Морис Льоблан
Кухата игла (1)

Глава първа
ИЗСТРЕЛЪТ

Раймонд се ослуша. Отново дочу шума тъй ясно, че можеше да го отличи от всеки друг шум в нощната тишина, но все пак твърде слабо, за да определи откъде идва, отблизо или далече, от замъка или вън от него, откъм затънтените кътчета на парка.

Стана, отвори напълно открехнатия прозорец. Лунната светлина си почиваше върху спокойния пейзаж от поляни и храсталаци, върху трагичните силуети на развалините на някогашното абатство: счупени колони, разбити сводове, портики и подпори. Слаб вятър се носеше над всичко това, като се промъкваше между голите и неподвижни клони на дърветата и люлееше току-що развилите се листа.

И изведнъж същият шум…

Идваше отляво, от горния етаж, откъм салоните, разположени в западното крило на замъка.

Побиха я тръпки. Облече се и взе кибрита.

— Раймонд… Раймонд…

Слаб глас, приличен на въздишка, я викаше от съседната стая, вратата на която стоеше открехната. В момента, когато тръгна пипнешком нататък, от стаята излезе братовчедка й Сюзън.

— Раймонд, чули?…

— Да… ти не спиш ли?

— Струва ми се, че ме събуди кучето… оттогава мина доста време… Но то вече не лае… Колко ли е часът?

— Около четири.

— Слушай! Някой ходи в салона.

— Нали баща ти е там, Сюзан?

— Той спи до малкия салон.

— Там е и господин Дювал…

— Той е в другия край на замъка.

Колебаеха се какво да направят. Да повикат ли някого? Не смееха, плашеха се дори от собствения си глас. Сюзан се приближи до прозореца и извика:

— Гледай… някакъв човек край басейна.

Човекът бързо се отдалечаваше. Носеше под мишница нещо голямо, което не можаха да видят какво е. Човекът мина край стария параклис и се запъти към вратата на оградата. Тя се оказа отворена и човекът внезапно изчезна в мрака, без да се чуе скърцане на резета.

— Той е излязъл от салона — прошепна Сюзан.

Погледнаха през прозореца. Видяха изправена стълба, опряна на първия етаж. Слаба светлина осветявате каменния балкон. Втори човек, който също носеше нещо, прескочи през балкона, слезе по стълбата и изчезна по същия път.

Изплашена, разтреперана, Сюзан падна на колене и промълви:

— Трябва да викаме за помощ…

— Кой ще дойде? Баща ти ли?… Ами ако горе има някой и го нападне?

— Може да предупредим слугите… твоят звънец е свързан с техния етаж.

— Да… това не е лоша идея. Дано само дойдат навреме! Раймонд потърси край леглото електрическия звънец и натисна копчето. Горе се чу звън.

Зачакаха. Тишината ставаше ужасна; дори вятърът не поклащаше вече листата на дърветата.

— Страх ме е… страх ме е… — непрекъснато повтаряше Сюзан.

Изведнъж над главите им се чу шум от борба, трясък от съборени мебели, викове, зловещо стенание, предсмъртно хъркане на човек, когото душат…

Раймонд се спусна към вратата, но Сюзан отчаяно се вкопчи в ръката й.

— Не… не ме оставяй… страх ме е.

Раймонд я отблъсна и изскочи в коридора, последвана от нея, като залиташе от едната стена към другата и викаше. Стигна до стълбата, изкачи се по нея, спусна се към вратата на големия салон и изведнъж спря на прага като закована. Сюзан се притисна зад нея. На три крачки пред тях стоеше човек с фенер в ръка. Той насочи светлината към момичетата, заслепи ги, разгледа бледите им лица, а след това със спокойни движения взе каскета си, приближи се до балкона, учтиво кимна и изчезна.

Сюзан се втурна първа в малкия будоар, който отделяше големия салон от стаята на баща й. Ужасна гледка смрази кръвта й. Под лунната светлина се виждаха две тела, проснати на пода. Девойката се наведе над едното от тях.

