Морис Льоблан
Кухата игла (2)

Глава втора
ИЗИДОР БОТРЬОЛЕ, УЧЕНИК ПО РИТОРИКА

Извадка от „Гран журнал“:

„В ПОСЛЕДНИЯ ЧАС.

ОТВЛИЧАНЕТО НА ДОКТОР ДЬОЛАТЪР. ЕДНО НЕВЕРОЯТНО ДРЪЗКО ОТВЛИЧАНЕ.

В момента, когато вестникът ни чакаше за печат, получихме новина, за верността на която не гарантираме — толкова ни се струва невероятна.

Снощи знаменитият хирург доктор Дьолатър бил с жена си и дъщеря си на «Ернани» в Комеди Франсез. В началото на третото действие вратата на ложата му се отворила. Някакъв господин, придружен от други двама, се навел към доктора и му казал тихо, но достатъчно ясно, за да чуе госпожа Дьолатър:

— Господин доктор, възложиха ми една много неприятна задача и ще ви бъда признателен, ако я облекчите.

— Кой сте вие, господине?

— Тезар, полицейски комисар. Заповядано ми е да ви заведа в префектурата при господин Дюдуи.

— Но как…

— Нито дума, докторе, нито едно движение, моля ви. Станало е някакво печално недоразумение. Ето защо трябва да действаме тихо, без да привличаме вниманието на никого. Преди да свърши представлението, вие ще бъдете тук.

Докторът станал и последвал комисаря. До края на представлението не се върнал. Силно обезпокоена, госпожа Дьолатър отишла в полицейския участък. Там срещнала истинския Тезар и узнала за най-голям свой ужас, че лицето, което отвело мъжа й, било измамник. Първите издирвания установили, че докторът седнал в автомобил, който се отдалечил към Плас дьо ла Конкорд. Нашето вечерно издание ще даде на читателите ни повече подробности за това невероятно събитие.“

Колкото и да изглеждаше невероятно, всичко се оказа вярно. Развръзката не закъсня и „Гран журнал“, потвърждавайки в обедното си издание горното, предаваше с няколко думи края на приключението:

„КРАЙ НА ИСТОРИЯТА И НАЧАЛО НА ПРЕДПОЛОЖЕНИЯТА

Днес в девет часа сутринта доктор Дьолатър е бил свален от един автомобил, който бързо се отдалечил. На номер 78 е точно клиниката на доктор Дьолатър, където той всеки ден идвал по това време. Когато пристигнахме, разговаряше с началника на Обществената безопасност, но все пак ни прие.

— Всичко, което мога да ви съобщя — каза той, — с, че с мен се отнесоха твърде внимателно. Тримата ми спътници излязоха любезни хора и приятни събеседници, което значително скъси дългия път.

— Колко време пътувахте?

— Около четири часа.

— Каква се оказа целта?

— Заведоха ме при един болен, който имаше нужда от бърза операция. Тя излезе сполучлива, но при онези условия не отговарям за живота му. Условията се оказаха ужасни… Стая в странноприемница… Невъзможно е да се грижат добре за него.

— В такъв случай какво може да го спаси?

— Някакво чудо… и неговият здрав организъм.

— Не можете ли да ни кажете нещо повече за този странен пациент?

— Не, защото се заклех да не говоря, а освен това ми обещаха десет хиляди франка за народната ми клиника. Ако наруша клетвата си, няма да получа тези пари.

Това ни съобщи доктор Дьолатър. От друг източник знаем, че началникът на Обществената безопасност въпреки цялата си настойчивост досега още не е получил по-подробни сведения за извършената операция и за местата, по които се е движил автомобилът. Следователно много мъчно може да се установи истината.“

Очевидно между изчезването на ранения крадец и отвличането на доктора имаше връзка. Следствието потвърди това предположение. Като вървяха по следите на мнимия файтонджия, откриха, че той е стигнал до Аркската гора, захвърлил е велосипеда в един трап, пристигнал в селото Сен Никола и изпратил телеграма със следното съдържание:

„А. Л. Н., пощенски клон 45, Париж.

