Кристофър Паолини
Ерагон (17)

Теринсфорд

Утрото беше сиво и донесе студен вятър. Гората бе смълчана. Бром и Ерагон закусиха набързо, заровиха огъня и се приготвиха за тръгване. Младежът окачи калъфа с лъка си на раницата, за да може да го достига по-лесно. Сапфира щеше да носи седлото си поне докато не купеха коне. Зар’рок висеше завързан на гърба й, тъй като Ерагон не искаше да носи допълнителна тежест, а и в неумелите му ръце мечът щеше да е безполезен.

В къпинака младежът се чувстваше спокоен, но щом излезе на открито, го обхвана тревога. Сапфира излетя и закръжи над главите им, докато двамата си проправяха път през гората към фермата.

„Ще видя това място отново. Не заминавам във вечно изгнание. Някой ден, когато е безопасно, ще се завърна“.

Ерагон изпъна рамене и погледна към непознатите земи на юг. Докато вървяха, Сапфира се насочи на запад към планините и скоро изчезна от погледа им. Младежът я проследи с недоволен поглед. Дори сега не можеха да прекарват времето си заедно. Тя трябваше да се крие, за да не я види някой случаен пътник.

Следите на Ра’зак бяха избледнели в снега, но Ерагон не се притесняваше. Нямаше голяма вероятност те да се отклонят от пътя, който беше най-удобният начин да се напусне долината. По-трудно щеше да е в равнините, където пътят се разделяше, а той не можеше да предвиди по кое разклонение ще поемат съществата.

Двамата пътуваха мълчаливо, залагайки на бързината. Краката на Ерагон започнаха да кървят отново и за да не мисли за болката, той подхвана разговор.

— И какво могат да правят драконите? Нали каза, че знаеш нещичко за способностите им.

Бром се засмя и размаха ръка, показвайки сапфирения си пръстен.

— За съжаление не знам толкова много, колкото ми се иска. Хората се опитват да отговорят на въпроса ти от векове, така че каквото и да ти разкажа, ще е непълно. Драконите винаги са били мистериозни създания. Преди да ти отговоря, ще ти обясня някои основни неща за тях. Няма смисъл да започвам от средата на тази обширна тема, без да имаш понятие за основите й.

Старецът обясни как се чифтосват драконите и какво е нужно, за да се излюпят яйцата им.

— Разбираш ли, когато дракон снесе яйце, малкото вътре е готово да се излюпи, но то изчаква, понякога с години, необходимите предпоставки. Докато живеели в пустошта, зависели от наличието на храна, но когато се съюзили с елфите, драконите започнали да им дават по две-три яйца на година. Те се излюпвали, когато се появял човек, предопределен от съдбата да стане Ездач. Хората се строявали в редица и докосвали яйцето с надеждата то да ги избере.

— Значи Сапфира се е излюпила заради мене?

— Най-вероятно те е харесала.

Ерагон се почувства горд, че от всички хора в Алагезия тя беше избрала него. Зачуди се колко ли дълго е чакала и потръпна при мисълта да е затворен в яйце.

Бром продължи лекцията си, като обясни с какво се хранят драконите. Един напълно развит екземпляр можел да изкара месеци без храна, но в размножителния период трябвало да яде много често. Някои билки лекували болестите им, докато други били вредни. Имало много начини за почистване на люспите и грижа за ноктите им.

Старецът обясни за някои техники при бой срещу дракони. Телата им бяха бронирани, но крайниците — по-слабо защитени. Ерагон го прекъсваше от време на време, като задаваше въпроси, и така премина голяма част от деня.

Привечер вече бяха близо до Теринсфорд. Докато небето потъмняваше и търсеха място за нощувка, Ерагон смени темата.

— Кой е бил старият притежател на Зар’рок?

— Могъщ Ездач — отвърна Бром, — който е бил много известен в своето време.

— Ще ми кажеш ли името му?

— Няма. — Младежът запротестира, но Бром беше непреклонен. — Не искам да го крия, но някои неща може да се окажат опасни за тебе. Няма нужда да те натоварвам със знание, поне докато не придобиеш повече опит. Искам само да те опазя от тези, които биха те използвали за зло.

— Знаеш ли какво? Мисля, че ти доставя удоволствие да говориш загадъчно. И без това се чудя дали да не те зарежа, така че не ме дразни. Ако ще ми казваш нещо, казвай го направо, а недей да увърташ.

— Спокойно. Всяко нещо с времето си.

Те намериха удобно място за нощувка и направиха лагер. Сапфира се присъедини към тях, докато си готвеха вечеря.

— Успя ли да си уловиш нещо?