— Татко!… Ти ли си?… — извика тя, обезумяла от страх. След миг граф Дьо Жевър се надигна и изрече тихо:

— Спокойно… не съм ранен… А Дювал? Жив ли е? Ножът?… Ножът?

В този момент дойдоха слугите със свещи. Раймонд се наведе към другото тяло и позна Жан Дювал, секретар и доверен човек на графа. Лицето му носеше вече отпечатъка на смъртта.

Раймонд се изправи, взе от закачените на стената оръжия една пушка и излезе на балкона. Видя човека край развалините на стария манастир. Вдигна пушката, спокойно се прицели и стреля. Човекът падна.

— Улучихте го! — извика един от слугите и се затича нататък.

— Не. Виктор, той става… Идете при вратичката. Той може да избяга само оттам.

Виктор излезе бързо. Преди да стигне до парка, човекът пак падна. Раймонд повика другия слуга.

— Албер, виждате ли го ей там, при голямата аркада?…

— Да, пълзи в тревата…

— Следи го оттук.

— Не може да ни избяга. Надясно от развалините има открито поле…

— А Виктор пази вратата отляво — Раймонд взе пак пушката.

— Не отивайте там, госпожице!

— Напротив, ще ида — отвърна тя с решителен глас и махна с ръка. — Оставете ме да правя, каквото намеря за добре… Имам още един куршум…

След миг Албер я видя да отива към развалините. Извика й от прозореца:

— Раненият се завлече зад аркадата. Вече не го виждам… Внимавайте, госпожице…

Раймонд заобиколи някогашния манастир, за да пресече отстъплението на непознатия, и Албер скоро я изгуби от погледа си. Бързо слезе по стълбите, без да откъсва очи от развалините, и затича право към аркадата. На тридесет крачки оттам намери Раймонд, която търсеше Виктор.

— Какво има?

— Не можахме да го заловим — отвърна Виктор.

— Малката врата?

— Оттам идвам… ето ключа.

— Все пак трябва…

— Няма да ни се изплъзне… Най-много след десет минути този разбойник ще бъде в ръцете ни.

Събудени от гърмежите, чифликчията и синът му дойдоха в замъка. Оказа се, че не са срещнали никого.

— Дявол да го вземе! — извика Албер. — Този нехранимайко не може да е напуснал развалините… Сигурно ще го намерим в някоя дупка.

Започнаха систематично да претърсват, като преглеждаха всеки храст и отстраняваха увития около клоните бръшлян. Увериха се, че параклисът е добре затворен и няма счупено стъкло. Заобиколиха манастира, прегледаха всички затънтени кътчета. Търсенето не даде никакъв резултат.

Намериха само едно нещо: точно на мястото, където бе паднал човекът, ранен от Раймонд, откриха шофьорски каскет от жълтеникавочервена кожа. Нищо друго.

* * *

В шест часа сутринта жандармерията на Увил ла Ривиер бе уведомена за станалото, а в десет часа два файтона се спуснаха по лекия наклон, който водеше към замъка. В единия пътуваха помощник-прокурорът и съдебният следовател, придружен от секретаря си. В другия седяха двама млади репортери, представители на „Журнал дьо Руан“ и на голям парижки вестник.

Старият замък се показа. В него живееше граф Дьо Жевър с дъщеря си Сюзан, прелестно русокосо създание, и с племенницата си Раймонд дьо Сен Веран, която бе прибрал преди две години, защото смъртта бе отнела родителите й. В замъка водеха тих, приятен и редовен живот. Разхождаха се с чадърчета. Само от време на време ги посещаваха няколко съседи. Графът — висок, строен мъж с посивяла коса — макар и много богат, управляваше сам и надзираваше своето грамадно имение с помощта на секретаря си Дювал.

Като влезе в залата, съдебният следовател веднага изслуша доклада за станалото. Макар арестуването на злосторника да се смяташе за необходимо, не бързаха особено много с него. Нямаше защо да се страхуват, че злодеят ще избяга: всички изходи на парка се охраняваха строго.