Положението отчаяно. Бърза операция. Изпратете хирург по четиринадесета магистрала.“

Доказателството изглеждаше неоспоримо. Предупредени, парижките съучастници побързаха да вземат мерки. В десет часа те доставиха знаменития хирург на шосе № 14, което минава през Аркската гора и свършва в Диеп. През това време, възползвайки се от пожара, който сама бе подпалила, шайката крадци вдигнала своя началник и го пренесла в странноприемницата, където му била направена операция в два часа през нощта, тоест веднага щом пристигнал докторът.

В това нямате никакво съмнение. Главният инспектор Ганимар, изпратен специално от Париж заедно с инспектора Фоланфан, установи пътя на автомобила почти до замъка Амбрюне. Едва на половин километър от замъка следите изчезваха, но се откриха многобройни стъпки между малката врата на парка и развалините. Освен това Ганимар забеляза, че ключалката на малката врата бе насилвана.

И тъй, всичко се изясняваше. Оставаше само да се намери странноприемницата, за която разказваше докторът. Но въпреки всички усилия не можаха да я намерят.

Ганимар се ожесточи. Върна се в замъка в събота вечерта, като искате да го претърси лично. В неделя сутринта му казаха, че някаква фигура се промъкнала през нощта по пътя край замъка. Дали това нямаше да се окаже съучастник? Вечерта Ганимар открито изпрати отред полицаи по пътя към чифлика и заедно с Фоланфан се настани при малката врата зад стената. Към полунощ някакъв човек излезе от гората, промъкна се покрай тях и влезе в парка през малката врата. Те наблюдаваха как в продължение на три часа той скиташе между развалините, навеждаше се, прескачаше колоните и от време на време заставате неподвижно. После се върна към вратата и пак мина край двамата детективи. Ганимар го хвана за врата, а Фоланфан — за ръцете. Той не оказа никаква съпротива и съвсем спокойно позволи да му сложат белезници и да го отведат в замъка. Но когато започнаха да го разпитват, отговори просто, че не иска да има работа с тях и ще почака съдебния следовател. Тогава го вързаха здраво за крака на един креват в тяхната стая.

В понеделник сутринта в девет часа пристигна господин Фийол. Доведоха пленника. Оказа се Изидор Ботрьоле.

— Изидор Ботрьоле! — радостно извика господин Фийол, като му подаде ръка. — Каква приятна изненада! Нашият знаменит любител детектив е тук, на наше разположение!… Господин инспектор, позволете да ви представя Изидор Ботрьоле, ученик от лицея Жансон.

Ганимар остана малко изненадан. Изидор Ботрьоле съвсем учтиво му се поклони, а след това се обърна към господин Фийол:

— Господин следовател, изглежда сте получили добри отзиви за мен?

— Отлични? Първо, вие наистина сте били във Вьол, когато госпожица Дьо Сен Веран е помислила, че ви е видяла на пътя. И второ, вие наистина сте Изидор Ботрьоле, ученик по риторика, и дори отличен ученик.

— Следователно…

— Следователно сте свободен. Но все пак ви поставям едно малко условие: разбирате, че не мога да освободя току-тъй човек, който си служи с приспивателни, който бяга през прозореца и който най-после бива заловен да скита по чужди владения…

— Добре, какво обичате?

— И тъй, ще се върнем към прекъснатия ни разговор и вие ще ни кажете докъде сте стигнали в издирванията си… през тези два дни трябва да сте отишли много далече.

На Ганимар всичко това очевидно не се хареса и се готвеше да излезе, но съдебният следовател извика:

— Не си отивайте, господин инспектор! Уверявам ви, че господин Ботрьоле заслужава да го изслушате. Приятелите му го считат за ват съперник и за съперник на Шерлок Холмс.

