Кристофър Паолини
Ерагон (43)

Воин и лечител

Сапфира се снижи и кацна в подножието на един хълм, след което уморено се отпусна на земята. Ерагон я усещаше как трепери. Бяха се отдалечили само на половин левга от Гил’еад.

Съвсем наблизо бяха завързани Торнак и Снежноплам, които пръхтяха изнервени от присъствието на дракона. Младежът се плъзна по гърба на Сапфира и се зае с раните й, а Муртаг отиде при конете.

Ерагон започна да опипва крилата й на сляпо, защото беше много тъмно. Откри три места, където стрелите бяха пронизали тънката мембрана и бяха оставили дупки, дебели колкото палец. Като напрегна силите си, той успя да излекува раните с думи от древния език. След това се зае със стрелата, която се беше забила по-дълбоко.

— Муртаг, ела за малко. Хвани й крилото. Трябва да извадим стрелата. Сапфира, ще те заболи, но ще свърши бързо. Гледай да не мърдаш, защото ще ни нараниш.

Тя протегна глава, стисна едно дръвче със зъби и го изтръгна от земята.

— Готова съм.

— Дръж здраво — прошепна Ерагон на Муртаг и отчупи върха на стрелата, след което бързо издърпа останалата част. Сапфира изръмжа и се размърда, при което събори Муртаг с крилото си.

Ерагон излекува раната й, а после помогна на спътника си да се изправи.

— Изненада ме — призна мъжът и потърка ожулената си брадичка.

— Съжалявам.

— Не беше нарочно — увери го Ерагон и погледна жената. — Ще трябва да я носиш още малко. Няма да сме достатъчно бързи, ако я вземем с нас на конете. Предполагам, че ще ти е по-лесно да летиш, след като те излекувах.

— Ще се справя.

— Благодаря ти. Това, което направи, беше невероятно. Никога няма да го забравя.

— Трябва да тръгвам.

Сапфира отстъпи назад и с един скок се издигна във въздуха. Ерагон отиде до Снежноплам, метна се на седлото и препусна след Муртаг.

Докато яздеха, се опита да си спомни какво е чувал за елфите. Те живееха дълго, макар че не знаеше точно колко. Говореха на древния език и можеха да правят магии. След падането на Ездачите бяха изчезнали безследно.

„Как ли е попаднала тук? И как са я пленили войниците? Ако е магьосница, сигурно са я упоили като мене“.

Пътуваха през цялата нощ, въпреки че бяха много уморени. Далеч зад тях се виждаха светлинките на конници с факли, които претърсваха околностите на Гил’еад за следи.

Когато се зазори, Ерагон и Муртаг спряха конете.

— Да направим лагер. Трябва да поспя, въпреки че е опасно.

— Съгласен съм. Кажи на Сапфира да се приземи някъде и да ни изчака.

Откриха Сапфира в подножието на една малка скала. Ерагон хвана жената и я смъкна на земята с помощта на Муртаг.

„Чудя се защо не се свести досега. Измина доста време, откакто избягахме. Кой знае какво са й сторили“.

— Доколкото знам, това е първият елф, пленен от краля — каза Муртаг. — Той ги дебне, откакто са изчезнали, но без успех. Така че или е открил скривалището им, или я е заловил случайно. Според мене е случайно. Ако беше намерил убежището им, щеше да прати войници и да избухне война. Така че въпросът е как са узнали къде да я пленят.

— Няма да разберем, докато не се свести. Кажи ми какво стана, след като ме хванаха. Как така се озовах в Гил’еад?

— Ургалите работят за Империята. Както впрочем и Сянката. Ние със Сапфира видяхме как чудовищата те предадоха на Сянката, която беше с група войници. Те те отнесоха в града.

— Така е — потвърди драконът.

Ерагон си спомни за ургалите, с които беше говорил, след като напусна Теирм, и за „господаря“, когото те бяха споменали. Това беше кралят!

— Обидих най-могъщия човек в Алагезия — след това си спомни за изкланите жители на Язуак. — Ургалите изпълняват заповедите на Галбаторикс! Но защо причинява такива страдания на собствения си народ?

— Защото е зъл — обади се Сапфира.

— Но това означава война! Когато хората разберат, ще се разбунтуват и ще подкрепят Варден.

— Дори да разберат — отвърна Муртаг, — малцина ще стигнат до Варден. Щом командва и ургалите, кралят има достатъчно голяма военна сила, за да затвори границите и да поддържа контрол в Империята. Освен това хората могат да бъдат заблудени, че имат общ враг.

— Какъв враг?

— Елфите и Варден. Чрез подходящи слухове е напълно възможно те да бъдат представени като кръвожадни нашественици. Империята дори може да каже, че ургалите са миролюбиви съюзници, към които сме се отнасяли несправедливо. Чудя се само какво им е обещал Галбаторикс в отплата.

