Морис Льоблан
Кухата игла (10)

Глава десета
СЪКРОВИЩЕТО НА ФРЕНСКИТЕ КРАЛЕ

Една завеса се дръпна.

— Добър ден, драги ми Ботрьоле. Вие закъсняхте малко. Обедът бе определен за дванадесет часа. Не ме ли познавате? Нима чак толкова съм се изменил?

По време на борбата срещу Люпен Изидор срещна много изненади и в решителния час на развръзката очакваше да преживее още вълнения, но този път ударът се оказа непредвиден. Изидор не се учуди. Смая се, ужаси се. Човекът, който се изправи срещу него, се оказа не Арсен Люпен, а Валмер! Собственикът на замъка на Иглата. Валмер! Същият, от който бе поискал помощ срещу Арсен Люпен. Валмер — неговият другар по време на експедицията до Крозон! Валмер — смелият приятел, който бе помогнал за спасяването на баща му и на Раймонд!

— Вие… Вие!… — прошепна младежът.

— А защо не? — каза Люпен. — Нима искахте да ме познаете, защото ме видяхте предрешен като духовник или като Масибан? Уви, когато човек е избрал обществено положение като моето, трябва да си служи с тези малки хитрини на обществото. Ако Люпен не можеше да бъде, когато пожелае, пастор от реформистката черква и член на Академията за писмени паметници и литература, той нямаше да бъде Люпен. И ето го Люпен, истинския Люпен, Ботрьоле! Отвори си добре очите, Ботрьоле!…

— Но тогава… ако вие сте… тогава… госпожица… Той отново дръпна завесата и обяви:

— Госпожа Люпен.

— Госпожипа Дьо Сен Веран — прошепна младежът смутен.

— Не, не — протестира Люпен. — Госпожа Люпен, или по-добре, ако предпочитате, госпожа Луи Валмер, моя законна съпруга. И то благодарение на вас, Ботрьоле.

Той му протегна ръка:

— Моите благодарности… вярвам, че не ми се сърдите. Странно!

Ботрьоле никак не му се сърдеше. Не изпитваше чувство на поражение. Той чувствате така силно духовното превъзходство на своя опонент, че не се ядосваше. Стисна протегнатата му ръка.

— Ще ме извините, Ботрьоле, моят главен готвач е в отпуск и ще бъдем принудени да се задоволим със студен бюфет.

На Изидор никак не му беше до ядене. Все пак седна, страшно заинтересуван от държанието на Люпен. Дали си даваше сметка за опасността, която го заплашваше? Дали знаеше за Ганимар и за хората му?…

Люпен продължи:

— Да, благодарение на вас, драги приятелю. Разбира се, Раймонд и аз се обичахме още от първия ден. Отвличането на Раймонд, пленничеството й, всичко това бе шега: ние се обичахме. Но както тя, така и аз не знаехме дали ще стана пак Луи Валмер. Тъкмо тогава ми мина през ума, понеже вие не отстъпвахте и открихте замъка на Иглата, да се възползвам от вашето упорство.

— И от моята глупост.

— Не. Кой не би се хванал?

— Така, с моя подкрепа, вие успяхте.

— Наистина, никой не можете да се сети, че Валмер е Люпен. Нали Валмер е приятел на Ботрьоле и измъкна от ръцете на Люпен любимата му? Очарователно! Какви хубави спомени! Експедицията до Крозон, намерените букети, моето уж любовно писмо до Раймонд! А после предпазните мерки, които аз, Валмер, трябваше да взема срещу себе си, Люпен, преди собствената ми сватба! И вечерта на вашия банкет, когато припаднахте в ръцете ми! Хубави спомени!…

Настъпи мълчание. Изидор погледна Раймонд, Тя мълчаливо слушаше Люпен и го гледате с очи, в които се четяха любов, страст и нещо друго, което младежът не можа да определи… Някаква скрита тъга и загриженост.

Но Люпен я погледна и тя нежно му се усмихна. После си стиснаха ръцете над масата.

— Какво ще кажеш за малкия ми салон, Ботрьоле? — извика Люпен. — Нали е много оригинален? Разбира се, не казвам, че е последна дума на комфорта… Но знаеш ли кой е живял тук? Погледни списъка на собствениците на Иглата, които са смятали за чест да оставят подписа си тук.

По стените се четяха следните имена:

Цезар, Карл Велики, Рол, Вилхелм Завоевателят, Ричард, крал на Англия, Людовик XI, Франциск, Анри IV, Людовик XIV, Арсен Люпен.