— Ако вие двамата се тътрехте малко по-бавно, щях да имам време да отлетя до морето и да се върна, без да изоставам.

— Не се подигравай. Ще се придвижваме по-бързо, когато се сдобием с коне.

— Може би, но ще успеем ли да настигнем Ра’зак? Те имат преднина, а може и да подозират, че ги преследваме. Защо инак биха унищожили фермата по такъв начин, ако не за да те ядосат и да те увлекат в гонитба?

— Не знам.

Младежът се облегна на тялото на Сапфира, доволен от топлината й. Бром стоеше от другата страна на огъня и дялкаше две дълги пръчки. Той внезапно подхвърли едната на младежа, който инстинктивно я сграбчи.

— Защитавай се! — извика старецът и се изправи.

Ерагон огледа пръчката и видя, че е оформена в грубо подобие на меч. Нима Бром искаше да се бие с него? Какъв шанс имаше възрастният мъж?

„Щом иска да си поиграем, така да бъде, но ако си мисли, че ще ме победи, дълбоко се лъже“.

Двамата се спогледаха, след което Бром нападна, завъртайки пръчката си. Ерагон се опита да блокира, но се оказа твърде бавен и извика, когато усети силния удар в ребрата си. Без да мисли, той се хвърли напред, но старецът блокира с лекота. Младежът се опита да насочи меча към главата на противника си, но в последния момент извъртя китка, за да го удари в тялото. Звукът от сблъсъка на пръчките се разнесе над лагера.

— Импровизация, браво! — възкликна Бром. Ръката му се стрелна и Ерагон усети силен удар по главата си. Това го прати в безсъзнание на земята.

Свести се след няколко минути, когато почувства, че го поливат със студена вода. Главата го болеше, а по лицето му имаше засъхнала кръв. Над него се бе надвесил Бром с купа стопен сняг в ръка.

— Не беше нужно да го правиш! — изкрещя ядосано Ерагон и се изправи, треперейки.

— О, нима? Истинският враг не би смекчил ударите си, аз също няма да го направя. Няма да те щадя само защото си неумел. — Бром вдигна пръчката и отново я подаде на младежа. — Защитавай се!

Ерагон погледна към пръчката и поклати глава.

— Забрави. За днес ми беше достатъчно. — Той се обърна и политна напред, щом усети силен удар в гърба.

— Никога не се обръщай с гръб към противника! — извика Бром и му подаде пръчката отново. — Стегни си ръцете малко. Присвий колене. Хайде отново, но този път по-бавно.

Старецът продължи да му обяснява. Ерагон се учеше бързо, но каквото и да правеше, не можеше да удържи на повече от няколко удара.

Когато свършиха, младежът се просна на одеялата си и изскимтя. Цялото тяло го болеше. Сапфира изръмжа и повдигна устни, показвайки зъбите си.

— Какво има?

— Нищо. Забавно е да видиш как старецът пребива новоизлюпено като тебе. — Тя издаде същия звук отново и Ерагон осъзна, че му се смее. Опитвайки се да запази достойнството си, той се зави презглава и заспа.

На другия ден се чувстваше още по-зле. Ръцете му бяха в синини и едва мърдаше.

— Как си днес? — усмихна му се Бром.

Ерагон само изръмжа и се зае със закуската. Двамата потеглиха и стигнаха до Теринсфорд още предобед.

— По-добре кажи на Сапфира да заобиколи и да ни изчака от другата страна — каза Бром. — Трябва да внимава да не я забележат.

— Кажи й сам! — озъби се Ерагон.

— Смята се за невъзпитано да разговаряш с чужд дракон.

— Преди не ти пречеше.

— Сторих това, което трябваше — усмихна се старецът.

Ерагон се намръщи, но предаде инструкциите.

— Внимавайте. Служителите на Империята може да са навсякъде.

Около пътя се простираха ферми. Теринсфорд беше по-голям от Карвахол, но къщите бяха построени безразборно.

— Ама че мръсотия — каза Ерагон. Не можеше да види мелницата на Демптън.

„Балдор и Албрийч сигурно са казали на Роран“.

Във всеки случай нямаше желание да среща братовчед си точно сега.

— Грозно градче, да не кажем и нещо друго — съгласи се Бром.

Река Анора течеше между тях и селището, пресечена от солиден мост. Щом приближиха до него, един неугледен мъж излезе от храстите и им прегради пътя. Ризата му беше твърде къса и коремът му висеше над въжето, което ползваше вместо колан. Зъбите зад напуканите му устни изглеждаха като порутени надгробни плочи.

— Туй е моят мост. Шъ требва да платите, за да минете.

— Колко? — попита Бром и извади една кесия.

— Пет крони — отговори пазачът с широка усмивка.

