Морис Льоблан
Кухата игла (6)

Глава шеста
ЕДНА ИСТОРИЧЕСКА ТАЙНА

Решението на Ботрьоле бе взето незабавно: ще действа сам. Много опасно бе да предупреждава правосъдието. Можете да се позове само на предположения, а освен това очаквате мудност, неизбежно любопитство от предварителното следствие, през време на което Люпен сигурно щеше да бъде предупреден и щеше да намери време да подготви отстъплението си.

На другия ден, още в осем часа, с вързоп под мишница напусна хотела, където живееше в околностите на Кузион, стигна най-близкия храсталак, освободи се от работническите дрипи, превърна се пак в млад английски художник и се представи на нотариуса в Епозон, най-голямото селище в околността.

Заяви, че този край му харесва и ако намери подходящо жилище, с удоволствие ще се настани да живее с родителите си. Нотариусът му посочи няколко имения. Ботрьоле загатна, че са му говорили за замъка Епой на брега на Крьоз.

— Да, но замъкът Епой принадлежи от пет години на един от моите клиенти и не се продава.

— Значи собственикът живее в него?

— Той живееше или по-скоро майка му живееше в него. Но тя намираше замъка малко тъжен и не го харесваше. Така че миналата година го напуснаха.

— А сега живее ли някой там?

— Да, един италианец, барон Анфреди, на когото моят клиент го е дал под наем за летния сезон.

— А! Барон Анфреди, познавам го. Един още млад човек с доста приличен вид…

— Бога ми, не зная… Моят клиент преговаря направо с него. Договор не правиха… Размениха само писма…

— Но вие познавате ли барона?

— Не, той никога не излиза от замъка… Понякога излиза с автомобил нощно време. Готви му една стара готвачка, която не говори с никого. Забавни хора…

— Мислите ли, че вашият клиент ще се съгласи да продаде замъка?

— Не вярвам.

— Можете ли да ми дадете името му?

— Луи Валмер, улица Мон Табор № 34.

Ботрьоле взе от най-близката гара влака за Париж. След три безплодни посещения най-после намери Луи Валмер. Той се оказа човек на тридесетина години с открито и симпатично лице. Ботрьоле направо каза кой е.

— Сигурен съм — завърши той, — че баща ми е затворен в замъка на Иглата вероятно заедно с други жертви. Идвам да попитам какво знаете за вашия наемател барон Анфреди?

— Много малко. Срещнах барон Анфреди миналата година в Моите Карло. Като научил, че притежавам замък, той ми предложи да го наеме, понеже искал да прекара лятото във Франция.

— Той е още млад човек, нали?

— Да, с твърде енергичен поглед, русокос.

— Брада?

— Да, завършваща с два върха, които се спущат върху яка, закопчана отзад като яка на духовник.

— Той е — прошепна Изидор, — той е, какъвто го видях, това са точните му черти.

— Как!… Вие мислите?…

— Мисля, сигурен съм, че вашият наемател не е никой друг, освен Арсен Люпен.

Тази история се стори забавна на Луи Валмер. Той познаваше всички приключения на Люпен и перипетиите на борбата му с Ботрьоле. Потри доволен ръце.

— Чудесно, замъкът на Иглата ще се прочуе!… Но трябва да действате с най-голямо благоразумие. Ами ако моят наемател не е Люпен?

Ботрьоле изложи плана си. Той ще отиде сам през нощта, ще прескочи оградата, ще се скрие в парка…

— Трудно ще прескочите стена с такава височина. А ако успеете да го направите, ще ви посрещнат две кучета, които принадлежат на майка ми и които оставих в замъка!

— Не са страшни… Едно късче месо…

— Не знам… Но да допуснем, че се отървете от тях. Ами после? Как ще влезете в замъка? Вратите се масивни, прозорците са с решетки. А и да влезете — кой ще ви води? Там има осемдесет стаи…

— Да, но онази стая с двата прозореца на втория етаж…

— Знам я. Ние я наричаме Стаята на глициновите дървета. Но как ще я намерите вие? Има три стълбища и лабиринт от коридори. Напразно ще ви обяснявам пътя — ще се изгубите.