— Кой още ще се подпише тук? — продължи той. — Уви, списъкът свършва! От Цезар до Люпен!… С Люпен ще свърши. Скоро тук ще пристигне безименната тълпа, за да разглежда чудната крепост. И като си помислим само, че всичко това щеше да остане неизвестно за света, ако не съществуваше Люпен! О, Ботрьоле, с каква гордост, с каква радост стъпих за пръв път на тази земя! Да открия изгубената тайна, да стана неин единствен господар! Да стана наследник на това богатство! Да живея в Иглата след толкова крале!…

Раймонд махна с ръка и го прекъсна. Изглеждате много развълнувана.

— Шум — прошепна тя, — отдолу долита някакъв шум…

— Това е плясъкът на вълните.

— Не, не… това не са вълни… нещо друго е…

— Какво искате да бъде, мила приятелко? — засмя се Люпен. — Аз поканих на обед само Ботрьоле. Обърна се към слугата и прибави:

— Шароле, затвори ли вратата на стълбата след господина?

— Да, пуснах резето.

Люпен стана.

— Раймонд, престанете да треперите… Вие сте съвсем побледняла!

Пошепна няколко думи на слугата и на нея, вдигна завесата и те излязоха.

Долу шумът ставаше все по-ясен. Чуваха се глухи удари през равни промеждутъци. Изидор помисли: „Ганимар е изгубил търпение и чупи вратата.“

Съвсем спокоен, като че ли наистина не чуваше, Люпен продължи:

— Всъщност Иглата беше съвсем изоставена, когато я открих. Личеше, че никой не е знаел тайната най-малко от един век насам. Проходът заплашваше да се срути. Стълбата се рушеше. Вътре течеше вода. Всичко трябваше да подновя…

Ботрьоле не можа да се въздържи и попита:

— А празна ли беше Иглата, когато я открихте?

— Почти. Кралете не са използвали Иглата като мен за склад.

— Значи им е служила за скривалище?

— Изглежда, да. По време на нашествия и граждански войни. Но Иглата е служила предимно за трезор на френските крале.

Ударите ставаха все по-силни. Ганимар, счупил първата врата, вече нападаше втората. За миг настъпи пълна тишина, после се разнесоха още по-близки удари. Разбиваха третата врата. Оставаха само две.

Изидор видя през прозореца как лодките обграждат Иглата, а не много далеч се виждаше торпильорът като грамадна черна риба…

— Какъв ужасен шум! — извика Люпен. — Просто не може да се приказва! Искаш ли да се качим горе? Може би искаш да разгледаш Иглата?

Качиха се на горния етаж, който като другите се оказа защитен от врата. Люпен я заключи подир себе си.

— Моята картинна галерия — обяви той.

По стените се виждаха картини от знаменити художници.

— Чудесни копия! — забеляза Изидор.

Люпен учудено го погледна.

— Какво, копия ли? Ти си луд! Копията са в Мадрид, мили мой, във Флоренция, Венеция, Мюнхен, Амстердам!

— Значи това…

— Това са оригинали, търпеливо събирани от мен по музеите на Европа, където ги подменях с великолепни копия.

— Но един ден…

— Един ден измамата ще се открие? Какво от това? На гърба на всяка картина ще намерят подписа ми и всички ще узнаят, че съм събрал тези шедьоври за моята страна. В последна сметка постъпих като Наполеон в Италия… Ето ги четирите Рубенса на граф Дьо Жевър…

Ударите вътре в Иглата не преставаха.

— Това е нетърпимо! — възмути се Люпен. — Хайде да се качим по-горе!

Нова стълба. Нова врата.

— Залата на гоблените.

Те се съхраняваха навити и завързани.

Изкачиха се още нагоре и Ботрьоле видя залата с часовниците, залата с книгите (великолепни подвързии и уникални томове); залата с дантелите, залата с миниатюрите.

На всеки етаж кръгът на залата намаляваше. И всеки път шумът от ударите се отдалечаваше.

— Последната — съобщи Люпен, — залата на съкровищата! Тя се различаваше много от другите. Имаше кръгла форма, но стените й представляваха конус, гледан отвътре. От пода до върха на Иглата имаше най-малко 15 — 20 метра. Към брега нямаше прозорци, но към морето имаше два големи прозореца и в залата влизаше обилна светлина. Подът бе от скъпо дърво с концентрични рисунки. Покрай стените имаше картини и витрини.

