Кристофър Паолини
Ерагон (59)

Битката под Фардън Дур

— Започва се — промълви Аря с тъжно изражение и извади стрела от колчана си. Войниците около тях стискаха оръжията си мълчаливо.

— Преди няколко минути един съгледвач се появи от тунела — съобщи Муртаг. — Ургалите идват.

Всички погледи бяха насочени към входа на тунела. Минутите се влачеха бавно една след друга. Ерагон се качи на гърба на Сапфира, а Муртаг яхна коня си.

— Чувам ги! — извика някой.

Мъжете застинаха. Никой не помръдваше, никой не смееше да си поеме дъх.

Ургалите започнаха да изскачат от прохода с яростни викове. В този момент по команда бяха обърнати казаните със смолата и някой хвърли факла, превръщайки входа на тунела в огнен ад. Подпалените чудовища започнаха да крещят.

Ерагон се извърна и забеляза, че другите два батальона са постъпили по същия начин.

Все повече ургали започнаха да излизат на открито, като прегазваха обгорените тела на своите другари, и се насочваха към редиците на Варден. Зад барикадата пристъпи първата линия стрелци. Ерагон и Аря също се включиха в залпа и наблюдаваха как смъртоносният дъжд покосява редиците на противника.

Чудовищата се стъписаха за момент, а после се прикриха с щитовете си и продължиха напред. Последва втори залп, но ургалите все така извираха от тунела. Ерагон беше поразен от броя им. Нима трябваше да избият всичките? Това изглеждаше невъзможно. Единственото им успокоение беше, че сред нападателите нямаше войници от армията на Галбаторикс.

Над Фардън Дур се разнесоха звуците от бойни рогове. Ургалите сгъстиха редиците си и нападнаха яростно. Те се втурнаха към заострените колове, разкъсвайки строя. Облак черни стрели се понесе към приклекналите защитници. Ерагон вдигна щита си и се прикри.

Ургалите се стъписаха за момент, удържани от острите колове, но след това нададоха яростни викове и се втурнаха напред. Пиконосците изскочиха и ги посрещнаха смело, но се огънаха под бурния устрем.

Първата защитна линия се пропука и ядрата на двете армии се сблъскаха. Сапфира приклекна, подскочи напред към центъра на схватката и разкъса един ургал в движение. Зъбите и ноктите й бяха като мечове, а опашката й — като гигантски боздуган. Ерагон седеше на гърба й и отблъскваше удари, насочени към крилата.

С ъгълчето на окото си младежът забеляза Орик, който поваляше враговете с голямата си брадва. До него Муртаг сечеше бясно от гърба на Торнак. Драконът се завъртя и Ерагон мярна Аря, която отстъпваше от поредния повален противник.

Един ургал се хвърли напред и удари Сапфира по предния десен крак. Оръжието му отскочи от бронята и Ерагон на свой ред замахна към главата на ургала. За съжаление Зар’рок се заклещи в рогата на съществото. Младежът скочи от дракона и блъсна противника си с щита, след което освободи меча си и приклекна, за да избегне поредния нападател.

— Сапфира, имам нужда от теб!

Хаосът на битката ги беше разделил. Един Кул скочи към него, но Ерагон успя да прекърши врата му с магия. Повали още четирима и до него се озова Муртаг.

— Хайде! — извика той и подаде ръка на младежа, вдигайки го на гърба на Торнак.

Двамата се насочиха към Сапфира, която беше обградена от дванайсет копиеносци и имаше затруднения. Ургалите бяха успели да наранят крилата й и кръвта капеше по земята. Тя се опитваше да счупи копията, но нападателите отскачаха назад и се прикриваха успешно.

Видът на нейната кръв разгневи Ерагон. Той скочи от коня и прониза най-близкия ургал, надавайки див вик. Атаката му обърка чудовищата и Сапфира се възползва от това. Тя се впусна срещу тях и успя да разкъса неколцина. Ерагон се хвана за един от вратните шипове и се покачи на гърба й. Муртаг размаха меча си, увлечен в друга схватка.

Драконът скочи във въздуха и се издигна над двете армии, за да се възстанови малко. Ерагон дишаше учестено. Чувстваше се пълен с енергия и по-жив от всякога.