— Елате с мен — усмихна се Ботрьоле.

— Не мога. Обещах на майка си да замина при нея на юг. Ботрьоле пое пътя към хотела, където пренощува, и започна приготовления. Привечер, когато се готвеше да тръгва, го посети Валмер.

— Искате ли ме още?

— Разбира се.

— Е, добре, ще ви придружа. Да, тази експедиция ме привлича. Мисля, че няма да скучая и ще бъде приятно да се намеся… Ето вижте, това е вече начало на едно сътрудничество.

Посочи голям ръждясал ключ.

— Какво се отваря с този ключ? — ахна Ботрьоле.

— Един подземен изход, скрит между две подпорни стени, изоставен от векове, който реших, че е излишно да посочвам на наемателя. Той е откъм полето, точно в края на горичката…

Ботрьоле го прекъсна:

— Те познават този изход. Точно оттам се вмъкна в парка онова лице, което следях. Играта е интересна и ние ще я спечелим. Но, дявол да го вземе, трябва да се играе внимателно!

* * *

След два дни, впрегната в мършав кон, в Крозон пристигна циганска кола. Коларят извади разрешително и се настани в края на селото под един някогашен навес. Освен коларя, който се оказа Валмер, имаше още трима младежи, които плетяха столове от върбови пръчки: Ботрьоле и двама негови приятели.

Те останаха там три дни, като очакваха благоприятна нощ и скитаха поотделно в околностите на замъка. Веднъж Ботрьоле откри подземния вход. Направен между две подпорни стени, той не се виждаше зад покриващите го тръни, защото почти се сливаше с линията на каменната стена.

Най-после, на четвъртата вечер, небето се покри с гъсти черни облаци. Валмер реши да отидат на разузнаване и да се върнат, ако обстоятелствата са неблагоприятни. Четиримата минаха през горичката. Ботрьоле се промъкна през тръстиките и като се надигна бавно, пъхна ключа в ключалката. Полека завъртя. Вратата се отвори без скърцане, без запъване. Той влезе в парка.

— Влязохте ли, Ботрьоле? — обади се Валмер. — Почакайте ме. А вие двамата пазете вратата, за да не ни пресекат пътя за отстъпление.

Той хвана ръката на Изидор и те потънаха в гъстия мрак сред храстите. В този момент се показа луната и забелязаха замъка с начупения покрив около островърхата кула, на която дължеше името си. Никаква светлина в прозорците. Никакъв шум. Валмер улови ръката на другаря си.

— Тихо.

— Какво има?

— Кучетата…

Чу се ръмжене. Валмер тихо свирна. Два бели силуета с четири скока се намериха в краката на господаря си.

— Мирно, деца… легнете тук… добре… не мърдайте… И прошепна на Изидор:

— Сега съм спокоен.

— Сигурен ли сте в пътя?

— Да. Приближаваме се до терасата. На долния етаж има един прозорец, който не се затваря добре и може да се отвори отвън.

И наистина, като го натиснаха, капакът на прозореца се отвори. Валмер сряза с диамант стъклото. Врътна дръжката. Един след друг се промъкнаха. Вече стъпиха в замъка.

— Идвате ли, Ботрьоле?

— Да, да.

— Но вие не идвате… Какво ви е?

— Страх ме е…

— Страх ли ви е?

— Да — простодушно призна Изидор. — Нервите ми не издържат. Обикновено успявам да ги овладея… но сега тишината… вълнението… След удара с нож на оня секретар… Но това ще мине… ето, минава.

Успя да стане и Валмер го измъкна от стаята. Тръгнаха пипнешком по един коридор, и то така тихо, че никой от тях не можеше да усети присъствието на другия.

