Морис Льоблан
Кухата игла (4)

Глава четвърта
ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ

Шест седмици след тези събития аз, историографът на Арсен Люпен, седях сам в квартирата си. Разреших на слугата да излезе. Горещината навън не ме блазнеше да направя същото. Взех вестник и зачетох. На най-видно място в „Гран журнал“ пишеше следното:

„Господин Изидор Ботрьоле ни съобщи, че ще направи най-напред пред нас разкритията си. Утре, сряда, преди още правосъдието да бъде уведомено, «Гран журнал» ще публикува истината за драмата, която се разигра в Амбрюне.“

— Какво мислите за това, драги мой?

Подскочих от изненада. Пред мен се намираше Арсен Люпен, за когото вестниците пишеха, че е умрял в подземието. Каква изненада!

— Вие!… Вие?… — прошепнах.

— Да, аз… Не вярвам да имате нето против, нали?

В този момент звънецът иззвъня.

— Не се безпокойте. Аз ще отворя.

След малко се върна с висок, бледен младеж и се обърна към мен:

— Приятелю, позволете ми да ви представя господин Изидор Ботрьоле — и веднага насочи поглед към младия човек. — Много ви благодаря, господин Ботрьоле, че не дадохте на вестниците обещаните изявления и се съгласихте на тази среща.

Ботрьоле се усмихна.

— Моля да се знае, че всъщност аз се подчиних поради заплахата да пострада баща ми.

— Боже мой — засмя се Люпен, — всеки постъпва така, както му се струва най-добре, и може да използва средствата, които има на разположение. Знаех, че собственият ви живот не ви е мил, защото не се поддадохте на заплахите на Бреду. Оставаше баща ви… Баща ви, когото много обичате… от което се възползвах.

— И ето, аз съм тук — потвърди Ботрьоле.

Поканих ги да седнат. Те седнаха и Люпен заговори с ироничния тон, който обичаше:

— Във всеки случай, господин Ботрьоле, ако не приемете благодарностите ми, ще приемете поне извиненията ми.

— Извинения? За какво?

— За грубостта на Бреду.

— Вярно, че това ме изненада. Не беше в стила на Арсен Люпен. Удар с нож…

— Аз нямам пръст в нараняването ви. Бреду е новак. Приятелите ми решили, че ще бъде полезно да привлекат на наша страна секретаря на следователя, който води следствието.

— Вашите приятели не са сгрешили.

— Вярно. Бреду ни направи голяма услуга, но в усърдието си, присъщо на всеки новак, отиде много далеч. Наруши плановете ми, като по своя инициатива ви рани.

— О, това е дребна работа!

— Напротив, аз строго го мъмрих. Но трябва да кажа за негово оправдание, че е бил изненадан от бързината на вашето изследване. Ако ни бяхте оставили няколко часа на разположение, щяхте да избегнете това нараняване.

— И сигурно бих имал голямата чест да споделя участта на Ганимар и Шерлок Холмс?

— Точно така — весело се засмя Люпен. — И аз нямаше да преживея угризенията на съвестта, които вашето нараняване ми причини. Ето дори сега вашата бледност ме измъчва.

— Вие ми се доверихте без никакви условия, защото можеше лесно да доведа приятелите на Ганимар… Това доверие ме впечатли!

Сериозно ли говореше той? Борбата между двамата противници започваше по начин, който не можех да разбера. Спокойният Ботрьоле представлявате пълна противоположност на Люпен. Да, пред момъка с розови бузи Люпен губеше свойствената си самоувереност. Колебаеше се, не преминаваше в открито настъпление и губеше време в безполезни фрази. Сякаш нещо му липсваше. Сякаш нещо търсеше, чакаше. Какво? Каква помощ?

Пак се позвъни. Той скочи и отиде да отвори. Върна се с писмо в ръка.

— Може ли, господа? — запита той.

Отвори телеграмата. Прочете я и веднага се преобрази. Изправи се. Очите му заблестяха. Превърна се в самоуверения атлет, господар на положението и хората.

Хвърли телеграмата на масата, удари с юмрук:

— А сега, господин Ботрьоле, да поговорим сериозно!

Младежът се приготви да го слуша. Люпен заговори сдържано, сухо и решително:

— Нека хвърлим маските и се отърсим от лицемерието! Ние сме врагове, които отлично знаят какво представляват, и следователно трябва да преговаряме като врагове.

