Морис Льоблан
Кухата игла (9)

Глава девета
СЕЗАМ, ОТВОРИ СЕ!

Иглата на Етрета е куха!

На четиридесет-петдесет метра от тази импозантна арка, която наричат Долната врата и се спуска от височината на брега като колосален клон на дърво, за да хване корени в подводните скали, се издига грамаден конус от варовик. Той прилича на изострена шапка, поставена над празното пространство!

Дивно откритие! След Люпен и Ботрьоле откри тайната, която датираше от преди повече от двадесет века!

Господари на тази тайна, английските крале господстваха над Франция, унижаваха я, разпокъсваха я, коронясваха се в Париж. Те загубиха тайната и започна поражението им.

Господари на тайната, френските крале се прославяха, разширяваха границите на кралството си, създаваха велика нация и се къпеха в слава и мощ. Когато забравеха тайната, започваше смъртта, заточението, упадъкът.

Едно невидимо царство посред водите, на десет разтега от сушата! Незнайна крепост, по-висока от кулите на Парижката Света Богородица, върху гранитна основа, по-голяма от градски площад… Каква сила и сигурност! От Париж до морето по Сена. Там е Хавър, нов град, нужен град. А на седем левги от него — Кухата игла, непристъпно убежище!

Убежище и страшно скривалище. Всички кралски съкровища, натрупани през вековете, цялото злато на Франция, всичко, което е било събирано от народа, духовенството, всичко заграбено по бойните полета на Европа, се е трупало в кралската пещера. Стари златни монети, блестящи екюта, дублони, дукати, форинти, гвинеи, скъпоценни камъни, диаманти, украшения, всичко е събирано тук. Кой щеше да го открие? Кой щеше да научи някога тъмната тайна на Иглата? Никой.

Не, Люпен.

И той се превръщаше в особено същество, в чудо, необяснимо, докато истината оставаше в сянка. Колкото и да бяха значителни изворите на гения му, те не можеха да бъдат достатъчни за борбата срещу обществото.

Без Кухата игла Люпен бе непонятен, той бе мит, герой на роман без никаква връзка с действителността.

Господар на тайната, и то на каква тайна! Той бе човек като всички други, но който знаеше да си служи с всички оръжия, подарени от съдбата.

Сега бе ясно: Иглата е куха, това е безспорен факт. Но как може да се влезе в нея? Очевидно откъм морето. Откъм морето сигурно имаше пукнатина, до която лодките можеха да стигнат по време на отлив.

А откъм сушата?

До вечерта Изидор стоя надвесен над бездната, с очи, втренчени в черната маса на пирамидата.

После слезе към Етрета, избра скромен хотел, вечеря, качи се в стаята и разгърна документа.

Оказа се, че вече е много лесно да се разкрие значението му. Веднага забеляза, че трите гласни букви на думата Етрета се намираха на първия ред, наредени и със съответните интервали. Значи първият ред се възстановявате така:

.о..Етрета

Каква дума може да има пред Етрета? Сигурно дума, която обяснява положението на Иглата във връзка със селото. Иглата се издигаше вляво, на запад… Спомни си, че западните ветрове се наричат долни ветрове. Вратата се наричаше също Долната врата. Написа:

Под Етрета

Вторият ред образуваше думата „госпожици“; очевидно пред тази дума стояха думите „стаята на“. Значи:

Под Етрета

Стаята на госпожиците

По-голяма трудност срещна при разгадаването на третия ред, но си спомни, че недалеч от Стаята на госпожиците, на мястото на укреплението Фрефосе, бе построена крепост, и възстанови целия документ:

Под Етрета Стаята на госпожиците Под укреплението Фрефосе Кухата игла

Четирите реда представляваха четири големи формули, които трябваше да се знаят. С тяхна помощ се отиваше под Етрета, влизаше се в Стаята на госпожиците, вероятно се минаваше под укреплението Фрефосе и се стигаше до Иглата.

Как? По указанията и начина, които образуваха четвъртия ред! Те представляваха очевидно по-специални формули, предназначени за намиране на входа и пътя до Иглата.