Слаба светлина като че ли осветяваше вестибюла, към който се запътиха. Оказа се нощна лампа, поставена върху масичка под стълбището, която светеше през клоните на една палма.

— Стой! — прошепна Валмер.

До нощната лампа седеше на пост човек с пушка в ръка. Изидор коленичи до една саксия и не мърдаше, сърцето му подскачаше в гърдите.

Мълчанието и тишината успокоиха човека. Но лицето му стоеше обърнато към саксията.

Изтекоха страшни минути — десет, петнадесет. Лунен лъч се промъкна през прозореца на стълбището. Ботрьоле помисли, че лъчът се мести неусетно и след още десет-петнадесет минути ще го освети право в лицето. Капки пот закапаха от лицето върху треперещите му ръце. Страхът така го завладя, че му се прииска да избяга… Но като си спомни, че Валмер е тук, го потърси с очи и се смая, като видя или по-скоро усети, че той се промъква в мрака. Вече достигаше долната част на стълбището, на няколко крачки от човека. Изведнъж скочи върху него, лампичката угасна, чу се шум от борба… Изидор се хвърли на помощ. Двете тела се търкаляха по плочите. Чу се пресипнало пъшкане, въздишка и веднага единият от тях се изправи.

— Хайде, бързо.

Оказа се, че Валмер е победил. Изкачиха два етажа и спряха пред входа на коридор, постлан с килим.

— Вдясно — пошушна Валмер. — Четвъртата стая вляво.

Скоро намериха вратата. Както очакваха, пленникът се оказа заключен. Трябваше им половин час, за да счупят ключалката. Най-после влязоха.

Ботрьоле пипнешком намери леглото. Баща му спеше. Тихо го събуди.

— Аз съм Изидор… Не бой се… Стани…

Бащата се облече, но когато тръгваха, им каза тихо:

— Аз не съм сам в замъка…

— Кой е тук? Ганимар? Холмс?

— Не… не съм ги виждал.

— А кой?

— Едно младо момиче.

— Сигурно госпожица Дьо Сен Веран?

— Не знам… видях я няколко пъти в парка… и после, като се наведа от прозореца си, виждам нейния. Тя ми прави знаци.

— Знаеш ли къде е стаята й?

— Да, в този коридор, вдясно.

— Синята стая — прошепна Валмер. — Вратата е двукрила, ще я отворим по-лесно.

И наистина едното крило на вратата поддаде много скоро. Старият Ботрьоле се нагърби да извика момичето.

След десет минути той излезе от стаята заедно с нея и каза:

— Сине, ти си бил прав… Момичето е госпожица Дьо Сен Веран.

Слязоха и четиримата. Долу, на стълбите, Валмер се наведе над човека.

— Не е умрял, ще оживее.

— Добре — отдъхна си Ботрьоле.

— За щастие, ударът не е смъртоносен…

* * *

Тази победа не можете да задоволи Ботрьоле. Още щом настани баща си и момичето, той ги разпита за хората, които живеят в замъка, и за Арсен Люпен. Разбра, че Люпен идва на три-четири дни веднъж, пристига вечер с автомобил и на сутринта заминава. При всяко идване посещавал двамата пленници. И двамата уверяваха, че се държал с тях крайно любезно и внимателно. Смятаха, че в момента сигурно не е в замъка.

— Но съучастниците му са там — каза Ботрьоле. — Това е дивеч, който не трябва да се изпуска. И ако не губим време…

Той яхна едно колело, полетя към селището Епозон, вдигна жандармерията и се върна в Крозон в осем часа, придружен от шест полицаи.

Оказа се, че са закъснели. Вратата на замъка зеете широко отворена. Един селянин им каза, че преди час видял как от замъка излиза автомобил.

Обискът не даде никакви резултати. По всяка вероятност бандата е била там на временен лагер. Намериха няколко парцала, малко бельо, домакински принадлежности… Това се оказа всичко, оставено от бегълците.

