Зоуи Чант
Алфа детектив (20)

Мария

Когато Мария успя да се освободи от яростната покровителственост, минаваше дванадесет и половина и умираше за кафе.

Освен това нямаше други дрехи, освен вчерашните. Погледна костюма с разкъсания ръкав и кървави петна и въздъхна. Реши, че щеше да носи полата и якето. Никой не можеше да я накара да носи окървавената, разкъсана, леко намирисваща риза, която носи двадесет и четири изпотяващи часа.

Закопча якето си над сутиена и реши, че изглежда добре. Цепката й беше малко по-видима и стомахът й се виждаше, когато якето се разтвореше — което беше доста, след като едва покриваше заобленото й тяло, основен проблем на Мария, когато пазаруваше дрехи за работа, — но нямаше да се появява пред камери. Беше сама в къщата с Лаура и никой не знаеше точно къде се намираха.

С тази логика изостави чорапогащника и обувките и отиде да търси кафе и закуска.

Откри, че Лаура още не е будна, което имаше смисъл, след като почука на вратата на Мария, за да й каже, че е пристигнала, точно когато щеше да заспива. Мария се надяваше да спи толкова, колкото й е нужно.

В кухнята имаше кафе и зърнена закуска и имаше възможност да си направи закуската разумно бързо, докато кафето се правеше. Приключваше зърнената си закуска и беше готова да стане едно с чашата за кафе, когато на предната врата се почука.

Замръзна, всички събития от предната нощ изведнъж се върнаха. Може ли някой от ХПШ да е проследил Лаура дотук? Можеха ли да са разбрали адреса по някакъв начин? Това друга атака ли беше — да я накарат да отиде до вратата и да я застрелят? Щяха ли да опитат посред бял ден?

Друго почукване, след което глас извика:

— Ехо? Ливай е.

Сякаш всички мускули на Мария изведнъж се отпуснаха — и се напрегнаха от друг вид безпокойство. Вкопчи се в чашата си с кафе, за да я предпази от падане, и извика:

— Влез!

Чу как отключи вратата, влезе вътре и се огледа, преди да я намери в кухнята, където пиеше кафе.

Спря рязко, когато я видя.

— Ъм.

Лицето на Мария се сгорещи, когато се сети какво носеше. И какво не носеше. Трябваше да прилича на бизнес дама Барби.

— Дрехите ми… — започна глупаво.

— О, разбира се, нямаш никакви… Ще кажа на някого да спре в апартамента ти и да ти опакова чанта, става ли? Жена-офицер — побърза да добави. — Винаги пращаме жена за такива неща. Мога веднага да се обадя и да й кажа да тръгва. — Преди да довърши, започна да вади телефона си.

Мария кимна, леко объркана от изненадващия монолог. Ливай гледаше навсякъде другаде, освен към гърдите й, докато провеждаше разговора.

Той също изглеждаше добре, отбеляза безпомощно, особено за някой, който трябва да е имал по-малко сън и от нея.

Той приключи с разговора, затвори и изведнъж отново се гледаха.

— Скоро се връщаш — предложи тя разсейване от… другите неща. — Някакви новини?

Той кимна.

— Може ли да седна?

— О, разбира се. — Мария посочи към кухненския стол и той седна. Маниерите му бяха изненадващо старомодни, отбеляза тя. Е, освен навеждането му към нея на дивана, пръстите, които погалиха брадичката й…

Ахъм. Спри, каза си.

— Новините? — подкани го, когато той се настани.

— Имаше анонимна заплаха, оставена днес в офиса на сенатора — каза Ливай. — Пишеше „Твърде жалко, че пропуснах вчера. Няма да пропусна отново. Те са мъртви“.

— „Те“? — Каза слабо Мария.

Ливай кимна.

— Посочват те за мишена заедно със сенатора.