Изидор веднага предположи, че ако има пряка връзка между сушата и обелиска, то тя неминуемо тръгва от Стаята на госпожиците, минава под укреплението Фрефосе, спуска се отвесно на сто метра от брега и по тунел, издълбан в скалите под морето, стига до Кухата игла.

На другия ден следобед Изидор се изкачи по брега. Преоблечен като моряк, той се подмлади още повече и имаше вид на дванайсетгодишеи хлапак, с къс панталон и мрежеста фланела.

Щом влезе в пещерата, коленичи пред буквите. Очакваше го разочарование. Напразно ги чука и бута във всички посоки — те не помръдваха. Увери се, че са неподвижни и не представляват никакъв механизъм. Все пак… все пак те трябваше да означават нещо!

Неочаквано се сети: дали Г и Ф не са началните букви в документа и важните пунктове по пътя към Стаята на госпожиците и укреплението Фрефосе?!

Ако бе така, задачата добиваше следния вид:

Групата ГФ е връзката, която съществува между Стаята на госпожиците и укреплението Фрефосе; отделната буква Г, с която започва редът, означава госпожици или пещерата, откъдето трябва да се тръгне; а отделната буква Ф, намираща се по средата на реда, означава Фрефосе — вероятния вход на подземието.

Между тези знаци остават още два: неправилен четириъгълник, отбелязан с черта отляво, отдолу, и числото 19 — знаци, които очевидно сочат на намиращите се вече в пещерата как да проникнат под укреплението.

Формата на четириъгълника заинтригува Изидор. Дали около него по стените нямаше надпис, нещо с вид на четириъгълник?

Дълго търси и тъкмо се канеше да изостави тази работа, забеляза малкия отвор, пробит в скалата като прозорец на стая. Той представляваше неправилен четириъгълник. Ботрьоле забеляза, че като постави двата си крака на буквите Г и Ф на пода, стигаше точно височината на прозореца.

Застана в това положение и погледна. От прозореца се виждаше пътеката, която свързвате пещерата със сушата, а после и с основата на могилата на укреплението.

За да го види, Ботрьоле се наведе наляво и разбра значението на закръглената черта, на запетаята в документа. Отляво на прозореца парче кремък образуваше издатина, извита като нокът. Това приличаше на прицелна точка.

Ако човек допреше око до тази прицелна точка, върху склона на отсрещната могила се откриваше площ, изцяло заета от стара тухлена стена, останала от някогашно укрепление или римски град.

Ботрьоле се спусна към тази стена, дълга десет метра и обрасла с трева. Върху нея не откри нищо.

И все пак числото 19?

Върна се в пещерата, извали кълбо канап и платнен метър. Завърза канапа за кремъка, както и един камък на деветнайсет метра дължина и го спусна. Камъкът стигна едва края на пътеката.

„Глупак — рече си момъкът. — Нима по онова време са мерили с метри? 19 означава 19 разтега.“

Пресметна, отброи 37 метра канап, направи възел и пипнешком потърси на стената точката, до която възелът можеше да стигне върху стената на укреплението Фрефосе.

Изведнъж нададе вик. Възелът, който управляваше с края на показалеца си, стигна средата на един кръст, издълбан релефно върху тухла.

И наистина знакът, който придружаваше числото 19 в документа, представляваше кръст!

Едва надви вълнението, което го обхвана. Бързо улови кръста и като го натискаше, завъртя, както би завъртял спиците на колело. Тухлата се заклати. Удвои усилията си. Изведнъж се чу нещо като шум от ключалка и вдясно, на ширина един метър, стената се завъртя и се отвори входът на подземие.

Като полудял Ботрьоле хвана желязната врата, която се оказа зазидана в тухлите, силно я блъсна и я притвори. Учудването, радостта, страхът промениха лицето му. Представи си всичко, което се е случвало тук, пред вратата, от двадесет века насам, всички лица, посветени в голямата тайна, влизали през този вход… Келти, гали, римляни, германи, англичани, французи, барони, дукове, крале, а след тях — Арсен Люпен… а след Люпен — Ботрьоле… Той изгуби съзнание…

Задачата бе решена, поне тази задача, която можеше да реши той сам със средствата, с които разполагаше.

Вечерта писа до началника на Обществената безопасност дълго писмо, в което излагаше резултатите от издирванията си и съобщаваше за тайната на Кухата игла. Искаше помощ, за да довърши делото.