— Я гледай! — подигравателно каза Ганимар.

— Сам ще видите! Господин Ботрьоле, имате възможност да оправдаете отзивите на приятелите си. Сега или никога! Моля ви сега да ни кажете самата истина.

Изидор усмихнато изслуша всичко това.

— Господин следовател, вие сте жесток. Но вече няма да ви дам повод да ми се присмивате.

— Значи нищо не знаете?

— Наистина трябва да призная, че нищо не знам, защото не мога да кажа, че знам нещо, когато съм открил две-три подробности, изплъзнали се от вниманието ви.

— Например?

— Какво е откраднато.

— А, значи вие знаете какво е откраднато?

— Тъй, както и вие сам го знаете, в това съм сигурен. Това е първото нещо, което се помъчих да открия, защото ми изглеждаше най-лесно.

— Най-лесно ли?

— Да, разбира се, трябваше само малко да помисля. Ето и пътя на разсъжденията ми: от една страна, откраднато е нещо, защото двете момичета дадоха еднакви показания, че са видели двама души, които отнасяли някакви предмети. А от друга — нищо не е откраднато, защото това твърди граф Дьо Жевър, който по-добре от другите познава богатствата си. От тези две показания неизбежно произтича следното: щом при една кражба нищо не е изчезнало, това значи, че откраднатият предмет е бил заменен с друг подобен.

— Така е… Така е… — съгласи се явно заинтересуваният следовател.

— И тъй — продължи Ботрьоле, — кое в този салон е могло да привлече вниманието на крадците? Две неща: най-напред гоблените. Но старите гоблени не могат да бъдат подправени, защото това веднага ще се забележи. Остават четирите Рубенса.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че четирите Рубенса, които висят на тази стена, са фалшиви.

— Това е невъзможно… Съвсем невъзможно!

— Господин следовател, преди десетина месеца тук, в Амбрюне, пристигнал един млад човек, който се представил като Шарпане и поискал позволение да направи копие от тези картини на Рубенс. Граф Дьо Жевър му позволил. Всеки ден в продължение на пет месеца Шарпане е работил в този салон от сутрин до вечер. Ето това са копията, които той е направил и които са заместили четирите истински картини, завещани на граф Дьо Жевър.

Господин Фийол и Ганимар се спогледаха, без да скриват учудването си. Полицейският инспектор вече не мислеше да излиза. Най-после следователят промърмори:

— Трябва да чуем мнението на господин Дьо Жевър.

Ганимар се съгласи и поръчаха да повикат графа в салона.

След малко той дойде.

— Господин графе — обърна се към него съдебният следовател, — следствието ни доведе до едно съвсем неочаквано откритие, за верността на което не можем да гарантираме. Може би… може би… проникналите тук крадци са искали да залитат вашите четири Рубенса… или да ги заменят с четири копия… копия, рисувани преди една година от художника Шарпане. Бъдете така добър да погледнете тези картини и да ми кажете дали са истинските.

Графът се помъчи да скрие неудоволствието, което се мярна на лицето му при тези думи. Погледна Ботрьоле, после господин Фийол и отговори, без дори да погледне картините:

— Аз се надявах, че истината няма да се разкрие. Но тъй като се случи обратното, без колебание мога да кажа: тези четири картини са фалшиви.

— Значи сте го знаели? Защо не ни казахте?

— Притежателят на една картина никога не бърза да каже, че не е… или че вече не е истинска.

— Но това е единственият начин да се намерят картините.

— Според мен има друг, по-добър начин. Да не се разгласява тази тайна, да не се плашат крадците и да им се предложи откуп за картините, които сигурно много ги притесняват.

— Но как ще влезете във връзка с тях?

Тъй като графът мълчеше, Ботрьоле отговори вместо него:

— Чрез една малка обява във вестника. Тази малка бележка, отпечатана в „Журнал дьо матен“, гласи: „Готов съм да откупя картините.“

Графът утвърдително кимна с глава. Още веднъж младежът излезе по-проницателен от двамата детективи.