Валмер и Изидор се учудиха от изчезването на ранения. Не можаха да открият никаква следа от борба, нито капка кръв по плочите.

Никакво доказателство нямаше, че в замъка е живял Люпен, освен едно. В съседната стая на момичето намериха половин дузина букети с картичката на Арсен Люпен. Забравени, увехнали букети, които Раймонд не бе приела. В единия освен картичка имаше и писмо, което се оказа, че тя не е видяла. Когато следователят го отвори, намериха в него десетина страници молитви, молби, обещания, заплахи, отчаяние — пялата лудост на една любов, която не се споделя.

Писмото свършваше така: „Раймонд, ще дойда във вторник вечерта. Дотогава помислете. Не мога да чакам повече, решен съм на всичко.“

Вторник вечерта бе денят, когато Ботрьоле освободи баща си и госпожица Дьо Сен Веран.

* * *

Всички си спомнят каква изненада и възторг избухнаха навсякъде, когато се разнесе новината за тази щастлива развръзка: госпожица Дьо Сен Веран свободна! Момичето, към което Люпен се домогваше, за което измисли най-макиавелистичните си комбинации, измъкнато от ноктите му! Свободен и бащата на Ботрьоле, когото Люпен бе взел за заложник. Свободни и двамата! И тайната на Иглата разкрита, разгласена по четирите краища на света!

Тълпата наистина се забавляваше. Съчиниха се песни за победения авантюрист.

„Любовните връзки на Люпен!“, „Въздишките на Арсен!“, „Влюбеният крадец!“, „Жалбите на джебчията!“ Така викаха по булевардите, така тананикаха по фабриките.

Отрупана с въпроси, преследвана от репортерите, Раймонд отговаряше резервирано. Но налице се оказаха писмото, букетите и стана явно цялото жалко приключение! Люпен, подигран, осмян, слезе от пиедестала си.

И Ботрьоле стана идол. Той прозря всичко, предсказа всичко и го обясни. Показанията, които госпожица Дьо Сен Веран даде пред следователя за своето отвличане, потвърдиха хипотезата на младежа. Люпен най-после си намери майстора.

Ботрьоле искаше баща му да си почине, преди да се върне в Савоя, и го заведе заедно с госпожица Веран в околностите на Ница, където граф Дьо Жевър и дъщеря му Сюзан се настаниха да прекарат зимата. След два дни Валмер доведе майка си при новите приятели и така се образува малка колония, събрана около вилата на графа, над която денонощно бдяха пет-шест телохранители, наети от господин Дьо Жевър.

В началото на октомври Изидор, който следваше риторика, замина за Париж да продължи учението и да се готви за изпити.

Животът продължи отново спокоен, без инциденти. Какво можеше да се случи? Нима войната не бе свършила?

От своя страна и Люпен сигурно чувстваше това, не му оставате друго, освен да се примири с положението. Един прекрасен ден се появиха и другите му жертви — Ганимар и Шерлок Холмс. Тяхното завръщане се оказа съвсем безславно. Един вехтошар ги намери пред полицейската префектура спящи и вързани.

След цяла седмица в пълно замайване те успяха да свържат нишките на мисълта си и разказаха — или по-точно Ганимар разказа, защото Холмс свирепо мълчеше, — че на борда на яхтата „Ирондел“ направили пътешествие около Африка, очарователно пътешествие, при което можели да се смятат свободни освен през някои часове, които прекарвали на дъното на кораба, а екипажът слизал в екзотични пристанища.

Не си спомняха как са се озовали пред полицейската префектура, защото били упоени от няколко дни.

Освобождаването на двамата се смяташе за признание на поражението от страна на Люпен.