Малката група премина през стаите на първия етаж и се качи на втория. Правеше впечатление образцовият ред в салона. Всички мебели се намираха на местата си. В дъното, закачени на стената, висяха четири картини в стари рамки, които представляваха митологични сцени. Бяха знаменитите картини на Рубенс, завещани на граф Дьо Жевър.

— Ако целта на това престъпление е била кражба, тя не е извършена в този салон — забеляза господин Фийол. — Първото нещо, което крадецът би трябвало да направи, е да вземе тези картини със световна известност.

— Може би не е имал време?

— Ще се опитаме да разберем това.

В този момент влезе граф Дьо Жевър, придружен от доктора. Поздрави двамата представители на властта и отвори вратата на будоара. В него цареше пълен хаос. Два стола лежаха на земята, масата бе счупена, а върху разхвърляните по пода книжа се забелязваха капки кръв.

Докторът повдигна платното, което закриваше трупа. Облечен в обикновените си дрехи, Жан Дювал лежеше по гръб. Когато свалиха вратовръзката и яката му, забелязаха на гърдите до шията раничка.

— Смъртта сигурно е последвала моментално — забеляза докторът. — Един удар с нож е бил достатъчен.

— Както изглежда, престъплението е било извършено със същия нож, който видях в залата на камината до кожения каскет — подхвърли съдебният следовател.

— Да — потвърди граф Дьо Жевър, — този нож е бил взет от тук. Той е от същата сбирка, от която племенницата ми Раймонд дьо Сен Веран е грабнала пушката. А шофьорският каскет сигурно принадлежи на убиеца.

Господин Фийол подробно разгледа стаята, зададе няколко въпроса на доктора, после помоли граф Дьо Жевър да разкаже всичко, което знаеше. Графът разказа следното:

— Събуди ме Жан Дювал. Спях неспокойно и ми се стори, че чувам някакъв шум. Като отворих очи, видях пред мен секретаря ми… Стоеше до леглото със свещ в ръка и напълно облечен… Това не ме учуди, защото той често работи до късно след полунощ. Изглеждаше много възбуден и ми каза тихо: „В салона има някой.“ Наистина чух шум. Станах и полека отворих вратата на будоара. В същия миг другата врата, която води към големия салон, се отвори, някой се хвърли върху мен и ме зашемети с удар в слепоочието. Не мога да ви разкажа всичко подробно, защото стана извънредно бързо.

— А после?

— После вече нищо не зная… изгубих съзнание… Когато дойдох на себе си, Дювал лежеше край мен смъртно ранен.

— Никого ли не подозирате?

— Никого.

— Нямате ли неприятели?

— Не знам.

— Дювал също ли няма неприятели?

— Дювал? Неприятели?! Той беше най-добрият човек, когото познавах. От двайсет години, откакто ми е секретар и доверен човек, всички се отнасяха към него с гореща симпатия.

— Все пак извършено е нападение и убийство. Трябва да има причини за това.

— Причината ли? Просто кражба.

— Кражба? Значи нещо са ви откраднали?

— Не.

— Значи всичко е на мястото си?

— Нещо е било откраднато…

— Какво?

— Не знам, но дъщеря ми и племенницата ми ясно са видели двама души, които минавали през парка.

— Може би те…

— Вие мислите, че тъй им се е сторило? Аз си помислих същото. Впрочем може да ги разпитате.

Повикаха двете братовчедки в големия салон. Още бледа и развълнувана, Сюзан едва можеше да говори. Раймонд пък, по-енергична и смела, а може би и по-хубава със златистия блясък на тъмните си очи, разказа за снощното произшествие и за своето участие в него.

— Сигурна ли сте в това, което разказахте, госпожице?

— Да. Двамата мъже, които минаха през парка, носеха нещо.

— А третият?

— Той си отиде с празни ръце.

— Можете ли да ни го опишете?

— Той непрекъснато ни заслепяваше със светлината на фенера, но все пак мога да кажа, че беше висок и доста пълен…

— И на вас ли ви се стори такъв? — обърна се следователят към Сюзан.