— Да преговаряме? — изненада се Ботрьоле.

— Да, да преговаряме. Не казах тази дума случайно и пак я повтарям, каквото и да ми струва. А ми струва много. За пръв път я употребявам пред противник, но веднага заявявам, че я употребявам и за последен път. Възползвайте се. Оттук ще изляза само с определено обещание от ваша страна. В противен случай — война!

Ботрьоле все повече се учудваше.

— Не очаквах… Вие говорите много забавно. Мислех ви за съвсем друг човек… Защо се ядосвате? Защо заплашвате? Неприятели ли сме, щом обстоятелствата са ни изправили един срещу друг? Неприятели… Защо?

Люпен се смути, наведе се към младежа:

— Слушайте, моето момче, тук не става въпрос да смекчаваме думите си, а за един факт, който не подлежи на съмнение. Ето го: от десет години насам не съм срещал такъв силен противник като вас. С Ганимар и с Шерлок Холмс си играех като с деца. С вас се виждам принуден да се отбранявам, нещо повече — да отстъпвам. Да, сега ние двамата много добре знаем, че аз трябва да се призная за победен. Изидор Ботрьоле има надмощие над Арсен Люпен. Моите планове са разбити. Вие напълно осветлихте всичко, което исках да остане в сянка. Пречите ми, заставате на пътя ми. Добре, дотегна ми… Бреду ви предупреди. Аз ви повтарям, като настоявам да помислите. Дотегна ми вече!

Ботрьоле вдигна рамене.

— Но какво искате най-после?

— Мир! Нека всеки от нас върви по пътя си и не пречи на другия.

— Значи на вас да не се пречи да обирате хората, а аз да се отдам на учебните си занятия, така ли?

— На учебните си занятия… на всичко, което обичате… това не ме интересува… Но трябва да ме оставите на мира… Искам мир.

— С какво го нарушавам?

Люпен грубо го улови за ръката.

— Вие много добре знаете! Не се преструвайте! Днес знаете една тайна, която има голямо значение за мен. Имахте право да отгатнете тази тайна, но нямате никакво право да я разгласявате.

— Сигурен ли сте, че я зная?

— Да, знаете я, сигурен съм в това. Ден след ден, час след час следих движението на мисълта ви. В момента, когато Бреду ви удари, вие се сетихте за всичко и искахте да го кажете. После страхът за баща ви отложи за известно време разкритията. Но сега сте ги обещали на пресата, статията е готова. След час ще бъде набрана. Утре ще излезе от печат.

— Това е вярно.

Люпен стана, махна с ръка и извика:

— Няма да излезе!

— Ще излезе! — скочи Ботрьоле.

Най-после двамата стояха изправени един срещу друг. Стори ми се, че се уловиха за гушите. Ботрьоле излъчваше страшна енергия, смелост, самолюбие, желание за борба, нехайство пред опасността.

В погледа на Люпен долових радостта на дуелист, който най-после среща сабята на достоен съперник.

— Статията дадена ли е?

— Не още.

— Тук ли е?… У вас?

— Не съм толкова глупав! Да ми я вземете!…

— Тогава?

— Тя е у един от редакторите, запечатана в двоен плик. Ако до полунощ не ида в редакцията, той ще я даде за набор.

— Ах, проклетият обесник! Всичко е предвидил!

Виждаше се, че не се побира в кожата си от яд. Упоен от победата, Ботрьоле изпусна нещо.

— Мълчи, хлапако! — рязко извика Люпен. — Ти не знаеш с кого имаш работа! Не разбираш ли, че ако исках… Бога ми, караш ме да се смея!

Настъпи тържествено мълчание. Люпен направи крачка напред и с глух глас заповяда, като го гледаше втренчено:

— Веднага ще идеш в редакцията на „Гран журнал“.

— Не.

— Ще скъсаш статията си.

— Не.

— Ще идеш при главния редактор и ще му кажеш, че си се излъгал.

— Не.

— После ще напишеш друга статия за трагедията в Амбрюне, в която ще потвърдиш известните на всички слухове.

— Не.