Сапфира полетя няколко минути, преди отново да се спусне към ургалите и да се насочи натам, където бяха стрелците. Преди чудовищата да разберат какво става, Ерагон повали двама, а тя — още трима, и излетя отново, като избегна ответния залп.

Приложиха същата тактика на другия фланг. Оскъдната светлина им даваше възможност да нападат изненадващо. Ерагон реши да използва своя лък от въздуха, но скоро свърши стрелите си, а все още не искаше да прибягва до магия.

Полетът на Сапфира му даваше отлична възможност да следи цялото бойно поле и развоя на битката. Под Фардън Дур се водеха три отделни сражения при различните тунели. Ургалите бяха в неизгодно положение, защото не можеха да разгърнат напълно армията си. Но въпреки това Варден и джуджетата бяха изтласквани постепенно към Тронхайм. Защитниците изглеждаха незначителни като бройка пред непрестанно прииждащите пълчища.

Чудовищата се бяха скупчили около няколко знамена на различните кланове, но не беше ясно кой всъщност ги командваше. Клановете не си обръщаха внимание, сякаш получаваха заповеди отнякъде другаде. Ерагон искаше да разбере къде е този водач и да го убие.

Спомни си заповедите на Аджихад и започна да предава сведения на Близнаците. Те се заинтересуваха и му зададоха няколко въпроса, след което дойде ново нареждане:

— Присъедини се към Хротгар. Хората му се огъват.

— Разбрано.

Сапфира зави и се понесе към джуджетата. Кралят стоеше начело, облечен в златна броня, с чука на прадедите си в ръце. Той забеляза дракона и се усмихна доволно.

Сапфира се приземи до джуджетата и посрещна налитащите нападатели. Дори най-свирепите Кул се разколебаха при нейния вид. Ерагон се опитваше да я защитава. Отляво беше Хротгар, но отпред и отдясно напираха чудовища. Наложи му се няколко пъти да използва магия, за да спре устрема им. Едно копие отскочи от щита и натърти рамото му, но Ерагон пък успя да разцепи черепа на ургала.

Възхищаваше се от Хротгар, който, въпреки че бе стар дори по мерките на джуджетата, беше неудържим в битка. Всеки удар на Волунд известяваше за смъртта на нов противник. След като един от воините му падна пронизан, кралят грабна копието и го запрати обратно по притежателя му с невероятна сила. Този героизъм зарази младежа и той се хвърли рисковано напред, за да не изостане от Хротгар.

Наведе се и замахна към един Кул, но не можа да го достигне и почти падна от седлото. Противникът му се възползва от това, удари го по главата и го запрати назад. Ерагон опита да се намести, но чудовището беше готово за нов удар. Преди да замахне, едно острие прониза гърдите му. Съществото изпищя и се строполи на земята. Зад него стоеше Анджела.

Вещицата носеше дълго червено наметало и странна черно-зеленикава броня. Оръжието й представляваше жезъл с остриета в двата края. Анджела се усмихна и го развъртя. Зад нея Солембум, приел формата на младо рошаво момче, стискаше черен кинжал и се усмихваше щастливо.

Ерагон се закрепи на седлото и Сапфира отново излетя за кратка почивка. И трите батальона се задъхваха. Очевидно ургалите бяха твърде много. Младежът се замисли колко ли би успял да убие с магия наведнъж. Познаваше границите на възможностите си и знаеше, че ако унищожеше достатъчно ургали, за да промени хода на битката, това вероятно щеше да е самоубийствено. Но пък може би беше единственият начин да спечели победа.

Битката се проточваше с часове. Варден и джуджетата бяха изтощени, а към ургалите се присъединяваха нови и нови подкрепления. Това беше истински кошмар. Ерагон и Сапфира се биеха яростно, но на мястото на поваления противник веднага заставаше нов. Внезапно Близнаците се свързаха с него.

— Под Тронхайм се чуват странни шумове. Може би ургалите копаят под града. Вземи Аря и срутете тунелите им.

— Тръгваме.

Ерагон се огледа за Аря и я видя в центъра на сражението. Сапфира си проби път до нея, оставяйки купчина от мъртви противници.

