите на Ница. Научи също за освобождаването на Харлингтън, невинността на когото стана очевидна след разказа на Арсен Люпен.

Младежът прекара по два дни в Шатору и Аржантон. Пак без резултат.

Вече се канеше да се откаже от търсенето. Изглежда кабриолетът бе оставил баща му на някое място, откъдето го бе взела друга кола. И баща му сега се намираше далеч оттук.

Вече мислеше да се връща.

Нов понеделник сутринта забеляза върху плика на писмо, изпратено без марки от Париж, почерк, който страшно го развълнува. До такава степен, че в продължение на няколко минути не смееше да го отвори от страх да не се разочарова. Ръцете му трепереха. Нима бе възможно? Не бе ли нов капан, който му готвеше коварният неприятел?

С един замах го отвори. Писмото наистина се оказа от баща му, написано от неговата ръка.

Прочете:

„Ще стигнат ли до теб тези няколко реда, сине? Не ми се вярва. През грялата нощ когато ме отвлякоха, ме возиха първо с автомобил, а сутринта — с кабриолет. Нищо не можах да видя. Вързаха ми очите. Замъкът, в който съм задържан, трябва да се намира в Централна Франция, ако се съди по неговата архитектура и по растителността в градината. Стаята, в която се намирам, е на втория етаж. Тя е с два прозореца, единият е напълно закрит с дебела завеса. Следобед ме пускат да се разхождам в градината под надзора на един пазач, който не сваля очи от мен.

За всеки случай ти пиша това писмо. Ще го завържа за камък. Когато се разхождам из градината, ще се опитам да го прехвърля през оградата и някой селянин ще го намери.

Не се безпокой. Към мен се отнасят много учтиво.

Твоят стар баща, който те обича много и който се натъжава при мисълта за грижите, които ти създава.

Ботрьоле“

Изидор погледна печата на плика. На него пишеше: Кузион (Индър).

Индър. Този окръг, който в продължение на няколко седмици претърсваше така грижливо! Прегледа един джобен пътеводител, с който никога не се разделяше. Кузион, кантон Кузион… Оттам също мина.

От предпазливост реши да смени външността си на англичанин. Преоблече се като работник и отиде в Кузион. В малкото селце лесно намери лицето, което бе изпратило писмото. Случайността му помогна.

Кметът, който се постави на негово разположение, разказа:

— В събота сутрин срещнах накрай селото точиларя дядо Шарел и той ме попита: „Господин кмете, едно писмо, което няма никакви марки, ще може ли да тръгне?“ „Разбира се“ — отговорих аз. „Значи ще стигне до местоназначението си?“ „Да, да — казах аз. — Само получателят ще плати малко повече… Това е всичко.“

— А къде живее този дядо Шарел?

— Ей там… на хълма… в колибата край гробищата… Искате ли да ви заведа?

Наистина колибата на Шарел се издигаше самотна посред овощна градина, заобиколена с високи дървета. Когато влязоха в градината, три гарвана изхвърчаха шумно. Изидор и кметът видяха, че те излетяха от колибата на кучето. То не залая и не мръдна от мястото си при приближаването на чуждите хора.

Учуден, младежът се приближи до него. То лежеше мъртво на една страна и с опънати крака.

Втурнаха се в къщата. Вратата се оказа отворена.

В дъното на влажна, ниска стаичка, върху мръсен сламеник, хвърлен на голата земя, лежеше облечен човек.

— Дядо Шарел! — извика кметът. — Нима и ти си умрял?

Ръцете на стареца бяха ледени. Лицето му чернееше, но сърцето още продължавате да бие слабо. По тялото не се виждаше никаква рана.

Опитаха се да го свестят. Но тъй като не успяха, извикаха лекар. Той също не успя да свести стареца. Можеше да се помисли, че старецът просто спи, но неестествен сън, сякаш е приспан с хипноза или приспивателно.

През нощта Изидор, който бдеше над него, забеляза, че дишането му постепенно става по-дълбоко и целият му организъм се освобождава от парализата.

Призори старецът се събуди и започна да се свестява. Яде, пи. Но през целия ден не можа да отговори нищо на разпитванията. Мозъкът му като че още се намираше в необикновено вцепенение.

На следния ден попита:

— Какво правите тук?

