Зоуи Чант
Алфа детектив (39)

Ливай

Ливай намали на завоя и изключи двигателя.

— От тук нататък ще вървим — каза на Дани. — Не искаме да чуят колата.

Дани кимна и двамата отвориха внимателно вратите, затваряйки ги с голямо внимание, за да не се чуе звук. Тръгнаха по пътя, държейки главите си ниско, с извадени оръжия и прикривайки се един друг.

Къщата се появи пред погледите им след около пет минути, показвайки се като тъмна фигура в нощта. Ливай си спомни как Мария каза „Укритие. Имение. Каквото е там“ и си каза, че е била права. Около него нямаше стена — може би твърде очевидно, помисли си, — но можеше да види мътна светлина от прозорец над вратата и предположи, че това беше охранителна система.

Направи знак на Дани и прошепна:

— Има аларма.

— Какво да направя? — отговори му Дани.

— Стой зад мен — прибра Ливай оръжието си.

— Какво… о, Боже. Оу. Добре.

Ливай се трансформираше. Превърна се в мечка, огъна ноктите си срещу земята и подуши половинката си. Била е тук, на този път.

И имаше следа от кръв във въздуха.

Ливай почувства напиращ рев, който задуши с волята си. Половинката му е била ранена. Уплашена и ранена, доведена против желанието си и вътре в сградата, знаеше го с абсолютна сигурност.

Ливай се втурна.

Триста шестдесет и три килограмова американска кафява мечка удари вратата на къщата на Джордж Лайл с рев. Вратата издаде немощен трошащ се звук и се предаде без борба.

Вътре в къщата Ливай можеше да подуши аромата на Мария навсякъде. Дали не беше в стаята отдясно на коридора? Не, била е там, след това отведена надолу по коридора… можеше да помирише оръжие.

Тази врата. Беше зад тази врата.

Тя изскърца, когато се отвори, и той се промъкна покрай парчетата, за да види вътре Мария, окървавена и завързана за стол, с Роджър Съдърланд зад нея, държащ оръжие до главата й.

Днес вече беше в тази ситуация. Нямаше да позволи да се случи отново.

— Назад! — гласът на Съдърланд трепереше. — Или ще я застрелям!

Ръката му също трепереше. Това беше опасно. Пръстът му можеше да натисне спусъка всеки момент.

— Точно така — каза глас зад него. Ливай се обърна несръчно в тясното пространство, строшавайки малка маса по време на процеса.

На прага стоеше Джърдж Лайл.

— Може да я застреля — продължи той. — И не можеш да направиш нищо за това. Фактът е, че ще я застреля, когато му дам тази заповед. Освен ако не си тръгнеш веднага, тогава няма да му заповядам това.

Ливай изръмжа.

— Въпреки че — продължи Лайл — няма значение.

Какво?

— Ако напуснеш, ще сме успели. Ако убиеш г-н Съдърланд, също ще спечелим ние. Ще има осакатен член на организацията ми. Сигурен съм, че ще бъде детска игра да се увери общността, че г-ца Ернандез изглежда е била жертва на нападение на мечка. Така че, моля. Направи избора си.

Лайл се махна от прага. Ливай не можеше да го последва и да остави Мария — колкото и дълбоко, яростно да го желае.

Обърна се пак към Съдърланд, който поне беше спрял да трепери. Пистолетът беше притиснат към слепоочието на Мария.

Ливай трябваше да вземе решение.

— Не мърдай! Полиция!

Изненадващата поява на Дани накара Съдърланд да насочи оръжието в неговата посока.

Ливай скочи.

Изби пистолета с един удар на лапата си. Съдърланд падна назад, приземявайки се на пода и изкарвайки въздуха си. Ливай тръгна към него. Притисна го към пода с по една лапа на двете му рамена и видя истински страх да нахлува в очите на мъжа при осъзнаването, че ще бъде смазан от триста шестдесет и три килограмова кафява мечка.

Тогава Ливай се промени. Вече беше напълно човек, когато каза:

— Имаш правото да запазиш мълчание. Всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб в съда. Имаш правото на адвокат…

Лицето на Съдърланд се трансформира от първичен страх до възмущение при прочитането на правата му.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя. — Ти си животно!

Ливай му се усмихна с истинско удовлетворение.

— Аз съм детектив от полицейското управление на Спрингфийлд и това означава, че мога да го направя. Какво имаш, Дани?

— Няколко от тях вече са арестувани, с гигантска мечка, разрушила вратата и така нататък — отчете се Дани. — Видях още двама, които се изнизаха покрай ъгъла, но не мисля, че наистина знаят какво става. Шефът изчезна нагоре по стълбите.