— Скачай! — извика младежът и подаде ръка.

Аря скочи на дракона без колебание. Тя уви дясната си ръка около кръста на Ерагон, а с другата държеше оръжието си. Сапфира се приготви да излети, но в този момент един ургал я удари с брадва в гърдите.

Тя изрева от болка, скочи във въздуха и размаха крила. Под тях чудовището се опита да хвърли брадвата си, но Аря го уби, като изстреля зелена огнена топка от дланта си.

— Добре ли си? — Ерагон не можеше да види къде е ударена.

— Ще оживея, но пробиха бронята — отвърна Сапфира. — Едно парче се е забило в гърдите ми и ми е трудно да се движа.

— Можеш ли да стигнеш до леговището?

— Ще видим.

Ерагон обясни на Аря какво е състоянието на дракона.

— Аз ще остана да й помогна — предложи тя. — След това ще се присъединя към тебе.

— Благодаря ти.

Полетът беше труден и когато кацнаха, Сапфира се отпусна тежко на Исидар Митрим. Близнаците трябваше да наблюдават битката оттам, но ги нямаше. Ерагон скочи на пода и огледа раната. Четири от металните плочи на гърдите на Сапфира бяха огънати и затрудняваха дишането й.

— Погрижи се за нея — извика той и изтича през арката.

Спря и изруга. Намираше се на върха на Безкрайната стълба. Въобще не бе помислил как ще слезе в основите на Тронхайм, където копаеха ургалите. Той се огледа и видя тръбата, която водеше надолу. Без колебание грабна една от кожените подложки и се спусна. Камъкът беше гладък като полирано дърво. С кожата под себе си разви голяма скорост. Имаше опасност да изхвърчи навън, но успя да задържи ръцете и краката си неподвижни. Спускането му отне почти десетина минути. Когато спря, бе твърде замаян, за да стане, затова поседя неподвижно, докато дойде на себе си.

Намираше се в централното помещение, което беше съвсем празно. Над него се виждаше бледата светлина на Исидар Митрим. Той спря, защото не знаеше накъде да се отправи, и опита да се свърже с Близнаците, но не успя. В този момент под Тронхайм се разнесе силен трясък.

Един широк участък от пода избухна и излетя на десетина метра във въздуха. Ерагон отстъпи назад, за да се предпази от отломките. През дупката започнаха да изскачат ургали.

Младежът се поколеба. Може би трябваше да побегне. Или да остане и да запуши тунела. Но ако Тронхайм беше пробит и другаде? Нямаше да успее да спаси града.

„Трябва да изтичам до портите и да ги разруша. Тогава Варден ще могат да си го превземат обратно без обсада“.

Преди да реши какво да прави, от тунела се появи висок мъж, облечен с черна броня. Това беше Дурза.

Той държеше тънкия си меч с драскотината на острието. Носеше кръгъл черен щит и богато украсен шлем. На гърба му висеше наметало от змийска кожа. Червените му очи светеха с налудничав блясък.

Ерагон знаеше, че не е достатъчно бърз, за да избяга, и незабавно се свърза със Сапфира, макар да осъзнаваше, че тя няма да му помогне навреме. Припомни си уроците на Бром за магическия дуел. Аджихад бе споменал, че Сянката може да се убие само с удар в сърцето.

— Каз джтиерл тразид! Отраг баг — извика Дурза и ургалите обградиха Ерагон предпазливо. — Е, млади Ездачо, пак се срещнахме. Беше глупаво да бягаш от Гил’еад. Така само си влоши положението.

— Няма да ме заловиш жив!

— Наистина ли? — повдигна вежда Дурза. Светлината от рубина придаваше на кожата му съвсем отвратителен вид. — Този път го няма твоя „приятел“ Муртаг. Сега не можеш да ме спреш. Никой не може!

Ерагон се притесни.

„Откъде знае за Муртаг?“

— Харесва ли ти да те прострелват?

— Ще си отмъстя за това — намръщи се Дурза. — Сега ми кажи къде се крие твоят дракон.

— Никога.