Люпен грабна една желязна линия от бюрото и без никакво усилие я счупи на две. Погледна го страшно побледнял. Избърса потта от челото си. Свикнал да не среща никакво противодействие на волята си, подлудяваше от съпротивата на това дете.

Улови с ръце раменете на Изидор и разчленено произнесе:

— Ти ще направиш това, Ботрьоле, ще кажеш, че последните сведения са те убедили в смъртта ми и че в нея не може да има никакво съмнение. Ще кажеш това, защото аз го искам от теб, защото трябва да повярват, че съм мъртъв. Но главно, ще го кажеш, защото, ако не го кажеш…

— Защото, ако не го кажа?

— Баща ти ще бъде отвлечен тази нощ, както бяха отвлечени Ганимар и Шерлок Холмс.

Изидор се усмихна.

— Не, ще кажа само истината. Статията ще се появи така, както съм я написал. Всички ще узнаят, че Люпен е жив, и едновременно с това ще узнаят причината, поради която иска да го смятат за мъртъв.

И спокойно прибави:

— И баща ми няма да бъде отвлечен.

Двамата пак замълчаха, като не преставаха да се гледат втренчено. Настъпи дълбоко мълчание, което винаги предшества смъртоносния удар. Кой щете да го нанесе?

— Тази нощ — промълви Люпен, — в три часа сутринта, ако не дам друго нареждане, двама мои приятели трябва да проникнат в стаята на баща ти, да го отвлекат и да го заведат при Ганимар и Шерлок Холмс.

В отговор Изидор звънко се изсмя.

— Баща ми не е в Савоя. Той сега се намира на другия край на Франция, в центъра на голям град, пазен от двайсет наши приятели, които имат заповед да не свалят очи от него, докато борбата ни не свърши. Желаеш ли да научиш подробности? Той е в Шербур, в жилището на човек от арсенала — арсенал, който нощно време се заключва и в който дори през деня не може да се проникне без специално разрешение и без водач.

Изправи се пред Люпен и го загледа като дете, което се криви на приятеля си.

— Е, какво ще кажеш за това, учителю?

Люпен остана неподвижен. Нито един мускул на лицето му не трепна. За какво мислеше? Какво щеше да реши? Всеки, който познаваше дивата сила на неговата гордост, знаеше, че е възможна само една развръзка: моментално и окончателно смазване на неприятеля. Пръстите му конвулсивно се свиха. За миг си помислих, че ще се хвърли върху Изидор и ще го удуши.

— Какво ще кажеш, учителю? — повтори той.

Люпен грабна телеграмата, която бе хвърлил на масата, и му я подаде:

— Дръж, дете, и прочети!

Учуден от ласкавото обръщение на Люпен, Ботрьоле изведнъж стана сериозен. Разтвори телеграмата, вдигна очи и промърмори:

— Какво значи това?… Нищо не разбирам…

— Ще разбереш по мястото, от което е изпратена телеграмата. Виж: Шербур.

— Да… да… — промълви Изидор. — Шербур… и после?…

— После? Мисля, че е много ясно: „Вдигането на колета изпълнено… Приятелите заминаха с него, ще чакат нареждане до осем часа сутринта. Всичко е наред.“ Какво неясно има тук? Думата „колет“ ли? Е, разбира се, не можеха да пишат господин Ботрьоле-баща! Какво ти се вижда неясно? Начинът на отвличането? Как е бил отвлечен баща ти от арсенала, въпреки двайсетте телохранители? Това е детска игра за нашето изкуство! С една дума, колетът е вдигнат и изпратен. Какво ще кажеш, дете?

Изидор се мъчеше да запази самообладание със страшно усилие на волята. Устните му явно трепереха. Конвулсивно стискаше зъби и напразно се опитваше да спре погледа си в една точка. Промърмори няколко несвързани думи, млъкна, а след това ненадейно закри лице с ръце и избухна в ридания.

— Ох, татко… татко!…

Непредвидена развръзка, която напълно удовлетворяваше самолюбието на Люпен и в която имаше нещо безкрайно трогателно и по детски наивно.

Люпен раздразнено вдигна рамене, сякаш се измори от тази криза на разчувстваност. На прага на стаята се спря, помисли и се върна бавно. Наведе се над Изидор и без да го докосне, произнесе с глас, в който нямаше нито омраза, нито състрадание, унизително за победения:

— Не плачи, дете! Това са удари, които човек трябва да очаква, когато се хвърля в борбата със затворени очи като теб. Тежки изпитания ни дебнат на всяка стъпка. Такава е съдбата на всички, които се борят. Трябва смело да ги понасяме.

