Зоуи Чант
Алфа детектив (14)

Мария

Мария си наля вода и се опита да не мисли какви ще бъдат следващите няколко дни.

Но беше трудно. След като детектив Хейл напусна стаята, осъзнаването на ситуацията й се стовари върху нея. Наистина искаше да погледне над рамото си — хвана се, че се чуди кой стои от другата страна на едностранното огледало и трябваше да се принуди да успокои параноята си.

Тя беше в полицейско управление, за Бога! Никой нямаше да стреля по нея тук.

Никой не беше стрелял наистина по нея наистина. Бяха стреляли по Лаура.

Но след като тя се преобрази и излетя, те продължиха да стрелят. Накрая наистина се бяха опитали да убият нея, Мария Ернандез.

Предположи, че помагането на шифтърите те прави мишена. Е, предпочиташе да е от тази страна на битката, дори и това да означаваше да бъде простреляна. Лаура беше добър сенатор и добър човек и Мария беше горда, че работи за нея.

Вратата отново се отвори и Мария подскочи, задушавайки въздишка.

Да, следващите няколко дни щяха да бъдат чудесни.

Отново беше детектив Хейл. Поради някаква причина веднага се почувства в безопасност. Голямата му осанка веднага успокояваше.

Каза:

— Имаме безопасна квартира за теб и сенатора, но изглежда, че тя ще бъде заета да отговаря на още въпроси. Освен това изглежда са пристигнали и някои други членове от екипа й…

Мария се усмихна.

— Лени. Той е PR-а й. Никога не спи. — Лени беше единственият човек, който имаше вероятност да е буден, когато Лаура се занимаваше с новинари.

— Да. Значи… няма нищо, което да ме спре да те закарам до обезопасената квартира. Всичко, което трябва да направиш, е да подпишеш това и ще си свободна да си ходиш. — И вдигна това, което трябваше да е копие на показанията й.

— О! — каза учудено Мария. По някаква причина не очакваше, че ще я пуснат да си ходи. Полицейското управление започна да прилича на някакъв вид място на забравата, където тя щеше да остане неопределено време. — Мога ли сега да видя Лаура?

Детектив Хейл поклати глава.

— Не, все още я разпитват, не можем да я прекъсваме. Можеш да изчакаш, докато свърши, но не знам колко дълго ще отнеме.

Ако Лени беше с нея…

— Мога да й пиша — реши Мария — и да й кажа какво става. Не мисля, че тази нощ ще има нужда от мен отново, а и ще дойде в същата къща, в която отивам аз, след като приключи, нали?

— Да.

— Значи… подай ми това нещо, за да мога да се разкарам от тук!

Усмихвайки се, той го направи, и тя се подписа с размах и стана.

Или се опита. Веднъж, щом беше на крака, пред погледа й се появиха черни петна. Седях твърде много време… ох…

— … наред? Мария?

— Какво? — попита неясно и изведнъж усети ръце около себе си.

Големи, топли, здрави ръце, държащи я без усилие.

На нея й отне много усилия да не се отпусне в обятията му — миришеше невероятно, на топло и мускус, — но се стегна и се изправи.

— Толкова съжалявам. — Колко засрамващо — да пада така като припадаща викторианска героиня!

— Не съжалявай. — Гласът му изтътна срещу гърдите й — не я пусна и разбра, че внимава да не докосва ранената й ръка. — Беше простреляна, не си спала, и загуби кръв днес — продължи. — Изненадан съм, че изобщо можеш да стоиш права.

Това я накара да се изпъне и да отстъпи назад. Поколеба се за секунда, но замайването не се върна. Вдигна ръце.

— Изненада.

Той се засмя. Не звучеше никак оскърбен, само доволен.

— Предполагам, че не трябва да бъда. Сега добре ли си? Можем да те заведем до болницата, за да те прегледат…

— Не, добре съм. — Мария потрепери от мисълта за друга бяла стая и повече въпроси. — Виждаш ли? — Завъртя се в кръг. — Всичко е наред.

— Добре. — Повярва на думите й, което беше хубаво. — Да отиваме към обезопасената къща, тогава, и ще поспиш.

— Сън? — засмя се Мария. — Не знам дали ще стане скоро. Но давай. Води.

Той разсеяно взе чантата й вместо нея, сякаш дори не мислеше за това, което прави, и я поведе към вратата.

Мария се замисли дали да не протестира — беше независима жена, която можеше да носи собствената си чанта, но ръката й пулсираше и не се чувстваше чак толкова чудесно, а и чантата й беше тежка. Последва го към вратата — и откри, че не е толкова уморена, че да не се наслади на гледката.