Господин Фийол се чувстваше великолепно в ролята си.

— Наистина почвам да мисля, че другарите ви са прави! — извика той. — Каква наблюдателност! Ако това продължава така, ние с Ганимар няма да има какво да правим.

— О, всичко е тъй просто!

— Значи останалото е по-сложно! Вярно, спомням си, че при първата ни среща вие казахте, че знаете много повече, твърдяхте, че знаете дори името на убиеца, нали?

— Да.

— Кой е убил Жан Дювал? Жив ли е този човек? Къде се крие?

— Има едно малко различие между нас или по-скоро между вас и действителните факти. И то още от началото. Убиецът и беглецът са две съвсем различни лица.

— Какво? — провикна се господин Фийол. — Човекът, когото граф Дьо Жевър е видял в будоара и с когото се е борил, човекът, когото тези две момичета са видели в салона и по когото госпожица Дьо Сен Веран е стреляла, човекът, който е паднал в парка и когото търсим, не е ли убиецът на Жан Дювал?

— Не.

— Тогава нищо не разбирам. Кой е убиецът на Жан Дювал?

— Жан Дювал е бил убит от… — Ботрьоле се спря, помисли една минута и продължи: — Но първо трябва да ви покажа пътя, по който стигнах до това заключение и до причините за това убийство. Иначе обвинението ми ще ви се стори чудовищно. А то съвсем не е такова… има една подробност, която никой не е забелязал, но която има голямо значение. А именно, че Жан Дювал е бил облечен в момента, когато са го убили. При това престъплението е било извършено в четири часа сутринта.

— Забелязах тази странна подробност — обади се следователят. — Граф Дьо Жевър ми каза, че Жан Дювал много често е работил през нощта.

— Напротив, слугите казват, че той си лягал много рано. Но да допуснем, че още не си е бил легнал. Защо тогава е разхвърлял леглото си така, сякаш е спал? Ако пък е спал, защо след като е чул шума, е почнал да се облича от главата до петите, вместо просто да си наметне нещо?

— Досега не виждам…

— Досега вие виждате само аномалии. Но те ми се сториха много подозрителни, когато научих, че художникът Шарпане е бил представен и препоръчан на графа от самия Дювал. А пък оттук до заключението, че Жан Дювал и Шарпане са съучастници, има само една стъпка. Тази стъпка я направих след разговора ни.

— Малко прибързано май…

— Да, трябваше да намеря някое веществено доказателство. В стаята на Дювал намерих върху бюрото му попивателна, на която още личи попит следният адрес: „До господин А Л. Н., пощенски клон 45, Париж.“ На другия ден се разбра, че подадената в Сен Никола от фалшивия файтонджия телеграма е носила същия адрес: „А Л. Н., пощенски клон 45“. Вещественото доказателство е налице. Жан е бил във връзка с шайката, която открадна картините.

Господин Фийол не направи никаква забележка.

— Добре. Съучастието е установено. И какво заключавате от това?

— Първо, че Жан Дювал съвсем не е бил убит от беглеца, защото му е бил съучастник. Второ, моля ви да си спомните първите думи, произнесени от графа, когато се е свестил: „Аз не съм ранен… А Дювал?… Жив ли е?… Ножът?“ Моля ви да ги съпоставите с онази част от разговора, която също е вписана в протокола, където графът разправя за нападението: „Човекът се спусна срещу мен и ме удари с юмрук по слепоочието.“ Как е могъл господин Дьо Жевър, който е бил в безсъзнание, да знае, че Дювал е ранен с нож?

Изидор Ботрьоле дори не изчака да отговорят на въпроса му. Изглежда бързаше да продължи, за да не даде възможност да направят някаква забележка.