И после продължи по-меко:

— Както виждаш, ти имаш право, ние не сме врагове. Аз отдавна го зная… Още от първия момент почувствах към теб, към твоята рядка интелигентност неволна симпатия… възхищение.

Ето защо искам да ти кажа… Не се отпускай… Неприятно ми е да те смазвам… Но трябва да ти кажа: откажи се от мисълта да се бориш с мен! Не го казвам от тщеславие, нито пък защото те презирам… но виждаш ли… борбата е много неравна… Ти не знаеш… и никой не знае всички средства за борба, с които разполагам… Например тайната на Кухата игла, която ти напразно се мъчиш да разгадаеш. Допусни за миг, че това е грамадно, несметно съкровище… или невидимо, фантастично скривалище… или и двете заедно… Помисли за свръхчовешкото могъщество, което мога да извлека оттам! Ти все пак не знаеш всички източници, с които разполагам… всичко, което моята воля и моето въображение ми позволяват да предприема и да постигна. Помисли, целият ми живот е насочен към една цел. Работил съм като каторжник, за да стана това, което съм, да постигна характера, който исках да създам, който успях да създам. Така че можеш ли да направиш нещо срещу мен? В момента, когато предположиш, че си постигнал победа, тя ще ти се изплъзне… Винаги ще изниква някоя дреболия, за която няма да си се сетил, някоя нищожна песъчинка, която без твое знание, но по моя воля ще падне навреме в набелязаното от мен място и ще спре бавния ход на всичките ти пресмятания и изчисления… Моля ти се, откажи се… Ще бъда принуден да ти причиня зло, а това ми е крайно неприятно…

И като сложи ръка на челото му, продължи:

— За втори път те моля, откажи се. Ще ти причиня зло. Откъде знаеш, че капанът, в който неизбежно ще паднеш, не е вече пред теб?

Изидор вдигна лице. Вече не плачеше. Дали бе чул думите на Люпен? Ако се съди по разсеяния израз на лицето му, едва ли. Две-три минути седя мълчаливо, сякаш проучваше всички благоприятни и неблагоприятни обстоятелства.

Най-после произнесе:

— Заклевате ли се, че баща ми ще бъде свободен, ако променя смисъла на статията, ако потвърдя слуховете за смъртта ви и се задължа никога да не опровергавам лъжливите слухове?

— Заклевам се. Моите хора са завели баща ви в друг град. Ако статията в „Гран журнал“ излезе така, както искам, утре сутринта в седем часа ще им телефонирам да освободят баща ви.

— Добре, подчинявам се на условията ви.

Изидор бързо стана, сякаш намираше безполезно да продължава разговора след поражението. Взе си шапката, кимна и излезе.

Люпен го изгледа, когато си отиваше, чу шума от затварящата се врата и прошепна:

— Бедното дете…

На другия ден в осем часа сутринта изпратих слугата да купи „Гран журнал“. Донесе го късно, защото бил разпродаден от повечето будки.

С трескаво нетърпение разгърнах вестника. На видно място стоеше статията на Ботрьоле. Поднасям я във вида, в който после я публикуваха вестниците в цял свят:

„Драмата в Амбрюне

В тези редове съвсем не си поставям за цел да обясня с всички подробности грижливата работа на мисълта ми, чрез която успях да възстановя пълната картина на драмата, или по-скоро на двойната драма в Амбрюне. Според мен това описание представлява относителен и дори банален интерес. Не, просто ще се огранича да изложа двете главни идеи, които ме ръководеха в усилията да открия истината, и ще предам цялата история такава, каквато е, като следвам реда на действията.

Ще ми възразят може би, че някои от фактите не са доказани и оставям широко поле за хипотези. Вярно е. Но аз мисля, че предположенията ми са основани на много положителни данни и фактите се налагат по безспорен начин.

И така, обяснявам първата поставена задача: как смъртно раненият Люпен е живял в продължение на четиринайсет дни без лекарства, без храна на дъното на тъмната дупка?

