Кристофър Паолини
Ерагон (40)

Плен в Гил’еад

Ездата беше твърде болезнена за Ерагон. Заради счупените му ребра поддържаха съвсем бавна скорост, но младежът отказваше да спре. Сапфира летеше наблизо, свързала съзнанието си с неговото, за да му вдъхва сила. Муртаг яздеше стабилно до Кадок. Ерагон се възхити на сивия му жребец и отбеляза:

— Конят ти е много добър. Как се казва?

— Торнак, на името на мъжа, който ме научи да се бия. Подариха ми го, когато беше още жребче. Едва ли ще намериш по-смело и интелигентно животно в цяла Алагезия, без да броим Сапфира, разбира се.

— Наистина е прекрасен.

— Да, но Снежноплам също си го бива.

През този ден изминаха съвсем малко разстояние, но Ерагон се радваше, че отново е на път. Така държеше ума си далеч от други, по-болезнени неща. Прекосяваха незаселена земя. Пътят за Драс-Леона бе на няколко левги вляво. Щяха да заобиколят града в широка дъга и да се отправят към Гил’еад, който се намираше далеч на север, почти колкото Карвахол.

Продадоха Кадок в едно малко селце. Ерагон изпита съжаление, докато прибираше монетите. Трудно му беше да се раздели с коня, с който бе прекосил половината Алагезия.

Дните изминаваха, а малката им групичка продължаваше пътуването на север. Ерагон беше доволен, че Муртаг споделя неговите интереси и двамата нашироко обсъждаха различни теми.

Единственото нещо, което не дискутираха, бе тяхното минало. Ерагон не спомена как е намерил Сапфира и откъде идва. Муртаг пък не разкриваше защо го преследва Империята.

Въпреки това беше неизбежно да понаучат нещо един за друг. Ерагон бе заинтригуван от това, че спътникът му е много добре запознат с политическите интриги. Младежът слушаше внимателно и в главата му прехвърчаха подозрения.

Първата седмица мина без следа от преследвачи и това поуталожи страховете им, но все пак продължаваха да стоят на пост през нощта. Ерагон очакваше, че ще се сблъскат с ургали, докато стигнат Гил’еад, но те сякаш бяха изчезнали безследно.

„Мислех си, че тези ненаселени райони ще са пълни с чудовища, но няма да се оплаквам, ако са отишли другаде“.

След смъртта на Бром не беше сънувал мистериозната жена. Опита се отново да призове видението й, но видя единствено празната килия. Когато преминаваха покрай някой град, той се дегизираше и проверяваше в местната тъмница, но така и не успя да я открие. На няколко места се натъкна на обяви, на които имаше негово описание и награда за залавянето му.

Пътуването на север ги отведе към столицата Уру’баен. Районът беше гъсто населен; по пътищата и мостовете патрулираха войници. Наложи се да направят широка дъга, за да избягнат нежелани срещи.

След като заобиколиха безопасно столицата, те се озоваха в покрайнините на широка равнина. Същата, която Ерагон и Бром бяха прекосили, когато напуснаха Карвахол, само че от другата страна. Пътниците продължиха на север по течението на река Рамр.

По това време настъпи шестнайсетият рожден ден на Ерагон. При нормални обстоятелства, в Карвахол щяха да организират грандиозно празненство, обаче тук, в пустошта, младежът дори не спомена на Муртаг.

Сапфира беше на около шест месеца и продължаваше да расте. Крилата й бяха широки и масивни, за да могат да издигат тялото й във въздуха. Зъбите, които стърчаха от устата й, бяха дебели колкото китката на Ерагон и остри като Зар’рок.

Настъпи денят, в който Ерагон махна превръзката си за последен път. Ребрата му бяха зараснали и на мястото на раната бе останал малък белег. Младежът се протегна бавно и се отпусна доволен, че болката си е отишла. При подобен случай преди щеше да се усмихне, но след смъртта на Бром това му се случваше рядко.

Той облече отново ризата си и се приближи към малкия огън. Седна до него и почна да дялка някакво парче дърво. Ерагон извади Зар’рок. Муртаг се напрегна, но лицето му остана спокойно.