Едно друго събитие говорете най-красноречиво за това поражение: годежът на Луи Валмер с госпожица Дьо Сен Веран. Двамата млади хора се влюбиха един в друг. Валмер обикна меланхолния чар на Раймонд, а тя, наранена от живота, жадна за закрила, се привърза към силата и енергията на мъжа, който бе помогнал доблестно за спасението й.

Денят на сватбата се очаквате с известно безпокойство. Дали Люпен нямаше да предприеме нещо? Ще приемели той доброволно загубата на жената, която обича? Брачната церемония се извърши в определения ден и Раймонд дьо Сен Веран стана госпожа Луи Валмер.

Сякаш самата съдба се грижеше за Ботрьоле и преподписа бюлетината за победата му. Тълпата почувства това така добре, че тъкмо по това време между почитателите му възникна идеята за един голям банкет, на който да се отпразнуват победата и поражението на Люпен. Идеята събуди ентусиазъм. В разстояние на две седмици към нея се присъединиха триста души. Пратиха покани до парижките лицеи. Вестниците започнаха да пеят химни. И банкетът се оказа апотеоз на победата.

Скромен и прелестен апотеоз, защото героят му се наричаше Ботрьоле. Неговото присъствие се оказа достатъчно, за да бъде поставено всичко на мястото му. Скромен както винаги, малко изненадан от прекалените викове „браво“, малко притеснен от преувеличените похвали, които го поставяха над бележити детективи… малко притеснен, но и твърде развълнуван. Той изрази това с няколко думи, които се харесаха на всички, и със смущението на дете, което се изчервява, когато го хвалят, изрази радостта, гордостта си. Наистина, колкото и да бе разумен и господар на себе си, той изживя незабравими минути на упоение. Усмихваше се на приятелите, на другарите от Жансон, на Валмер, пристигнал специално, за да му ръкопляска, на господин Дьо Жевър, на баща си.

И ето, когато спря да говори и държеше още чашата в ръка, от края на залата се чу глас и всички видяха един господин, който размахваше вестник. Мълчанието се възстанови, досадният господин се успокои, но край масата остана някакво тръпно любопитство, вестникът минавате от ръка на ръка и винаги, когато някой от сътрапезниците хвърлеше поглед върху разтворената страница, се чуваха възклицания.

— Четете! Четете! — викаха от противоположната страна. Наставаха от масата. Старият Ботрьоле взе вестника и го подаде на сина си.

— Четете! Четете! — извикаха по-силно. А други казаха:

— Тихо! Слушайте!…

Ботрьоле, застанал прав с лице към публиката, търсеше с очи във вестника статията, която бе вдигнала такъв шум, и неочаквано, като забеляза подчертаното заглавие, вдигна ръка да въдвори мълчание. После зачете с развълнуван глас. Вълнението подсилваше поразителните разкрития, които проваляха всичките му усилия, отхвърляха откритията за Кухата игла и показваха колко суетна е борбата му с Арсен Люпен:

„Отворено писмо до господин Масибан от Академията за писмени паметници и литература

Господин директор,

На 17 март 1769 г. излезе една малка книга под заглавие: Тайната на Кухата стрела.

Цялата истина, разкрита за пръв път. Сто екземпляра, напечатани от мен за съда.

В девет часа сутринта същия ден авторът, много млад, добре облечен човек, чието име не е известно, започнал да разнася книгата си на главните членове на съда. В десет часа, когато предал вече четири книги, той бил арестуван от един гвардейски капитан, който го отвел в кабинета на краля и веднага се върнал да събере раздадените вече екземпляри. Когато стоте екземпляра били събрани, преброени, грижливо прелистени и проверени, кралят ги хвърлил лично в огъня с изключение на един екземпляр, който запазил.

След това възложил на капитана от гвардията да отведе автора на книгата при господин Дьо Сен Map, който затворил арестувания отначало в Пинерол, а после в крепостта на остров Сент Маргьорит. Очевидно този човек не е бил друг, а прочутият човек с Желязната маска.