— Тук са бисерите на моите сбирки — обади се Люпен. — Всичко, което видя, се продава. Едни скъпоценности идват, други си отиват. Такъв е занаятът ми. Тук, в това светилище, всичко е свещено. Тук е събрано най-хубавото от най-хубавото. Погледни, Ботрьоле, тези халдейски амулети, египетски огърлици, келтски гривни… Погледни тези статуи, тази гръцка Венера, коринтски Аполон… Погледни тези танагри! Освен тези, които виждаш във витрината, в цял свят няма нито един истински танагьр. Колко ми е приятно, че мога да го кажа!… Гледай, гледай хубаво, Ботрьоле! Ето чудото на чудесата, гениалното произведение, Джокондата на Да Винчи, истинската! На колене, Ботрьоле, пред теб стои олицетворението на жената!

Настъпи дълго мълчание. Отдолу ударите се приближаваха. Най-много две-три врати ги отделяха от Ганимар. В откритото море се виждаха черният гръб на торпильора и лодките, заобикалящи скалата. Младежът попита:

— А съкровището?

— А, значи ти се интересуваш от съкровището! И тълпата ще бъде като теб!… Добре, ще бъдеш удовлетворен.

Силно удари с крак, разклати един от съставящите паркета кръгове, повдигна го като капак на кутия и откри кръгла вдлъбнатина, издълбана в скалата. Тя се оказа празна. Малко по-нататък направи същото. Откри се друга вдлъбнатина. И тя се оказа празна. Три пъти повтори същото. И трите скривалища се оказаха празни.

— Какво разочарование! — засмя се Люпен. — При Людовик XI, Анри IV, при Ришельо тези скривалища са били пълни. Но помислете си само за Людовик XIV, за Версай, за войните! Помислете само за Людовик XV, за Помпадур, за Дюбари! С каква алчност са грабили оттук… Вижте, нищо не е останало… Не, останало е нещо: шестото скривалище! Никой от тях не е посмял да го пипне. Последният източник… Погледнете!

Той се наведе и вдигна капака. В скривалището лежеше железен сандък. Люпен извади от джоба си особен ключ и отключи сандъка.

Пред очите на Изидор се откри безподобна гледка. Светеха всякакви скъпоценни камъни: сини сапфири, огнени рубини, зелени изумруди; златисти топази…

— Гледай, момчето ми! Те са отмъкнали всичкото злато, всичкото сребро, но не са пипнали сандъка със скъпоценностите. Погледни обковите. Тук са събрани предмети от всички страни, от всички векове. Тук са зестрите на кралиците. Всяка от тях е донесла по-малко: Маргарита Шотландска, Шарлот Савойска, Мария Английска, Катерина Медичи, всички ерцхерцогини на Австрия, Елисавета, Мария-Тереза, Мария-Антоанета. Погледни тези бисери и диаманти, Ботрьоле! Няма нито един, който да не е достоен за една кралица! Дори „Регентът на Франция“ не е по-хубав от тях!

Той стана и вдигна ръка за клетва.

— Ботрьоле, кажи на света, че Люпен не е взел нито един скъпоценен камък от кралския сандък, нито един, кълна се! Аз нямах право на това! Това богатство е на Франция!…

Долу Ганимар бързаше. По ударите можеше да се разбере, че вече напада предпоследната врата, която водеше към залата на миниатюрите.

— Нека оставим сандъка отворен — каза Люпен, — а също така и всички тези скривалища, всички тези малки, празни гробове…

Обиколи залата, спря се пред някои витрини, погледа няколко картини и замислено каза:

— Колко е тъжно да се напусне всичко това! Тук прекарах най-хубавите си часове с тези неща, които толкова обичам… Повече няма да ги виждам, повече няма да ги пипам!

Върху измъченото му лице се появи израз на такава дълбока тъга, че Изидор почувства съжаление. Люпен протегна ръка към хоризонта и продължи:

— Но най-тъжното е, че трябва да напусна всичко това. Аз, кралят на феерията, кралят на Кухата игла! Чудно, неестествено кралство! От Цезар до Люпен… Каква съдба!… Оттук аз управлявах света. Вдигни тази папска корона, Ботрьоле… Виждаш ли този двоен телефонен апарат? Отдясно е връзката с Париж — специална линия. Отляво е връзката с Лондон — специална линия. Чрез Лондон се свързвам с Америка, Азия, Австралия. Във всички страни имам кантори, търговски агенти, наемни лица. Истинска световна търговия! Истинска борса на произведения на изкуството и старини. Ботрьоле, понякога идват моменти, когато могъществото ми замайва главата. Понякога се опиянявам от сила и власт…

Долната врата поддаде. Чу се как Ганимар и помощниците му тичаха из залата и търсеха… След миг Люпен тихо подзе:

— И ето всичко свърши… Яви се една русокоса девойка с хубави тъжни очи и честна душа… И всичко свърши… Аз сам разруших непристъпната крепост… Всичко ми се струва абсурдно и непотребно… За мен съществуват само русата коса… тъжните очи и чистата душа…

Ганимар и помощниците му се изкачваха по стълбата. Силен удар разтърси вратата, последната… Люпен рязко улови младежа за ръката.