— Какво ще кажеш за една тренировка?

— С остри мечове? Ще се изпосечем.

— Чакай, дай ми твоето оръжие — отвърна Ерагон. Муртаг се поколеба, но му подаде дългия си меч. Младежът блокира острието с магия, както го беше учил Бром. — Когато свършим, ще го оправя.

— Добре, мисля, че ще свърши работа.

Ерагон затъпи и своя меч, приклекна и замахна към рамото на Муртаг. Остриетата се сблъскаха във въздуха. Младежът се отдръпна, завъртя се и пак нападна, но отново беше блокиран; помисли си: „Бърз е!“.

След серия от силни удари Муртаг спря и се засмя. Двамата бяха напълно равностойни, дори се изморяваха еднакво бързо. Сблъсъкът продължи, докато ръцете им съвсем натежаха.

— Стига, достатъчно! — обяви Ерагон и се отпусна. Никоя от схватките им с Бром не беше толкова уморителна. Муртаг седна тежко на земята, дишането му бе учестено.

— Удивен съм. Цял живот съм тренирал с меча, но досега не съм се бил с някой толкова добър. Едва ли в кралския двор има човек, който да ти се противопостави.

— И ти не си по-зле. Този мъж, който те е учил, Торнак, би могъл да натрупа състояние, ако отвори школа. Ще се стичат хора от цяла Алагезия, за да изучават майсторството му.

— Той е мъртъв — промълви бавно Муртаг.

— Съжалявам.

Вечерните схватки скоро им станаха навик и ги поддържаха във форма. Ерагон се завърна и към упражненията за практикуване на магия. Муртаг го наблюдаваше с любопитство; оказа се, че знае доста неща за магията, макар да не можеше да я ползва.

Спряха в покрайнините на Гил’еад. Вече ставаше почти месец, откакто се бяха срещнали. През това време пролетта окончателно беше изместила остатъците от зимата. Ерагон се чувстваше по-силен и спокоен от преди. Все още си мислеше за Бром и понякога си говореха за него със Сапфира, но през повечето време гледаше да не разравя болезнените спомени.

Отдалеч градът изглеждаше груб, почти варварски, пълен с дървени къщи и лаещи кучета. В центъра се виждаше каменна крепост. Из въздуха се носеше синкав пушек. Мястото приличаше повече на временно поселище, отколкото на град. Малко по на север се виждаха очертанията на езерото Айзенстар.

Решиха за по-голяма безопасност да направят лагер на около две мили от града.

— Не мисля, че ти трябва да ходиш в Гил’еад — заяви Муртаг по време на вечеря.

— Защо? Досега маскировката ми проработваше. Дормнад ще поиска да види белега, за да се увери, че съм Ездач.

— Сигурно, но Империята преследва по-яростно тебе. Ако хванат мене, бих могъл да избягам, докато теб направо ще те изправят пред краля и тогава или ще умреш, или ще трябва да се присъединиш към него. Освен това в Гил’еад е съсредоточена половината кралска армия. Онова там не са къщи, а казарми. Ако отидеш, рискуваш страшно много.

Ерагон попита Сапфира за мнението й. Тя го уви с опашка и легна до него.

— Защо въобще ме питаш? Човекът казва истината. Ще му обясня как да убеди Дормнад, че може да ни се довери. Ако някой трябва да рискува, това е той.

— Не ми се иска да го излагам на опасност. Добре, отиди ти — каза младежът. — Но ако нещо се обърка, ще дойда да те спася.

— Ех, каква легенда ще стане — засмя се Муртаг. — Как един Ездач се справил с половината кралска армия. Трябва ли да знам нещо, преди да тръгна?

— Няма ли да си починем и да изчакаме утрото?

— Защо? Колкото повече седим тук, толкова по-голям е шансът да ни открият. Ако този Дормнад може да ви отведе при Варден, по-добре да го намерим бързо. Не искам да се заседяваме тук повече от необходимото.

— Прав е! — каза Сапфира, после набързо предаде паролите на Ерагон, а той — на Муртаг.