В очакване на отговор прекара две нощи в Стаята на госпожиците. Прекара ги, обхванат от страх. Нервите му се опъваха при всеки нощен шум… Струваше му се, че вижда сенки да се приближават към него, идваха… да го убият…

Първата нощ не се случи нищо, но втората нощ, при светлината на звездите и тънкия лунен сърп видя: вратата се отвори, минаха няколко силуета. Преброи ги: два, три, четири, пет…

Стори му се, че носят големи товари. Пресякоха направо нивите до пътя за Хавър и след малко долови шум от автомобил.

Върна се, мина край един чифлик. При завоя на пътя трябваше да се скрие зад дърветата: минаха още хора, натоварени с вързопи. След две минути профуча още един автомобил.

Този път не посмя да се върне на поста си и легна да спи.

Когато се събуди, момчето от хотела му донесе писмо. Отвори го. Оказа се визитната картичка на Ганимар.

— Най-после! — извика Ботрьоле, който чувстваше след тежката борба нужда от помощ.

Посрещна го с протегнати ръце. Ганимар го прегърна.

— Вие сте силен човек, момчето ми!

— Не — отвърна той. — Случаят ми помогна.

— При него няма случайност — каза инспекторът. Той говореше за Люпен винаги тържествено, без да споменава името му.

Седна.

— Значи вече е в ръцете ни?

— Знам убежището му, укрепения замък, а Люпен си е Люпен. Той може да избяга. Но Иглата на Етрета не може да избяга.

— Защо мислите, че ще избяга? — обезпокоен попита Ганимар.

— Нищо не доказва, че сега той е в Иглата. Тази нощ оттам излязоха единадесет души. Вероятно той е бил един от тях.

Ганимар се замисли.

— Прав сте. Най-важното е Кухата игла. За другото да се надяваме, че шансът ще ни помогне. А сега да поприказваме.

Заговори с важен глас:

— Драги Ботрьоле, имам заповед да ви препоръчам запазване на пълна тайна за цялата тази работа.

— Заповед от кого? От префекта на полицията?

— От по-горно място.

— От министьр-председателя?

— От още по-горно място.

— Хайде де!

Ганимар понижи глас.

— Ботрьоле, аз идвам от Елисейския дворец. Тази работа се смята за държавна тайна от голяма важност. Има сериозни причини да се държи в неизвестност тази невидима крепост… особени стратегически съображения… Мястото може да стане център, склад на нови, скоро изобретени оръжия… Таен арсенал на Франция.

— Как може да се запази тайната? Едно време тя е била известна само на краля, а сега на няколко души, без да се брои бандата на Люпен.

— Е, все ще се запази мълчание пет или десет години…

— За да се завладее крепостта, бъдещият арсенал, той трябва да се атакува, за да се изгони от него Люпен. А това не може да стане безшумно.

— Ще се подразбере нещо, но няма да се знае всичко.

— Добре, какъв е вашият план?

— Ето го с две думи. Вие не сте Изидор Ботрьоле и въпросът не е за Арсен Люпен. Вие оставате един хлапак от Етрета. Разхождал се и видял хора да излизат от подземието. Вие предполагате, че има стълба, скрита в брега?

— Да, по брега има няколко такива стълби. Например вдясно от Етрета, срещу Бенувил, е Стълбата на кюрето, позната на всички къпещи се.

— И така, половината от моите хора и аз ще вървим, водени от вас. Аз ще вляза сам или придружен от някого, ще видим. Все ми се струва, че нападението ще стане оттам. Ако Люпен не е в Иглата, ние поставяме капан, в който рано или късно той ще се улови. А ако е там…

— Ако е там, господин Ганимар, той ще избяга от Иглата от другата страна, откъм морето.

— В такъв случай ще бъде незабавно арестуван от другата половина от хората ми.

— Да, но ако, както предполагам, сте избрали момента, когато морето се отдръпва и остават открити основите па Иглата, преследването ще стане пред очите на всички рибари, накацали по скалите.

— Затова ще избера тъкмо часа, когато има прилив.

— В такъв случай той ще избяга с лодка.

— И понеже аз ще имам десетина лодки, той ще бъде пипнат.