— Няма да успее. Хората едва ли ще се излъжат толкова лесно. Но за какво му е всичко това? Той отдавна вече е на власт.

— Само че авторитетът му е накърнен от Варден. Освен това съществува и Сурда, която отхвърля господството му. Галбаторикс е силен в границите на Империята, но властта му не се простира отвъд тях. Колкото до хората, те ще повярват в това, което ги накарат. Случвало се е и преди.

Муртаг замълча и се загледа в далечината. Думите му разтревожиха Ерагон. В този момент се включи и Сапфира, която попита:

— Накъде ли изпраща ургалите Галбаторикс?

— Моля?

— В Карвахол разправяха, че чудовищата се насочвали на югоизток към пустинята Хадарак. Ако кралят наистина ги контролира, защо ги праща натам? Може би тайно събира армия от ургали или пък им е разрешил да си строят град.

— Твърде съм уморен, за да мисля за това сега. Каквито и да са плановете му, със сигурност ще ни причинят неприятности. Поне да знаехме къде са Варден. Сега където и да се скрием, Империята ще ни намери.

— Не се предавай, макар че вероятно си прав.

— Благодаря.

Младежът се обърна към Муртаг:

— Ти рискува живота си за мене, задължен съм ти. Сам нямаше да се справя. — Между двамата беше възникнало приятелство, породено от готовността на Муртаг да се притече на помощ и скрепено в битките.

— Радвам се, че успях да ти помогна. Най-важното в момента е да се измъкнем от преследвачите. Войниците скоро ще открият следите ни.

— Как успя да се промъкнеш в замъка?

— Чрез солиден подкуп и после през един мръсен канал. Но основната заслуга е на Сапфира. Без нея нямаше да се измъкнем живи.

Ерагон безмълвно я погали с ръка по врата и се загледа в лицето на жената елф.

— Да й направим постеля.

Муртаг се изправи и разпъна едно одеяло. Докато я слагаха да легне, част от ръкава й се вдигна. Ерагон посегна да го смъкне и се сепна.

Ръката й беше осеяна с рани и синини, някои зараснали отчасти, други съвсем пресни. Младежът поклати глава и с треперещи пръсти свали ризата й.

Муртаг изруга. Целият гръб на жената беше покрит с белези от бичуване и жигосвания с нажежено желязо. На лявото й рамо имаше малка татуировка със същия символ, като на пръстена на Бром. Ерагон мълчаливо се закле да убие човека, който беше отговорен за мъченията.

— Можеш ли да я излекуваш? — попита Муртаг.

— Не знам. Доста е пострадала.

— Ерагон! Тя е елф. Не можеш да я оставиш да умре. Знам, че си уморен и гладен, но трябва да я спасиш. Аз ще те подкрепя, но ти трябва да правиш магиите.

— Да… права си.

Младежът смъкна ръкавиците си и се обърна към Муртаг:

— Това ще отнеме известно време. Направи ми нещо за ядене. И стопли малко вода за бинтовете.

— Не можем да запалим огън, без да ни забележат. Ще трябва да ползваш непрани парцали, а храната ще е студена.

Ерагон смръщи лице, но се примири и сложи внимателно ръка на гърба на елфката. Сапфира се доближи до него. Той си пое дъх и се залови за работа.

Изрече древните думи и започна да затваря раните една след друга. Прескачаше по-дребните охлузвания и натъртвания, за да пести енергия. Беше учуден, че жената е оцеляла след многократните и разнообразни мъчения. Не можеше да не забележи, че въпреки белезите тялото й беше изключително красиво. Няколко пъти се изчерви, надявайки се, че Сапфира не усеща мислите, които му идваха.

Труди се дълго време, като от време на време спираше, за да се подкрепи. Сапфира седеше до него и се опитваше да го окуражава и да му прехвърля от силата си, доколкото бе възможно. Слънцето вече беше високо в небето, когато най-накрая Ерагон привърши. Ръцете му трепереха, а очите му бяха подути и насълзени. Изправи се и отпи дълга глътка от манерката.

— Това ли беше? — попита Муртаг.

Ерагон кимна. Нямаше сили дори да проговори.

— Добре се справи.

— Ще оцелее ли?

— Не знам… Елфите са силни, но тя е пострадала сериозно. Ако знаех повече за лекуването, може би щях да успея да я събудя, но… — Той отпи още една глътка вино и се почувства по-добре. — Хайде да тръгваме.

— Не! Трябва да поспиш.

— Ще спя на седлото. Не можем да си позволим да губим повече време. Войниците ще ни настигнат.

— В такъв случай ще водя Снежноплам, докато почиваш — съгласи се Муртаг.

Двамата оседлаха конете и завързаха жената на гърба на Сапфира, след което тръгнаха. Ерагон хапна малко, а после се наведе към гривата на Снежноплам и затвори очи.