— Добре. Ако всичко е наред, ще се върна до два часа. Гледайте да ми оставите нещо за ядене. — Мъжът махна с ръка и се метна на Торнак. Ерагон седна до огъня и започна нервно да потупва дръжката на меча си.

Изминаха няколко часа, но Муртаг не се върна. Сапфира наблюдаваше града внимателно. Ерагон събра багажа и се приготви да побегне, в случай че се появят войници.

— Погледни.

Младежът се завъртя с тревога. Един конник излезе от Гил’еад и препусна към лагера.

— Това не ми харесва. Бъди готова да излетиш.

— Готова съм и за друго.

Ездачът се приближи и Ерагон видя, че това е Муртаг. Конникът поддържаше висока скорост, въпреки че никой не го преследваше.

— Какво става?

— Някой проследи ли ме от Гил’еад?

— Не видяхме никого.

— Добре. Тогава нека хапна първо. Умирам от глад. — Муртаг грабна една купичка и започна да се храни с апетит. — Дормнад се съгласи да се срещне с нас утре преди изгрев. Каза, че ако наистина си Ездач и това не е капан, ще те заведе при Варден.

— Къде ще се срещнем?

— На едно малко хълмче, оттатък пътя.

— А ти защо бързаше така?

— Случи се нещо неприятно. Един познат ме засече на улицата и мисля, че ме разпозна.

— Този твой приятел дали ще се разприказва?

— Ако го познаваше, нямаше да питаш. Устата му е широка като океана и постоянно дрънка. Въпросът е не дали ще се разприказва, а на кого ще каже. Ако го чуе някой неподходящ човек, ще загазим сериозно.

— Едва ли ще пратят войници да те търсят през нощта — отбеляза Ерагон. — Предполагам, че ще сме в безопасност до сутринта, а след това, ако всичко е наред, ще тръгнем с Дормнад.

Муртаг поклати глава.

— Само ти ще го последваш. Както казах и преди, нямам намерение да ходя при Варден.

Ерагон го погледна недоволно. Искаше му се мъжът да остане. По време на пътуването двамата се бяха сприятелили и сега не желаеше да се разделят по такъв начин. Щеше да започне да протестира, но Сапфира го спря.

— Сега не е подходящо. Изчакай до сутринта.

— Добре.

Ерагон се събуди два часа преди разсъмване и усети, че дланта с белега го сърби. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но нещо го тревожеше. Той внимателно се изправи и извади меча си безшумно. Сапфира го изгледа с любопитство.

— Какво има?

— Не знам.

Всичко изглеждаше наред. Сапфира вдигна глава и помириса въздуха.

— Надушвам коне наблизо, но те не се движат. Издават някакво непознато зловоние.

Ерагон пропълзя до Муртаг и го разтърси за рамото. Той се надигна светкавично и извади кама от завивките си.

— Наблизо има коне — прошепна младежът.

Муртаг безмълвно измъкна меча си. Двамата с Ерагон застанаха от двете страни на Сапфира, готови за атака. Така изчакаха, докато от изток не се зазори.

Яростен крясък накара Ерагон да се завърти. Един едър ургал приближаваше към лагера с нещо като копие в ръка.

„Откъде се появиха ургалите? Наоколо нямаше техни следи“.

Чудовището изръмжа и размаха оръжието си, но не нападна.

— Брисингр! — изкрещя Ерагон и отприщи магията си. Лицето на съществото се изкриви и избухна в синя светлина. Кръв и парчета плът се посипаха из лагера. Сапфира изръмжа и отстъпи. Младежът се завъртя. Докато се беше занимавал с ургала, няколко чудовища ги бяха нападнали от другата страна.

„По дяволите! Да се хвана на толкова глупав номер!“

Муртаг се хвърли в атака. Ерагон опита да се присъедини към него, но пътят му беше преграден от четири ургала. Първият замахна към него с меч. Младежът приклекна и го уби с магия. Успя да рани втория в гърлото, а третия прониза в сърцето, но следващият го връхлетя с високо вдигната тояга.

Ерагон го забеляза и се опита да го спре с меча си, но се оказа твърде бавен.

— Сапфира, излитай! — успя да извика той, секунда преди силният удар да го просне в безсъзнание на земята.