— Тогава ще те принудя! — извика Сянката и замахна с меча си. Ерагон го отблъсна с щит и усети как нещо като свредел се опитва да си проправи път през мислите му. Той отблъсна Дурза и нападна на свой ред.

Съзнанието на съществото беше добре защитено. Младежът размаха Зар’рок, за да отвлече вниманието му, но си спечели удар по ребрата. Дурза проникна в съзнанието му и започна да взема контрол.

— Не! — изкрещя Ерагон и се хвърли върху противника си. Сянката се опита да го удари по ръката, но тя беше защитена от метална ръкавица. Младежът ритна противника си по крака и двамата паднаха на пода. Ерагон се възползва от това и го мушна в рамото, след което атакува отслабеното му съзнание. Внезапно го заля порой от образи…

Дурза като малко момче, което живее с родителите си, номади от равнините. Племето ги прокужда, наричайки баща му „клетвопрестъпник“. Само че тогава не се казва Дурза, а Карсаиб — името, което му е дала майка му…

Сянката се мяташе бясно с разкривено лице. Ерагон се опита да установи контрол над спомените, но не успя.

Стои на хълм, до гробовете на родителите си и плаче, че мъжете не са убили и него. След това се обръща и поема към пустинята…

Дурза се обърна към Ерагон и го погледна с омраза.

Старецът, който го открива полумъртъв до една дюна. Дните, които му трябват, за да се излекува, и страхът, когато открива, че спасителят му е заклинател. Как моли да го научи да заповядва на духове. Как Хаег накрая се съгласява. Нарича го „пустинен плъх“…

Ерагон се изправи. Дурза го нападна… вдигайки меча… съвсем забравил за щита си…

Дългите тренировки под палещото слънце, винаги нащрек за дивите животни. Силите му нарастват и придобива самочувствие. Седмиците, които прекарва в грижи за учителя, когато той се разболява, и радостта, когато се оправя…

Нямаше време, за да реагира… нямаше време…

Бандитите, които ги нападат една нощ и убиват Хаег. Гневът на Карсаиб и духовете, които призовава, за да си отмъсти. Само че те се оказват твърде силни и се обръщат срещу него, обладавайки тялото и съзнанието му. Той пищи. Той беше — АЗ СЪМ ДУРЗА!

Мечът се спусна към гърба на Ерагон и преряза ризницата и кожата му. Той извика от болка и падна на колене. Дурза каза нещо, което не можа да чуе.

Младежът вдигна очи нагоре и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Това беше краят. Варден и джуджетата щяха да бъдат унищожени. Сапфира щеше да се предаде, за да не го убият, а Аря щеше да бъде пленена или да загине. Защо трябваше да свърши по този начин? Нима всичко бе напразно?

Ерагон погледна към Исидар Митрим и се заслепи от ярката светлина. След секунда в помещението се разнесе силен звън. Той примигна и застина.

Звездната роза беше разбита. Посипа се дъжд от остри отломки. В центъра му надолу с главата летеше Сапфира. Челюстите й бяха отворени и между тях излизаше огромен син пламък. На гърба й беше Аря, чиято ръка сияеше в зелено от магическата сила.

Ерагон и Дурза завъртяха глави към тавана. На лицето на Сянката се изписа ужас и ярост. Вдигна дланта си, приготвяйки се за заклинание.

Ерагон усети, че силата му се възвръща. Той се пресегна през съзнанието си и изрече една-единствена дума:

— Брисингр!

Острието на Зар’рок засия от пламъците, които го обляха.

Младежът скочи напред…

И прониза Сянката в сърцето.

Дурза погледна изненадано оръжието, което стърчеше от гърдите му. Отвори уста, но вместо думи, от нея излетя нечовешки писък. Мечът падна от вече безчувствените пръсти. Кожата му стана прозрачна. Под нея нямаше плът, а само чернота. Той извика още по-силно и се разцепи. Освободеният мрак се раздели на три части, които прелетяха през Тронхайм и се изгубиха във Фардън Дур. Сянката беше изчезнала.

Ерагон падна по гръб с разперени ръце. Сапфира и Аря почти бяха стигнали до пода. Докато зрението му избледняваше, той усети, че всичко наоколо застива неподвижно във въздуха.