Л. Дж. Кастило
Земно привличане (8) (Част първа)

Осма глава

Ахнах и подскочих, гола и покрита с тънък слой пот.

Слънчева светлина се процеждаше в затъмнената стая. Стиснах студеният чаршаф около гърдите си, а сърцето ми препусна, когато огледах стаята объркана.

Къде бях? Защо бях гола и къде бяха бикините ми?

Бях в спалнята си. Беше сън. Слава Богу!

Станах замаяно от леглото и затърсих дрехите си. Мозъкът ми все още като в мъгла. Най-накрая намерих бикините и тениската си, притиснати между матрака и чаршафите. Това беше странно. Никога досега не си бях сваляла дрехите насън. Трябва да е било страшно хубав сън.

Възхитително усещане запулсира между краката ми и изведнъж ме осени какво се беше случило.

Няма начин. Няма. Никакъв. Шибан. Начин!

Бях имала мокър сън.

За професор Купър!

Измъквайки чисти дрехи от гардероба, поех надолу по коридора към банята напълно и абсолютно отвратена от себе си.

Как можеше Купър да се появи в сънищата ми така? И от всички хора, защо точно този арогантен задник? Да, беше секси, но все пак не бях като останалите момичета от класа, които му се умилкваха. Изобщо не бях привлечена от този мъж и той очевидно ме мразеше.

Тогава защо го сънуваш? Прошепна едно малко гласче в главата ми.

Млъквай!

Чудесно. Сега пък спорих със себе си.

Пристъпвайки под душа, завъртях кранчето на най-силната и студена струя и избутах лудостта в задната част на съзнанието си. Сигурно беше от проклетите хапчета, които пих снощи. Отново бяха размътили мозъка ми.

Стиснах очи, наклоних глава под струята вода, опитвайки се да отмия остатъците от съня от главата си.

Е, може би „мразеше“ беше преувеличено. След катастрофалния първи ден, Купър беше любезен, поздравявайки ме с кимване както правеше и с другите студенти, въпреки че никога не ме поглеждаше. През последните няколко седмици, мъжът избягваше всякакъв визуален контакт с мен. Но щом станеше въпрос за Джиана беше сладък като бонбонче и нямаше никакъв проблем да я зяпа.

Добре де, това не беше честно. Купър се държеше с нея по същия начин като с другите студенти. И единственото време, през което я поглеждаше, беше, когато тя застанеше срещу него, което правеше доста… често! Беше търпелив, когато студентите му задаваха въпроси и един път за малко не се усмихна. Но защо гледаше всички други само не и мен?

Човече, защо трябваше да е мил? Животът щеше да е много по-лесен ако в действителност се държеше като арогантното копеле от съня ми.

Това, което само влошаваше нещата, беше фактът, че бе прекрасен учител. Всъщност разбирах основните неща на курса. Даже бях получила петица на последния тест. Грег беше господин нацупеност, тъй като го бях надминала с двадесет точки.

Смеейки се, спрях водата. Да, трябваше да се досетя, че е сън веднага щом видях шестицата върху листа на Грег. Не се справяше много добре в класа на Купър и това го изкарваше извън кожата му.

Нахлузих чистата си тениска, докато си мислих за начина, по който Купър беше започнал да се взира в Грег напоследък. Беше се случило в деня, след като двамата с Грег се бяхме натъкнали на него в двора. Грег се държеше глупаво, както обикновено и ръката му беше увита около моята, когато Купър излезе от сградата по химия. Когато Грег му помаха, Купър го удостои с отсечено кимване и се загледа в ръката му, преди да се обърне настрани. Даже не се потруди да покаже, че ме е видял. Сякаш бях невидима или нещо такова.

Избутвайки мисълта за Купър настрани, пристъпих в кухнята, а стомахът ми изкъркори от божествената миризма на бекон. Рейнбоу вероятно отново беше на сутрешното си колоездене. Колкото и да се опитвах не успях да се справя с вегетарианството. И подминавайки почти половин дузина заведения за барбекю на път за кампуса изобщо не помагаше. Ароматът на барбекю оставаше с мен и бях гладна постоянно. Да, бях се пречупила.

Грег не издържа и ден. След инцидента с тофу наденичката, ме беше задърпал в супермаркета и беше напълнил количката с всяко едно месо познато на човечеството, мърморейки си: „Не съм сритал задника на еволюцията само, за да ям листа и пръчки“.

