Кристин Уайдън
Един сезон в Лондон (5)

Глава четвърта

Кеймбридж прие поканата на лорд Троул, и се настани на стола пред бюрото. Книгите и писмата разпръснати по повърхността му, го разсеяха за миг.

— Съпругата ми ме информира, че трябва да очаквам посещението ви. — Лорд Троул се облегна назад на стола си, скръствайки ръце на гърдите си, докато се мръщеше към Кеймбридж.

— Да. Бих искал да ми окажете честта, да ми дадете ръката на мис Даяна.

Очите на лорд Троул се разшириха.

— Май сме доста директни, а?

— Не виждам причини да не бъда, милорд — любезно каза Кеймбридж, мислено надявайки се, че мъжа просто ще приеме предложението му, и ще го отпрати.

— Защо?

— Извинете? — Кеймбридж сбърчи объркано чело. Как би могъл да се изрази по-ясно?

— Защо? — отвърна лорд Троул, а лекото трепване на устните му накара Кеймбридж да се съмнява в намеренията на мъжа пред него. Изглеждаше така, сякаш възрастният джентълмен се присмива.

На него!

По дяволите. Точно от каквото имаше нужда.

— Защото се чувствам превъзходно в компанията на дъщеря ви — обясни той честно, без да желае да дава повече описания.

— Макар да се съмнявам, че някой би възразил, мога да кажа, че се чувствам по същия начин в компанията на кучетата си. Това, което искам да знам, е, защо, след като сте я срещнали за първи път снощи, решихте да поискате ръката й. — Троул се изправи и започна да кръстосва зад бюрото си.

— Предполагам, че съпругата ви ви е обяснила… — По дяволите, това щеше да е неловко. Защо мъжът просто не можеше да му благодари, и да го изпрати към дома! — … че бях хванат в компрометираща ситуация с дъщеря ви, милорд. — Той преглътна трудно. Не че се чувстваше изплашен… просто темата беше деликатна и неудобна.

— Наясно съм с това. — Лорд Троул кимна. И след това… нищо.

Кеймбридж кимна. Какво друго би могъл да направи?

— Значи, ако съм ви разбрал правилно, вие искате да се ожените за дъщеря ми, тъй като ви е липсвал достатъчно контрол и сте я целунали, без да я познавате повече от един час. И смятате, че е прекрасна компания, въпреки че няма как да сте сигурен в това свое твърдение, след като сте бил насаме с нея само няколко минути. Пропуснах ли нещо? — Той спря и погледна директно към Кеймбридж.

Беше минало доста време откакто някой си бе позволил да го мъмри. Но това бе още в първата му година в Итън, след като беше разкървавил устната на един син на херцог. Сега обаче, се чувстваше още по-глупаво.

— Какво казвате, сър? — Нима му отказваше? Въпреки че всичко казано от джентълмена бе истина и той я уважаваше, почувства огромна загуба при мисълта, че мис Даяна, поразителната и сияйна красавица от миналата вечер, няма да му принадлежи. Тя бе сирена, чиято смелост се бе изправила срещу разбиранията на елита. В нея имаше някаква светлина, тя буквално разпръскваше радост около себе си.

Като се замисли над това, той осъзна, че въобще не бе отговорил правилно на въпросите. С твърд поглед мъжът кимна и зачака Кеймбридж да проговори. Кеймбридж се изправи, застана зад стола си и слагайки ръце на облегалката, впи решително пръсти в дървото.

— Дъщеря ви е смела, сър. Смехът й е пълен с радост и наслада, и просто няма как да не привлича околните. — Той спря, премервайки реакцията на по-възрастният мъж. Лорд Троул кимна с глава, а погледът му стана някак по-нежен. Окуражен, Кеймбридж продължи: — Остроумна е, но умее да намира удоволствие и в най-простите неща, нещо, което повечето хора не могат, и което е голяма рядкост в обществото ни. Тя е внимателна и учтива — добави той предпазливо. — Но също така не се бои да каже какво мисли и да води интелигентен разговор. Това, сър, са причините да искам да се оженя за нея. Не просто за да защитя честта си, а защото веднъж щом открия това, което търся, не виждам причина да не бъда благодарен и да го сграбча на мига.

