Кристофър Паолини
Ерагон (30)

Скъпо струваща грешка

На сутринта Ерагон и Бром изведоха конете и се приготвиха за заминаване. Джеод излезе да ги изпрати, а Хелън наблюдаваше мълчаливо от прага.

— Ще ми липсваш, старче — каза търговецът.

— И ти на мене — отвърна Бром, след което се обърна и направи поклон пред Хелън. — Благодаря ви за гостоприемството, бяхте изключително мила. Имате много добър съпруг, грижете се за него. Малцина са толкова смели и решителни като него. Но дори той не може да се справи с трудните времена без подкрепата на близките си. Просто споделям мисли, скъпа госпожо.

Ерагон забеляза смесените чувства, които се бяха изписали по лицето на Хелън. Очите й проблеснаха гневно и тя затръшна вратата зад себе си. Джеод въздъхна и прекара ръка през косата си. Ерагон му благодари за помощта и възседна Кадок, след което двамата с Бром потеглиха.

Стражите при южната порта ги пуснаха да излязат без проверка. Докато яздеха покрай външната стена на Теирм, младежът мярна някаква сянка, която му напомни за Солембум.

— Виждал ли си котколак?

— Откъде ти хрумна? — учуди са Бром.

— Чух някой да го споменава в Теирм. Но те не съществуват, нали?

— Напротив, съществуват. По времето на Ездачите са били почти толкова почитани, колкото драконите. Кралете са ги ползвали за съветници и компаньони. Но се опасявам, че сега са почти изчезнали.

— А можели ли са да ползват магия?

— Не знам, но определено са имали свръхестествени способности. Почти винаги са се забърквали в интересни събития.

— А какво е Хелгринд? — смени темата младежът.

— Ще видиш, когато стигнем Драс-Леона.

Щом градът се скри от очите им, Ерагон призова Сапфира. Силата на съзнанието му беше толкова мощна, че дори Кадок наостри уши.

Сапфира се появи след няколко минути и се спусна с отворени криле. Слънцето се отразяваше в тънките мембрани и те ослепително блестяха.

Ерагон подаде поводите на коня на Бром.

— Ще се видим по обед.

— Приятно прекарване — кимна старецът и се усмихна на дракона. — Радвам се да те видя отново.

— Аз също.

Ерагон се покатери на раменете на Сапфира и се хвана здраво, докато двамата се издигаха нагоре. Тя го предупреди да се държи и направи внезапно един лупинг. Той извика развълнувано и размаха ръце във въздуха, като разчиташе само на колената си.

— Не знаех, че мога да се задържа на гърба ти, без да съм завързан за стремената на седлото.

— Аз също.

До обед краката му вече бяха протрити от ездата без седло, а ръцете и лицето му бяха започнали да измръзват. Тялото на Сапфира беше топло, но не можеше да го предпази от студения въздух. Когато кацнаха, младежът се уви с дрехите си и седна на едно слънчево място.

— Нали нямаш нищо против да пояздя Кадок? — попита Ерагон, понеже искаше да разпита Бром за загадъчното му минало.

— Не, но ми разкажи какво ти е казал.

Ерагон беше изненадан, че Сапфира е узнала плановете му. Явно не можеше да скрие нищо от нея, когато бяха умствено свързани. Щом се нахраниха, той се присъедини към Бром.

— Хайде да поговорим. Исках още когато пристигнахме в Теирм, но реших да изчакам.

— Казвай.

— Случват се много неща, които не разбирам. Например кои са твоите „приятели“ и защо си се крил в Карвахол. Имам ти доверие, но искам да науча нещо повече за тебе. Какво си откраднал в Гил’еад и какво е „туата ду оротрим“, за което ме готвиш? Смятам, че заслужавам малко обяснения.

— Значи си ни подслушвал.

— Само веднъж.

— Явно трябва да те науча на добри обноски. Защо мислиш, че тези неща те засягат?

— Не съм сигурен — сви рамене Ерагон. — Но ми се струва странно ти да се криеш в Карвахол по същото време, когато намерих яйцето, а и разполагаш с доста познания за драконите. Колкото повече си мисля, толкова по-подозрително ми изглежда. Имаше и други неща, на които не бях обърнал внимание, но сега си идват на мястото. Например откъде знаеше за Ра’зак и защо избягаха от тебе? Все се чудя дали не си свързан с появяването на яйцето. Доста неща си премълчал, а ние със Сапфира предпочитаме да ги знаем, защото някое от тях може да се окаже опасно.

