Зоуи Чант
Алфа детектив (11)

Мария

Мария накрая разбра, че тази вечер нямаше да спи. След като почистиха раната й и я превързаха я заведоха в полицейското управление. Лаура се нуждаеше от шевове за крака си, затова тя беше в болницата, докато Мария чакаше сама някой да дойде и да вземе показанията й.

Беше четири сутринта и адреналинът й определено беше спаднал. Трябваше да се бори, за да не заспи на стола си в малката стаичка — стаята за разпити? Имаше непрозрачно огледало, но може би това как се казва зависи защо си в стаята. Не беше виждала жива душа в последния час иначе щеше да помоли за кафе.

Докато чакаше, отново и отново превърташе станалото тази вечер в главата си. Искаше й се чантата й да е с нея, за да може да си напише бележки, но детектив Хейл си имаше по-важна работа от това да й я донесе.

Стрелецът определено ги чакаше — стреля в момента, в който излязоха на стъпалата и се виждаха ясно от градината. Стреля и по двете, не само по Лаура — и продължи да стреля дори след преобразяването и отлитането на Лаура. Беше с някакъв вид пушка, но Мария не знаеше много за оръжията, така че не можеше да каже нещо повече от това.

И определено, сто процента, беше Роджър Съдърланд.

Да запомня имена и лица беше голяма част от работата й и беше много добра в нея. Беше виждала Съдърланд няколко пъти на няколко малки антишифтърски протести, които понякога се образуваха по време на някое политическо събитие. Изобщо не се съмняваше, че лицето, осветено от лампата, беше неговото. Сега всичко, което трябваше да направи, е да чака някой да се появи, за да му каже всичко това.

Най-накрая, в четири и половина, вратата се отвори. Беше детектив, който не познаваше.

Опита се да прикрие разочарованието, че не е детектив Прекрасен. Всичко, което има значение, е да даде показанията си на някого, напомни си.

— Г-це Ернандес. Аз съм лейтенант Мойер и ще взема показанията ви.

Опита се да го прекъсне.

— По-рано говорих с двама детективи — Хейл и Садовски.

— Все още са на местопрестъплението, г-це — каза лейтенантът. — Сега. Кажете ми какво се случи.

Мария го направи, внимателно и с колкото се може повече детайли — които, имайки се предвид, че имаше час, за да ги превърти, бяха доста.

След като приключи, лейтенант Мойер прегледа бележките си.

— Идентифицирали сте заподозрения, докато е бягал.

— Правилно.

— В тъмното.

— Лицето му се освети от лампа — изведнъж Мария усети лошо предчувствие.

— Но ако е бягал, лицето му трябва да е било в друга посока, нали?

Мария поклати глава.

— Не знаеше къде съм. Бягаше под ъгъл спрямо мен.

— Значи сте видяла само част от лицето му.

— Повече от достатъчно, за да го разпозная. — Трябваше да се бори, за да запази контрол над темперамента си, който не беше в най-доброто състояние след нощ на насилие и чакане. — Уверявам ви, лейтенант, знам как изглежда Роджър Съдърланд. Виждала съм го няколко пъти преди и това беше той.

— И е член на… — погледна бележките си той — „милитаризирана антишифтърска група“? — Мария можеше да чуе кавичките.

— Правилно — запази тона си равен. — Казват се ХПШ — „Хора Против Шифтърите“. Не мислят, че те са хора. Ако искате, посетете уебсайта им и вижте какви мнения разпространяват.

— Със сигурност ще погледнем. — Определено тонът на лейтенанта казваше: „Благодаря за времето ви“.

Не й вярваше. Щеше да излезе и да забрави за показанията й или щеше да направи повърхностно разследване, а Съдърланд да се измъкне.

Но преди той да може да излезе, вратата се отвори. Детектив Прекрасен — Хейл, детектив Хейл — беше от другата страна.

— Сър, имам няколко въпрос към г-ца Ернандез, когато е удобно.

— Давайте, детектив, тъкмо си тръгвах. — Лейтенантът стана, затвори тетрадката си и спря магнетофона. — Г-це Ернандез, имам запис и можете да подпишете показанията си, когато са готови. Благодаря за отделеното време.