— И тъй, Жан Дювал въвежда тримата крадци в салона. В това време, докато се намира там заедно с онзи, когото наричат началник, в будоара се чува шум. Дювал отваря вратата. Като познава графа, спуска се срещу него с нож в ръка. Графът успява да му вземе ножа и да му нанесе удар с него, а след това сам пада, повален от юмрука на същия човек, когото няколко минути по-късно виждат двете госпожици.

Господин Фийол и инспекторът пак се спогледаха. Ганимар смутено вдигна рамене. Следователят попита:

— Господин графе, трябва ли да приемем, че това обяснение е правилно?

Графът помълча малко, след това произнесе ясно:

— Да, всичко това е съвсем вярно. Следователят подскочи.

— Тогава не разбирам защо заблудихте правосъдието? Защо скрихте онова, което сте имали пълно право да извършите при законна самозащита?

— От двайсет години Дювал работеше при мен — отвърна графът. — Аз му вярвах. Ако по някакви причини ми е изменил, не бих искал постъпката му да стане известна.

— Съгласен съм, но вие трябвате…

— Аз мисля другояче. Докато никого не обвиняваха в това престъпление, имах пълно право да не посочвам онзи, който е едновременно виновник и жертва. Той загина. Смятам, че смъртта е достатъчно наказание за него.

— Но сега, господин графе, сега, когато истината стана известна, вие можете да говорите!

— Да. Ето две чернови от писма, написани от него до съучастниците му. Извадих ги от неговия портфейл няколко минути след смъртта му.

— Какво го е подтикнало да извърши тази кражба?

— Идете в Диеп, улица Бар № 8. Там живее някоя си госпожица Вердие. Дювал се е запознал с нея преди две години и е извършил кражбата, за да задоволи нуждата й от пари.

И така, всичко се изясняваше. Драмата излизаше от сянката и постепенно се показваше в истинската си светлина.

— Нека продължим — предложи господин Фийол, след като графът излезе.

— Изчерпих почти целия си материал, който се намираше на мое разположение. Край — засмя се Ботрьоле.

— А беглецът, раненият?

— За него знаете толкова, колкото и аз… Видяхте следите му по тревата край манастира… знаете…

— Да, зная… Но след това са го взели и бих искал да зная нещо за странноприемницата…

Ботрьоле се засмя.

— Странноприемницата ли? Тя не съществува. Това е просто измислица, за да се насочи правосъдието по лъжлива следа. При това много умна измислица, защото постигна целта си.

— Обаче доктор Дьолатър твърди…

— Именно, но не трябва да му се вярва. Той дава само най-повърхностни сведения за своето приключение. Не иска да каже нищо, което би могло да издаде пациента му. И изведнъж насочва вниманието на правосъдието върху някаква странноприемница. Бъдете сигурен, че цялата история му е наложена под страх от жестоко отмъщение. Той има жена и дъщеря. И много ги обича, за да ги изложи на отмъщението на бандата. Ето защо ви даде „най-точни“ сведения.

— Така точни, че никой не може да намери странноприемницата.

— Така точни, че вие не преставате да търсите ранения, а в това време вниманието ви е отвлечено от единственото място, което той не е напускал поради раната си — развалините на старото абатство.

— Но там вече няма никакви развалини! Само остатъци от стени и няколко колони.

— Той се е скрил там — уверено изрече Ботрьоле. — Натам трябва да насочите издирванията си! Там ще намерите Арсен Люпен!

— Арсен Люпен! — скочи на крака господин Фийол. Настъпи почти тържествено мълчание, в което сякаш още продължаваше да звучи прочутото име. Арсен Люпен! Възможно ли бе?

Ганимар не се помръдна.

— Разбира се, вие сте съгласен с мен, нали? — обърна се към него Ботрьоле.

— И още как! — отвърна инспекторът.

— И нали не се съмнявате, че именно той е организирал цялата акция?

— Да. Кражбите на Арсен Люпен се различават една от друга, както едно лице от друго. Човек трябва да си отваря очите.