— Да… Впрочем не… — каза Сюзан, като помисли. — На мен ми се стори среден на ръст и слаб.

Фийол се усмихна: той често слушаше противоречиви описания на едно и също събитие.

— Ето ни пред едно лице, което е едновременно високо и ниско, пълно и слабо. А, от друга страна, ето ни пред две лица, тези от парка, върху които пада обвинението, че са откраднали от салона предмети… които са по местата си. Но най-напред трябва да изясним как са помогнали на третия човек да се скрие. Вие стреляхте с пушката през този прозорец, госпожице, нали?

— Да, този човек се намираше до паметника, вляво от манастира.

— Но после той стана?

— Само се повдигна. Виктор слезе веднага, за да му пресече пътя към малката врата. Аз тръгнах след него, а тук остана нашият лакей Албер, за да не го изпуска от очи.

Албер също даде показания и съдебният следовател дойде до следното заключение:

— И тъй, съгласно вашите показания, раненият не е можел да избяга нито наляво, защото там са пазили малката врата, нито надясно, защото бихте го видели, когато минава по поляната. От това следва, че сега той трябва да се намира в съвсем ограниченото пространство, което е пред очите ни.

— Да, това е и нашето мнение — обади се Раймонд.

Господин Фийол взе от камината кожения каскет, разгледа го, повика един полицай и му каза тихо:

— Пратете веднага някой в Диеп при шапкаря Мегре и помолете той да ви каже на кого е продал този каскет.

Мястото за издирване се ограничаваше в пространството между замъка, ливадата вдясно, ъгъла, образуван от стената вляво и стената срещу замъка. То представляваше четириъгълник, всяка страна на който се равняваше приблизително на сто метра. Тук-там се виждаха развалините на Амбрюне, знаменития от миналото манастир. Веднага върху стъпканата трева видяха следите на беглеца. На две места забелязаха петна от кръв. Зад арката, с която свършваше манастирът, не се виждаше нищо. На покритата с борови игли земя не се забелязваха никакви следи. Но как раненият се бе скрил от очите на девойката, Виктор и Албер? Слугите и полицаите претърсиха храсталаците и погледнаха дори под паметника, но нищо не намериха.

Съдебният следовател заповяда на градинаря да отключи параклиса, истинска ценност на изкуството. Времето и революцията го бяха пощадили. Тънката резба в преддверието и многото изящни статуетки го правеха едно от най-добрите произведения на нормандския готически стил. Вътре параклисът се оказа много прост. Освен мраморния олтар в него нямаше никакви украшения и не можеше да послужи за скривалище. А трябваше и да се отвори. Как? Издирването завърши при малка врата, през която минаваха желаещите да разгледат развалините. Тя излизаше на пуст път. От едната страна имаше ограда, от другата — горичка с изоставени каменоломни. Фийол се наведе: в праха на пътя се виждаха следи от колела. И наистина на Раймонд и Виктор им се бе сторило, че след гърмежа дочуват шум на отдалечаващ се автомобил. Съдебният следовател забеляза:

— Раненият сигурно се е присъединил към съучастниците си.

— Това е невъзможно! — извика Виктор. — Когато стигнах тук, госпожицата и Албер още го виждаха.

— Тогава трябва да е някъде! Вътре в замъка или вън от него!

— Той е тук! — упорито повториха слугите.

Следователят вдигна рамене и тръгна към замъка. Работата по разследването не напредваше. Кражба, при която нищо не бе откраднато, невидим пленник… — човек нямаше за какво да се залови!

* * *

Времето напредваше. Граф Дьо Жевър покани двамата представители на властта и журналистите на обяд. Обядът мина мълчаливо. После господин Фийол се върна в салона и започна да разпитва слугите. Разнесе се тропот от конски копита и след минута в салона влезе пратеният в Диеп полицай.

— Видяхте ли шапкаря? — нетърпеливо извика следователят, като искаше по-скоро да се добере до нещо.