— Ако не се промъкне между лодките ви като риба през мрежата…

— Добре, но тогава ще потопя лодката му!

— С какво?

— Сега в Хавър се намира един торпильор. При една телеграма от моя страна той ще се озове в уречения час в околностите на Иглата…

— Колко ще се гордее Люпен! Торпильор!… Виждам, господин Ганимар, че сте предвидили всичко. Не ни остава друго, освен да действаме. Кога ще атакуваме?

— Утре. Посред бял ден, по време на прилива, в десет часа.

Под веселата външност Ботрьоле криеше тревогата си. До сутринта не можа да заспи, обмисляше най-невероятни варианти.

Ганимар се раздели с него и отиде на десет километра от Етрета в Ипор, където от предпазливост извика хората си и нае дванайсет рибарски лодки уж за измерване дълбочината край брега.

В девет и половина, придружен от дванайсет здравеняци, той се срещна с Изидор на брега. Точно в десет стигнаха пред стената. Настъпи решителният миг.

— Но какво ти е, Ботрьоле? Ти си позеленял! — пошегува се Ганимар.

— Ами ти, Ганимар, само да се погледнеш… Изглеждаш така, сякаш е дошъл последният ти час…

Седнаха и Ганимар глътна няколко глътки ром.

— Не че ме е страх — каза той, — но, дявол да го вземе, какво вълнение! Винаги, когато трябва да го пипна, нещо започва да ме души. А сега отворете. Няма опасност да ни видят, нали?

— Не. Иглата е по-ниско от брега, а освен това ние сме на закрито място.

Изидор се приближи до стената и натисна тухлата. Стената се разтвори и се показа входът на подземието.

При светлината на фенерите видяха, че вътрешността има форма на купол, изцяло иззидан от тухли.

Вървяха няколко секунди и се показа стълба. Изидор преброи четирийсет и пет тухлени стъпала, изтъркани от човешки крака.

— Дявол да го вземе! — изруга Ганимар, който вървеше начело. — Врата!

— Охо — прошепна Изидор, като я видя, — не може лесно да се разбие. Това е чисто и просто един железен блок.

— Спукана ни е работата — обади се Ганимар, — няма дори ключалка.

— Щом няма ключалка, за да се отвори, значи има някакъв секрет.

— И понеже ние не го знаем…

— Аз ще го разбера.

— Как?

— Чрез документа.

— Кой знае — разгърна документа Ганимар. — Числото четирийсет и четири и един триъгълник, отбелязан с точка отляво. Доста е неясно…

— Не, не. Разгледайте вратата. Ще видите, че тя е закрепена в четирите ъгъла с железни плочи във форма на триъгълник и че плочите се крепят с големи гвоздеи. Вземете лявата плоча отдолу и завъртете гвоздея, който е в ъгъла… Шансовете са девет срещу един да успеем…

— Попаднали сме на десетия — изрече Ганимар, след като опита.

Като продължаваше да размишлява, Ботрьоле тихо рече:

— Ето… Ганимар и аз сме на последното стъпало на стълбата… има четирийсет и пет стъпала… Защо четирийсет и пет, когато в документа са посочени четирийсет и четири?… Ганимар, имайте добрината да се изкачите с едно стъпало. Така, не изпускайте четирийсет и четвъртото стъпало. Сега ще завъртя железния гвоздей.

Тежката врата се завъртя на пантите си. Пред очите им се разкри доста голяма пещера.

— Сигурно сме точно под укреплението Фрефосе — извика Ботрьоле. — Минали сме земните пластове, няма тухли. Вече сме сред варовика!…

Пещерата се осветяваше от сноп лъчи, които идваха от другия край. Като се приближиха, видяха пролука в стената. Нещо като наблюдателница. На петдесет метра срещу тях се подаваше между вълните внушителната грамада на Иглата. Наблизо, вдясно, се виждаше дъгата на Долната врата, а далеч наляво се очертаваше друга арка, под която свободно можеше да мине кораб с издигнати мачти и платна. В дъното се вълнуваше морето.

— Не виждам нашите лодки — забеляза Изидор.

— Не може да се видят — обясни Ганимар. — Долната врата закрива целия бряг на Етрета и Ипор. Но виждате ли там, в открито море, черната линия…

— Да.

