Кристофър Паолини
Ерагон (34)

По следите на маслото

На сутринта Ерагон се събуди с главоболие и махмурлук. Забеляза как един плъх прибяга по пода и дочу гласа на Сапфира:

— Как се чувстваме?

Младежът реши да не й обръща внимание. Малко по-късно и Бром се надигна с намръщено изражение. Той натопи главата си в легена със студена вода и излезе от стаята. Ерагон тръгна след него.

— Къде отиваш?

— Да се възстановя.

— И аз ще дойда.

Младежът откри, че Бром се възстановява, като редува горещ чай и студена вода, обилно разредени с бренди. Когато се върнаха в стаята, и двамата се чувстваха по-добре.

Бром препаса меча си и приглади краищата на робата си.

— Първо внимателно ще зададем няколко въпроса. Ще разберем къде е доставено маслото и какво се е случило с него. Вероятно при транспортирането му е имало войници и работници. Трябва да намерим някой от тях.

Те напуснаха „Златното кълбо“ и започнаха да обикалят складовете. В центъра на града улиците се събираха и водеха към дворец, построен от гладки гранитни блокове. Той се намираше на хълм и се извисяваше над всички сгради, с изключение на катедралата. Площадът беше покрит със седефена мозайка, а някои от стените бяха облицовани със злато. В специални ниши бяха поставени черни статуи. На всеки метър имаше стражи, които гледаха внимателно минаващите.

— Кой живее там?

— Маркос Табор, управителят на града. Той отговаря само пред краля и пред собствената си съвест, която обаче едва ли съществува — отвърна Бром.

До обед не бяха научили нищо и спряха, за да се нахранят.

— Градът е твърде голям. Трябва да се разделим. Ще се срещнем привечер в „Кълбото“. — Старецът погледна смръщено Ерагон. — Надявам се, че няма да направиш някоя глупост.

— Няма — обеща младежът. Бром му подаде няколко монети и се отдалечи в обратната посока.

През останалата част от деня Ерагон обикаляше и говореше с работници и продавачи, опитвайки се да е максимално мил и очарователен. Никой не знаеше за маслото. Където и да отидеше, катедралата висеше заплашително над него. Сякаш нямаше начин да избяга от мрачния й взор.

Най-накрая откри мъж, който беше помагал при транспортирането на маслото и си спомняше къде е закарано. Младежът отиде да види къде е сградата и се върна в „Златното кълбо“. Бром се появи след около час; изглеждаше много уморен.

— Откри ли нещо? — попита Ерагон.

Старецът отметна бялата си коса назад.

— Дочух доста интересни работи и не на последно място това, че Галбаторикс ще посети Драс-Леона след около седмица.

— Какво? — възкликна Ерагон.

— Май Табор е превишил правомощията си и кралят идва да му даде урок. Напуска Уру’баен за първи път от десет години.

— Дали е разбрал за нас?

— Разбира се, но със сигурност не му е известно къде се намираме. Ако знаеше, вече щяха да са ни заловили. Както и да е. Независимо какво ще правим, трябва да сме приключили, преди Галбаторикс да е пристигнал. В никакъв случай не бива да сме на по-малко от двайсет левги от него. Но поне Ра’зак със сигурност ще са тук, за да подготвят посещението му.

— Искам да ги пипна — сви юмруци Ерагон, — но не и да се бия с краля. Вероятно ще ме разкъса на парчета.

— Браво, взел си да се замисляш. И си прав, наистина нямаш шанс срещу него. Кажи сега какво научи днес, да видим дали ще съвпадне с моите открития.

— Говорих с един мъж, който знаеше къде е закарано маслото. Един малък склад. Но не разбрах нищо друго, което да ни е от полза.

— Моят ден беше малко по-плодотворен. И аз чух същото, така че отидох в склада и поговорих с работниците. Не беше трудно да ги забаламосам и те да разкрият, че маслото е занесено в двореца.

— И след това дойде тук.

— Не — поклати глава Бром. — Не ме прекъсвай. След това отидох в двореца и се представих за бард, за да си издействам покана в помещенията на прислугата. Няколко часа обикалях, като забавлявах слугините с песни и истории. — Бром бавно напълни лулата си и продължи: — Наистина е забележително колко неща научават тези хора. Представи си, един от благородниците има три любовници, които живеят в едно и също крило на двореца. Освен клюките обаче, успях да разбера и къде са пратили маслото от двореца.

— Къде? — попита Ерагон нетърпеливо.

Бром запали лулата си и направи няколко кръгчета от дим.

— Извън града, разбира се. При всяко пълнолуние изпращат двама роби с провизии в подножието на Хелгринд. Когато маслото от Сеитр пристигне в Драс-Леона, го прибавят към провизиите. Робите не се завръщат, а ако някой ги проследи, също изчезва.

— Мислех, че Ездачите са забранили търговията с роби.

— Да, но кралят я възобнови отново.

— Значи Ра’зак се крият в Хелгринд — предположи Ерагон.

— Или някъде наблизо.

— При положение че се намират в Хелгринд, те са или в подножието, където има охрана, или някъде нависоко, където само техните летящи чудовища и Сапфира могат да достигнат. Ако ние с моя дракон прелетим около планината, Ра’зак ще ни видят, както и половината град.

— Да, това е проблем — съгласи се Бром.

— Ами ако заемем местата на робите? Пълнолунието е другата седмица. Така ще успеем да се приближим, без да ни забележат.

— Това е някаква възможност, но е доста рисковано. Ако убиват робите от разстояние, няма да успеем да сторим нищо.

— Не знаем дали въобще убиват робите — отбеляза Ерагон.

— Сигурен съм, че не ги оставят живи. Но все пак идеята е интересна. При положение че Сапфира се скрие наблизо… Може и да се получи. Но трябва да действаме бързо, преди да е дошъл кралят.

— Да отидем до Хелгринд и да поогледаме. Би било добре да го видим първо на дневна светлина, за да не се изненадаме после от нещо.

— И дотам ще стигнем. Утре ще се върна в двореца и ще разузная доколко е възможно да се разменим с робите. Трябва да внимавам, за да не предизвикам подозрения.

— Не мога да повярвам, че ги открихме — каза тихо Ерагон. Пред очите му се мярна изгорената ферма и мъртвият Гароу.

— По-трудното все още предстои, но днес се справихме добре. Ако съдбата ни се усмихне, ти ще получиш своето отмъщение, а Варден ще се отърват от много опасни неприятели. Какво ще стане след това, вече ще зависи от тебе.

Ерагон разтвори съзнанието си и се свърза със Сапфира.

— Намерихме леговището им!

— Къде?

Той набързо й предаде какво бяха открили.

— Хелгринд — каза драконът замислено. — Подходящо място.

— След като свършим, може да се приберем в Карвахол.

— Какво искаш? Да се върнеш към предишния си живот? Знаеш, че е невъзможно, така че спри да тъгуваш. Скоро ще трябва да решиш какво да правиш — дали да се криеш до края на живота си, или да помагаш на Варден. Нямаш други възможности, освен ако не се съюзиш с Галбаторикс, а това аз няма да го приема никога.

— Ако трябва да избирам, знаеш, че ще свържа съдбата си с Варден.

— Знам, но исках да те чуя да го казваш.

Сапфира го остави да размишлява над думите й.