Никога истината или поне част от истината не би станала известна, ако гвардейският капитан, който присъствал на срещата, не използвал момента, когато кралят се обърнал, и не измъкнал от камината една книжка.

След шест месеца капитанът бил намерен убит на шосето между Кайон и Мант. Убийците ограбили всичките му дрехи, но не забелязали в десния джоб един диамант с голям блясък и стойност.

Между документите му намерили ръкописна бележка. В нея той не говорел за измъкнатата от огъня книга, но давал резюме на първите глави. Ставало дума за тайна, позната на кралете на Англия, изгубена от тях в момента, когато короната на лудия клетник Хенри VI минала върху главата на Йоркския дук, разкрита на френския крал Карл VII от Жана д’Арк и после станала държавна тайна, предавана от крал на крал в запечатано писмо, което намирали при смъртния одър на всеки пореден покойник с надпис: «За краля на Франция».

Тази тайна се отнасяла до съществуването и мястото на огромно съкровище, притежавано от кралете, което се увеличавало от век на век.

След сто и четиринайсет години Людовик XVI, задържан в Тампъл, извикал настрана един от офицерите, натоварени да бдят над кралското семейство, и му казал:

— Господине, вие нали имахте при моя прадядо, великия крал, един прадядо, който е служил като капитан?

— Да, ваше величество.

— Е, добре, можете ли вие да бъдете човек… Поколебал се. Офицерът довършил фразата:

— … който не ще ви издаде? О! Ваше величество…

— Тогава изслушайте ме.

Кралят извадил от джоба книжка, от която откъснал една от последните страници. Но после променил решението си:

— Не, по-добре да я препиша…

Взел лист хартия, който откъснал така, че запазил само малко правоъгълно парченце, и написал пет реда точки, линии и цифри. След като я преписал, кралят изгорил откъснатата от книгата страница, а листа с ръкописния текст сгънал на четири, запечатал го с червен восък и му го дал.

— Господине, след смъртта ми ще предадете това на кралицата и ще й кажете: «Госпожо, това ви изпраща кралят… за ваше величество и за сина ви…» Ако тя не разбере…

— Ако не разбере…

— Ще прибавите: «Отнася се до тайната за Стрелата.» Кралицата ще разбере.

Тогава хвърлил книгата в жарта и тя изгоряла в огнището.

На 21 януари той се качил на ешафода.

Понеже кралицата била преместена в Консиержери, трябвало да минат два месеца, докато офицерът изпълни задачата. Най-после с хитрост той успял да се озове при Мария-Антоанета.

Извикал високо, за да го чуе:

— Госпожо, това ви го изпраща кралят, за ваше величество и за сина ви.

И той й предал запечатаното писмо.

След като се уверила, че пазачите няма да я видят, тя счупила печатите и сякаш се изненадала, като видяла неразгадаемите редове. После изведнъж разбрала.

Усмихнала се горчиво и офицерът доловил думите:

— Защо така късно?

Започнала да се колебае къде да скрие опасния документ. Най-после отворила своя часослов и пъхнала листчето в тайното джобче между кожата на подвързията и пергаментовата обвивка.

— Защо така късно?… — казала тя.

И наистина, ако е можел да я спаси, този документ идвал много късно, защото през октомври, на свой ред, кралица Мария-Антоанета се качила на ешафода.

И ето че офицерът, прелиствайки семейните книжа, намерил ръкописа на своя прадядо. Оттогава винаги посвещавал свободното си време на работа по осветляването на тайната. Прочел всички латински автори, прегледал хрониките на Франция и съседните страни, посетил манастири, дешифрирал книги, грамоти, трактати и успял да намери някои цитати, разпилени през вековете.

В книга III на Цезаровите «Записки за Галската война» се разказва, че след поражението на Виридовикс от Титул Сабин вождът на келтите бил отведен при Цезар и за да се откупи, открил тайната на Иглата…

В договора от Сен Клер Сюр Епт между Карл Простия и Рол, водач на северните варвари, името на Рол е придружено с всичките му титли, между които четем: «господар на тайната на Иглата».