— Но защо? — Попита Мария. — Аз съм никой… няма причина да искат да ме убият…

— Беше с мен от началото. — И двамата се обърнаха, за да видят Лаура на прага, облечена с дрехите си от предната вечер и въпреки това все още успяваше да изглежда… сенаторски. Беше много добра в това. — Отиваш навсякъде, където и аз, подкрепяш всичко, което направя. Благодаря ти в речите си. Искрена си за правата на шифтърите в свободното си време. Заслужила си неприязънта им — усмихна се тъжно на Мария, — въпреки че ми се искаше да не е така.

Мария се замисли. Винаги мислеше за себе си като за невидима, човек зад кулисите, който караше нещата да се случват, без някой да забелязва. Никога не се бе замисляла, че могат да насочат нещо към нея, положително или отрицателно.

— Е — каза, — предполагам, че трябва да се върна към работата си да ги спирам, ако съм толкова опасна.

Усмивката на Лаура се превърна в одобряваща.

— Това е моето момиче — обърна се тя към Ливай. — Трябва да говоря с полицията и с PR-екипа си, за да разбера какво е узнала пресата и какво ще правим в понеделник, когато се предполага, че Мария и аз трябва да сме на работа.

Ливай кимна.

— Ще събера екип, който да ви заведе до управлението — там можете да проведете тактическа среща със съответните хора. — Извади мобилния си телефон.

Мария стана.

— Идвам с теб — каза на Лаура. — Трябва да си сменя дрехите, но мога…

— Мария, не. — Лаура поклати глава. — Заслужаваш почивка от всичко това.

— Ти също! — възпротиви се Мария. — Но няма да си вземеш. И аз не искам почивка, искам да помогна. — Отчасти това беше лъжа — не искаше почивка, просто искаше всичко да свърши.

— Всъщност — прекъсна ги Ливай, — искам да говоря с теб за ХПШ, Мария. Ако не възразяваш, остани тук, докато сенаторът отиде до управлението.

Мария погледна Ливай, след това Лаура, и въздъхна.

— Добре.

Ако трябваше да е честна, не беше разстроена, че ще трябва да стои в безопасната къща с личен полицай за защита, вместо да се измъква в света, където можеха да се спотайват стрелци. Просто мразеше да оставя Лаура да отива сама. Но Лаура беше нейният шеф, а не обратното, затова Мария стана и каза:

— Нека ти налея кафе.

Наля кафе за всеки от тях — на Ливай в обикновена чаша, а на Лаура в термос, който намери на шкафа. Имаше също и кутия с блокчета мюсли, от които взе няколко и ги даде на Лаура, за да ги вземе с нея.

Лаура ги пое и каза, усмихвайки се:

— Няма нужда да се грижиш за мен, Мария.

— Ако не мога да дойда с теб, за да обсъдя хората, които стреляха по нас, най-малкото, което мога да направя, е да намеря нещо за закуска — не отстъпи Мария, повдигайки вежди към другата жена.

Тя поклати глава, но отговори:

— Добре. Благодаря. Опитай се да си починеш днес.

— Лаптопът ми го няма, така че няма много работа, която да мога да свърша — каза й Мария. — За щастие зарядното на телефона ми е с мен, мобилният също, така че ако се нуждаеш от нещо…

— Не това имам предвид — започна Лаура, но отвън се чу звук на кола.

— Това вероятно е Дани — каза Ливай, но Мария си отбеляза, че той провери алеята през прозореца, преди да отиде да отвори. Предположи, че параноята контролира деня.

Но не беше само параноя, защото стрелецът бе казал, че ще опита отново. Логически Мария знаеше, че няма как някой от ХПШ да знае къде е безопасната къща, но това не означаваше, че е напълно невъзможно. И колкото по-дълго останеха тук, ако излизаха и се връщаха, шансът някой да ги проследи се увеличаваше. Мария потрепери. Имаше добър аргумент срещу връщането на работа в понеделник.

Ливай пусна партньора си и видяха как Лаура влезе в колата, след което потегли за полицейското управление. Мария седна обратно в кухнята и обви дланите си около чашата за кафе.

Ливай се върна и седна със собствената си чаша и каза:

— Добре. Да поговорим за ХПШ.