— Разбираш ли, Ботрьоле, защо напуснах бойното поле преди няколко седмици, когато можех да те унищожа? Разбираш ли защо успя да дойдеш тука? Разбираш ли, че аз освободих всичките си хора, като им дадох полагащата им се част? Ти точно тях срещна през нощта на брега. Сега всичко разбираш, нали? Кухата игла — това е приключението. Докато тя е в ръцете ми, аз съм авантюрист. Изгубя ли я, скъсвам с миналото си и почвам нов живот на спокойствие и щастие. Вече няма да се червя от погледа на Раймонд. Нов живот… — обърна се ядосано към вратата и извика: — По-тихо, Ганимар, още не съм свършил речта си!

Ударите се сипеха един след друг. Изглежда разбиваха вратата с греда. Изидор гледаше Люпен и изгаряше от любопитство: не можеше да разбере постъпките му. Люпен предаваше Иглата и себе си. Какво смяташе да направи? Можеше ли да се изплъзне от Ганимар? Къде се намираше Раймонд?

През това време Люпен мечтателно продължи:

— Честен… Арсен Люпен честен… няма вече да краде… ще живее като другите… А защо не? Нямам никаква причина да мисля, че няма да мога… Но остави ме на мира, Ганимар! Ти не знаеш, безподобни идиоте, че сега ще произнеса исторически думи и че Ботрьоле ще ги предаде на потомците ни! — той се засмя. — Само губя време. Ганимар никога няма да разбере важността на историческите ми думи.

Взе парче червен тебешир, приближи се до една скамейка, стъпи на нея и написа на стената с големи букви:

„Арсен Люпен завещава на Франция всички съкровища на Кухата игла при единственото условие те да бъдат изложени в специални зали на Лувъра, които да се наричат «Зали на Арсен Люпен».“

— Сега съвестта ми е спокойна — прошепна той. — Аз и Франция сме квит.

Полицаите удряха вратата с всичка сила. Една от дъските се счупи. През образувалия се отвор се показа ръка и се помъчи да стигне ключалката.

— Дявол да го вземе, Ганимар е решил поне веднъж да доведе работата докрай! — Скочи към вратата и извади ключа. — Удряй, драги, тази врата е здрава… Аз имам още време… Сбогом, Ботрьоле… И ти благодаря!… Защото ти не помагаш на нападението. Ти си много деликатен!

Приближи се до един голям триптих на Ван дер Вайден, който изобразяваше поклонението на влъхвите. Отдръпна дясната част на картината, откри малка врата и улови дръжката.

— Щастлив лов, Ганимар!

Разнесе се гърмеж.

— Ах, нехранимайко, право в сърцето! Отиде един от влъхвите! Право в сърцето!

— Предай се, Люпен! — изрева Ганимар, като пъхна дулото на револвера през пролуката на вратата; през нея се виждаха и святкащите му очи. — Предай се, Люпен!

— Нима гвардията се предава?

— Ако мръднеш, ще те застрелям!

— Не можеш! — отскочи встрани Люпен.

Наистина през отвърстието на вратата Ганимар не можеше да стреля към него… Но единственият изход, на който разчиташе — малката врата зад триптиха, се намираше право пред Ганимар. Ако се опиташе да избяга, щеше да се изложи на куршумите на полицая.

— Дявол да го вземе — засмя се той. — Драги Люпен, не трябваше толкова много да бъбриш.

Още една дъска отстъпи под ударите на полицаите и Ганимар можеше да действа по-свободно. Не повече от три метра отделяха противниците. Но витрина от позлатено Дърво защитаваше Люпен.

— Помогни ми, Ботрьоле — скърцаше със зъби от яд старият полицай. — Стреляй, вместо да го зяпаш!

Наистина Изидор стоеше неподвижен. Искаше да се намеси и да улови плячката, но необяснимо чувство му пречеше.