Кеймбридж зачака, пръстите го боляха от свирепата хватка, с която държеше дървото, но погледът му остана непоклатим.

Лорд Троул го изучава няколко минути. И след известно време, което му се стори часове, леденото му изражение най-после се отпусна.

— Имате позволението ми.

— Благодаря ви. — Въздъхвайки дълбоко от облекчение, Кеймбридж реши да си тръгне, преди да се е случило още нещо. Той се поклони и се насочи към вратата.

— Само още едно нещо — повика лорд Троул.

Затваряйки примирено очи, Кеймбридж въздъхна тихо и се обърна, насилвайки се да изглежда спокоен и мил.

Все пак, лорд Троул щеше да му бъде свекър. Проклет да е, и мъжът го знаеше!

— Нека си остане между вас и мен… — Лорд Троул се приближи към него, спирайки да говори, докато не е достатъчно близо. — Мисля, че бихте искали да узнаете защо ви зададох толкова ненужни въпроси.

Кеймбридж кимна.

Лорд Троул кимна към стената.

Кеймбридж погледна към стената и после обратно към лорд Троул. Не разбираше.

— Ако познавам дъщеря си добре, а смятам, че е така, то точно сега тя е в библиотеката и деликатното й ушенце е залепено за отдушника от другата страна на тази стена. — Гласът му бе само тих шепот.

Думите му изпратиха тръпка на изненада в Кеймбридж. Той се изправи рязко, като погледна от стената към лорд Троул.

Лорд Троул се изкиска и му подаде ръката си. Кеймбридж я прие, забелязвайки, че възрастният джентълмен я стиска по-силно, отколкото е нужно.

— Просто помислих, че ще искате да знаете в какво се забърквате. — Той се засмя отново и пусна ръката му.

— Наистина. — Кеймбридж кимна, опитвайки се да сдържи собствената си усмивка. Не беше изненадан от предположението, че Даяна подслушва. Някак това идеално пасваше на представата му за нея. Поклащайки глава, той се насочи отново към вратата.

И отново бе спрян от гласа на лорд Троул.

— Може да минете през библиотеката и официално да й съобщите за годежа.

— Благодаря ви. — Кеймбридж кимна и излезе, въздишайки с облекчение веднъж щом се озова в коридора.

Само с няколко стъпки той се озова пред кабинета, и защото бе любопитен по природа, надникна в стаята, надявайки се да я улови как подслушва до отдушника.

Но вместо това, тя седеше спокойно на дивана с книга в ръка и изключително спокойно изражение, с поглед забит в страниците.

Книгата, забеляза той, беше обърната наопаки.

Смеейки се тихо, той почука на вратата.

Поглеждайки нагоре, очите й блеснаха развеселено, а на устните й се появи гостоприемна усмивка.

Много лесно щеше да свикне с подобно посрещане.

Особено, ако миг след това получеше и целувка.

А по-късно, може би и повече. Но сега не беше време да мисли за подобни неща. Особено като се имаше предвид, че този отдушник работеше и в двете посоки, и както тя можеше да чуе всяка дума в кабинета на баща си, същото се отнасяше и за него — и той можеше да чуе какво се случва в библиотеката.

Самата мисъл му подейства като леден душ.

И продължи само миг.

Когато тя се изправи, дневната й рокля очерта сладко заоблените й бедра и нежната извивка на гърдите й, карайки го да си напомни, че едно посрамване на ден беше повече от достатъчно.

И все пак бе изключително изкушен.

— Влез — повика тя и широката й усмивка се превърна в една по-нежна и по-срамежлива.

— Благодаря. Надявам се, че днес се чувствате добре? — Той се почувства неловко, едно напълно за него чувство. Но като си позволи да огледа лицето, тялото й, лъчезарното й присъствие, той осъзна, че никога преди не се е чувствал неловко около жена.

Но му допадна.

Което само по себе си бе доста странно.