— Те са група, която мрази шифтърите — започна Мария и започна да изрежда информацията, която беше запомнила от проучванията си с Лаура и виждането им на протести.

Докато говореше, Ливай й задаваше въпроси.

— Знаеш ли къде се намира щабът им? Знаеш ли къде са резервните им оръжия? Като полицията ли са организирани? Има ли други известни членове? Знаеш ли дали някога някой от тях е бил арестуван за телесна повреда?

Мария отговори колкото може по-подробно — не знаеше къде е щабът им, но знаеше къде живее лидерът им, Джордж Лайл. Не знаеше за оръжията, но мисията и съобщенията им ставаха все по-пълни с насилие. Имаше списък с членове и имаше информация за всеки от тях:

— … но е на лаптопа ми — завърши.

Ливай кимна.

— Тогава ще ти го донесем възможно най-бързо. — Записа си той.

— Мога да ти кажа колкото си спомням.

Припомни си списъка възможно най-подробно и всички факти, които успя да извика в паметта си. Ливай внимателно си записваше и се облегна на стола, когато тя свърши.

— Това е доста информация.

Мария кимна.

— Прегледах всичко това, когато Лаура започна да работи в офиса, и искахме да следим всеки, който може да… навреди на събитие или да се опита да саботира нещо. Или да прекъсне някоя от речите й. Но никога не сме мислили, че ще се опитат да ни убият! — Гласът й се извиси на края.

— Хей! — Гласът на Ливай беше мек и се наведе напред, задържайки погледа й. Очите му бяха с топъл лешников цвят, забеляза за пръв път тя, с лек намек за зелено. — Ще се грижа за вас. Обещавам ти, тези хора няма да успеят да те наранят отново. Нали? Сега си в безопасност, защото ще застана между теб и тях.

Мария почувства топлота и безопасност след думите му. Искаше Ливай тук с нея, но…

— Ако стрелят по мен, не искам да застанеш между мен и тях — каза. — Не искам никой да застава така! Никой не бива да бъде прострелян, особено заради мен!

— Никой няма да бъде прострелян заради теб. — Гласът на Ливай беше каменно твърд. Той се пресегна през масата и хвана ръката й. — Надявам се, че никой няма да бъде прострелян, но ако стане, ще бъде заради тях, не заради теб. — Стисна пръстите й — ръката беше му толкова голяма, че погълна нейната.

Мария треперливо си пое дъх и кимна.

— Знам. Съжалявам. Не знам защо правя така.

— Мисля, че аз знам — каза той кисело. — Мислиш, че е трябвало да направиш нещо със събитията от последните двадесет и четири часа? Освен това май си мислиш, че трябва да се грижиш сама за всичко?

Мария преглътна протеста „Но аз наистина трябва да се грижа за всичко сама!“, дори и да знаеше, че това не е възможно.

— Имам отговорности — настоя вместо това.

— Естествено, аз също. Моя отговорност е да се справя с това — вдигна бележника — за да можеш ти да се погрижиш за твоите отговорности, без да се тревожиш, че по теб ще се стреля.

Беше истина, но…

— Мога да се преструвам, че това не се случва — каза Мария меко. — Трябва да помисля с какво мога да помогна, за да свърши. — В края на краищата, животът й можеше да зависи от това буквално.

Той задържа погледа й за една дълга минута, след това го снижи.

— Знам. Дяволски ми се иска да не трябваше да правиш нищо, да бяхме хванали мъжа предната вечер и това вече да е приключило. Междувременно обаче, поне ме остави да свърша част от работата — усмихна се той, приканвайки я.

Мария се принуди да се усмихне.

— Предполагам, че мога да го позволя.

Ливай по някакъв начин успяваше да действа защитнически и да поема контрол над ситуацията, без да я третира като дете или идиот, нещо, което родителите й никога не бяха успели да постигнат. Освен това той беше толкова… мил и искрен и държеше ръката й, докато преминаваше през това — точно сега буквално й държеше ръката, — когато вероятно просто искаше да отиде да работи.