В Саксонската хроника (издание на Жибсон, стр. 134), когато се говори за Вилхелм Силния (Вилхелм Завоевателя), се разказва, че дръжката на знамето му свършвала със стоманено острие като игла…

В една доста двусмислена фраза при разпита й Жана д’Арк признава, че има да каже още една тайна на краля на Франция, на което съдиите й отговорили: «Ние знаем за какво се отнася и тъкмо затова, Жана, ще загинете.»

— В името на Иглата! — псувал понякога добрият крал Анри IV.

Някога Франсоа I, приветствайки първенците от Хавър през 1520 година, произнася следната фраза, запазена в дневника на един буржоа от Онфльор:

«Кралете на Франция крият тайни, които поддържат реда и съдбата на градовете.»

Всички цитати, господин директор, всички предания за Желязната маска, гвардейския капитан и неговия правнук намерих днес в една брошура, написана от този правнук и публикувана през юни 1815 г., в навечерието на Ватерло, сиреч в тревожно време, когато разкритията, които тя съдържа, минали незабелязано.

Какво значение има брошурата? Никакво, ще кажете вие и ние ще трябва да се съгласим с вас. Това е първото впечатление; но какво бе смайването ми, когато разтворих «Записките» на Цезар и намерих в посочената глава фразата, отбелязана в брошурата! Същото констатирах и в договора от Сен Клер Сюр Епт, саксонската хроника, която проверих.

Най-после, има още по-точен факт, отбелязан от автора на брошурата от 1815 г. По време на френската кампания като офицер на Наполеон той позвънил една вечер (понеже умрял конят му) на вратата на един замък. Посрещнал го стар кавалер на Сен Луи. От разговора със стареца той научил, че замъкът, разположен на брега на Крьоз, се нарича «Замък на Иглата» и бил построен и кръстен от Людовик XIV, а по изрична заповед на великия крал бил украсен с камбанарийки и една стрела като игла. Той носи дата 1680 г.

1680 година! Една година след публикуването на книгата и арестуването на Желязната маска. Всичко станало ясно: Людовик XIV, като предвиждал, че тайната може да бъде разгласена, построил и кръстил замъка, за да даде на любопитните естествено обяснение на античната мистерия. Кухата игла? Замък с островърхи камбанарийки, разположен на брега на Крьоз и принадлежащ на краля. Изведнъж всички решили, че са разбрали загадката, и издирванията престанали.

Сметката е била вярна, защото след повече от два века господин Ботрьоле се уловил на въдицата. И тъкмо това целях аз, господин директор, пишейки писмото. Ако Люпен, под името Анфреди, е наел от господин Валмер замъка на Иглата на брега на Крьоз, ако е затворил там двамата си пленници, то е, защото той е допускал успех на издирванията на господин Ботрьоле, а за да получи мира, който е желаел, му е хвърлил историческата въдица на Людовик XIV.

Ние сме принудени да направим безспорното заключение, че Люпен със собствените си познания, без да познава други факти освен тези, които познаваме и ние, е успял с чародейството на необикновен гений да разгадае неразгадаемия документ, че Люпен, последен наследник на френските крале, познава кралската тайна на Кухата игла.“

* * *

Тук статията свършваше. Но от пасажа за замъка на Иглата Ботрьоле вече не четеше на глас. Разбрал поражението си, смазан под товара на претърпяното унижение, той изпусна вестника и се строполи на стола, заровил лице в ръцете си.

Задъхана и разтърсена от вълнение пред тази невероятна история, тълпата се приближаваше малко по малко и се притискаше около него.

С тръпно безпокойство се очакваха думите, с които той щеше да отговори, възраженията, които щеше да направи.

Но той не се помръдна.

С внимателно движение Далмер повдигна главата му.

Изидор Ботрьоле плачете.