Да започнем от първата страница на драмата. В четвъртък, шестнайсети април, в четири часа сутринта Арсен Люпен, изненадан по време на един от най-смелите си обири, побягва към развалините и пада ранен от куршум. Пълзи, пада, става, воден от надеждата да стигне до параклиса. Там се намира подземието, открито случайно от него. Ако успее да стигне там, може да се спаси. Чрез едно последно, отчаяно усилие той се приближава на няколко метра от параклиса, когато го изненадва шум от стъпки. Неприятелят пристига — госпожица Дьо Сен Веран.

Това е прологът или първото действие на драмата.

Какво става между двамата? Не е мъчно да се досетим. В краката на девойката лежи ранен човек, изтощен от загубата на кръв, който след малко ще бъде заловен. Нима тя ще го предаде?

Ако е убиецът на Жан Дювал, тя ще остави на съдбата да реши. Той бързо й казва истината за убийството при самозащита, което е извършил чичо й, граф Дьо Жевър. Какво да прави? Никой не ги вижда. Слугата Виктор пази малката врата. Другият, Албер, оставен при прозореца на салона, ги изгубва от погледа си. Ще предаде ли тя човека, когото е ранила?

Безгранично състрадание, което всяка жена ще разбере, обзема девойката. Упътвана от Люпен, тя му превързва раната с кърпичката си, за да не остават следи от кръв. После с ключа, който й дава, отваря параклиса. Той влиза, поддържан от девойката. Тя заключва след него. Отдалечава се. Пристига Албер.

Ако в този миг или в следващите няколко минути някой бе влязъл в параклиса, Люпен щеше да бъде уловен… Но посещението става шест часа по-късно. Люпен е спасен. И то от кого? От момичето, което едва не го е убило.

От този момент госпожица Дьо Сен Веран става негова съучастница. Тя вече не само не може да го предаде, но трябва да продължава да му помага. Впрочем ако нейният женски инстинкт я задължава да му помага, той развива у нея и хитрост, тя предвижда всичко. Дава на следователя лъжливо описание на Арсен Люпен (трябва само да си спомним различните описания на двете братовчедки). Тя разпознава съучастника на Люпен, преоблечен като файтонджия. Тя го кара да повика доктор за операция. Сигурно тя сменя каскета и, най-после, кара да напишат известната заплаха срещу самата себе си. Може ли някой да я подозира след всичко това?

Тя смущава следователя господин Фийол, като заявява, че ме е видяла предния ден в малката гора, и ме принуждава да млъкна, когато се готвя да съобщя първите си впечатления на съдебния следовател. Опасна маневра наистина, защото събужда моето подозрение и го насочва срещу нея.

В продължение на четиридесет дни снабдява Люпен с храна и лекарства (попитайте аптекаря в Увил, той ще покаже рецептите, по които е давал лекарства на госпожица Дьо Сен Веран), грижи се за него, превързва го и успява да го излекува.

Първата наша задача е разрешена и пред нас се разкрива картината на драмата в замъка Амбрюне. Арсен Люпен намира тук, в замъка, помощ, за да се укрие и оживее.

Той е жив. Сега се появява втората задача. Изниква въпросът: защо Люпен, жив, свободен, отново начело на своята банда, всемогъщ както винаги, прави отчаяни опити да внуши на правосъдието и обществото, че е мъртъв?

Трябва да си спомним, че госпожица Дьо Сен Веран се отличава с красотата си. Портретите, които вестниците разпространиха след изчезването й, дават слаба представа за хубостта й. И ето, става нещо, което не е можело да не стане. Люпен, който в продължение на четиридесет дни вижда край себе си прелестната девойка, който жадува за присъствието й, когато я няма, страстно се влюбва в нея. Благодарността преминава в любов, възхищението — в страст. Тя е неговото спасение, но също и негова радост, мечта в самотните часове, негова светлина, надежда, живот. Той уважава девойката и не може да я използва за връзка с бандата. И наистина, в действията на бандата се забелязва колебание.

Госпожица Дьо Сен Веран не споделя оскърбителното за нея чувство, съкращава посещенията си и ги прекратява, когато той оздравява. Отчаян, обзет от безумна любов, Люпен напуща скривалището и в събота, шести юни, отвлича девойката от замъка с помощта на съучастниците си.