Което, изведнъж й дойде на ум, означаваше, че щеше да си тръгне и тя щеше да остане сама в къщата само с телефона си за компания и без идея кога той или Лаура ще се върнат.

Всичко беше наред. Тя беше наред, напълно пораснала жена, която можеше да остане напълно сама в обезопасена къща. Не се нуждаеше от полицейска охрана, за да стои седнала следобеда.

— Добре — каза Ливай. — Съжалявам, но отново трябва да ми разкажеш за предната нощ.

Мария си пое дълбоко дъх.

— Няма проблем. Откъде да започна?

Отново му разказа какво се случи. Ливай зададе най-много въпроси за оръжието на Съдърланд и как е изглеждал, къде мислеше тя, че се бе скрил, как бягаше. През цялото време не пусна дланта й.

Когато приключи, затвори бележника си и се поколеба.

— Искаш ли да отидеш някъде извън града? Някой, с когото можеш да останеш, семейство или приятели? Точно сега това би било най-безопасно за теб.

Мария поклати глава.

— Оставам с Лаура.

Ливай въздъхна.

— Трябваше да опитам. Добре, щом оставаш тук, има ли нещо, което искаш? Ще ти донесем още храна по-късно, но ако има нещо, което ще те накара да се почувстваш по-удобно…

— Само дрехите ми и лаптопа. — И може ли да останеш тук денонощно? Да ми бъдеш бодигард? Ще те оставя да спиш в леглото ми…

— Добре. — За пръв път откакто пристигна, Ливай изглеждаше несигурен. — Нещо друго, от което се нуждаеш? Нещо, което мога да направя за теб?

Мария се поколеба… и след това, въпреки че знаеше, че е грешно, глупаво, изостави разума, наведе се през масата и го целуна.

Той моментално й отвърна, дланта му се стегнаха около нейната, другата му ръка се обви около раменете й. Погали устните му с езика си, а той отвори устата си за нея, привличайки я в още по-гореща и влажна целувка.

От точно това се нуждаеше.

Тя очакваше той веднага да спре, но вместо това целувката продължи, и продължи, и продължи… Мария наполовина се плъзна от стола си, за да се приближи, ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, докато не спряха на бедрата й.

Привлече я в скута си и тя с желание му позволи, седна на бедрата му и прокара пръсти през гъстата му черна коса. Ръцете му се обвиха около нея, напълно заграждайки я, и за пръв път от изстрелите насам, тя се почувства в безопасност.

Целувката се промени, част от отчаянието изчезна. Мария почувства как се забави, когато и двамата разбраха, че никой от тях няма да я прекъсне, и им се отвори възможност да проучат устата на другия, сякаш имаха цялото време на света.

Устата на Ливай беше гореща, брадата му драскаше бузите й, а ръцете му се движеха нагоре-надолу по гърба й, хващайки за секунда сутиена й, но всеки път го пускаше и продължаваше.

Мария задържа едната си ръка в косата на Ливай, харесваше колко гъста и мека е, но остави другата да се плъзне по врата му. Почувства как потрепери под нея и се усмихна, чувствайки се леко самодоволно от това колко бързо й отговори.

— О, наистина? — попита и си отмъсти като дръпна леко подгъва на якето й, заплашвайки да се плъзне отдолу, но не достатъчно. Тя помнеше, че не носи риза под якето си.

Искайки пръстите му по голата си кожа, тя се извъртя в скута му, опитвайки се да принуди пръстите му да продължат. Той вдиша рязко и тя разбра, че се търка в ерекцията му.

Поколеба се само за секунда, след това се плъзна напред.

Ох, да, това беше. Нееластичната й бизнес пола още стоеше помежду им, но можеше да го почувства по вътрешността на бедрата си. Беше голям.

Той изстена в устата й и двете му ръце се вмъкнаха под якето й, за да хванат кръста й. Тя потрепери и се отдръпна от него колкото да разкопчае копчетата на якето си. То се отвори и вече беше в скута му по пола, отворено сако и сутиен.