— Много си нетърпелив. Това нямаше да е от значение, ако не беше толкова подозрителен, макар че тогава нямаше да си струва да се занимавам с тебе.

Ерагон не знаеше дали да приеме това за комплимент. Бром извади лулата си и я запали.

— Ще ти кажа, но трябва да разбереш, че не мога да разкрия всичко. Не искам да те оставям в неведение, но нямам право да споделям чужди тайни. Ще трябва да говориш и с други хора, за да разбереш всичко.

— Добре. Казвай каквото можеш.

— Сигурен ли си? За моите недомлъвки си има причини. Опитвам се да те защитя от сили, които биха те разкъсали. След като научиш за тях и техните цели, ще се наложи да направиш избор. Сигурен ли си, че го искаш?

— Не мога да живея в неведение.

— Прав си… Добре. От години в Алагезия между Империята и Варден се води война, която се простира далеч над обикновените въоръжени сблъсъци. Те са вплетени в титанична битка, а ти си в центъра й.

— Аз ли? — сепна се Ерагон. — Но аз нямам нищо общо с тях.

— Още нямаш, но битката е съсредоточена върху самото ти съществуване. Те не се бият за власт над земята и хората. Целта им е да привлекат на своя страна новото поколение Ездачи, от които ти си първият. Който контролира тези Ездачи, ще стане пълновластен господар на Алагезия.

Ерагон се опита да осмисли думите на стареца. Не можеше да повярва, че толкова много хора го смятат за важен. Цялата идея за Империята и Варден му се стори невероятна и той побърза да възрази.

— Но нали всички Ездачи, освен клетвопрестъпниците, са загинали? А и доколкото знам, те също са умрели. Ти ми каза в Карвахол, че никой не знае дали има още дракони.

— За драконите те излъгах. След смъртта на Ездачите в ръцете на Галбаторикс останали три яйца. Всъщност вече са само две, след като Сапфира се излюпи. Кралят е успял да ги отмъкне по време на последните битки.

— Значи скоро може да се появят още двама като мене, но верни на краля?

— Да — кимна Бром. — Смъртоносната надпревара продължава. Галбаторикс отчаяно търси хората, за които ще се излюпят яйцата, а Варден се опитва да ги убие.

— Ами Сапфира откъде се появи? Нима някой е отмъкнал яйцето от краля? И ти откъде знаеш всичко това?

— Толкова много въпроси… — засмя се Бром. — Повечето събития се случиха, преди ти да се родиш. Тогава имах причини да мразя Империята и исках да й навредя колкото се може повече. Попаднах на един учен, Джеод, който твърдеше, че е открил таен проход в замъка на Галбаторикс. Заведох Джеод при Варден, тъй наречените мои „приятели“, и те решиха да откраднем яйцата.

„Варден!“

— Както и да е. Нещо се обърка и нашият крадец взе само едно и вместо да го предаде на Варден, реши да избяга. Изпратиха мене и Джеод, за да го върнем. Това беше началото на едно невероятно преследване. Надпреварвахме се с Ра’зак и Морзан, последния от клетвопрестъпниците…

— Морзан! — прекъсна го Ерагон. — Но нали той е предал Ездачите!

„Това се е случило толкова отдавна!“

— Да, той беше стар, но все още могъщ и жесток. Бе първият последовател на краля, изключително предан. Бях се сблъсквал с него и преди, така че търсенето на яйцето се превърна в двубой между нас двамата. Намерихме го в Гил’еад и там се сбихме с Морзан. Борбата беше изключително трудна, но накрая го пронизах смъртоносно. По време на схватката се разделихме с Джеод и нямаше време да го потърся. Взех яйцето и го отнесох на Варден, а те ми възложиха задачата да обуча новия Ездач. Реших да се скрия в Карвахол, понеже бях ходил там и преди, докато ме потърсят. Но така и не ме призоваха.

— Тогава как се появи яйцето на Сапфира? Да не би да са откраднали още едно от краля?

— Едва ли. Останалите две са под такава охрана, че би било самоубийство да се прави нов опит за кражба. По-скоро Сапфира е от яйцето на Варден. Предполагам, че за да го защити, пазителят му се е опитал да ми го изпрати чрез магия. Варден не се свързаха с мене, предполагам, че пратениците им са били заловени, а на тяхно място се появиха Ра’зак. С тях сме стари врагове.

— Значи те не са знаели за мене, когато пристигнаха в Карвахол?

— Точно така — отвърна Бром. — Ако онзи глупак Слоун си беше държал устата затворена, можеше и да не разберат за тебе и събитията щяха да се развият по друг начин. Трябва да ти благодаря, защото спаси живота ми. Ако не бяха тръгнали след тебе, можеха да ме сварят неподготвен. Избягаха, защото съм по-могъщ от тях, особено през деня. Вероятно са възнамерявали да ме нападнат през нощта.