Ерагон щеше да се развика, но Бром го спря с едно движение. Той подаде монетите на мъжа, който ги прибра в кесия на колана си.

— Благодарско.

Бром пристъпи напред, но се спъна и се подпря на пазача, за да не падне.

— Глей де стъпваш, бе — измърмори мъжът и се дръпна.

— Съжалявам — извини се старецът и мина по моста, следван от Ерагон.

— Защо не се спазари? Че това си беше жив обир! — възкликна Ерагон, щом се отдалечиха малко. — Мостът сигурно дори не е негов. Можеше въобще да не му плащаме.

— Вероятно.

— Тогава защо го направи?

— Защото човек не може да се кара с всеки простак на света. По-лесно е да се съгласиш с тях и след това да ги измамиш, преди да се усетят. — Бром отвори дланта си и показа шепа монети.

— Срязал си му кесията! — извика Ерагон изненадано.

Старецът прибра парите и намигна.

— Вътре имаше бая пари. Трябва да си много глупав, че да ги държиш на едно място.

От другата страна на реката се разнесе вик.

— Явно нашият човек се е усетил. Ако видиш някакви стражи, ми кажи.

Бром попита едно момче откъде да си купят коне и му подаде една монета, след като то посочи една голяма плевня в края на Теринсфорд. Широките й врати бяха отворени и зад тях се виждаха две редици конюшни. Далечната стена беше покрита със седла, юзди и други принадлежности. Един мускулест мъж стоеше вътре и четкаше бял жребец. Той вдигна ръка и ги покани да влязат.

— Красиво животно — каза Бром.

— Наистина. Името му е Снежноплам. А моето е Хаберт.

Мъжът подаде ръка и се здрависа с двамата. Той изчака да чуе имената им, но като видя, че няма да се представят, попита:

— С какво да ви помогна?

— Имаме нужда от два коня и такъми за тях. Конете трябва да са бързи и здрави, понеже ни очаква дълго пътуване.

Хаберт се позамисли за момент.

— Нямам много такива животни. А тези, които имам, не са евтини.

Белият жребец се размърда неспокойно и той го погали с пръсти.

— Цената не е проблем. Ще взема най-доброто.

Хаберт кимна, завърза жребеца, отиде до стената и започна да трупа на камара седла и юзди. След това изведе два коня. Единият беше червеникавокафяв, а другият — пъстър.

— Този, дорестият, е малко непокорен, но мисля, че няма да имате проблеми с него.

Бром остави коня да подуши ръката му и го погали по врата.

— Ще го вземем. Обаче за онзи, пъстрия, нещо се колебая.

— Краката му са силни.

— Хм… Колко искаш за Снежноплам?

Хаберт погледна нежно към жребеца.

— Не ми се ще да го продавам. Възнамерявах да го ползвам за разплод.

— Все пак, ако решиш да се разделиш с него, колко ще ми струва?

Ерагон се опита да погали дорестия кон, но животното се дръпна назад. Младежът по навик се опита да достигне съзнанието на коня и за своя изненада успя. Връзката не беше толкова силна, както със Сапфира, но можеше да общува с животното. Внимателно му внуши, че е приятел. Конят се успокои и го погледна с големите си кафяви очи.

Хаберт използваше пръстите си, за да изчисли цената.

— Двеста крони — усмихна се той, убеден, че никой няма да се съгласи на сделката.

Бром мълчаливо извади кесията си и отброи парите.

— Ще стигнат ли?

Хаберт загледа тъжно жребеца и монетите, след което въздъхна.

— Твой е, макар че не ми се искаше да го продавам.

— Ще се грижа за него, сякаш е потомък на Гилдинтор, най-великия жребец от легендите.

— Думите ти ме радват — отвърна Хаберт и им помогна да оседлаят конете. — Сбогом. Надявам се, за доброто на Снежноплам, бедите да ви отбягват.

— Не се притеснявай. Ще се грижа за него добре — обеща Бром и двамата потеглиха. Старецът подаде юздите на Ерагон. — Ето, изведи конете от градчето и ме изчакай.

— Защо? — попита младежът, но Бром вече беше изчезнал. Ерагон излезе от Теринсфорд и спря край пътя. На юг се виждаха назъбените очертания на Утгард. Върхът се издигаше и се скриваше в облаците, извисявайки се над околните по-ниски планини. Мрачният му вид накара косата на Ерагон да настръхне.

Бром се завърна скоро и му махна да го последва. Двамата повървяха, докато Теринсфорд не изчезна зад дърветата.

— Ра’зак са минали оттук. Спрели са и са купили коне, също като нас. Открих един човек, който ги е видял. Заяви, че напуснали Теринсфорд, сякаш ги гонели демони.