— Вие мислите… мислите… — повтаряше господин Фийол.

— Дали мисля? — извика младежът. — Ето ви едно малко доказателство: с какви инициали си пишат съучастниците? А. Л. Н. — с други думи казано, първата буква на Арсен и първата и последната буква на Люпен.

— Нищо не се изплъзва от вниманието ви! — обади се Ганимар. — Честна дума, вие сте славно момче и аз слагам оръжие.

Ботрьоле се изчерви от удоволствие и стисна ръката на инспектора, която той му протегна. Тримата се приближиха до балкона и загледаха развалините.

— Значи той е още там? — прошепна господин Фийол.

— Там е — с глух глас отвърна Ботрьоле. — Там е от момента, когато е паднал.

— Какво е доказателството ви за това?

— Доказателство? Неговите съучастници ни го дадоха. Още същата сутрин един от тях, преоблечен като файтонджия, ви е докарал тук…

— За да вземе вещественото доказателство — каскета.

— Да, но главно да види какво е станало с началника му. Той сигурно е знаел къде се намира скривалището. Видял е, че положението на началника му е безнадеждно, силно се е обезпокоил и е написал непредпазливата си бележка: „Тежко и горко на госпожицата, ако е убила началника!“

— Неговите приятели може да са го прибрали след това?

— Кога? Вашите хора не са напускали развалините. И после, къде биха го пренесли? Най-много на неколкостотин метра, защото един умиращ не се пренася на голямо разстояние… В такъв случай щяхте да го намерите. Не, той е там. Приятелите му не биха могли да го скрият на по-сигурно място. Там са завели доктора, когато полицаите се затичаха към пожара като деца.

— Но как живее? За да живее, са нужни храна, вода!

— Нищо не мога да ви кажа… Нищо не знам, но той е там, заклевам се, така съм сигурен, сякаш го виждам. Той е там!

— А ако умре? — прошепна господин Фийол.

— Ако умре и неговата банда узнае това, пазете госпожица Дьо Сен Веран, защото отмъщението ще бъде ужасно.

След няколко минути въпреки настояването на господин Фийол, който на драго сърце би оставил при себе си този чудесен помощник, Ботрьоле замина за Диеп, защото ваканцията му свършваше. В пет часа пристигна в Париж, а в осем часа влизаше заедно с приятелите си в лицея Жансон.

След внимателно, но безрезултатно претърсване на развалините на Амбрюне Ганимар се върна в Париж с бързия вечерен влак. Като влезе у дома си, намери следното писмо:

„Господин главен инспектор,

Събрах няколко допълнителни сведения, които сигурно ще Ви заинтересуват. От една година насам Арсен Люпен — живее в Париж под името Етиен дьо Водре. Това име сигурно често сте срещали в светската хроника и в спортните новини. Никой не знае с какво се занимава. Постоянната му квартира е на улица Марбьоф № 36. Моля Ви да обърнете внимание, че улица Марбьоф се намира до пощенски клон 45. От четвъртък, 23 април, един ден преди нападението в Амбрюне, никой нищо не знае за Етиен дьо Водре. Приемете моята благодарност за вниманието, което проявихте към мен.

Изидор Ботрьоле

П. П. Не мислете, че ми е било трудно да събера тези сведения. Сутринта, когато се извърши престъплението, имах щастливото хрумване да разгледам каскета на беглеца, преди да бъде подменен от фалшивия файтонджия. Името на шапкаря бе достатъчно, за да науча името и адреса на купувача.“

На другия ден сутринта Ганимар отиде на улица Марбьоф № 36. След като поразпита портиерката, заповяда да отключат квартирата, но не намери нищо подозрително освен малко пепел в камината. Преди четири дни идвали двама негови приятели, които изгорили всички писма. В момента, когато излизаше, Ганимар срещна пощенския раздавач, който носеше писмо за господин Дьо Водре. То беше от Америка и съдържаше следните няколко реда:

„Господине,

Потвърждавам отговора, които дадох на агента Ви. Изпратете картините на Дьо Жевър така, както досега. Ако успеете, прибавете към тях всичко останало, в което много се съмнявам.