Отвличането трябва да се замаскира. Всички трябва да мислят, че Раймонд дьо Сен Веран е мъртва. И ето, мнимото убийство е изиграно сполучливо и властите имат доказателства за него. Престъплението е установено, престъпление, извършено с цел да се отмъсти за смъртта на главатаря. При това положение (обърнете внимание на чудната изобретателност при измислицата) предположението за смъртта на госпожица Дьо Сен Веран само се налага.

Но да се предизвика предположение още не е достатъчно: трябва да се внуши увереност в него. Люпен предвижда намесата ми. Аз ще разкрия ограбването на параклиса, ще намеря гробницата. И тъй като тя ще бъде празна, цялата история, разработена с много усилия, ще рухне.

Гробницата не трябва да бъде празна!

От друга страна, в смъртта на госпожица Дьо Сен Веран ще се повярва само ако морето изхвърли нейния труп.

Морето ще изхвърли трупа на госпожица Дьо Сен Веран!

Трудностите са големи за всеки друг, но не и за Люпен…

Тъй както той предвиди, аз открих ограбването на параклиса и подземието, където се криеше Люпен. Там намерих неговия труп.

Всеки, който не познава Люпен, би повярвал в смъртта му. Аз нито за миг не допуснах тази възможност. Отначало по инстинкт, а после и с разума си. Веднага забелязах, че камъкът, ударен от търнокопа, се крепеше тъй, че при най-малък удар да падне и смаже главата на фалшивия Арсен Люпен.

Още едно откритие: половин час по-късно трупът на госпожица Дьо Веран е намерен върху скалите на Диеп… или по-точно трупът, който са предполагали, че е на госпожица Дьо Веран, защото на ръката имало гривна, подобна на една от гривните на девойката. Това е единственият белег, по който е установена нейната самоличност, защото трупът бил неузнаваем.

Няколко дни преди това прочетох във «Вижи дьо Диеп», че млада двойка американци се отровили в Анвермьо и същата нощ труповете на двамата изчезнали. Отивам в Анвермьо. Научавам, че самоубийството наистина е станало, но не и изчезването, защото братята на самоубилите се дошли да вземат труповете и ги отнесли след обичайните формалности.

Сигурен съм, че тези братя са били Арсен Люпен и Сие.

Следователно доказателството е налице. Ние знаем причината, подтикнала Люпен да симулира убийството на девойката и слуховете за собствената си смърт. Той обича, но не иска за това да знае никой. За да постигне целта си, не се спира пред нищо. Открадва двата трупа, които му трябват, за да изкара играта докрай. Така той може да бъде спокоен. Всички опасения отпадат. Никой никога няма да потърси истината, която той е скрил.

Никой? Не… Следите могат да бъдат открити евентуално от трима противници: Ганимар, Шерлок Холмс и Изидор Ботрьоле.

Отстранява и тримата. Отвлича Ганимар. Отвлича Шерлок Холмс. На Ботрьоле чрез Бреду нанася удар с нож.

Един момент остава неизяснен. Защо Люпен е положил толкова усилия, за да ми отнеме документа за Кухата игла? Не вярвам да е мислил, че като го отнеме, ще заличи от паметта ми петте реда, написани в документа. Дали той не се страхува, че самият вид на хартията или някоя друга следа ще ми дадат някаква информация?

Това е истината по аферата Амбрюне. При изясняването на аферата са използвани личните ми издирвания и предположения. Но ако очакваме точни факти и доказателства, за да сразим Люпен, или изобщо няма да ги дочакаме, или ще разполагаме с фактите, които ни поднася самият Люпен и които ще доведат до обратни резултати.

Сигурен съм, че когато фактите бъдат установени, те ще потвърдят хипотезата ми във всяко отношение.“

И така, Ботрьоле, за момент сломен от Арсен Люпен, смутен от отвличането на баща си, вече готов на отстъпки, все пак реши да не мълчи. Истината се оказа много привлекателна и необикновена, доказателствата — много логични, за да се съгласи да ги промени. Целият свят очакваше разкритията му и той заговори.

Същата вечер, когато статията му се появи, вестниците съобщиха за отвличането на господин Ботрьоле-баща. Изидор научи за отвличането и от една телеграма, която пристигна от Шербур в три часа.