Устните му се разтвориха.

— Това е фантазия, която не знаех, че имам — прошепна.

Мария погледна надолу към себе си. Костюмът й не беше добре, когато го облече в началото на деня, а вече за съвсем нищо не ставаше — полата й беше вдигната високо на бедрата й, якето й, намачкано и скъсано, висеше отворено. Гърдите й, както винаги, силно се съпротивляваха на всякакво задържане и с разкопчаното яке гордо се показваха. Под полата носеше чифт бикини, вече влажни.

— Нито пък аз — прошепна истината. Никога не беше вярвала, че ще бъде порочна на работа — не че си падаше по някой в офиса, — но определено имаше тръпка в унищожаването на костюм в името на неконтролируемото желание.

Защото точно сега, Мария бе изоставила контрола си.

— Твой ред — каза на Ливай и започна да обработва вратовръзката му.

Когато остана да виси развързана на врата му и наполовина разкопча ризата му, излагайки на показ мускулестите му гърди, тя се наведе назад, за да огледа него. Смачкани дрехи, свободна вратовръзка, разбъркана коса, секси усмивка…

— Сега, това е фантазия, която знаех, че имам — каза.

Имаше нещо в добре облечения мускулест мъж — сякаш вратовръзката и панталоните бяха единственото нещо, което го правеха цивилизован. Сякаш в секундата, в която ги махне, истинската му природа се появява.

— О, така ли? — Изръмжа Ливай. — Ами това?

Той я целуна яростно, а ръцете му се смъкнаха на бедрата й, след което започнаха да се плъзгат нагоре, нагоре… хванаха края на полата и я повдигнаха по-нагоре… Мария се задъха срещу устата му, чувствайки как тези ръце я държат здраво.

Повдигна я без проблем, плъзгайки полата нагоре по дупето й, и отново я отпусна в скута си. Мария не беше свикнала да се чувства малка — беше голямо момиче, но Ливай успяваше да я накара да се почувства малка.

Той разпери пръстите си на задника й и я придърпа към него. Тя простена от удоволствието от ерекцията му, притисната точно към клитора й. Започна да движи бедрата си, за да получи повече от това усещане и чу ръмжене, което дойде от Ливай.

Сега единственото нещо между женствеността й и въздухът бяха бикините, които с всяка изминала секунда ставаха все по-мокри. Вагината й се стегна, когато бедрата на Ливай се повдигнаха, търкайки го срещу нея.

Издърпа се достатъчно, за да свали якето, и го остави да падне на пода. Той се наведе, целувайки гърдите й. Тя потрепери от леката, остра болка от бодливите му бузи срещу чувствителната й кожа и се пресегна да откопчае сутиена си.

— Уау — каза той, когато сутиена й падна и гърдите й бяха напълно показани. — Имаш… невероятно тяло.

— Радвам се… о… че мислиш така — успя да каже, извивайки се в скута му, докато той прокарваше език по едното й зърно. — Свикнала съм мъжете да искат по-слаби… ах! по-слаби жени.

Той повдигна глава.

— Срещала си се с грешните мъже — каза презрително. — Аз харесвам жените с истински извивки — ръцете му се свиха на задника й като нагледно пояснение и тя потрепери. — Изглеждаш невероятно и чувството — ръцете му отново се свиха — е невероятно.

Върна вниманието си към гърдите й, обсипвайки ги с целувки, а езикът му изследваше цялата повърхност, докато тя стенеше под него.

В крайна сметка успя да се съвземе за достатъчно време, за да атакува копчетата на ризата му отново — той се дръпна и й помогна, и с обединени усилия успяха да махнат ризата и вратовръзката му и да го оставят великолепно гол от кръста нагоре.

Тя прокара ръце по гръдните му мускули и си помисли, че ако може да остане там завинаги, ще бъде щастлива.