Едва сега старецът се учуди от присъствието на чужд човек. После постепенно дойде на себе си. Започна да говори, но когато започнаха да го разпитват, нищо не разбра.

Оказа се, че Шарел е забравил всичко, което се е случило от миналия петък насам. Сякаш в обикновеното течение на живота му се бе образувала пропаст. Подробно разказа как е прекарал сутринта в петък, спомняше си направените на пазара продажби, вечерята в странноприемницата. А след това… след това абсолютно нищо вече не си спомняше… Мислеше, че се събужда на следния ден.

Всичко това се оказа ужасно. Спасението на баща му се намираше пред него, в ръцете му, но се изплъзваше. Едва уловимата, но страшна пречка, в която се разбиваха усилията му, ясно носеше белега на Люпен. Само той бе успял да порази със своеобразна частична смърт човека, чиито показания са необходими за спасението на баща му. Каква сатанинска предвидливост проличаваше в постъпката на Люпен! Сега вече никой не знаеше, че зад оградата на градината има пленник, който вика за помощ.

Не. Изидор знаеше. Ако старецът нищо не може да каже, дали не можеше да разбере на кой пазар продава стоката и по кой път е трябвало да се върне.

Изидор разпита и научи, че всеки петък има пазар във Фреселин, голямо село на няколко левги път, до което можеше да се стигне по главното шосе или по странични пътеки.

Реши да иде там следващия петък и избра шосето. По целия път не забеляза нищо. Нито висока ограда, нито стар замък.

Обядва в странноприемницата на Фреселин и се готвеше да тръгва, когато забеляза стареца Шарел да пресича площада с ръчната си количка.

Изидор го проследи отдалече.

Старецът на два пъти спира за дълго и наточи няколко дузини ножове. После тръгна по съвсем непознат път към Крозон и село Епозон.

Изидор вървеше след него. Не се минаха и пет минути, когато усети, че не само той следи стареца. Между тях вървеше човек, който се спираше заедно с дядо Шарел и потегляше с него. Той не се страхуваше, че ще го забележат.

„Може би искат да проверят — помисли си Ботрьоле — дали старецът ще спре пред стените на замъка…“

Сърцето му биеше силно. Важното събитие наближаваше.

Тримата, вървейки един след друг, се изкачиха по стръмните склонове на пътя и най-после стигнаха до Крозон, прочут с развалините си замък. Тука дядо Шарел почива цял час. После се спусна към реката и премина моста.

Преследвачът не го последва. Като го проследи с очи, той тръгна по една пътека, която го изведе в открито поле.

Какво да прави? Изидор за миг се поколеба и тръгна след преследвача. Той влезе в тъмна гора край брега на реката, а след това пак се показа на хоризонта.

Когато на свой ред излезе от гората, Изидор се изненада от внезапното изчезване на преследвания. Потърси го с поглед, но едва не извика и отскочи назад в гората. Вдясно забеляза висока каменна ограда.

Значи тук бе замъкът? Тук чакаше затворен баща му! Най-после се разкри тайнственото убежище, където Люпен криеше жертвите си.

Младежът вече не смеете да излезе от подслона на гъстата гора. Бавно, почти пълзешком тръгна надясно и стигна билото на хълма, който достигаше върховете на дърветата. Обаче стените на замъка се издигаха още по-високо. Все пак успя да види покрива от времето на Людовик XIII. Над него се издигаха стройни купички, разположени около една по-висока островърха кула.

Засега Изидор се задоволи само с тези наблюдения. Знаеше, че трябва да обмисли и подготви плана за нападение от всички страни. Сега държеше Люпен в ръцете си. Изцяло от него зависеше да избере времето и начина на борба.

Върна се.

На моста срещна две селянки, които носеха пълни ведра с мляко, и попита:

— Как се казва замъкът там долу, зад дърветата?

— Това е Епой.

Младежът зададе въпроса случайно. Отговорът го изненада.

— Замъкът Епой?… Значи съм в департамента Индър!

— О, не, Индър е от другата страна на реката… Тук е Крьоз.

Изидор усети, че му се завива свят от изненада. Замъкът Епой^[1]! Департаментът Крьоз^[2]! Епой Крьоз! Ето ключа на документа, ето пълната, сигурната победа!

Без да каже дума повече, обърна гръб на селянките и се отдалечи, клатушкайки се като пиян.