— Разбира се — каза Мария, вместо „Не смей да тръгваш, знам, че мислиш, че не казвам истината!“.

Щеше да е удовлетворяващо да викне след него, но нямаше да има полза и го знаеше. Вместо това стоеше тихо, докато вратата се затваряше зад лейтенант Мойер и детектив Хейл седна срещу нея.

— Донесох чантата ти — беше първото нещо, което детектив Хейл каза, и я сложи на масата между тях.

Мария премигна изненадано.

— О… благодаря ти! — Не очакваше да си я получи тази вечер. Взе я и автоматично провери телефона си. Едно съобщение от Лаура: „Най-накрая шевовете са готови, на път за полицейското управление съм, за да дам показанията си. Извикай си кола, когато свършиш, използвай моята сметка и утре не искам да те виждам в офиса“.

Осъзна, че детективът я гледа, но напълно го игнорира, докато провери съобщенията си.

— Съжалявам — каза бързо, пъхайки телефона в чантата. — Това беше грубо. Просто исках да го проверя и да видя дали Лаура…

— Няма проблем, разбирам. — Детективът извади собствения си бележник. — Г-це Ернандез…

— Мария — прекъсна го и почувства как се изчервява. Не искаше да каже това. Но г-ца Ернандез звучеше толкова… официално и грешно от неговата уста.

Той спря, след това се усмихна с бавна, прекрасна усмивка.

— Мария… — Нейното въображение ли беше или той се забави на думата? Не, определено въображението й. — Мария, искам да ти задам няколко въпроса, базирани на това, което каза на местопрестъплението. — Детективът прелистваше бележника си. — Знам, че вероятно си минала вече през това с лейтенанта…

— Той не ми повярва.

Детективът спря.

— Прощавай?

Мария не искаше да го прекъсва, но фактът, че е четири и половина сутринта, й влияеше. Така и така беше въвлечена, хвърли се с главата напред.

— Казах му, че видях Роджър Съдърланд с пушка, но не ми повярва. Видях го.

Детективът остави бележника си.

— Понякога трябва да зададем въпроси по особен начин и изглежда сякаш не споделяме гледната точка на някого — каза той предпазливо.

— Не ме пита никакви въпроси за Роджър Съдърланд, за „Хора Против Шифтъри“, нито дали съм имала контакт с него преди или нещо друго. Само ме попита сигурна ли съм, че съм го видяла, как съм могла да го разпозная, като бяга в тъмното! Не ми повярва. — Мария се отпусна назад възмутено. Изведнъж се почувства много по-малко уморена.

— Добре. — Детектив Хейл вдигна химикала. — Тогава ще задам някои от тези въпроси. Колко добре познаваш Роджър Съдърланд?

— Никога не съм говорила с него, но съм го виждала на митинги и протести, може би три или четири пъти достатъчно близо, за да го огледам добре. Започнах да го разпознавам на кампании — започваш да разпознаваш хората, които се появяват на тези неща.

Детективът кимна.

— Някои от тези митинги били ли са насилствени?

— Веднъж някой хвърли камък по сенатора. Не можахме да разберем кой. — Мария се намръщи. — Не е на висотата да стрелят по теб, разбира се.

— Бяха ли плашещи?

Мария погледна настрани.

— Понякога. Крещят заплахи, знаете — Ще те убия като животно; ще те застрелям в небето; всички вие, кучки, ще умрете — извинявам се за езика, но някои от тях не харесват, че екипът на сенатора е съставен основно от жени.

— Няма нужда да се извиняваш. — Детективът я погледна топло — не точно усмивка, но успокояващо по някакъв начин. — Това са ужасни неща. И изглежда има доста насилие.

Мария кимна рязко.

— О, да. Всеки път. И мога да кажа със сигурност, че Роджър Съдърланд крещеше заедно с останалите. Съжалявам, не мога да си спомня какво точно е казвал. Иска ми се да мога.

— Не се притеснявай за това. — Детективът написа нещо. — На местопрестъплението предположи, че г-н Съдърланд не може да е действал сам.