— Да. Каскетът е бил продаден на един файтонджия, който спрял пред магазина и попитал дали не могат да му продадат жълт кожен каскет за един негов клиент. Останал бил само този. Купил го, без да пита дори за номера му, и заминал. При това много бързал. Карал нает файтон.

— Кога е станало това?

— Тази сутрин в осем часа.

— Тази сутрин ли? Какво ми дрънкате? Това е невъзможно, защото снощи е бил намерен в парка. Следователно е бил купен по-рано.

— Тази сутрин, тъй ми каза шапкарят.

Всички се объркаха. Поразен, следователят се мъчеше Да разбере как стоят нещата. Изведнъж скочи, озарен от някаква идея.

— Повикайте файтонджията, който ни докара тази сутрин! Полицаите бързо отидоха в конюшнята. След малко се върна само единият от тях.

— Къде е файтонджията?

— Обядвал в кухнята и… след това изчезнал.

— Заедно с файтона?

— Не. Заел от коняря велосипеда под предлог, че ще посети някакъв роднина в Увил. Ето каскета и палтото му.

— Но той не е заминал гологлав, нали?

— Не, извадил от джоба си каскет от жълта кожа и го нахлупил.

— От жълта кожа? Не е възможно, защото той е тук!

— Наистина, но неговият бил като този. Помощник-прокурорът се усмихна.

— Да… Два каскета… Единият, който представлява единствената улика, е заминал върху главата на фалшивия файтонджия, а другият, който не ни трябва, е в ръцете ни. Тарикат! Добре ни изигра!

— Заловете го! Доведете го тук! — развика се господин Фийол.

— Той е вече далече — забеляза помощник-прокурорът.

— Трябва да бъде заловен, колкото и да е далече.

— Вярно, господин следовател, но все пак аз мисля, че усилията ни трябва да бъдат съсредоточени тук. Прочетете тази бележка, което намерих в палтото на файтонджията.

И помощник-прокурорът подаде на господин Фийол листче, сгънато на четири. На него с груб почерк с молив пишеше следното:

„Тежко и горко на госпожицата, ако е убила шефа ни!“

Това съобщение предизвика силно вълнение.

— Предупредени сме! — промърмори помощник-прокурорът.

— Господин графе, моля да не се безпокоите — каза следователят. — А вие още по-малко, госпожице. Полицията е тук и аз отговарям за вашата сигурност. А колкото до вас, господа — обърна се към двамата репортери, — разчитам на вашата дискретност. Само на мен дължите присъствието си на това следствие и зле ще ми се отплатите, ако…

Изведнъж млъкна, поразен от някаква мисъл, погледна младите хора, приближи се до единия от тях и попита:

— В кой вестник работите?

— В „Журнал дьо Руан“.

— Имате ли служебна карта?

— Ето я.

Документът се оказа напълно редовен. Господин Фийол се обърна към другия репортер:

— А вие, господине, от коя редакция сте?

— Боже мой, аз пиша в много вестници…

— Служебната ви карта?

— Нямам.

— Как така?

— За да ви издаде една редакция карта, трябва редовно да работите в нея, а аз съм само сътрудник. Предлагам материали в различни вестници, които ги публикуват или връщат обратно, според обстоятелствата.

— В такъв случай името ви? Документите ви?

— Името ми няма нищо да ви подскаже, а пък документи нямам в себе си.

— Нямате ли нито един документ, чрез който да се установи занятието ви?

— Аз нямам професия.

— Но най-после, господине — рязко извика следователят, — предполагам, че няма да поддържате инкогнитото си, след като с хитрост проникнахте тук и узнахте някои неща.

— Позволете да ви напомня, господин следовател, че нищо не ме попитахте, когато влязох тук, и затова не можах нищо да ви кажа. Освен това не предполагах, че следствието е тайно, защото мнозина участваха в него… дори и един от виновниците.