— Това е торпильор № 25. Нека сега Люпен се опита да бяга… ще види подводни пейзажи…

Дървена преграда показваше отвора на стълбата в пукнатината. Тръгнаха по нея. От време на време се виждаха прозорци, пробити в стената. Те винаги гледаха към Иглата, която им се струваше все по-грамадна. Преди да достигнат равнището на водата, прозорците изчезнаха и настъпи мрак.

Изидор броеше стъпалата на висок глас. На триста петдесет и осмото стигнаха по-широка площадка, преградена пак от желязна врата, закрепена с плочи и гвоздеи.

— Вратата ни е позната — обади се Ботрьоле. — Документът показва числото 357 и триъгълник с точка отдясно. Трябва да повторим операцията.

И втората врата се отвори като първата. Показа се дълъг, много дълъг тунел, осветен от ярката светлина на фенер, окачен на купола. Стените бяха влажни, капки вода падаха на пода. За да се улесни движението, от единия до другия край имаше тротоар от дъски.

— Минаваме под морето! — съобщи Ботрьоле. — Къде сте, Ганимар?

Инспекторът влезе в тунела, тръгна по дървения тротоар и спря пред един фенер, започна да го оглежда.

— Приборите датират може би от средните векове, но начинът на осветление е модерен.

Тунелът стигаше до друга пещера, по-голяма, там се виждаха стъпала, които водеха нагоре.

— Сега вече започваме да се изкачваме в Иглата — обади се Ганимар, — работата става сериозна.

Един от хората му го извика.

— Ето една друга стълба отляво. После откриха и трета стълба, но отдясно.

— Положението се усложнява — прошепна инспекторът. — Ако минем отсам, те ще избягат оттатък.

— Да се разделим — предложи Ботрьоле.

— Не, не… ще намалим силите си… За предпочитане е един от нас да тръгне напред на разузнаване.

— Ако искате, да отида аз.

— Добре, Ботрьоле, идете. Аз ще остана с моите хора… тук няма да се боим от нищо. Може да има и други пътища освен онзи, по който вървяхме по брега, а така също няколко пътища и през Иглата. Но сигурно е, че между брега и Иглата няма друга връзка освен тунела. Така че трябва да се мине през пещерата. И тъй, аз оставам тук до връщането ви. Тръгвайте, Ботрьоле, и бъдете благоразумен…

Изидор бързо се изгуби по средната стълба. На тридесетото стъпало го спря врата. Вратата се оказа отключена.

Влезе в зала, която му се стори много ниска и обширна, пълна с мебели, столове, каси.

Вдясно и вляво Ботрьоле забеляза стълби, сигурно същите, които бяха видели долу. Срещу него започваше нова стълба и той продължи нагоре по нея.

Още тридесет стъпала. Врата, после по-малка зала. И пак пред него стълба, която водеше нагоре.

Още тридесет стъпала. Врата. Още по-малка зала…

Изидор разбра плана на вътрешността на Иглата: зали, една над друга, все по-малки и по-малки. Те служеха за магазин.

Четвъртата стълба нямаше перила. Малко светлина се процеждаше през пролуките и Изидор забеляза морето на десетина метра под себе си.

Почувства се много далеч от Ганимар и започна да го обзема тревога. Едва се овладя да не хукне обратно. Не го заплашваше никаква опасност и мълчанието около него не означавате ли, че Иглата е изоставена?

— На следващия етаж — каза си той — ще спра.

Пак тридесет стъпала, после врата, този път по-лека, с по-модерен вид. Бутна я полека. Никакъв човек. Но залата се отличаваше от другите по предназначението си. По стените — тапети, на пода — килими. Две лавици се издигаха една срещу друга и бяха отрупани със златни предмети. Прозорците светеха остъклени. Посред залата имаше богато сервирана маса с дантелена покривка, съдове с плодове и сладкиши, бутилки шампанско и цветя, купчини цветя.

На масата — три прибора.

Изидор приближи. Върху кърпите имаше картички с имената на сътрапезниците.

Първо прочете: Арсен Люпен.

Отсреща: г-жа Люпен.

Взе третата картичка и подскочи от учудване. Тя носеше неговото име: Изидор Ботрьоле!