— Да. — Мария беше сигурна, че няма да бъде сам неподготвен. — След като сенаторът взе офиса последния месец, прекарах известно време в търсене на хейтърски групи, за да видя дали някоя от тях ще бъде проблем за нас. „Хора Против Шифтъри“ бяха първи в списъка и Роджър Съдърланд като негов водач. Бил е арестуван за нападение и телесна повреда, нарушаване на мира — върши мръсната работа, за да може лидерът им, Джордж Лайл, да излезе чист.

Детективът кимна, мръщейки се на бележника, докато пишеше. Наистина беше нечестно красив, помисли Мария безпомощно. И присъствието му е такова, че сякаш заема голямо място — все едно изпълва цялата стая. Химикалът изглеждаше миниатюрен в големите му ръце. Косата му се виеше над челото, което се набръчкваше, когато се концентрираше. Начинът, по който се мръщеше над бележките си беше просто… пленяващ по някакъв начин.

Не трябваше да въздиша по този мъж, който просто вършеше работата си, но след като беше почти пет часа сутринта, реши че може да си го позволи. Тази вечер можеше да въздиша колкото си иска — вероятно след това нямаше да го види отново, или ако го видеше, щеше да е по работа със сенатора.

Като асистент на сенатор Мария се беше научила да контролира доста от неуместните си емоции. А когато работиш като асистент на сенатор това бе задължително. Беше добра в контролирането си и й харесваше да е добра в него. Удовлетворяващо бе да си спокоен, организиран човек, който тихо се грижи за бизнеса и не реагира, когато хората направят или казват възмутителни неща.

През повечето време.

Понякога щеше да бъде хубаво да крещи по тъп лейтенант от полицията или да покани на среща невероятен детектив от полицията.

Той свърши да пише и затвори бележника.

— Сега имам сериозен въпрос. Мислиш ли, че ще опитат отново?

Мария имаше чувството, че не е гледала къде върви и изведнъж се е блъснала в стена. Отвори и затвори уста.

Това дори не й беше минало през ума. Каква идиотка — толкова беше фокусирана да избяга от тази ситуация, че дори не бе помислила за факта, че ХПШ определено искат Лаура мъртва.

И не бяха от типа, който ще спре, освен ако не получат желаното.

— Да. — Гласът й звучеше немощен в собствените й уши. — Да, вероятно ще опитат отново. Не мога да се сетя защо не биха.

О, Боже, щяха да се нуждаят от непрекъснато наблюдение. Също и да наемат охрана. Лаура щеше ли да е в безопасност вкъщи?

Нямаше. Лесно щяха да я проследят от сградата на Капитолия. Вероятно вече го бяха направили. Може би я чакаха точно сега.

— Трябва да й се обадя. Тя трескаво започна да търси телефона си. — Не може да отиде вкъщи. Може би може да наемем хотелска стая… да използваме анонимна кола… няма да може да работи! Трябва да използва служебния вход. Може би. Ами речите… всички протести… невинни хора могат да бъдат ранени!

— Мария. Слушай. — Гласът на детектив Хейл беше твърд и настоятелен, невъзможен за игнориране.

Наведе се и срещна очите на Мария със спокоен поглед.

— Няма да позволим да ви се случи нищо — на никоя от вас. Това е наша работа, не твоя. Вярвам ти, когато каза, че си в опасност, и мога да предприема стъпки за тайна квартира, където да настаним теб и сенатора, докато вече не е нужно. Обещавам, че ще ви защитим.

— Но шефът ти не ми повярва — оспори Мария, всички възможности се надпреварваха в главата й. — Не трябва ли той да одобри нещо такова?

— Вярваш или не, той знае, че е имало опит за покушение над живота ти. Негова отговорност е, както също и моя, да те пазим в безопасност, докато не хванем този, който го е направил. Така че не се тревожи за това. Става ли?

— Не мисля, че мога просто да не се тревожа за това, но аз… аз ти вярвам, че ще предприемеш стъпки, за да ни защитиш. — Мария издиша дълго. За пръв път тази вечер почувства сълзи в ъгълчетата на очите си.

Нямаше да плаче в стаята за разпити в полицейското управление. Пое си дълбоко дъх, и се успокои. Концентрирай се върху важните неща.

— Какво ще правим сега?