Той отново я целуна и тя се разтопи в ръцете му, чувствайки този горещ, гол мускул под ръцете си, притискащ се към гърдите й. Отново притисна напред бедра, търкайки се срещу ерекцията му, а той се повдигна, точно срещу нея. Имаше чувството сякаш се топеше от центъра си.

Най-накрая не можеше да издържа повече и отдръпна бедрата си, пресегна се между тях и пръстите й се обвиха около издутината му. Не можа да се сдържи и го потърка няколко пъти — което случайно означаваше, че кокалчетата й галеха клитора й, карайки я да простене. Беше изключително мокра; вероятно бикините й вече бяха прозрачни.

Той въздъхна, когато тя го докосна, но само се надигна срещу дразнещите й пръсти за минута, преди да се отдръпне и да се пресегне, за да разкопчее панталона си. Членът му беше прав, гладък и огромен — мислеше си, че по някое друго време щеше да се почувства неудобно, но точно сега… е, не беше засрамена. Устата й се напълни със слюнка.

Ливай погледна надолу и тя разбра, че я беше плъзнал обратно напред, освен това беше разкрил женствеността й, все още покрита — едва — от ивица мокър памук.

Той преглътна и се пресегна с един пръст да погали ъгъла на бикините й. Мария издаде странен звук и той я погали отново.

Тя намери гласа си.

— Моля те. Сега!

Хващайки се за думите й, той дръпна настрани бикините й и я дръпна към себе си, повдигайки я и поставяйки я бавно върху члена си.

Устата на Мария се отвори и главата й се наклони назад, докато той внимателно я снижаваше надолу. Вътре в нея сякаш беше по-голям, отколкото изглеждаше преди секунди.

Беше чудесно.

Мария никога не бе мислила, че размерът има толкова голямо значение, но както изглежда нямаше чак толкова голям опит, защото това… това бе по-добро от всеки секс, който бе правила някога, а дори още не беше напълно влязъл в нея.

Ливай натисна още и все пак продължаваше да е невероятно внимателен. Мария потрепери и най-накрая седна изцяло на бедрата му, чувствайки цялата му невероятна дължина в себе си, притискаща всяко невероятно място.

Тя наведе глава, за да го погледне, а той я гледаше с такова напрежение, че тя не успя да му устои — целуна го, затвори очи и се концентрира върху начина, по който я караше да се чувства.

Бавно той започна да се движи — ръцете му повдигаха бедрата й, собствените му бедра се вдигаха нагоре, изпращайки вълни от удоволствие по цялото й тяло. Тя прекъсна целувката, за да си поеме въздух при първия истински, дълъг тласък, толкова дълбок, сякаш никога не са били разделени.

Езикът му облиза ключицата й и започна да я целува нагоре по врата. Тя се вкопчи в косата му, която беше овлажнена от пот.

Сякаш бяха в собствен мехур от желание в тази странна кухня — техен собствен свят, който миришеше на секс и желание, това топло пространство между тях, за което никой друг нямаше да разбере.

Тласъците на Ливай започнаха да се ускоряват и Мария чу как издаде силен стон, когато той уцели точното място. Забори се да подпре краката си на напречната плоскост на стола и се тласна, двамата установиха ритъм, докато се плъзгаха един към друг.

Най-накрая Ливай я укроти и когато се тласна, я дръпна надолу силно и Мария изкрещя. Вагината й пулсираше около него, стискайки силно члена му. Натисна се силно надолу, клиторът й се притисна към срамната му кост, докато удоволствието я разкъсваше.

Свърши по-силно, отколкото някога го бе правила в живота си. Всичко, за което можеше да мисли, беше Ливай, Ливай, Ливай.

— Ливай — чу се как изстена силно, докато последният спазъм я разтърси.

Когато успя да си поеме дъх, премигна и го погледна и незабавно отклони поглед. Косата му беше пълна бъркотия, устата му червена и мокра, зелените му очи бяха мързеливи от удоволствие. Очите им се срещнаха, той се усмихна и това бе най-самодоволното изражение, което бе виждала.

Е, помисли си, заслужаваше го.

— Това беше невероятно — каза.