Една непредвидена работа ме накара да замина. Сигурно ще пристигна едновременно с това писмо. Ще ме намерите в Гранд хотел.

Харлингтън“

Същия ден Ганимар се снабди със заповед за арестуване и доведе в полицейския участък сър Харлингтън, обвинен в укривателство и участие в кражба.

И тъй, в продължение на двайсет и четири часа, благодарение на показанията на един седемнайсетгодишен хлапак, всички възли на интригата се развързаха. Всичко това подейства като гръмотевичен удар на публиката, предизвика възторга и любопитството й. Журналистите описаха в дълги репортажи ученика по риторика, неговата пленителна наивност и пълна увереност. Изидор Ботрьоле стана герой и публиката жадуваше да научи всички подробности за него. Репортерите се заловиха за работа. Но най-интересното, което откриха, се оказа едно произведение. Напечатано на пишеща машина в десет екземпляра, то обикаляше между учениците на лицея и имаше следното заглавие: „Арсен Люпен, неговият метод — класически и оригинален“. Авторът се оказа Изидор Ботрьоле. Произведението преливаше от критика и жестока ирония и всички предрекоха успех на младия ученик в борбата с Люпен.

Господин Фийол и парижката публика сякаш му завидяха. Следователят все още не можеше да установи връзката на Харлингтън с бандата на Люпен. Мракът около четирите откраднати картини си оставаше все така неразбулен.

Напълно естествено обществеността се обърна отново към Изидор Ботрьоле за помощ. Но младежът категорично заяви, че иска първо да издържи юлските си изпити. Накрая обеща на 6 юни да се занимае с това престъпление.

Настъпи и 6 юни. Половин дузина журналисти дебнеха Изидор на гарата Сен Лазар. Двама от тях дори искаха да го придружат. Той помоли да го оставят и замина сам. В купето нямаше други хора. Много уморен от работа през последните няколко нощи, скоро заспа дълбоко. Събуди се, когато влакът наближаваше Руан. На облегалката на отсрещната седалка забеляза лист, на който пишеше:

„Не се бъркайте в чужди работи, защото ще загазите!“

— Отлично! — засмя се Изидор. — В противниковия лагер има объркване. Това сплашване е грубо и глупаво като заплахата на фалшивия файтонджия. Какъв стил! Веднага личи, че не е на Арсен Люпен.

Влязоха в тунела преди Руан. В Руан младежът се разходи по перона. Вече се готвеше да се качи във вагона, когато прочете върху първата страница на извънредното издание на „Журнал дьо Руан“ следните няколко реда:

„В последния час. Телефонират ни от Диеп, че тази нощ в замъка Амбрюне проникнали неизвестни лица, вързали госпожица Жевър и отвлекли госпожица Дьо Сен Веран. На петстотин метра от замъка са намерени следи от кръв и окървавен шарф. Има основание да се предполага, че нещастната девойка е убита.“

Изидор Ботрьоле остана неподвижен чак до Диеп. Свит на две, с лакти на коленете и облегнато на ръцете лице, той мислеше. В Диеп нае файтон. На прага на Амбрюне срещна съдебния следовател Фийол, който потвърди ужасната новина.

— Не знаете ли нещо повече? — попита Изидор.

— Не. И аз тъкмо пристигам.

В този момент приставът се приближи до господин Фийол и му подаде пожълтяло смачкано листче, което били намерили близо до мястото, където бяха открили шарфа. Господин Фийол го разгледа и подаде на Ботрьоле.

— Това листче едва ли ще ни помогне с нещо… Ботрьоле го повъртя в ръцете си. Оказа се покрито с точки и знаци.