Рейнбоу беше мила и не се оплака, нито ни накара да се чувстваме виновни. Въпреки че последният път, когато Грег приготвяше бекон беше запушила уста и цялата беше позеленяла.

— Виждаш ли това? Знам, че го виждаш — каза Грег, докато стоеше пред печката и размахваше едно яйце пред прозореца.

Пени стоеше на перваза. Лукавите й очички се присвиха и тя килна глава, наблюдавайки го.

— Да, кой се смее последен, а? — кикотейки се, той счупи яйцето в ръба на тигана.

— Какво, по дяволите, правиш, Грег? — попитах.

— Показвам на Пени кой е шефът.

Светлосините очи на Грег се сключиха с черните на Пени в безмълвна борба за надмощие.

— Тормозиш една клета кокошка. Осъзнаваш го, нали?

— Нямам представа за какво говориш. Просто си върша работата и правя закуска. — Той счупи още едно яйце, което изцвърча, когато го пусна в тигана. — И ако междувременно това поставя Пени на мястото й, то какво по-хубаво.

— Понякога можеш да си наистина откачен — налях си чаша сок и отпих.

— Да, но точно за това ме обичаш толкова много. — Постави пред мен чиния пълна с бъркани яйца и бекон. — А и без това аз съм единственият, който е склонен да се съобразява със стоновете и пъшканията ти.

Задавих се, пръскайки навсякъде сок.

— КАКВО?

— Напълно съм за самозадоволяването, но можеш ли да пъшкаш по-тихо? Някои от нас се нуждаят от съня си за красота. — Той заби вилица в яйцата си. Поглеждайки към Пени със злобна усмивка, размаха вилицата си, преди да я напъха в устата си и да затвори устни звучно.

Тя изкудкудяка.

— Снощи? Не се… — лицето ми почервеня от спомена за Купър, който смучеше… — Стомахът ме болеше.

— Ъхъ, да, сигурно. Значи не яздеше двупръстовия каубой?

Погледът ми се сведе надолу и изведнъж се оказах адски заинтересована от закуската си.

— Нямам представа за какво говориш…

— Нали знаеш, да намажеш бисквитката?

— Не.

— Да запалиш бобъра?

— Казах не.

— Да щракнеш мишката два пъти? Да полираш перлата?

— Грег ще престан…

— Да си поиграеш с рибното тако?

— Ююю.

— Да набереш „О“-то по розовия телефон?

— Грег!

— Добре, добре. Няма нищо срамно, приятелко. Знам, че отдавна не си имала никакво бум чика бум.

— Не съм правила нищо.

— Значи е било сън. Не се опитвай да го криеш, скъпа. Познавам те твърде добре.

— Добре. Имах сън.

— Супер. По-добре това, отколкото кошмарите ти.

Определено беше по-добре. Снощи за първи път не се чувствах така сякаш сърцето ми беше разкъсано на парченца.

— Е — той се приведе напред, изучавайки ме. — Кой е пичът? Някой, който познавам?

Разрових яйцата в чинията си, избягвайки погледа му. Трябваше да съм много внимателна с Грег. Беше като човешки детектор на лъжата.

— Не.

Той повдигна вежда.

Мамка му!

Той изцъка с език, след което се зае да изброява всяко момче от класа по химия, който смяташе за готин.

— Шон.

— Епстайн? Ъм, това сигурно ще е не.

— Рик.

— Казах ти, че не го познаваш.

— Келън?

— Сериозно ли? Мислиш, че Келън е готин?

— Ако го поизтупаш малко. И разкараш растите. Да. — Отхапа от препечената си филийка, замисляйки се. — Добре, де без Келън. Травис?

— Не!

— Защо не? — изглеждаше обиден — Той е ходещ секс. И случайно знам, че те харесва.

И сигурно всяко друго момиче от университета. Където и да отидеше, на рамото му винаги висеше някое момиче. Само когато беше с Грег това не се случваше. Въпреки че бях облекчена, че Грег най-накрая беше усетил как вървят нещата с Травис, бях изненадана, че не се беше налагало да го събирам от земята. И сега стоеше тук и се опитваше да ме сватоса с момчето, по което беше хлътнал.