Гласът на Ганимар го извади от вцепенението. Ръката му стисна револвера.

— Ако се намеся — каза той, — с Люпен е свършено… а това е мой дълг.

Очите им се срещнаха. Люпен втренчено и спокойно го гледате. Гледаше го дори с известно любопитство, като че нищо не го засягаше освен моралната задача, която младежът трябваше да разреши. Дали Изидор ще пощади победения си неприятел?… Вратата кънтеше от ударите.

— Стреляй, Ботрьоле, той е в ръцете ни! — изрева Ганимар.

Изидор вдигна револвера. Всичко, което последва, стана така неочаквано и бързо, че той едва после си даде сметка за него. Видя как Люпен затича покрай стената, как мина край вратата и край дулото на револвера, почувства как го хвърлиха на земята и веднага със страшна сила го вдигнаха във въздуха.

Люпен го държеше пред себе си като жив щит, зад който се криеше.

— Хиляда на сто съм сигурен, че ще избягам, Ганимар! Както виждаш, Люпен винаги намира изход…

Бързо отстъпи към триптиха. Като притисна Изидор към гърдите си с една ръка, с другата отвори и затвори подир себе си малката врата. Успя да се спаси… Пред тях се показа стръмна стълба.

— Да вървим! — бутна той Изидор пред себе си. — Войската е разбита на сушата… сега е ред на френската флота. След Ватерло, Трафалгар… Очакват те още много удоволствия, моето момче!… Колко е смешно! Чак сега почват да чукат по вратата… Много късно, деца мои… Ботрьоле, по-бързо!

Издълбана в самия камък на Иглата, стълбата обикаляше и я опасваше като спирала. Притиснати един към друг, те тичаха по стълбата, като прескачаха по няколко стъпала. От време на време Изидор виждаше през пукнатините рибарските лодки и торпильора, който маневрираше около скалата. Двамата слизаха все по-надолу и по-надолу. Изидор мълчеше, но Люпен непрекъснато бърбореше:

— Какво ли прави сега Ганимар? Дали слиза по другите стълби, за да ни прегради пътя в тунела? Не, той не е толкова глупав… Сигурно е оставил при изхода няколко души… Те са достатъчни…

Спря се.

— Слушай… Викат… Сигурно са отворили прозорците и викат на помощ флотата си… Хората по лодките се раздвижиха… подават сигнали… торпильорът тръгва напред… Чудесен торпильор!

В този момент отдолу долетяха гласове. Стигнаха до нивото на морето и влязоха в широка пещера, където в мрака се движеха два фенера. Показа се силуетът на една жена. Тя увисна на врата на Люпен.

— Бързо! Бързо! Много се изплаших… Какво правихте досега? Но вие не сте сам?

— Това е нашият приятел Ботрьоле — успокои я Люпен, — той се оказа така любезен… Но после ще ти разказвам… Сега нямаме време. Тук ли е Шароле?… А, добре… А лодката?

Шароле рапортува:

— Лодката е готова.

— Запали мотора! — заповяда Люпен.

След малко се чу шумът на мотора и Изидор, очите на когото постепенно свикнаха с тъмнината, можа най-сетне да различи подводницата пред тях.

— Да, това е подводница — допълни наблюденията му Люпен. — Учудваш ли се, приятелю? Аз имам малко пристанище в скалата.

— Затворено пристанище. Никой не може да влезе, нито да излезе…

— Никой освен мен. И това ще ти покажа още сега. Отведе до подводницата Раймонд, а после се върна за Изидор.

Но младежът се колебаеше.

— Страхуваш ли се?

— От какво?

— Че торпильорът може да ни потопи!

— Не.

— Тогава ти се колебаеш, защото чувството за дълг те задължава да останеш на страната на Ганимар, на страната на обществото и морала, вместо да преминеш на страната на Арсен, на срама, позора и безчестието?

— Точно така.

— За съжаление, моето момче, ти не можеш да избираш. Необходимо е всички да помислят, че сме загинали… за да имам спокойствието, необходимо на бъдещия честен човек. По-късно ще ти върна свободата и тогава може да приказват каквото искаш. Тогава няма да се страхувам от нищо.

Арсен силно стисна ръката му и Изидор разбра, че всяка съпротива е излишна. Но той и нямате такова намерение, защото въпреки всичко този човек му вдъхваше симпатия.

Това чувство се оказа така силно, че той се опита даже да му помогне:

— Заплашва ви друга, по-сериозна опасност: Шерлок Холмс е по следите ви!…

— Елате!