— Чувствам се прекрасно, и се радвам да ви видя отново.

— Аз също. — Той се залюля на токовете си, оглеждайки се из стаята.

— Искате ли да седнете? — попита мис Даяна, а зелените й очи проблясваха.

— Разбира се. — Той кимна и седна срещу нея. Първо отпусна ръце на коленете си, след това ги скръсти на гърдите си, но и по двата начина не му се струваше правилно. Отново отпусна ръце на коленете си, борейки се с обсебващото желание да я докосне.

Не да я целуне, макар че това щеше да е невероятно, а просто да я докосне. И по тази причина, осъзна той, не можеше да намери място на ръцете си.

Мястото им бе да обгръщат нейните.

Трябваше бързо да се разсее, защото мислите му ставаха опасни.

— Времето е много хубаво. — Това бе първото, за което се сети и което нямаше да причини ужасен скандал. Но в мига, в който го изрече, му се прииска да си прехапе езика. Не можеше ли да измисли нещо по-умно от тема за времето?

Розовите й устни се извиха в лека усмивка.

— Да, милорд.

Прииска му се да гледа как устните й се движат, докато изговаря думи, затова зададе още един въпрос, също толкова глупав.

— Изглежда, че май ще вали, нали? — Нямаше значение, че вторият му коментар напълно опроверга първият.

— Да, милорд. — Устните й се притиснаха една до друга, сякаш се опитваше да сдържи смеха си.

Беше толкова съблазнително и изкусително, че му се прииска да узнае какво крие. Искаше да узнае всичките й тайни.

Само на него ли му се струваше така, или в стаята стана прекалено топло?

— Вярвам, че сутринта ви е била приятна. — Погледът му бе насочен към устните й, сякаш не можеше да погледне в друга посока дори да искаше, привличаха го като зов на сирена, който нямаше как да загърби.

— Да, милорд.

Прикованият му поглед бе възнаграден от сияйна усмивка, която разкри два реда прави, бели зъби.

Тогава тя се изкикоти и покри уста с ръка, карайки го да погледне към очите й. Той присви своите. Същото изражение на скрито веселие се беше появило в погледа й, което трептеше едновременно развеселено, остроумно и интелигентно, разпалвайки страстта му… страст, която щеше да остане скрита, докато остане сам.

Или докато остане сам с нея, без вероятността баща й да слуша разговора им.

И в следващия миг той схвана шегата.

Да, милорд. Малката пакостница се забавляваше на негов гръб през цялото време!

— Спечелихте, мис Даяна. — Той кимна и доволна усмивка се разля по устните му, с осъзнаването, че това, което изпитваха миналата нощ, все още присъстваше и на сутринта.

— Боях се, че няма да схванете шегата ми, и ще си помислите, че съм способна да отговарям само едносрично… милорд. — Гласът й бе изпълнен със задоволство.

— Трябва да призная, че бях толкова разсеян от красотата ви, че интелигентността ми се изплъзна.

— Ах, и ето, той може да прави комплименти на другите толкова добре, колкото и на себе си — подкачи го тя, имайки предвид разговора им от миналата вечер.

— Наистина е така. Но доколкото виждам, налага се да се докажа пред вас, тъй като изглежда съм ви оставил с впечатлението, че не мога да виждам по-далеч от собственото си сияние — пошегува се той.

— Ще се постарая да ви направя по-скромен.

Той повдигна вежда.

— Перспективата е наистина плашеща.

— О, но нима ми нямате доверие? — отвърна тя.

— Да обърнете собствените ми думи срещу самия мен? О, да, в това ви имам пълно доверие.

На това тя се разсмя смело и неприкрито, като миналата нощ, напълно пленявайки сърцето и привързаността му, потвърждавайки му, че бе открил откритието на живота си.

Съпруга.

Те поговориха още няколко минути, през които той се подсигури, че ще получи първият и последният танц на вечерта, по време на бала на Уинстън. Скоро след това си тръгна, окрилен от знанието, че тази сирена, със смях като от камбанки, скоро ще бъде негова съпруга.