— Сладък е, ако си падаш по Брад Пит. Но не сънувах него.

— Да, ти си падаш по по-интелигентните типове, като Купър.

Ръката ми замръзна във въздуха. Парче яйца пльокна в портокаловия ми сок.

— Купър е! Имала си мокър сън за Купър!

— Не съм!

— Имала си!

— Не!

— Да!

Пени изкудкудяка.

— Виждаш ли, даже Пени знае, че си загоряла за Купър. — Отиде до прозореца и притисна юмрука си към стъклото — Не ме оставяй сам, Пени.

Засмях се, когато ноктите на Пени почукаха върху стъклото.

— Ти ли си я научил да го прави? Мислех, че не я харесваш.

— Двамата с Пени имаме специална връзка, основана на любовта и омразата. Нали знаеш, както ти и Купър… като изключим секса.

— Няма никакъв секс, Грег. Нито пък сън.

— Ъхъм, да. Вярвам ти.

— Можем ли да сменим темата, моля?

— Добре де, добре. Хич не си забавна. — Отиде до плота и наля кафе в две чаши. — Поне спиш ли по-добре вечер? Бъди честна! — Остави едната чаша пред мен, след което докосна леко тъмните кръгове под очите ми. — Притеснявам се за теб.

Усмихнах се и хванах ръката му. Беше такова съкровище. Беше трудно да му се сърдиш дълго.

— Снощи взех няколко. И спах доста добре, относително казано.

— О, може би и аз трябва да взема няколко.

Изгледах го кръвнишки.

— Просто се шегувам! Сериозно, трябва да ги пиеш всяка вечер, да ги вкараш в организма си.

Поклатих глава.

— Пих ги всяка вечер миналата седмица и едва се съсредоточавах в час.

Постоянно се унасях в следобедните ми часове, особено в часа по философия. Професорката беше толкова скучна с безкрайните си пауър пойнт презентации. Чисто и просто преговаряше зададените четива през цялата лекция. Беше трудно да си държа очите отворени.

— Не мисля, че ще ги взимам повече. Имат странни странични ефекти.

— Имаш предвид оргазмите ли?

— Грег! Нямах това предвид.

Странните чувства, които бях имала през първия ден от семестъра, не изчезнаха. Всъщност се засилиха. Ако влезех в някоя от класните стаи или сграда, през тялото ми преминаваше тръпка. Дланите ми се изпотяваха и сърцето ми забиваше бързо. Сякаш имаш паник атака. Беше още по-силно, когато бях в часовете на Купър. Но в момента, в който той влезеше, върху тялото ми се разливаше спокойствие като топло одеяло.

Това, което беше дори по-странно, беше, че постоянно се чувствах така сякаш някой ме наблюдава в неговите часове. Отначало мислех, че е Травис. Но когато погледнех към него, той винаги се правеше на палячо заедно с Грег. И за един напълно откачен момент, си бях помислила, че Купър ме наблюдава. Изхвърлих тази мисъл от главата си, защото, както бях казала, мъжът ме избягваше сякаш бях чумава.

— Знаеш, че можеш да говориш с мен за всичко, нали? — изражението на Грег беше сериозно. Знаех точно какво си мислеше. Беше загрижен, че притеснението да се справя добре в часовете ми въздействаше, също както и проблемите ми с парите.

— Знам. Точно затова те обичам повече и от китарата си — усмихнах му се.

— Ау, издигам се. Миналата година ме обичаше повече от айпода си. — Сръчка ме закачливо, след което грабна раницата си. — О, между другото, Рейнбоу каза, че Лу се е върнал в града. Направи ми услуга и ми вземи едно двойно еспресо, става ли? Двамата с Травис, ще стоим будни цяла нощ, за да учим за часа на Купър. Професор Готин ми обърква свободното време. Все още не съм имал време да дебна за нощен клуб в този град. Как ще си намеря някой без малко нормална диско музичка? Ако този абсурд продължи ще бъда принуден да се отпиша от часа.

Случи се отново.

В момента, в който поставих ръка върху дръжката на вратата на Джитърс, по гърба ми полази тръпка.

Със или без хапчета, определено полудявах. Бях стигнала дотам, че сериозно обмислях дали да не посетя университетския център по консултации.