— Ти си невероятна — целуна я той.

Не можа да се сдържи и се усмихна — превръщаше се в тийнейджър, изчервяващ се на такъв малък комплимент. Но имаше чувството, че му вярва.

Целувката продължи, още и още, и още веднъж Мария имаше чувството, че може да остане така завинаги.

Но за жалост кухнята в обезопасената къща не беше целият свят. Неохотно Мария се отдръпна. Още по-неохотно каза:

— Не… трябваше да правим това.

Изражението на Ливай се затвори.

— Знам — каза. — Нарушавам правилата и когато беше въвлечена в нещо толкова ужасяващо…

— Чакай, не — прекъсна го Мария. Отдръпна се назад — уау, всичко беше… напълно мокро. Имаше чувството, че повечето от това бе нейна вина. Е, в основата си вината беше на Ливай.

Стегна се и вдигна пръст.

— Говорихме за това. Ти няма да поемаш цялата отговорност за това. И двамата сме възрастни и го исках точно толкова, колкото и ти. Аз първа те целунах!

— Беше уплашена.

— Само защото бях уплашена не означава, че не мога да поема отговорност за собствените си действия — посочи Мария.

Той определено нямаше добър отговор за това, въпреки че не изглеждаше щастлив.

Тя издиша.

— Добре. Беше лоша идея и за двама ни. — Защо го почувства толкова грешно, когато го каза? От ендорфините, вероятно. Беше продължение от предната вечер — Ливай спаси живота й, след което й даде най-добрият оргазъм в живота й. Разбира се, че тялото й щеше да вика, че иска да направи бебета с него.

Много привлекателни бебета… спри се.

Пое си дъх и продължи.

— Защо просто не кажем чудесно, това беше невероятно, да се изчистим и да се съгласим, че няма да го повторим?

Игнорира частта от нея, която крещеше срещу плана. Знаеше коя е тази част, а тя нямаше глас в това решение. Мозъкът й трябваше да поеме контрола сега.

Ливай все още не изглеждаше щастлив, но каза:

— Това изглежда като най-добрата идея.

— Добре. — Сега вече наистина стана от скута му. Беше проблем поради две причини: първо, костите й сякаш бяха от желе, и второ… наистина, наистина не искаше да стане.

Събра цялата си сила и се принуди да се движи. Боже, със сигурност щеше да бъде разранена утре. Ливай й помогна като сложи ръце на кръста й.

Наистина беше хубаво. По дяволите.

Когато застана права — клатушкайки се, но права — се усмихна на Ливай, което беше невероятно трудно, но даде най-доброто, което можеше да направи.

— Ще си взема душ.

Ливай кимна.

— Ще изчакам тук, докато пристигне офицерът с дрехите ти. — Когато очите й се насочиха безпомощно надолу, той се изчерви. — Имам предвид не така. Ъх.

— Разбрах. — Изтръгна се от него, събра дрехите си от пода и побягна към банята.

Под душа си напомни, че това беше прекрасно умопомрачаващо, но наистина, наистина лоша, глупава идея, която нямаше да направи отново. Дори оставяйки настрана въпросите с работата, не се ли беше отказала от волевите, красиви мъже?

За да бъде честна, Ливай изглеждаше напълно различен от обичайните й гаджета. Слушаше я, уважаваше я… и беше фантастичен в леглото.

Стола.

Все тая.

Но не можеше да се среща с него. Беше буквално невъзможно с дадената ситуация и щеше да е ужасно за Лаура, ако се разчуеше нещо. А и така или иначе не се познаваха! Ако започнеха да се срещат, вероятно щеше да отнеме седмица, за да открие нещо наистина вбесяващо в него.

Като невероятната му шифтърска форма.

Или силните му защитнически инстинкти.

Или желанието му да направи света по-добро място.

— Това е ужасно — каза Мария на тавана. Той обаче не й отговори.

Беше добре. Просто трябваше да преживее случая — не беше ли това депресираща мисъл? — и след това вероятно никога повече нямаше да го види.

Прекрасно.