— Ти изпрати ли съобщение на Варден за мене?

— Да. Сигурен съм, че те искат да те заведа при тях колкото се може по-скоро.

— Но ти няма да го направиш?

— Не, няма.

— Защо? Това няма ли да е по-безопасно, отколкото да преследваме Ра’зак.

— Ако отидем при тях, ще се забъркаш в техните игри. Водачите им ще те пращат на мисии само за да се изтъкнат пред другите. Искам да си добре подготвен, преди да отидем там. Докато трае преследването, поне не се притеснявам, че някой може да те отрови. А и ще ти е по-интересно, докато те обучавам. Туата ду оротрим е степен на твоите умения, до която скоро ще стигнеш. Ще ти помогна да намериш убийците на чичо си, защото и аз имам да разчиствам сметки с тях. Но след това ще ти се наложи да направиш избор.

— Какъв? — попита предпазливо Ерагон.

— Ако убиеш Ра’зак, ще трябва или да избягаш в Сурда и да се присъединиш към Варден, или да помолиш краля за милост. Дори да не ги убиеш, вероятно пак ще се наложи да избираш.

Ерагон знаеше, че най-доброто убежище щеше да бъде при Варден, но не му се искаше да прекара целия си живот във война. Внимателно обмисли думите на Бром, като се стараеше да ги погледне от всички страни.

— Все пак не ми обясни откъде знаеш толкова много за драконите.

— Наистина. Това обаче ще остане за друг път.

„Защо аз?“ Какво го правеше толкова специален, че да стане Ездач?

— Виждал ли си майка ми?

— Да.

— Как изглеждаше?

— Беше пълна с достойнство и гордост — въздъхна старецът, — също като Гароу. Може би това й докара всичките неприятности. Винаги се опитваше да помага на бедните и нещастните, независимо в какво състояние се намираше тя самата.

— Добре ли я познаваше?

— Достатъчно добре, че да ми липсва, когато замина.

Младежът си спомни как беше мислил, че Бром е просто един старец, който разказва истории. Осъзна колко наивен е бил. Разказа наученото на Сапфира. Беше й интересно, макар че се разстрои, като научи, че е била в ръцете на Галбаторикс.

— Не се ли радваш, че се махна от Карвахол? Ако беше останал, щеше да пропуснеш цял куп приключения.

Когато спряха за вечеря, Ерагон остави Бром и отиде да потърси вода. Търкаше ръце да се стопли, като се ослушваше за шума на някоя рекичка.

Отдалечи се от лагера и откри едно поточе. Някаква необичайна следа на другия бряг привлече вниманието му. Ерагон реши да задоволи любопитството си и прескочи потока. Падна върху една мокра скала и кракът му се подхлъзна на покриващия я мъх. Той се опита да омекоти падането си с ръце, но чу някакво пукане в дясната си китка при удара в земята.

Очите му се изпълниха със сълзи от внезапната болка, а от устата му излетя цял куп ругатни.

— Ерагон! Какво става?

— Счупих си ръката… ама че тъпо паднах.

— Идвам!

— Не, недей, ще се оправя. Не идвай. Дърветата са твърде нагъсто, за да минеш през тях.

Сапфира му изпрати образ как изтръгва дърветата, за да се добере до него.

Ерагон изръмжа и се изправи. Отпечатъкът се намираше съвсем наблизо и беше оставен от тежък, подкован ботуш. Спомняше си за тези следи, които бяха пръснати около Язуак. Ургал! Трябваше да се махне оттук, защото нямаше меч, а не можеше да стреля с една ръка.

— Сапфира! Ургали! Пази Бром!

Младежът прескочи потока и се затича към лагера, стиснал дръжката на ножа си.

„Дано да е само един!“

Достигна бивака и приклекна, за да избегне опашката на Сапфира.

— Ей, стига! Аз съм!

— Опа. — Сапфира беше скръстила криле пред гърдите си като стена.

— Опа ли? — изръмжа Ерагон. — Щеше да ме убиеш! Къде е Бром?

— Тук съм — чу се гласът на стареца иззад крилете. — Кажи на лудия си дракон да ме пусне, че не иска да ме слуша.

— Пусни го. Не му ли обясни?

— Не. Ти каза да го пазя. — Тя вдигна криле и Бром се измъкна.

— Открих следа от ургал. Оставена е преди малко.