Подчини се и остави да го отведат до лодката, формата на която му се стори много чудновата, а външният вид — необикновен. Слязоха по стръмна стълба, закрепена за един капак, който веднага се затвори над тях. Долу ги чакаше Раймонд. След това тримата се спускаха все по-надолу и по-надолу.

— Бъди спокоен — успокои го Арсен. — Трябва само да минем малкото разстояние до долната пещера, полуотворена към морето, в която може да се влезе по време на отлив. Всички местни рибари познават тази пещера.

— Но как не знаят, че горе има още една пещера?

— Сводът на малката пещера е закрит с подвижен таван, който има цвета на скалата и който морето повдига нагоре при прилив, а при отлив пак спуска, като затваря херметически малката пещера… Но при прилив мога да мина… Нали е остроумно и много просто? Разбира се, нито Цезар, нито Людовик XVI не са можели да използват прохода, защото не са имали подводници. Използвали са стълбата, която се е спускала чак до долу. Аз махнах последните й стъпала и изобретих подвижния таван… Раймонд, изгасете лампата. Нямаме вече нужда от нея.

Наистина, като излязоха от пещерата, през двата илюминатора проникна бледа светлина. Подводницата се понесе пад подводните скали. По едно време по заповед на Люпен тя излезе над водата. Пред очите на тримата пътници минаха всички нормандски плажове.

Люпен продължаваше да се шегува, а Изидор неуморно го гледаше и слушаше, възхитен от остроумието и безгрижието му. Младежът наблюдаваше и Раймонд. Младата жена стоеше мълчалива, притисната до любимия си. Държеше ръцете му в своите и често го поглеждате. В очите й прозвучаваше тъжен отговор на шегите. Изглежда безгрижното му отношение към живота й причиняваше болка.

— Стига! — най-после прошепна тя. — Ти предизвикваш съдбата със смеха си… Още много нещастия може да ни постигнат…

Преди Диеп пак се спуснаха под водата, за да не бъдат забелязани от рибарските лодки. Двайсет минути по-късно завиха към брега и подводницата влезе в малко пристанище, заобиколено от всички страни със скали.

— Пристанище Люпен! — съобщи Арсен Люпен.

Това място, разположено на пет левги от Диеп и на три левги от Трепор, се оказа съвсем пусто. Ситен пясък покриваше брега.

— Слизай, Ботрьоле… Раймонд, подайте ми ръката си… А ти, Шароле, се върни в Иглата и виж какво става. Довечера ще ми разкажеш. Много ме интересува.

Изидор с любопитство се питаше как ще се измъкнат от затворения залив, когато забеляза в подножието на стръмната скала стъпалата на желязна стълба…

— Изидор, ако познавате добре географията на Франция, щеше да знаеш, че се намираме в началото на Парфонвалския провлак в Бивилската община. Преди стотина години, през нощта на 23 август 1803 година, Жорж Кадудал с шест съучастници слязъл на френския бряг, за да отвлече първия консул Бонапарт, и се изкачил по пътя, който след малко ще ти покажа. Оттогава няколко срутвания на скали са разрушили този път. Но Луи Валмер, известен повече под името Арсен Люпен, възстанови този път със свои средства и купи чифлика Ньовийет, където заговорниците са прекарали първата нощ и където Люпен, уморен от светската суета, ще живее заедно с майка си и жена си като почтен човек. Джентълменът крадец е мъртъв. Да живее джентълменът чифликчия!

Като се изкачиха по стълбата, навлязоха в тясна вдлъбнатина, изровена от дъждовете. На дъното й намериха стълба с перила. Арсен Люпен обясни, че перилата са поставени вместо съществувалото по-рано дълго въже, от което са се ползвали местните жители, за да слизат на брега.

След половин час уморително изкачване излязоха на равно близо до една от изровените в земята колиби, в които живеят крайбрежните гранични пазачи. Две минути по-късно на завоя на пътеката се показа граничен пазач.

Застана мирно и поздрави.

— Има ли нещо ново, Гомел?

— Не, шефе.

— Да си виждал подозрителни лица?

— Не, шефе… но…

— Какво?

— Жена ми… която е шивачка в Ньовийет…

— Да, зная… Сезарин… Какво има?

— Тя видяла един моряк, който тази сутрин скитал из селото.

— Как е изглеждал този моряк?

— Не съвсем обикновено… Приличал на англичанин.

— А! — загрижено изръмжа Арсен. — Ти каза ли на Сезарин да си отваря очите?

— Да, шефе.