Говореше спокойно и много учтиво висок, слаб младеж, облечен скромно. Имаше розов цвят на лицето като младо момиче, широко чело, коса алаброс и светла неравна брада. Живите му очи светеха проницателно. Не изглеждаше смутен и през всичкото време се усмихваше без каквато и да е ирония. Господин Фийол го гледаше с нарастващо недоверие. Двамата полицаи се приближиха. Младежът се засмя.

— Господин следовател, явно ме подозирате…

— Стига! Името ви?

— Изидор Ботрьоле.

— Професия?

— Ученик в лицея Жансон дьо Сайи. Господин Фийол широко отвори очи от учудване.

— Какво ми пеете? Ученик…

— В лицея Жансон, улица Помп №…

— Вие се подигравате с мен! Тази игра трябва да свърши!

— Вашето учудване ме поразява. Какво ми пречи да бъда ученик в лицея Жансон? Може би брадата ми? Успокойте се, тя е фалшива.

Изидор Ботрьоле дръпна брадата си и лицето му стана още по-младежко и розово. При това се засмя, като показа ред бели зъби.

— Сега убедихте ли се? Искате ли още доказателства? Ето писмата на баща ми. Вижте адреса: Изидор Ботрьоле, ученик в лицея Жансон.

— Какво правите тук?

— Уча се.

— За това има учебни заведения… Например вашето.

— Вие забравяте, че днес сме двайсет и трети април и сме във великденска ваканция. А пък аз мога да използвам свободата си, както искам.

— Ами баща ви?

— Баща ми живее далече, в Савоя. Той сам ме посъветва да предприема едно малко пътуване по брега на Ламанш.

— С фалшива брада?

— О, не! Това е моя собствена идея. В лицея много приказваме за разни тайнствени приключения и четем детективски романи, в които хората се дегизират. Поисках да се позабавлявам и си турих фалшива брада. Мислех, че никой няма да ме познае, и минах за репортер от парижки вестник. Вчера се запознах със събрата ми от Руан. Той ми разказа за произшествието в Амбрюне и дори любезно ми предложи да го придружа.

Изидор Ботрьоле разказваше всичко това откровено, просто и дори малко наивно. Дори господин Фийол започна да го слуша по-доверчиво.

— И доволен ли сте от пътуването си?

— Във възторг съм. Още повече, че никога не съм участвал в дело като това, в което се вижда, че фактите се изясняват един след друг и постепенно изплува вероятната истина.

— Вероятната истина! Много бързате, млади момко! Да не би вече да имате мнение за загадката?

— О, не! Но, струва ми се, има известни положения, при които не може да се стигне до някакво заключение, но има други толкова ясни и определени, че остава само да се направи заключението.

— А, става много интересно. Трябва да си призная за мой срам, че още нищо не зная. И тъй, според вас установените преди малко факти сами се обясняват?

— А нима мислите другояче?

— Чудесно! Значи, ако ви попитам какви предмети са били откраднати от този салон…

— Ще ви отговоря, че зная.

— А ако ви попитам за името на убиеца?

— Ще ви го кажа.

Тези думи направиха силно впечатление на присъстващите.

— Вие знаете името на убиеца?

— Да.

— И може би къде е той сега?

— Да.

— И можете още сега да направите пред нас тези потресаващи разкрития?

— Веднага, да… или по-добре след час-два, за да присъствам докрай на започнатото следствие.

— Не, не, още сега, млади човече!

В този момент Раймонд дьо Сен Веран, която до този момент не сваляше очи от Ботрьоле, се приближи до господин Фийол, поколеба се и каза:

— Господин следовател, бъдете така добър да попитате този младеж с каква цел се разхождаше вчера по пътя край малката врата.

Тези думи направиха разтърсващо впечатление.

— Вие сте ме видели вчера? — смаяно попита Изидор. Раймонд остана замислена, с втренчен в Ботрьоле поглед, като че ли искаше да затвърди убеждението си, и решително продължи:

— Вчера, в четири часа следобед, когато излезнах от гората на пътя, срещнах един младеж, облечен като него и със същата брада. И ясно забелязах, че се крие.