— Оседлавай конете. Трябва да тръгваме. — Старецът загаси огъня, но забеляза, че Ерагон не помръдва. — Какво ти е на ръката?

— Счупих си китката.

Бром изруга и оседла Кадок.

— Ще трябва да я шинираме, когато спрем. Опитай се да не мърдаш много — каза старецът и се обърна към Сапфира: — Вече е почти тъмно, така че лети над нас. Ако ургалите се покажат, ще размислят, преди да ни нападнат.

— Дано, иначе няма да могат да мислят никога повече.

Ставаше все по-тъмно и конете бяха уморени, но те ги пришпорваха непрекъснато. Ръката на Ерагон беше подута и почервеняла. На около миля от лагера Бром се спря.

— Слушай…

Младежът се ослуша и долови звука на рог в далечината.

— Сигурно са открили бивака и следите на Сапфира. Сега вече ще ни преследват. Никога не оставят плячката да им се измъкне.

Още два рога прозвучаха, този път по-наблизо.

— Трябва да бягаме — каза Бром и повика Сапфира. — Остави Кадок и тръгвай с нея. Така ще е по-безопасно.

— Ами ти?

— Ще се оправя някак. Тръгвай!

Ерагон се качи на Сапфира и се издигна над галопиращите коне. Роговете се дочуха още няколко пъти, след което прекъснаха. Бром пришпорваше конете с всички сили.

„Къде ли отидоха ургалите?“ — чудеше се Ерагон. Зовът се разнесе отново, но този път от по-далечно разстояние. Той въздъхна и забеляза Бром да забавя ход на земята.

— Беше на косъм — обърна се младежът към дракона.

— Да, но не бива да спираме, докато…

Сапфира беше прекъсната от звука на рог, който долетя от земята под тях. Ерагон подскочи от изненада, а Бром отново пришпори Снежноплам. Ургалите изскочиха на пътя и започнаха бързо да скъсяват разстоянието.

— Трябва да направим нещо! — възкликна Ерагон.

— Какво?

— Кацни пред тях!

— Да не си полудял?

— Приземи се! Знам какво правя. Няма време. Ще настигнат Бром.

— Добре.

Сапфира прелетя над ургалите, завъртя се и кацна. Ерагон докосна енергията в съзнанието си и се приготви да я използва.

Ургалите извикаха стреснато и дръпнаха юздите на конете си, след което измъкнаха оръжия. На лицата им беше изписана нечовешка омраза. Бяха дванайсет, все здрави и безумно грозни. Ерагон се учуди, че не побягнаха. Беше се надявал, че видът на дракона ще ги уплаши.

„Какво чакат? Ще ни нападат ли или не?“

— Господарят ни иска да говори с тебе, човеко! — извика най-едрият от ургалите с дълбок глас.

— Това е капан. Не го слушай.

— Нека поне да разберем какво се опитва да каже.

— Кой е твоят господар?

— Жалък червей като тебе не заслужава да чуе името му. Той управлява земята и небето. Ти си само прашинка за него. Но все пак трябва да те заведем жив. Радвай се!

— Няма да тръгна с вас. На каквото и да служите — Сянка, ургал или някакво друго чудовище, — кажете му, че нямам желание да говоря с него.

— Правиш грешка. Невъзможно е да му избягаш. Рано или късно ще застанеш пред него. Ако се съпротивляваш, ще изкараш последните си мигове в агония.

Ерагон се учуди кой ли е събрал ургалите под едно знаме. Дали пък не се появяваше нова сила освен Империята и Варден?

— Задръж си предложението. Не можеш да ме уплашиш.

— Тогава ще трябва да те завлечем насила! — Водачът на ургалите махна с ръка и чудовищата се впуснаха в атака.

— Джиерда! — изкрещя Ерагон и вдигна дясната си длан.

Сапфира се опита да го предупреди, но беше късно. Ярки лъчи пронизаха ургалите и ги запратиха бездиханни към близките дървета.

Ерагон почувства как силата му изтича и се свлече на земята. Осъзна, че е отишъл твърде далеч. Енергията, която беше изразходвал, щеше да се окаже прекалено много. Със замъглен поглед забеляза един от ургалите, който се приближаваше към Сапфира. Опита се да я предупреди, но не можа. Чудовището се промъкна и вдигна меч. Драконът се завъртя светкавично и го разкъса, като опръска земята с кръв.

Сапфира се наведе над Ерагон, вдигна го внимателно с ноктите си и полетя. Той изпадна в унес и не усети кога са кацнали. Чу гласа на Бром, но не разбра думите и скоро потъна в тежък сън.