— Добре. Гледай да не изпуснеш Шароле, който ще се върне след два-три часа. Ако има нещо, аз съм в чифлика.

Продължи нататък и каза на Изидор:

— Това ме безпокои… Дали морякът не е Холмс? Ако е той, от него можем всичко да очакваме… още повече както е изкаран от търпение!

За миг се поколеба.

— Питам се, дали да не се върнем… имам лошо предчувствие…

Пред тях, додето стигаше поглед, се простираше вълниста равнина. Вляво красиви алеи водеха към чифлика Ньовийет, постройките на който се виждаха отдалече… Убежището, което си бе приготвил, пристанището за почивка и спокоен живот, обещано на Раймонд. Нима заради някакво предчувствие трябваше да се откаже от щастието в последната минута, когато пече бе постигнал целта си?

Той сграбчи ръката на Изидор и му показа Раймонд, която вървеше пред тях.

— Виж! Когато върви, тялото й леко се полюлява и не мога да я гледам без вълнение… Всичко в нея: движенията, спокойствието, нейният глас, мълчанието — всичко еднакво събужда в мен възторг и любовен трепет. Дори това, че стъпвам по нейните следи, ми носи истинска наслада. О, Ботрьоле, ще забрави ли тя някога, че съм бил Арсен Люпен? Ще забрави ли миналото ми, което толкова мрази?

Овладя се и заяви бодро:

— Ще забрави! Тя ще забрави, защото заради нея се отказах от всичко! Пожертвах Кухата игла, моите съкровища, моето могъщество, моята гордост… пожертвах всичко… Искам да бъда… любещ човек… честен човек, защото тя може да обича само честен човек. След всичко, което преживях, нима ще ми бъде трудно да бъда честен човек? Това по-малко позорно ли е от всичко останало…

Шегата неволно се изтръгна от него. Той продължи да говори спокойно, твърдо и в гласа му вече не се долавяше ирония. Мърмореше със сдържана сила:

— Знаеш ли, Изидор, че от всички радости, които вкусих в пълния ми с приключения живот, нито една не може да се сравни с нейния поглед, когато е доволна от мен… Тогава се чувствам съвсем слаб и изпитвам желание да плача…

Плачеше ли той? Изидор се обърна към него и видя, че в очите му се появиха сълзи. Сълзи в очите на Люпен! Сълзи от любов!

Приближиха до старата врата на чифлика. Арсен се спря.

— Защо ме е страх?… Това е самовнушение… Нима приключението с Кухата игла не свърши? Нима съдбата няма да приеме развръзката, която избрах?

Много обезпокоена, Раймонд се обърна.

— Сезарин тича насам!

Наистина жената на пограничния пазач тичаше от чифлика към тях. Люпен се спусна към нея:

— Какво има? Какво се е случило? Говори де!

Объркана, едва дишайки, Сезарин прошепна:

— Един човек… видях в салона един човек.

— Англичанинът от сутринта ли?

— Да… но другояче облечен…

— Той видя ли те?

— Не. Видя майка ви. Госпожа Валмер го срещна, когато той вече си отиваше.

— Добре, и какво стана?

— Каза й, че търси Луи Валмер, че бил ваш приятел.

— А после?

— Госпожата каза, че синът й тръгнал да пътешества… дълго време нямало да се върне… може би няколко години…

— И той отиде ли си?

— Не. Почна да прави знаци от прозореца, който гледа към равнината… като че ли викаше някого.

Люпен се поколеба. Силен вик процепи въздуха.

— Това е майка ти — извика Раймонд. — Това е нейният глас!

Той се спусна към нея, повлече я с дива страст.

— Ела… да бягаме…

Но веднага се спря.

— Не… не мога… това е ужасно… Прости ми, Раймонд… старата жена е там. Остани тук, Ботрьоле, пази я!

Спусна се покрай ограждащия чифлика храсталак, обиколи го и затича към вратата, която бе обърната към равнината.

Раймонд, която Изидор не можа да задържи, пристигна почти едновременно с него. Скрит зад дърветата, Изидор видя трима мъже в пустата алея, която водеше от чифлика към пътя. Единият от тях, най-високият, вървеше напред, а другите двама държаха под ръка жена, която се опитваше да се отскубне и охкаше жално.

Здрачаваше се, но Ботрьоле позна Шерлок Холмс. Жената изглеждаше много възрастна. Бяла коса ограждаше бледото й лице.

Четиримата се приближиха.