— Благодаря — каза Ливай и закопча Съдърланд.

Тогава, най-накрая, можеше да отиде до Мария.

Тя беше изчервена, красива и ранена и той обхвана лицето й с шепи и първо я целуна, преди да направи друго.

— Добре ли си? — попита срещу устните й.

Тя кимна.

— Измъкни ме от тези въжета.

Направи го бързо и й помогна да се изправи. Тя го обви с ръце и той зарови лице в косата й за един дълъг момент.

— Сигурна бях, че ще дойдеш — каза в гърдите му. — Знаех го. Толкова съм щастлива, че си добре.

— Забрави за мен, как си ти? Кървиш. — Можеше да подуши медната следа във въздуха и караше мечката му да ръмжи защитнически.

— Добре съм. Най-вече тази ръка. — Тя я повдигна и той се отдръпна достатъчно, за да я погледне. Китката й беше кървава и ожулена, а драскотината от куршума — отново отворена. Около нея имаше зачервени натъртвания с формата на пръсти.

— Знаеш ли — каза Ливай разговорливо, — мислех си, че след като го закопчая, да го взема с мен е най-доброто решение, но може би размислих. Искаш ли да го пребия?

Мария се усмихна и поклати глава.

— Не. Трябва да отиде в затвора за дълго, дълго време.

— Както и някои от другите момчета, ако имаш минутка — каза от прага Дани.

Ливай погледна безпомощно Мария.

— Съжалявам, аз…

Мария отстъпи.

— Разбирам. Свърши си работата.

Той се наведе и я целуна още веднъж, след това отиде с Дани.

Арестуването на останалите пазачи беше лесно. Когато долният етаж беше разчистен, те се върнаха в стаята, в която беше държана Мария. Тя държеше китката си и гледаше замислено надолу към Съдърланд, който се беше втренчил яростно в тавана.

— Това е невероятно удовлетворяващо — каза на Ливай, когато влязоха.

— Радвам се — прошепна той. — Ще проверим горния етаж. Ще е по-безопасно, ако си с нас, само в случай ако някой дойде отвън или има друг път от втория етаж за надолу.

Мария кимна и ги последва.

Намериха Лайл барикадиран в спалнята. Ливай накара Дани и Мария да отстъпят, трансформира се, счупи вратата и се превърна в човек.

— Джордж Лайл, арестуван сте за отвличане и заговор за извършване на убийство — каза Ливай. — Имате право да запазите тишина…

Лайл го гледаше с озадачен поглед, докато довършваше правата му.

— Не разбирам — каза накрая. — Защо не го уби?

— Защото, за разлика от някои хора, имам самоконтрол — отговори му Ливай и извади резервните си белезници.

Веднъж, щом закопчаха Лайл, се обърна към Мария.

— Дани, ще наглеждаш ли този задник?

— Разбира се — каза чу Дани, оръжието му насочено към Лайл. — Няма да отиде никъде.

Ливай издърпа Мария в коридора, който беше тих и пуст.

Не можа да се спре, преди да я попита отново:

— Сигурна ли си, че си добре? — Била е в ръцете на тези копелета часове, можеха да са й направили всичко…

— Добре съм. — Гласът й беше силен и твърд. — Много по-добре, след като Лайл и Съдърланд са с белезници.

— Добре. Някой друг, който искаш в белезници, докато сме тук? — Ако някой я беше наранил…

Тя поклати глава.

— Ливай? — Гласът й изведнъж стана по-нисък.

— Да? — Пристъпи по-близо, обхващайки бузата й.

— Това, което каза по телефона. Наистина… наистина ли го имаше предвид?

— Да. — Склони глава, за да я целуне дълбоко. — Обичам те, Мария. И след като разследването приключи, мога да го казвам колкото си пъти искам.

В ъгълчетата на устата й се появи колеблива усмивка.

— Аз също те обичам. Мисля, че започнах да си падам по теб, в секундата, в която те срещнах — спасявайки живота ми от Съдърланд. Но ти си шифтър… мислех…

— Шифтърите могат да имат човешки половинки, помниш ли? — Хвана ръката й, повдигна я до устата си и целуна безименния й пръст. — Ти си половинката ми, Мария. Обичам теб и само теб.

Появи се истинската й усмивка с цялата си сила.

— Благодаря на Бога — каза тя. — Благодаря на Бога.

Хвърли ръцете си около него и той трябваше да я целува отново, и отново, и отново.