— Явно са направили голямо впечатление.

— Наистина.

— Докато бяхме в обора, докоснах случайно съзнанието на коня. Не знаех, че мога да правя това.

— Не е обичайно за толкова млад човек — намръщи се Бром. — На повечето Ездачи са им били необходими няколко години, за да се научат да общуват с нещо друго, освен с дракона си… Извади всичко от раницата си и го сложи в дисагите на коня.

Ерагон се загледа колебливо в червеникавокафявия кон. Изглеждаше толкова по-малък от Сапфира, че младежът за момент се зачуди дали ще издържи тежестта му. Той въздъхна и се качи на седлото. Досега беше яздил само неоседлани коне, и то на къси разстояния.

— Дали ще нарани краката ми?

— Как се чувстваш?

— Добре засега, но ако яздим дълго, сигурно раните ще се отворят.

— Ще внимаваме — обеща Бром.

Той даде няколко съвета на Ерагон и двамата потеглиха бавно. Скоро пейзажът започна да се променя. Обработваемите земи отстъпиха мястото си на храсталаци и бурени. Тук-там се издигаха високи скали. Във въздуха витаеше някакво безпокойство.

Над тях все по-близо се извисяваше Утгард с назъбените си скали и снежните каньони. Между него и планините от източната страна на Паланкар имаше дълбоко дефиле. Пътят се спускаше към него и беше единственият, по който можеше да се напусне долината. Конските подкови тракаха остро по каменистия път, който заобикаляше подножието на Утгард. Ерагон погледна нагоре и видя останките на някаква кула. Въпреки че изглеждаше запустяла и неподдържана, тя се извисяваше като някакъв страж на долината.

— Какво е това?

Бром не погледна нагоре, но отговори тъжно:

— Пост на Ездачите. Точно там се скрил Враел, но бил намерен и победен от Галбаторикс. След смъртта на Враел мястото било изоставено. Едок’сил, Непревземаемата, са я наричали, защото кулата била толкова нависоко, че до нея се стигало само с летене. По-късно обикновените хора нарекли планината Утгард, но тя има друго име, Риствак’баен — Място на тъгата. Така са я наричали последните Ездачи, преди кралят да ги избие.

Ерагон се загледа с възхищение. Виждаше непоклатимо доказателство за славата на Ездачите, което времето не беше успяло да заличи. Едва сега си даде сметка колко древни са Ездачите и какво героично наследство бе получил.

Двамата пътуваха няколко часа покрай Утгард, докато достигнаха края на дефилето. Ерагон нямаше търпение да види какво има извън долината Паланкар. Те прехвърлиха поредната височина и спряха.

Младежът въздъхна. Пред тях се простираше огромна равнина, която стигаше до хоризонта и се сливаше с небето. Равнината беше с кафявия цвят на суха трева. Над нея бяха надвиснали тежки дъждовни облаци.

Разбра защо Бром беше настоял да си купят коне. Щеше да им отнеме седмици да прекосят това разстояние пеша. В небето се виждаше Сапфира, която не можеше да бъде сбъркана с птица.

— Ще пренощуваме тук и утре ще се спуснем — каза Бром. — Ще останем почти ден, така че е добре да си направим лагер.

— Колко време ще ни трябва, за да прекосим равнината? — попита Ерагон.

— От три дена до седмица, в зависимост от посоката, която изберем. По тези земи не живеят хора, с изключение на няколко номадски племена. Едва ли ще минем през много селища. По на юг има повече реки и там е по-населено.

Те слязоха от конете и се разположиха близо до брега на Анора.

— Трябва да си кръстиш жребеца — каза Бром.

Ерагон се замисли, докато развързваше седлото.

— Не се сещам за нещо толкова благородно като Снежноплам, но мисля, че това ще свърши работа. — Той сложи ръка на челото на коня и каза: — Кръщавам те Кадок. Това беше името на дядо ми, така че го носи с чест.

Бром кимна одобрително, но Ерагон се почувства малко глупаво. В този момент се приземи Сапфира.

— Как изглеждат равнините?

— Скучни. Няма нищо, освен зайци, накъдето и да се обърнеш.

След вечеря Бром стана и подхвърли на Ерагон пръчка.

— Не отново! — оплака се младежът. Бром само се усмихна и го повика с ръка. Момчето скочи на крака и нападна. Двамата се завъртяха и се чу звук на удрящи се дървета.

Този път урокът беше по-кратък, но достатъчно продължителен, за да може Ерагон да получи нова порция синини. Щом приключиха, той захвърли пръчката и седна до огъня, за да се погрижи за контузиите си.