Надникнах през стъклената врата, чудейки се какво в това място ме караше да се чувствам толкова нервна. Беше типичното кампус кафене. Хората отпиваха от айскафетата си. Други държаха фунийки със сладолед в ръка. Студентите стояха около масите, учеха, смееха се и разговаряха с приятели. Дори няколкото смели душици, които бяха пренебрегнали жегата и бяха седнали отвън на верандата, приличаха на нормални студенти, които просто си вършеха техните си неща. Но тялото ми реагираше така сякаш бях звездата в някой филм на ужасите или нещо подобно. Не можех да накарам препускащото си сърце да забави темпо.

Лъч светлина се отрази в стъклената врата и улови вниманието ми. Обърнах се и се загледах в една сграда от другата страна на улицата. Над входа, една табела направена от изрязано стъкло проблесна на слънцето.

Клуб Вортекс.

— Мога ли да ви помогна?

Момиче облечено с престилка, с името Джитърс, изписано на гърдите, се усмихна. Носеше поднос с празни чаши от кафе и смачкани салфетки.

— Съжалявам. Препречвам ви пътя — отворих й вратата.

— Благодаря. Търсите ли някого? — попита, когато я последвах вътре.

— Да, собственика Лу. Той ту…

В момента, в който стъпих в Джитърс, в съзнанието ми се появиха картини: въртящи се разноцветни светлини, мигащ прожектор, музика думкаща от големи тонколони. Толкова бяха ясни, че се препънах и се наложи да се хвана за стола на една близка маса, за да не се блъсна в нея.

— Лу! Някой е дошъл да те види!

Я се стегни! Стиснах зъби и избутах виденията, които продължаваха да се въртят в главата ми.

— Идвам! — извика един мъжки глас.

В момента, в който видях Лу, всички странни чувства и картини бяха забравени. Опитах се да не зяпам към ниския, набит мъж, който вървеше към мен. Също като Рейнбоу, беше облечен с шарена тениска. Но за разлика от леля ми, която имаше цяла планина от къдрава коса, той имаше само един тънък, черен кичур.

Върху лявата страна на главата си.

Който се увиваше до дясната.

Многоцветната лента за глава на челото му изглежда беше единственото нещо, което държеше кичура на място. Дори с творческите завъртулки върху главата му, беше пределно ясно, че е плешив.

Той спря и се загледа над кръглите си очила, които се бяха плъзнали до върха на носа му.

— Познавам ли те?

— Ъм, не. Е, донякъде. Леля ми Рейнбоу, каза че може да търсиш персонал. Аз съм Никол.

— Никол? Никол? — той почеса главата си. Кичурът коса не се помръдна и с милиметър. Бях впечатлена.

— Преди си работила тук, нали?

— Не, наскоро се преместих в града.

— Сигурна ли си? — той пристъпи напред и присви очи.

Преглътнах измъчено, опитвайки се да не се задавя от смрадливата воня, която се носеше от него. Каква беше тази миризма? Сякаш се беше боричкал със скункс и животното беше спечелило.

— Спомням си една Никол. Свиреше на бонго. Или дали не беше дайре?

— Свиря на китара.

— Или беше на кравешки звънец? Е, както и да е. Паметта ми не е много добра. Имал съм прекалено много…

Изплашените му очи се стрелнаха из кафенето, след което щракна с пръсти пред устните си и вдиша.

— Но това е в миналото.

Загледах се в зачервените му очи. Да, сигурно.

— Двамата с Рейнбоу имаме хубави спомени. Е, Нина…

— Никол.

— Точно така, Никол. Рейнбоу разказвала ли ти е, когато бяхме в Удсток и се съблякохме по средата на…

— Недей! Искам да кажа, да, спомена нещо, че си е прекарала добре там.

Имаше някои неща, които просто не исках да научавам.

— Хубави времена. Хубави времена. Понякога правим нощ на талантите. Може да посвириш на бонго.

— Китара.

— Да, да, китара. Както и да е, Рейнбоу ми каза, че си работливо и отговорно момиче.

— Така е.

— Джитърс е отворен от пет сутринта до полунощ. Двадесет и четири часа през изпитите и последните седмици. Очаквам всеки от отбора на Джитърс да си върши добре работата през това време.

— Ясно.

— Добре тогава. Ще те разведа наоколо и можеш да започнеш в събота.