Стигнаха до вратата. Холмс отвори едното крило. В този момент Люпен излезе напред и се изправи. Застана пред англичанина високомерно и гордо.

Дълго време двамата се гледаха. Една и съща омраза бе изписана на лицата им. Не помръдваха.

— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена! — със странно спокойствие изрече Люпен.

— Не.

Като че ли и двамата се страхуваха и събираха всичките си сили. Не произнесоха излишни, предизвикателни и насмешливи думи. Настъпи пълна тишина, гробна тишина.

Онемяла от ужас, Раймонд очаквате изхода от мълчаливата борба. Ботрьоле я улови за ръцете и тя не можете да помръдне.

След миг Люпен повтори:

— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена!

— Не.

Тогава Люпен започна:

— Слушай, Холмс…

Но млъкна, като разбра смешната непотребност на думите. Какво представляваха заплахите за този безкрайно горд и силен човек, който се казваше Холмс?

Решен на всичко, той бързо мушна ръка в джоба на палтото си. Англичанинът изпревари движението му, скочи към пленницата и долепи дулото на револвера си до челото й.

— Не мърдай, Люпен, me стрелям!

Двамата му другари извадиха револверите си и ги насочиха към своя противник. Арсен се изправи, овладя се, мушна ръце в джобовете, откри гърди и повтори:

— Холмс, за трети път, остави тази жена на мира…

— Забранено ли е докосването до нея? — подигравателно забеляза англичанинът. — Стига, стига, остави шегите настрана! Ти не се казваш Валмер, нито Люпен. Това име си откраднал, както си откраднал и името Шармерас. А тази, която представяш за своя майка, е Виктор, твоя стара съучастница, която те е отгледала…

Холмс направи грешка. Обзет от безумното си желание да отмъсти, той погледна Раймонд, която изпадна в ужас от тези разкрития. Арсен се възползва от неблагоразумието му. Стреля.

— По дяволите! — изрева Холмс, като отпусна засегнатата от куршума ръка. И като се обърна към хората си, заповяда: — Стреляйте!

Но Арсен се хвърли върху тях и след две секунди полицаят отдясно падна с пронизани гърди, а другият се търколи до вратата със счупена челюст.

— Вържи ги, Виктор… А сега, англичанино, нека си видим сметките…

Но Холмс успя да вдигне револвера с лявата ръка и се прицели в Люпен.

Изстрел… Вик на отчаяние… Раймонд се спусна между двамата мъже, залитна, улови се за гърлото, изправи се, пак залитна и падна в краката на Люпен.

— Раймонд, Раймонд!…

Той се наведе, взе я на ръце и я притисна до себе си.

— Мъртва! — прошепна.

За миг всички се вцепениха. Холмс изглеждаше смутен. Виктор шепнеше:

— Дете мое… дете мое…

Ботрьоле се приближи към младата жена и се наведе, за да я прегледа.

— Мъртва!… Мъртва! — повтаряше Люпен, сякаш не можеше да повярва на думите си.

Лицето му се изкриви от ужас и скръб. Обзет от луда ярост, безсмислено замаха и закърши ръце, затропа с крака като обхванато от смъртно страдание дете.

— Нещастнико! — извика в пристъп на омраза.

Със страшен удар повали Холмс, сграбчи го за гърлото. Англичанинът захърка, без да оказва каквато и да било съпротива.

— Дете мое, дете мое — замоли се Виктор.

Изидор тичешком се приближи. Но се оказа, че Люпен вече е пуснал Холмс и плаче, проснат на земята до неприятеля си.

Трагична сцена! Изидор никога нямаше да я забрави, защото знаеше как Арсен обича Раймонд и какви жертви направи този голям авантюрист, за да бъде щастлива тя.

Нощта вече обвиваше полето с мрачен покров. С вързани ръце и крака тримата англичани лежаха във високата трева. Далечна песен наругай тържествената тишина на равнината. Пееха работниците от чифлика, които се връщаха от работа.

Арсен се изправи. Заслуша се в монотонните гласове. Тъжно погледна щастливия чифлик, където искате мирно да живее с Раймонд. После се загледа в нея, любещата жена, убита от любовта си, заспала вечния си сън.

Селяните се приближаваха.

Арсен Люпен се наведе, хвана я със силните си ръце, вдигна я и тръгна.

— Хайде, да си вървим, Виктор.

— Да си вървим, дете мое.

— Сбогом, Ботрьоле!

И натоварен със скъпоценния си товар, последван от старата жена, мълчалив и суров, той тръгна към морето и изчезна в нощния мрак…