— И това бях аз?

— Не мога с положителност да твърдя, защото смътно си го спомням. Но все пак… все пак почти съм сигурна… иначе приликата би била поразителна…

Господин Фийол съвсем се смути:

— Какво ще кажете?

— Че госпожицата се лъже. Много лесно мога да докажа това само с една дума. Вчера по това време бях във Вьол.

— Това трябва да се докаже… непременно трябва да се докаже. Пристав, нека един полицай придружи господина!

Върху лицето на Изидор Ботрьоле се изписа силно безпокойство.

— Много ли ще продължи това? Моля ви да побързате със справката.

— Защо?

— Баща ми е стар. Ние много се обичаме… и не бих желал да му причинявам неприятности.

— Още довечера… или най-късно утре сутринта ще знам какво да направя.

Времето течеше. Следователят изследва още веднъж развалините, но пак безрезултатно. След това потегли за Диеп.

Настъпи нощта. Трупа на Жан Дювал пренесоха в друга стая, защото будоарът трябваше да остане затворен. Сюзан, Раймонд и две местни селянки останаха да бдят. Долу, под наблюдението на един полицай, Изидор Ботрьоле спеше върху скамейка в бившата молитвена стая. Около замъка и край стените бдяха стражари, чифликчията и няколко селяни.

До единайсет часа всичко беше тихо, но в единайсет и десет от другата страна на замъка се разнесе изстрел.

— Внимание! — извика приставът. — Нека двама останат тук… Вие, Фосие, и вие, Льоканю… Останалите след мен!

Всички затичаха и заобиколиха замъка отляво. В мрака се мярна бягаща фигура. Веднага след това втори изстрел ги привлече още по-нататък, почти до самия чифлик. В това време, когато стигнаха до оградата на овощната градина, вдясно от къщата на чифликчията нещо пламна. Веднага след това се издигна огнен стълб. Гореше напълнената догоре със слама плевня.

— Това е работа на разбойниците! — извика приставът. — Те са близко. Трябва да ги настигнем!

Но трябваше да се гаси и пожарът, който се усилваше от вятъра и заплашваше къщата на чифликчията. Граф Дьо Жевър пристигна на местопроизшествието и ги ободри, като обеща голяма награда. Към два часа сутринта успяха да потушат пожара. Преследването стана безсмислено.

— Нека да почакаме до сутринта — каза приставът. — Те сигурно са оставили следи. Ще ги намерим.

Той отиде заедно с графа към развалините и извика:

— Льоканю! Фосие!

И другите стражари затърсиха другарите си. Скоро ги намериха на няколко крачки от малката врата. Лежаха на земята вързани, със запушена уста и вързани очи.

— Господин графе — каза тихо приставът, — изиграли са ни като малки деца! Изстрелът, нападението, пожарът… всичко това е било нагласено, за да ни отвлекат натам… А в това време са вързали хората ни и са си свършили работата.

— Каква работа?

— Прибирането на ранения, дявол да го вземе!

— Хайде де, така ли мислите?

— Дали мисля?… Това е самата истина. Хрумна ми преди десет минути. Глупак съм, че не се сетих по-рано. Щяхме да ги пипнем всичките — тупна той с крак от яд. — Но, дявол да го вземе, откъде ли са минали? Откъде са го вдигнали? И той къде се е крил? Днес обиколихме всичко, а един човек, още повече ранен, не може да се крие в тревата. Цялата история прилича на магия.

Скоро след това полицаят се учуди още повече. Когато призори влязоха в молитвената стая, която служеше за килия на младия Ботрьоле, видяха, че е изчезнал. Върху един стол спеше полицаят, свит надве. До него стоеше шише с две чаши. На дъното на едната имаше бял прах. Оказа се, че младият Ботрьоле бе сипал приспивателно в чашата на пазача и бе избягал през прозореца, който се намираше на два и половина метра от пода… Установи се и смешна подробност: за да стигне до прозореца, той е трябвало да стъпи върху гърба на пазача.